Петър Копанов
Операция „Риба“ (30)

Северният път

След като описах южния път, ще опиша накратко и северния. Той беше по-важен, тъй като оттук прекарвахме около две трети от коприната, която внасяхме, а през южния около една трета. Той обаче беше и по-дълъг и по-несигурен. Южният беше изцяло по море и единствените опасности бяха бурите и ветровете в морето, а ние успяхме доста добре да изучим сезонните опасности по тези места. Чужди флоти, които да ни нападат нямаше — партите не стават за моряци и няма откъде да се научат, а пирати имаше само по южния бряг на персийското море, но те бяха малко и десет наши бойни кораба бяха достатъчни за охрана на целия бряг, а и тъй като не търгувахме там, а само поддържахме базата си, нямаше и какво толкова да грабят. Северният път обаче беше почти изцяло по суша и преминаваше през земите на различни племена, които често воюват помежду си и нямат нищо против да ограбят и минаващите оттам кервани. Партите допълнително се стремят да ги настройват едни срещу други и срещу керваните, защото по този начин принуждават търговците да избират пътя през Партия.

Северният път започваше в пристанището на Томи на брега на Евксинския Понт^[1]. Градът няма нищо забележително и е известен само с това, че Август заточи Овидий тук, след като реши че неговите елегии са развратили императорската внучка. Незабележимостта на града ни устройваше напълно, защото не искахме да привличаме чуждо внимание, особено на партските шпиони. От Томи на кораби преминавахме през Евксинския понт и навлизахме в Меотида^[2]. Меотида е едно голямо плитко езеро, свързано с Евксинския понт чрез тесен проток, но водата в него е сладка, тъй като почти не се смесва с тази на Евксинския Понт. На двата бряга на протока са разположени два големи града — на западния е Пантикапей, столицата на Боспорското царство, а на източния е Фанагория, там, където в Меотида се влива река Куфис^[3]. Боспорското царство е зависимо от Рим от времето на Цезар. По времето на войните ни с Митридат VI той успява да го превземе и да се укрие там след като римските легиони превземат собственото му царство, а след като Цезар разбива сина му Фарнак при Зела то е наш клиент. Можем да го превземем и присъединим като провинция на Рим без особени усилия, но тогава рискуваме сами да си затворим пътя, който описвам, тъй като съседните племена ще сметнат, че ще искаме след време да превземем и тях и ще започнат да ограбват керваните ни, а партите веднага ще ги подкрепят. Сегашното положение напълно ни устройва, както устройва и боспорците и околните племена. В североизточния край на Меотида се влива река Танаис^[4], по която се продължава с гребане нагоре срещу течението. Самото боспорско царство владее само устието на Танаис, в което се намира и самият град Танаис. А реката се спуска от североизток на югозапад ев Меотида, като западните й брегове се населяват от роксоланите и на север от тях от сарматите, а източните от сираките и аланите. На три дни път реката прави завой и там беше изграден укрепен лагер с пристанище и складове. Когато пренасяме коприна от Китай или стоки натам, между Томи и този лагер не спираме никъде — нито в Пантикапей, нито във Фанагория, нито в град Танаис, който е в устието на реката. В тези градове спираме само когато пренасяме стоки от или към по-близките племена. От този лагер се тръгва право на изток и за един ден се достига реката Ра, която тече на югоизток и се влива в Хирканско море^[5]. На това място Ра се разделя на два ръкава, които текат успоредно чак до Хирканско море и между тях се образува дълъг и тесен остров, на който също беше построен голям укрепен лагер. Този лагер беше около пет пъти по-голям от лагера на Танаис, в който завършваше първият етап на пътуването. Тъй като местните племена — на север сарматите, а на юг аланите — са обикновени скотовъдци и не могат да правят добри речни съдове, този път е безопасен — пътят по суша е само един ден преход между Танаис и Ра, останалият е по вода. Освен това укрепеният лагер е на остров и на практика е недостъпен. Този път минава доста по-далеч на север, отколкото партските шпиони и войски проникват зад Кавказ, а и племената са враждебно настроени към партите, така че този път е сравнително спокоен и безопасен. Земята по тези места е много плодородна, а в реката Ра има толкова много риба, че само различните видове не могат да се изброят. В този лагер постоянно имаше между 1500 и 2000 човека, от които 600 — една кохорта, бяха постоянната охрана. Оттук пътят продължава на изток до самия Китай, като минава на юг от Рифейските планини^[6] през земите на аорсите, които живеят на север от Хирканско море, и заобикаля от север Оксианското езеро, в което се вливат реките Окс и Яксарт^[7]. На север от Яксарт пътят се разделя на два, като единият тръгва на югоизток покрай Яксарт до съединяването си с Южния път след Бактра, който вече описах. По този път от лагера ни на Ра до столицата на Китай се достига за около 220 дневни прехода през пусти и рядко населени страни, като, както вече писах, по средата на пътя трябва да се премине през планини, по-високи от Кавказ и много по-дълги. Тези планини описват огромна дъга, обърната на запад и в южната си част разделят Китай от Индия. Зад тях пък, както вече споменах, има огромна пустиня, сравнима с тази в Либия на юг от владенията ни. Партите не подозираха, че ги заобикаляме и не организираха никакво противодействие на нашите кервани. Другият път продължава на североизток и заобикаля от север планините и пустинята. Той беше по-дълъг, но по-лек, тъй като не преминавахме през високите планини и през пустинята. Пречки по този път можеха да ни създадат само местните племена, но те също осъзнаваха ползата от търговията и общо взето не ни пречеха, а срещу съвсем малко заплащане дори ни осигуряваха охрана през целия път. Самите местни племена са обединени в голям племенен съюз, който всъщност си е една огромна по територия, но много слабо населена държава. Тъй като тя по нищо не прилича на познатите ни държави и е рядко населена, а и хората тук са обикновени скотовъдци, за тях обикновеният римлянин не знае нищо. Ето едно съвсем кратко описание на тази огромна страна, през която минаваше северният път:

Цялата територия от Бористен и Хипанис на север от Евксинския понт^[8] чак до Китай представлява смесица от степ, пустини и планини. Само територията на север от Евксинския понт и около реките е годна за земеделие и всъщност това е била житницата на гърците за много време — вече споменах за това. На останалата територия хората се препитават основно с отглеждане на добитък и така е чак до Китай. Именно затова и тези територии са слабо населени — около 20 пъти по-рядко, отколкото в страните, където земеделието е развито. Това не означава, че хората са по-диви или по-глупави. Просто природата им налага някои много жестоки ограничения. Въпреки че са разделени от големи пространства на различни племена, те имат много близки обичаи и език и често се обединяват в големи племенни съюзи. Именно тук, на тези територии, е бил опитомен конят и земеделските племена така ги и познават — като конни народи. Племената са обединени в големи групи: язиги между Хипанис и Бористен, роксолани от Бористен до Ра. Двете племена са известни под общото име сармати. На юг от роксоланите между Евксинския понт и Хирканско море и на изток от Ра живеят алани, потомци на някогашните скити. На изток от аланите, зад дъгата от високи планини, за която вече писах, живее една много голяма група племена, наричащи се хунори, а китайците ги наричат хун-ну, или сюн-ну. Историята на Китай е свързана с тях от повече от 1000 години. Голяма част от коприната, която е достигала до нас, е всъщност част от данък, който китайците са плащали на тези племена. Те пък разменяли част от нея за други стоки с племената на запад от тях. По-късно търговците от Бактрия поемат по-голямата част от търговията на хунорите на запад.