Петър Копанов
Операция „Риба“ (25)

Южният път

Ще започна с южния път. Той започва в Александрия и отначало върви по Нил до Коптос малко преди древната столица Тива. Оттам тръгва на изток по сушата през Източната пустиня до брега на Арабския залив^[1]. Именно при възстановяването на този древен път открихме златните рудници на фараоните. Ако трябва да бъда честен, възстановяването на този път, дълъг 120 мили^[2], е работа на Клеопатра. Ние само го направихме по-удобен и по-сигурен. Клеопатра го възстановява след смъртта на Цезар, когато се връща от Рим и заварва държавата си разорена. Тя възстановява стопанството и търговията в страната и дори започва разработването на порфир. Именно тук, близо до източния край на този път, се намира единственото находище на порфир в света. То е открито и разработено от Клеопатра. По-късно ние поехме управлението му. Има и друг път между Нил и Арабския залив, който започва от най-източния ръкав на делтата на Нил. Той е по-къс, но и по-ненадежден. Още древните фараони са се опитвали да прокарат канал по него, но всички опити са завършвали неуспешно — пясъците бързи са затрували изкопите. Последна го е използвала отново Клеопатра. След битката при Акциум тя решава да избяга от Египет и започва да прхвърля оцелелите кораби от флотата си по него от Нил в Арабския залив. Смятала е с децата си, с богатствата и евентуално с Марк Антоний да избяга в Индия и там да основе нова държава. Дядо ми обаче успява да привлече търговците-набатеи от Петра на страната на Октавий и… корабите са подпалени, а Клеопатра е заловена. Само че успява да се самоубие въпреки добрата охрана.

На морския бряг има две пристанища, наречени Миос Гормос и Береника, до които може да се стигне от Коптос. Между тях има още едно по-малко пристанище, Филотера. Филотера е дори по-близо до Коптос от Миос Гормос и Береника, но пътят през пустинята между Коптос и Филотера е много тежък, и затова обикновено се използват по-дългите, но много по-леки пътища до другите две пристанища. От Миос Гормос и Береника с кораби се потегля по-нататък по море. Общият брой на корабите, които потегляха от тези пристанища всяка година, надхвърляше 400, като канцеларията притежаваше между 250 и 300. Останалите бяха на други сдружения и отделни търговци, които ни сътрудничеха. Корабите потегляха надолу по Арабския залив и спираха в пристанището Адана в Южна Арабия, или Щастливата Арабия. Местното население нарича страната си Хадрамаут^[3]. Ако се продължи надолу по брега, се минава покрай градовете Птолемаида Епитира, Златна Береника, Адулис и Арсиноя, след което се излиза от Арабския залив и се навлиза в Авлитския залив. Всички тези пристанища са основани от гръцки моряци по времето на Птолемеите.

Има и друг път, който върви по източния бряг на Арабския залив. Този път започва от друго пристанище, което също се нарича Береника, а също и Елана, но се намира в североизточния край на залива, точно където той свършва и започва Камениста Арабия^[4] — именно Береника е източният край на северния път между Нил и Арабския залив, за който стана въпрос по-горе. Източният път е много по-тежък, защото брегът е много по-опасен и пуст. По целия път до изхода в Авлитския залив има само две малки пристанища — Ампелана и Левке Коме. До самата Береника Елана се достига от столицата на царството на Набатеите Петра, така че този път се използува само ако се тръгне от Антиохия и финикийските градове и се мине през Петра. Финикийците са открили този път преди повече от 1000 години и са го използвали активно около 2 века, като са сключили сделка с евреите, през чиито земи е минавал. Част от сделката е била построяването на храма на евреите в Ерусалим, но разказът за това ще бъде в историята на самите евреи. След като са финикийците основали Картаген обаче търговията им се е насочила предимно на Запад, най-вече към Испания и този път постепенно е бил изоставен. А държавата на евреите запада, а след това се и разпада, тъй като остава встрани от главните търговски пътища. Самите набатеи също участват в тази търговия, но предпочитат пътя по суша, който върви успоредно на брега на около 2–3 дни път от него. Този път е известен от поне две хиляди години и макар че е тежък, е по-сигурен от морския, тъй като в пустинята има места с кладенци, които местните племена добре знаят и могат да водят търговците до тях. Около по-големите кладенци има оазиси и селища. Всъщност и самата Петра е такъв оазис сред пустинята. Най-важните селища по пътя по суша от Петра до Авлитския залив, са Тейма, Дедан, който е глвен град на държавата Лихян, Йатрипа, главен град на катаниите, Макораба, главен град на минеите, Мариаба, главн град на химяритите, и Саба, столица държава със същото име. Това всъщност не са държави като тези които познаваме, а територии на племена, които обикалят пустинята около тези оазиси. На изток от тях е Арабия Пустинна — земя, в която никой не живее постоянно и в която само местните племена се осмеляват да навлизат. От Саба пътят слиза до пристанището Муза, което е от източната страна на пролива, свързващ Арабския с Авлидския залив. След като финикийците изоставят морския път от Елана, този път станал толкова важен за търговците от Месопотамия и Сирия, че последният Вавилонски цар Набонид пренесъл столицата си в Тейма и оставил сина си Бел-шат-ицар да управлява Вавилон. И малко по-късно Кир превзел Вавилон.^[5]

Ще спра за момент описанието на пътя при Муза, за да разкажа накратко за една от глупостите на Август. Тъй като владетелите на земите на изток от Арабския залив получаваха много голям доход от търговията, а и страната произвежда голяма част от благовонията, които внасяме от Изток, Август реши да завладее тези земи и да си присвои дохода от търговията с тях. През 730 година^[6] наместникът на Египет Елий Гал организира поход за завладяването на тези земи. Независимо че е бил начело на 10 000 войници и нямал насреща си никакви сериозни сили, Гал не можа да достигне до Щастливата Арабия, тъй като по суша пътят до там е ужасен — минава през камениста пустиня, както вече казах, а местните племена естествено не проявяваха склонност да показват на завоевателите местата на кладенците в пустинята и пътищата до тях. А за поход по море не му достигаха транспортни кораби. Това беше един от случаите, когато Август е пренебрегвал нашите съвети и неизменно се е провалял. Беше поръчал 80 бойни кораба, които чакаха войската при Клеопатрис, където старият канал от времето на фараоните свързва Нил с Арабския залив, а нямаше нито един транспортен кораб! Естествено водата и храната скоро свършиха и походът се провали. Накрая виновен за провала беше изкаран Силайос, управителя на набатейския цар, който ни беше съюзник. Посякоха го с брадва за предателство към Рим. Според мен не бива да се бърза със завладяването на тези земи. Достатъчно е само да се основат няколко колонии по брега и да се търгува с местните хора — по образеца на гръцките и финикийските колонии по Нашето море^[7]. След време местните племена сами ще поискат да станат част от Римската държава, защото това ще е много по-изгодно и сигурно за тях. А също и за нас. Хората по тези места са изключително миролюбиви. Само един легион е достатъчен да завладее тези земи, но ако го завладеем насила, ще изгубим благовонията, които те произвеждат. И ще трябва да плащаме издръжката на войниците. Сметката сме я направили отдавна: От търговията с Арабия феликс печелехме годишно по над 2500 таланта. Защо да ги губим?

Сега ще се върна на описанието на южния път. Спрях там, където Арабският залив се свързва в югоизточния си край с Авлитския залив, който пък е част от голямото море, което продължава до Индия и след нея. Тук в пристанището Муза свършва първата част от пътя, а самият път се разделя на две. Южното му разклонение отначало върви на изток, след това рязко завива на юг и понякога дори тръгва леко на запад, и продължава към страната Пунт, откъдето идват слонова кост, злато и много странни животни, за които богатите римски безделници хвърлят невероятни суми, за да ги притежават и да ги пускат на арената да се бият едни срещу други или срещу гладиатори. Този обичай винаги ми е бил неприятен, но простаците си умират за подобни забавления. При Нерон тези забавления се превърнаха в съвсем пошло зрелище, когато много последователи на Йешуа бяха пускани на арената за да бъдат разкъсани от зверовете. На простолюдието трябва да се осигуряват зрелища, за да стои мирно, но преди това тези забавления винаги са били контролирани, а Нерон прекали. Всъщност той си търсеше виновни за пожара, който опустоши Рим и беше по негова вина. Нерон не запали Рим нарочно, но от години не беше отделял достатъчно пари за издръжка на вигилите^[8], и накрая когато градът пламна, те не можаха да спрат пожара. Така че вината за изгарянето на града си беше наистина негова. А ние пуснахме слуха, че той нарочно го е подпалил, и така настроихме обикновените римляни срещу него. Споменавам всичко това, за да е ясно защо предприемахме тези пътувания — за да доставим тези редки стоки и да ограничим изтичането на парите. Самият Пунт е познат на древните египтяни от повече от 2000 години. Те са пътували до там за същото, за което ходехме и ние. Хората в тази страна са по-черни дори от нубийците, които пристигат от горното течение на Нил. Реката Нил не извира от извори като нашите реки, а всъщност преставлява две реки, които се сливат на юг от Египет, малко преди шестия му праг. Ще напомня, че ние владеем Египет, който всъщност е долината на Нил от делтата до първия праг с островите Елефантина и Филе. Нагоре имаме само няколко града с малки гарнизони, за да търгуваме с местното население: между първия и втория праг е Хиеросикамин, а това е земята на Блемиите, между втория и третия праг е Клеопатра, а между третия и четвъртия е Напата. От Напата до Хиеросикамин Нил описва половин кръг от югозапад към североизток. След четвъртия праг Нил се извива в обратна посока и отново описва полукръг. Тази земя е известна като Етиопия или Нубия. Между петия и шестия праг в Нил се влива друга голям река, Атбара. Тази страна се нарича Мерое, по името на главния си град. След като се премине шестият праг, се навлиза в земята на себритите, където и се сливат двете големи реки. Тази, която идва от юг, е с посветли води.^[9] Най-странното е, че и двете реки извират от езера в сърцето на Африка. Северното е високо в планините на юг от Арабския залив, а другото е много на юг, и е голямо колкото Меотида!^[10] Стигнахме и до двете езера, защото искахме да разберем причините за разливите на Нил и защо винаги започват по едно и също време на годината. Причината се оказа в сезонните дъждове по тези места, които източният вятър довява откъм голямото море. Имаше и друга причина. Голяма част от географските сведения, с които разполагахме, бяха неточни, затова държахме да проверим всичко. Понякога неточностите са си направо измислици. Ще спомена само, че при похода се в Индия Александър е смятал, че Инд се влива в Нил, така че като се спусне по него, накрая ще се озове в Египет. Точно затова Александър е настоявал да продължи похода във вътрешността на Индия — защото е разчитал, че лесно ще се върне по река Инд в Египет. И точно затова Птолемей организира саботажа на този поход. Защото е знаел, че това просто не е вярно. Ако Александър не е бил спрян, почти сигурно е щял да унищожи армията си по обратния път. Самият Нил е много дълга река, минаваща през много странни места. Може да помислиш, че ти се подигравам, но по тези места има толкова високи планини, че върховете им са винаги покрити със сняг, а през по-голямата част от годината са обвити в гъста мъгла, докато в подножието им човек може да умре от горещина и задух. Аз самият не можех да повярвам на очите си, когато видях това чудо — сняг на юг от Сиена!^[11] По тези места Слънцето пече право над теб, така че предметите не хвърлят сянка, а ако се продължи още на юг, започва да се движи отдясно наляво и е на север от теб. Причината за това странно явление е, че Земята наистина е кръгла, както са се досетили гърците, а тези места са най-отдалечени от оста, около която тя се върти.