Петър Копанов
Операция „Риба“ (17)

Филип и Александър

А сега ще разкажа историята на Александър, такава, каквато е била наистина. Или поне каквато Птолемей твърди, че е наистина. И така, започвам.

Бащата на Александър Филип бил син на Аминта III и Евридика и по-малък брат на Пердика, който пет години след смъртта на баща си станал цар на Македония под името Пердика III. Още от малък Филип се страхувал от майка си. Птолемей не дава подробности, но казва, че още съвсем млад Филип попада като заложник в Тива. Тъй като това става в годината, през която е роден Птолемей, то ако приемем неговата версия, че е син на Филип, явно Евридика е разкарала сина си по-далеч от Македония, за да не направи някоя беля. Филип бил по-скоро беглец, отколкото заложник. След като се порових в бибиотеката, разбрах, че Евридика убила съпруга си Аминта и най-големия си син Александър II, за да се наслаждава със свекъра си, който й бил любовник, на властта в Македония! Евридика сякаш е излязла от трагедията на Еврипид „Вакханки“! Всъщност Еврипид пише „Вакханки“ именно в Македония малко преди смъртта си и явно е описвал някои нейни предшественички при двора на тогавашния македонски цар Архелай! Архелай плащал на Еврипид и Еврипид пишел. Едно от произведенията му направо си е наречено „Архелай“! Вече споменах по-горе, че всички велики творби са писани по поръчка и Еврипид е типичен пример, при който всичко си е съвсем явно. Стига човек да се вгледа малко по-внимателно във фактите. А на мен това ми беше работата.

Но да се върнем на Филип. По времето, когато Филип бил изпратен от майка си в Тива, стратег на тиванската армия бил Епаминонд. Тъй като за този човек ние римляните не знаем почти нищо, ще обясня с какво той е бил толкова важен. Епаминонд всъщност е създателят на модерната тактика, по-точно на двата основни принципа, на които тя се изгражда — на концентрацията и на резерва. Историята му е много поучителна и си струва да бъде разказана накратко. Епаминонд бил философ и имал школа в Тива. Тъй като останалите гърци от векове са смятали беотийците за едни от най-тъпите хора в Елада, наличието на философска школа в Тива изглежда малко странно, но явно е имало такава. По онова време — била 375 година^[1] в Тива на власт била олигархия, която се опирала на гарнизон от 1500 спартанци, разположен в Кадмея. Тиванците обаче извършили преврат, начело на който застанал Пелопид, един от учениците на Епаминонд, избили олигарсите и принудили гарнизона да капитулира. Самият Епаминонд не участвал в преврата, но учениците му отишли при него и му заявили, че приложили на дело това, на което той ги учел. И го поставили начело на армията и държавата. Цялата работа изглежда доста странна, като най-правдоподобно ми изглежда, че след като извършили преврата, Пелопид и другарите му се уплашили от собственото си деяние и от последствията — Спарта неминуемо щяла да изпрати войска за потушаване на размирната Тива. И както уплашените деца бягат при баща си и търсят закрила след като направят беля и го оставят той да оправя последствията, така и новоизпечените освободители изтичали при учителя си и му връчили властта — хайде, учителю, оправяй бъркотията. Само че за късмет на тиванците по онова време на Спарта въобще не й е било до Тива и нейните олигарси, така че Епаминонд бил оставен известно време на мира и успял да извърши някои реформи в държавата. Когато осем години по-късно спартанците с 10 000 хоплита и 1000 конника настъпват към Тива, Епаминонд ги посрещнал при Левктра с 6000 хоплита и 1000 конника. Тъй като спартанците са най-добрите хоплити, а били и почти двойно повече, Епаминонд решил да промени правилата на бой. Тази промяна не само решила битката, но и станала основа на организацията на македонската армия, извършена от Филип и осигурила на Александър военното превъзходство над персите и победата му. Идеята била съвсем проста и днес всеки по-кадърен легат я знае. Само че не знае кой я е създал. Спартанците разчитали на лесна и бърза победа. Пълководецът им, цар Клеомброт, построил фаланга от 12 редици, а отпред поставил конницата. Епаминонд също поставил отпред конницата, но фалангата му била необичайна. Основната и част били осем реда опълченци, а в единия край построил 50 редици от най-опитните воини. Зад фалангата оставил „свещения отряд“ от 300 най-добре обучени воини. Епаминонд заповядал на опълченците да избягват двубоите и при настъпление на спартанците да отстъпват с бой без да разкъсват редиците.

Битката се развила така, както я планирал Епаминонд. Беотийската конница разбила спартанската, а след това петдесетте редици на фланга разкъсали спартанската фаланга и предизвикали бъркотия. Спартанската фаланга се разпаднала и спартанците вече не се биели в единен строй, а всеки сам или в малки групички. В настъпилата суматоха Епаминонд вкарал свещения отряд, след което настанало клане, в което загинали много спартански военачалници, включително Клеомброт. Това бил невероятен случай в историята на Спарта — царят да загине в открит бой!

След още осем години Епаминонд отново побеждава спартанците в битката при Мантинея, с друго построение — клин, но използвал същите принципи — концентрация на удара в едно място, пробив и след това вкарване на резерв от най-опитните бойци. Самият Епаминонд умира в битката, пронизан от дротик. Тиванците така и не се научили как да използуват неговите нововъведения в начина на водене на бой и скоро загубват хегемонията си в Елада. Май наистина беотийците са най-тъпите измежду елините, щом пропуснали да се възползват от предимството си, извоювано от този велик човек. Филип обаче се възползувал напълно от новите идеи, приложени от Епаминонд. Три години след Мантинея братът на Филип, Пердика III, който по това време бил цар на Македония, започнал война срещу илирийските племена на запад от Македония. След ожесточена битка македонската армия претърпяла пълно поражение. Загинали над 4 000 войника, между които и царят. За цар бил обявен шестгодишният син на Пердика Аминта, а за регент народното събрание избрало 23-годишния Филип. Страната бил пред пълна катастрофа! Армия на практика нямало. Пари за нова армия също. Всички съседи предявявали териториални претенции към Македония. Именно безднадеждното положение накарало по-възрастните аристократи да се отдръпнат от властта и да оставят младока Филип да се оправя сам както знае.

Това, което последвало, е едно от най-невероятните събития в историята. Филип показал, че е достоен ученик на великия тиванец и успял да го надмине във всичко. С ценни дарове откупил мира с най-опасните си съседи — пеоните и илирийците. Атиняните и останалите гърци, претендиращи за крайбрежието на Македония залъгал с щедри обещания, които му излезли съвсем евтино — като всяко обещание, което не се изпълнява. По този начин успял да спечели време, за да събере и обучи нова армия. Филип заменил копията на македноската фаланга с двойно по-дълги, наречени сариси, и обучил войниците на нов начин на бой. Хората се държали в прави редици, като тези от втората и следващите слагали копията си на раменета на войниците пред тях. Освен това Филип обучил войниците си да се движат заедно в строй и да държат щитовете си закачени плътно един до друг. Самите щитове били високи и прикривали войниците почти изцяло. По този начин македонската фаланга се превърнала в стена от щитове и гора от копия, която набучвала всичко по пътя си на тях. На противника, който бил въоръжен с обикновени копия и не можел да достигне до македонските войници с копие или меч, не му оставало нищо друго, освен да побегне пред тази стена или да се надене на нея като прасе на шиш. Накрая противникът неизбежно побягвал. В този момент се намесвал резервът на Филип. За разлика от тиванския „свещен отряд“ резервът на Филип бил конен и се състоял от македонски благородници — хетайри. По този начин много по-бързо се настигали противниковите войници след като побягнат от копията на фалангата, и се посичали.

Ще си позволя един малък коментар. Основният недостатък на македонската фаланга, както и на по-раншната гръцка фаланга, създадена от Ликург в Спарта приблизително 5 века преди Филип — 132 години преди Ромул да основе Рим^[2], — е нейната тромавост, особено на пресечен терен. За да се бие добре, на фалангата й е неоходим равен терен, а и тогава тя е доста тромава. Именно пресеченият терен е основната причина за проблемите на Александър в Бактрия и Согдиана. Този недостатък на фалангата става съвсем явен, когато македонската армия се сблъсква с римската при Киноскефале^[3] през 557 година — 5 години след разгрома на Анибал при Зама^[4]. Квинкций Фламинин умишлено избира за бойно поле тази пресечена местност и разгромява напълно армията на Филип V. Това е и краят на македонската фаланга. От този момент римските легиони неизменно побеждават всички източни пълководци, които продължават да използуват построение на войската си във вид на фаланга. Този строй вече е безднадеждно остарял и не може да се мери с подвижните римски легиони и кохорти, съставени от добре обучени войници. Ще напомня, че нашата военна организация е създадена от Марк Фурий Камил, който е бил избиран пет пъти за диктатор, и наричан Ромул, баща на отечеството и втори основател на града. При това я е създал около 40 години преди Филип. Само че тогава Рим е бил само един малък град, който се е борел с галите и етруските за своето оцеляване. Пък и не му е тук мястото да се занимавам подробно с военната ни организация и да я сравнявам с македонската. А сега се връщам към историята на Птолемей.

… Веднага щом армията му била обучена, Филип пристъпил към действие. С 10 000 пехотинеца и 600 конника нападнал и покорил Пеония, а след това разбил илирийците. Най-важната придобивка били рудниците край Пангей, в които пеоните добивали злато и сребро. Тези рудници позволили на Филип не само да издържа армията си, но и да привлече сиракузките инженери, които по онова време — малко след смъртта на Дионисий Стария — останали безработни, и да започне да строи обсадна техника. С нейна помощ започва да превзема градовете в Тракия. Могъществото на Филип се крепяло на три неща — модерната армия, обучена да се бие по нов начин, модерната техника и златото и среброто от Пангей, с които Филип плащал обучението и въоръжаването на армията си. Целият доход от рудниците — около 1000 таланта годишно — отивал за армията и обсадната техника и парите пак не стигали. Затова армията трябвало да започне да връща вложените пари чрез завоевания. Отначало на траките и илирите. След това дошъл ред и на гърците. Филип бил толкова успешен пълководец и администратор, че след по-малко от три години след смъртта на брат му народното събрание отнело короната на Аминта и обявило Филип за цар. След битката при Херонея и покоряването на Елада през 416 година^[5] Филип налага на гърците унилкална система на управление. Гръцките градове сключили помежду си „вечен“ мир. Бил създаден съвет на всички гръцки държави без Спарта — синедрион — който се събирал периодично в Коринт. Хегемон на съюза и върховен главнокомандващ бил Филип. Този човек по невероятен начин успял да съчетае две напълно противоположни системи на управление — монархията и републиката. От една страна той си оставал цар на Македония, от друга бил водач на свободния гръцки свят. Именно тази система на управление, съобразена с римските обичаи и традиции, бе наложена на Рим от дядо ми и Август. Разказвам всичко това, за да е ясно как бе формирана новата римска държава при Август и откъде е бил взет образецът. Проблемът с парите обаче оставал. Хазната на Филип винаги била почти празна, тъй като разходите му били високи, а военната плячка не била кой знае колко голяма. Единственият начин да се решат финансовите проблеми била войната с Персия. И Филип започнал подготовката за нея. Той успял да привлече и гърците в плановете си. От една страна им напомнял, че трябва да отмъстят за поруганите храмове през войните с персите преди век и половина. От друга ги призовавал да освободят йонийските гърци в Азия, които били под властта на Великия цар. От трета им обещавал богата плячка и нови земи за заселване. След по-малко от две години Филип започнал войната. Гърците още набирали войници, македонската армия не била изцяло въоръжена, а Филип прехвърлил авангард от 10 000 войника под командването на Атал и Парменион през Хелеспонт и започнал военни действия в Азия! И тук се намесило персийското разузнаване. Трябва да отдадем дължимото на тайната служба на Великия цар. Ударила точно където трябва и както трябва. Още след гръко-персийските войни персите разбрали, че в открит бой не могат да се мерят с гръцките хоплити и избрали друг подход. Плащали на различните гръцки полиси да се бият едни с други. И пелопонеската война, и останалите по-дребни разправии били финансирани до голяма степен с персийско злато и сребро. Тайната служба на Великия цар правилно преценила, че ако отстрани Филип, коалицията няма да го надживее. Тъй като хазната била празна, а войската без пари не може да изкара дълго, скоро Македония щяла да остане дори без собствена армия. Освен това малко след завладяването на Гърция Филип се бил развел с Олимпиада, майката на Александър, и го отстранил от управлението на страната. В този момент Филип нямал дори наследник! При евентуална смърт на Филип почти сигурно щяла да избухне разправия между Александър и Аминта за царската корона — и двамата имали много и силни поддръжници както в народното събрание, така и и измежду знатните македонци. А тази разправия с малко помощ отвън лесно можела да прерасне в гражданска война. А какво представлява тя мисля че не е нужно да обяснявам — току-що излязохме от поредната! Така че най-простият начин да се отстрани опасността бил да се отстрани Филип. И го отстранили. На тържеството в старата столица Еги непосредствено преди потеглянето на армията на изток Филип бил убит от един офицер — Павзаний, който бил педераст и уж бил обиден на Филип, понеже той не го защитил от подигравките и гаврите на другите офицери. Самият Павзаний бил убит веднага след това, така че не останали никакви следи. Такива типове са идеални за подобни мръсни дела, когато трябва да се прикрият следите. Няма никакви доказателства, че персите са организирали убийството на Филип. Само че те са имали най-голям интерес от него. И за мен няма никакво съмнение, че това е тяхна работа. Както и за Птолемей.

След убийството на Филип нещата до голяма степен започнали да се развиват така, като ги предвиждала персийската тайна служба — коалицията се разпаднала, а Атина и покорените племена веднага надигнали глава. Не предвидили обаче, че Александър ще се справи толкова бързо с проблемите. Ех, ако Август имаше поне една десета от таланта на Александър… Но миналото си е минало.^[6] Само че… само че Птолемей и жрецът Аристандър бързо и без много шум разкарали Аминта, като го обявили за луд, а Александър успял веднага да свика народното събрание и да увещае воините да го обявят за цар. Птолемей разказва, че Аристандър дал на Аминта някаква отвара от билки, от която оня наистина полудял, така че първият проблем — с наследяването на властта — бил решен бързо и ефикасно. След това Александър изтеглил 10 000-ния авангард от Азия. С което заблудил персите, че са постигнали целта си и по този начин получил така необходимото му време. После потеглил срещу разбунтувалите се племена. Александър повтарял действията на баща си, а и на възраст бил колкото него, когато Филип станал регент — 22 години. Скоростта, с която придвижвал армията, била невероятна. Само трима пълководеца след него така ясно са осъзнавали колко важна е бързината в критична ситуация — Анибал, Сула и Цезар. При това Анибал така и не се възползвал от победата си при Кана, а чак на другия ден дал заповед на началника на конницата си да потегли към Рим, но било вече късно. Александър се придвижвал с войските си толкова бързо, че успявал да изпревари вестоносците и сварвал противниците си напълно неподготвени. Въпреки това му били неободими две години, докато заздрави положението си и успее да тръгна на Изток.

По същото време самата Персия преживяла два дворцови преврата, организирани от придворния евнух Багой, и на персийската тайна служба не и е било до Александър при неразбориите в собствения и двор, а и персите разчитали, че след смъртта на Филип ще са му неоходими поне седем или осем години, за да възстанови боеспособността на арнията и да организира поход. И то при положение, че успее да намери пари. Когато Александър тръгнал на Изток хазната му била празна. Простите сметки, които Птолемей привежда, показват, че армията на Александър е имала продоволствие само за три месеца. Александър е трябвало да бърза, ако иска да оцелее. За да подчертае, че връщане назад няма и да повдигне духа на войниците си, Александър раздал и последните дребни суми, които имал. Така всички знаели, че пари няма и че войната трябва да храни войската.

За късмет на Александър персите не приели плана за отбрана на Мемнон, който по същество не се различавал от този на Квинт Фабий Максим срещу Анибал, а решили да посрещнат Александър в открита битка при Граник. Птолемей пише, че на Александър ми е било добре известно, че азиатските богаташи били твърдо против плана на Мемнон, защото не искали да разоряват именията си и да прекъсват търговията си по море. И успели да убедят Дарий да приеме открита битка с македонската армия. Именно сведенията за това давали на Александър такава увереност в успеха. Останалото е добре известо. Самият поход е описван многократно в подробности, така че ще си спестя описанието му. Това, което касае разказа ми, са парите. Финансовите проблеми на Александър приключили едва след битката при Иса, когато успял да плени обоза на Дарий. Чак тогава успял да си плати дълговете и заемите. А голямата плячка дошла едва след превземането на самата Персия. Ето каква била: След превземането на Суза Александър получил 40 000 таланта, в Персеполис — 120 000 таланта, в Екбатана — 180 000 таланта. Общата стойност на плячката била 340 000 таланта злато и сребро.^[7] Някои смятат, че това било само злато, но това е невъзможно поради поне две причини. Първата е, че след като направихме оценка на цялото злато, добито в света до този момент, оказа се, че то със сигурност не надхвърля 220 000 таланта — по-нататък ще разкажа как и защо направихме тази оценка. Втората причина е, че разполагахме с надеждни сведения за доходите на персийските царе. Ето накратко за какво става въпрос.

След като завзел властта през 233 година^[8] Дарий I разделил държавата на 20 сатрапии, всяка от които трябвало да плаща данъци в сребро. Само Индия плащала данъка си в злато. Когато Индия била загубена през 374 година^[9]. Ахеменидите загубили златните си приходи. А след 40 години загубили и държавата. Защото именно персийското злато държало гърците и осталаните врагове на Персия далеч и ги карало да се бият помежду си, вместо срещу Персия. Вече казах, че след гръко-персийските войни персите разбрали, че не могат да се мерят с гръцките хоплити в открит бой и предпочели вместо да се бият с тях да ги наемат и да ги карат да се бият помежду си. Пелопонеските войни, които съсипали не само Атина, но и цяла Елада, се финансирали до голяма степен с персийско злато и сребро. И когато притокът на злато свършил, а царете не посмели да посегнат на натрупаните вече съкровища… накрая дошъл Александър и завладял всичко. И после умрял. А златото се появило по пазарите във вид на пари.

Да се върнем на данъците в Персия. Както казах, само Индия плащала данъка си в злато. Данъкът бил 350 таланта годишно във вид на златен пясък, промиван в притоците на река Инд. От останалите сатрапии, които плащали в сребро, най-голям бил данъкът на Вавилония — 1000 таланта сребро годишно, след това Египет — 700 таланта. Сатрапиите в Азия и Йония плащали общо 1760 таланта сребро. Общият годишен данък от сатрапиите бил 14 560 таланта сребро, част от което отивала за гръцките наемници в армията на Великия цар, част за подкупи, най-вече в Атина и Спарта, и част отивала в съкровищницата на Великия цар. За разлика от приходите разходите на Великия цар били непостоянни и силно се променяли за двестате години, през които съществувала империята, основана от Кир Велики. Златният запас на Персия бил основно от военната плячка при превземането на другите страни — най-много от Лидия, Вавилония и Египет. Той бил неприкосновен — царете не го пипали, а харчели само златото от Индия. Докато била тяхна.