Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник: Авторът

История

  1. — Добавяне

Новата държава и мястото ни в нея

Следващите няколко месеца били критични за канцеларията, ръководена от дядо ми, също както и за Рим. Отначало дядо ми смятал да разпусне организацията и да се оттегли от активна служба, но убийците на Цезар, начело с Касий и Брут, искали да разрушат всичко, създадено от него, под предлог че спасяват Републиката. Дядо ми Марк решил, че единственият начин да спаси делото на Цезар, както и службата си, бил като му намери заместник. Проблемът бил, че и двамата евентуални кандидати да заемат официалното нмясто на Цезар в държавата — помощниците му Марк Антоний и Марк Лепид — нямали нужните качества, за да продължат с преобразованията в държавата. Фактът, че Цезар ги държал настрана от работата на дядовата канцелария и те не знаели с какво той в действителност се занимава говори ясно както за качествата им, така и за отношението на Цезар към тях. Истината е, че дядо бил единственият човек, посветен в истинските планове на Цезар — ще напомня, че Цезар го избрал много внимателно и нямал никакви поводи да се опасява от него. След като решил да се намеси в разгорялата се борба за власт и отхвърлил двете очевидни кандидатури, които се оказали очевадно неподходящи, дядо ми се спрял на трета възможност — осиновеният племенник, или по-точно праплеменник на Цезар — Гай Октавий, който по онова време бил в Аполония. Всъщност без тайната поддръжка на дядо ми Гай Октавий нямал никакъв шанс нито срещу Лепид и Марк Антоний, нито срещу Сената. Той не бил навършил още 19 години, нямал средства и влиятелни връзки и приятели, които да му осигурят нужното влияние. Но пък бил осиновен от Цезар! Което означавало, че може да разчита на евентуалната подкрепа на ветераните на Цезар! Това предопределило избора на дядо ми. Октавий му бил нужен, защото дядо ми също нямал никакви официални връзки и влияние дори сред войниците на Цезар — смятали го за пияница и женкар, който осигурявал на Цезар леки жени и други забавления по време на походите. Практически никой не знаел за съществуването, а какво остава за дейността на тайната канцелария на Цезар. Стремежът на Цезар да държи разузнаването си в тайна бил осъществен толкова добре на практика, че в този критичен момент никой не подозирал с какво се занимават дядо ми и подчинените му, и те останали ненужни и трябвало сами да се погрижат за себе си. Така че Октавий бил нужен на дядо ми за да може да получи някакво официално прикритие, без което тайната канцелария не би могла дори да съществува, камо ли да си върши работата. Тайната канцелария пък била нужна на Гай Октавий за да компенсира предимствата на другите двама претенденти за властта и да получи влияние в Сената. Освен това много бързо възникнал въпросът какво да се прави с убийците на Цезар, които също се опитвали да заграбят властта под предлог че спасяват Републиката. Ох, тези спасители на Републиката… Като се сетя колко неприятности са докарали на Рим…

Да се върнем на Гай Октавий, бъдещият Август. Всъщност ако се замислиш, неизвестни мой читателю, как така един 19-годишен хлапак успява да надделее над всички останали и накрая да получи цялата фактическа власт в Рим? При положение, че в момента на убийството на Цезар той дори не е бил в града и не е имал никакво влияние нито над Сената, нито над войниците на Цезар! Доста странно, нали? Изведнъж този хлапак получава влияние, средства и дори успява, без да има право на това, да събере частна армия от войниците на Цезар, с която погва убийците му! Откъде ги получава? Случайно? Стане ли въпрос за власт и пари случайни работи няма! В тия работи само наивниците и глупаците могат да разчитат на късмет. Умните хора планират. И то много внимателно! Възходът на Гай Октавий също бил планиран много внимателно. Но не от него, а от дядо ми Марк.

Истината е, че след като дядо ми го докарва в Рим (именно той лично го домъква от Аполония по най-бързия начин, като пътем прибира и военната каса на Цезар, която по онова време била в Брундизиум и от която трябвало да се плащат заплатите на войниците от петнайсетте легиона, събрани за войната на Изток. Именно парите от тази каса позволиха на дядо ми да събере частната армия за Октавиан и да го докара на власт по-късно!), двамата сключват сделка, която бе продължена и при Тиберий и бе спазвана стриктно до смъртта на Клавдий. Единствено Калигула се опита да я наруши и това бе една от причините да оставя Касий Херея да организира убийството му — подчертавам, не сме го организирали ние. Просто оставихме заговорниците да убият Калигула и след това ги премахнахме. Този идиот беше ядосал толкова хора с необмислените си постъпки, че беше достатъчно само охраната му да стане малко по-„небрежна“ и веднага се намериха мераклии да му видят сметката!

По-нататък ще стане ясно и как карахме императорите да спазват договора между дядо ми и Август, тъй като само на добра воля и честност в тези работи може да разчита само наивник, а ние не бяхме такива. Разкривам всичко това не за да изтъквам заслугите на семейството си и на подчинените си, а за да подчертая полезността на тайната канцелария. Откак Гай Октавий стана император Август, Рим се радваше на завидно спокойствие както отвътре, така и по границите и основната причина е именно дейността на тази тайна канцелария, за която знаеха съвсем малко хора и която дори си нямаше официално име. Сега вече канцеларията я няма и Рим отново е затънал в гражданска война и във война на Изток.

След този малко дълъг увод е време да изясня и същността на сделката, сключена между дядо ми Марк Афраний Кота и Гай Октавий, известен като Божествения Август. Сделка, осигурила на Рим спокойствието и разцвета, на които той се радваше допреди петнайсетина години.

Първо нека да изясня възгледите на дядо ми и на Август за управлението на държавата. Иначе ще изглежда, че те просто са били само едни от многото претенденти за властта, които накрая са излезли победители. Истината е, че и дядо ми, и Август са имали съвсем конкретни цели за устройството на държавата и са успели да привлекат достатъчно съмишленици, за да постигнат целите си. Именно затова и накрая излезли победители в гражданската война.

И двамата били убедени републиканци. Също както и Юлий Цезар между впрочем. Приказките, че Цезар и Август били диктатори и винаги са се стремели към еднолична власт и с действията си са унищожили Републиката, са пълна глупост! Отдавна вече сам човек не може да управлява Рим. Редно е да разгледам по-подробно управлението на Рим, за да изясня какво всъщност са свършили дядо ми и Август. И най-вече ЗАЩО!

Проблемът на управлението по онова време бил, че още след първата гражданска война между марианци и суланци, или между популари и оптимати, както понякога я наричат, държавата вече не можела да съществува в предишния си вид. След като Сула превзел Рим през 666 година[1] властта вече била разглеждана от повечето влиятелни римляни само като възможност за грабеж и лично обогатяване, а не като обществен дълг. Старите идеали на Res Publica вече нищо не значели за тях. Самият Сула осъзнавал упадъка на държавата и се опитал да поправи нещата чрез новата конституция, но тя не го надживяла много. Ще напомня един много поучителен случай със Сула, първият неограничен диктатор в Римската история. При оттеглянето си Сула съвсем правилно отбелязал по повод упрека на един от Катоновците, че уж с действията си разрушил Републиката, че заради такива упреци никой от следващите диктатори няма да се оттегли доброволно и да предаде властта на Сената. И те наистина не се оттеглят. Не защото не искат, а защото не могат! Не се шегувам! Спомням си Тиберий — накрая така се вбеси от глупостите на сенаторите и от вечните им разправии и от обидите им по негов адрес, че избяга от Рим и заживя като отшелник на Капри. Само аз си знам какво ми струваше да го накарам да се занимава с управлението на държавата! По цели дни не искаше да види никого! Мислеше си, че така ще се отърве от неприятностите. Къде ти! Ония простаци започнаха да разпространяват по негов адрес такива невероятни мръсотии, че дори аз се втрещих! Уф! Усещам, че отново се отклоних. Афраний, Афраний, ако така се отплесваш, никога няма да стигнеш до важните неща! Историята на Тиберий ще почака, а сега да се върнем на проблемите на Римската държава и на нейното управление.

Проблемът, както и Цезар правилно забелязвал, но не успял да реши, бил в изнамирането на механизъм за ефективно управление за дълъг период от време, който да е независим от политическите борби в сената и комициите и в същото време да отговаря на интересите на държавата. Работата е там, че всички римски магистратури са колегиални и се избират само за една година. Единствената неколегиална длъжност е тази на диктатора, но тя е екстраординарна — диктатор се избира само когато държавата е изправена пред катастрофа! — и само за период от шест месеца, след което диктаторът трябва да се отчете пред сената и комициите и да се оттегли от властта. Така че една година е максималният срок за всяка държавна длъжност, даваща някаква реална власт. Целта на това правило е съвсем проста — да се изключи възможността някой властолюбив мръсник да заграби властта. Ще напомня ка се е стигнало до този начин на управление. Римляните били така ядосани и уплашени от последния си цар Луций Тарквиний Гордия, че когато го изгонили и установили Републиката, взели максимални предпазни мерки повече да нямат такъв човек начело на държавата или ако случайно застане, да могат да го контролират чрез колегите му по власт и бързо и лесно да го махнат оттам след като срокът за който е избран изтече.

Една година управление обаче вече е крайно недостатъчна. За такъв кратък срок вече не може да се реши сериозен държавен проблем, особено при условие че колеги по длъжност стават явни съперници, които си пречат един на друг и в крайна сметка нищо не успяват да свършат. Подчертавам — първоначалният замисъл на тези кратки срокове и колегиалността бил да се предпази държавата от алчни за власт хора. Случаят с Кориолан е показателен и само е затвърдил у предците ни необходимостта от това разделяне на властта. И тези правила за управление дълго време работели добре. Преди време, когато Рим е бил просто едно голямо село, една година управление била достатъчна, за да се свършат обществените работи в държавата, за които магистратите били избирани. След като обаче Рим станал най-голямата държава в света, подобно управление станало неефективно. Само пътят до по-далечните провинции продължава седмици, а понякога и месеци. За една година вече не може да се реши голям държавен проблем — например строеж на нов път или акведукт, или война със силен неприятел. Освен това свикването на комициите става все по-трудно, при положение че броят на римските граждани, намиращи се извън Рим, вече е много по-голям от броя им в границите на померия.[2]

Краткият срок на изборните длъжности и тяхното дублиране обаче бил само едната страна на проблема. Другата, при това далеч по-неприятна, била явната некадърност на повечето от магистратите. А също и тяхната алчност. Истината е, че ние готвим войниците си поне две години, преди да ги пуснем в бой, а магистратите никой не ги обучава. Избираме си ги с гласуване и обикновено избираме не най-способните, а най-наглите и най-гласовитите. Това си е стар проблем на всяко „народно“ управление. Атиняните например си избирали даже пълководците с жребий и това била основната причина да изгубят Пелопонеската война — и не само нея. Сократ осмял тази система на управление и накрая му се наложило да изпие чашата с отрова. Струва си да напомня накратко какво всъщност е станало със Сократ. Когато учениците му задавали въпроси кой и как трябва да управлява, той не давал отговор, а сам започвал да им задава въпроси: ако ви трябва нова дреха, при кого ще отидете? — при шивач, отговаряли учениците, ако ви трябват нови сандали при кого ще отидете? — при обущар, ако трябва да се смени вратата на къщата при кого ще отидете? — при дърводелец, … и така след няколко такива въпроса учениците сами започвали да осъзнават нелепостта на системата си за управление. Ако и лекарите например се избират чрез жребий както атиняните си избирали пълководците или магистратите, кой нормален човек ще заведе детето си при такъв лекар? Работата е съвсем проста: Искаш ли да ти се свърши някаква работа, отиваш при майстора, който владее занаята. Управлението на държавата също е занаят, и то много труден, който се учи цял живот, само че тия, дето се кандидатират за изборни длъжности в управлението, не само че не го владеят, но дори не подозират, че си има особености и тънкости — като всеки занаят. Отначало това не било толкова сериозен проблем, тъй като Рим бил просто едно голямо село. И проблемите му били такива. А и хората се познавали добре, и знаели кой човек за какво го бива, кой ще си свърши работата и кой ще я осере[3]. Откак обаче Рим станал голям град, нещата се променили. Първо, проблемите са станали по-трудни и изискват повече време и специални познания. Второ — хората вече не се познават така добре. В големия град човек познава добре само съседите си. За останалите има само бегла представа. И може да бъде излъган много лесно. Ако хората, събрани заедно да вземат някакво решение, не се познават, те се превръщат в тълпа. Която може много лесно да бъде управлявана. Пояснявам. Службата ни редовно управляваше тълпите, така че знам какво говоря. Достатъчно е да се пръснат по 5 до 10 наши обучени агента на 1000 човека вътре в тълпата, които да я подбутват с викове и крясъци и със слухове, подшушнати на ухото, в необходимата ни посока. И тя се превръща в послушно стадо овце! А агентите ни са кучетата… Още по-просто става, ако предварително се раздадат малко храна и вино, в които са добавени и малко упойващи билки… Само един глупак може да си мисли, че това ядене е даром. Няма безплатно ядене! Сиренето е безплатно само в капана за мишки! А за какво служи капанът и защо се слага сиренето в него, няма нужда да обяснявам.[4]

Лесното управление на тълпата само улеснява некадърниците и алчните типове, които искат да се доберат до доходна служба. При това вече никой не може да те провери ставаш ли за магистрат или не. Това става ясно чак след като са те избрали и встъпиш в длъжност. Има и нещо по-лошо. Вече кажи-речи всеки римски гражданин се смята за годен ако не за консул, то най-малкото поне за едил! Нищо че не разбира механизмите на управление на държавата! То какво ли има за разбиране — зорът е да се добереш до държавната баница! След това е лесно — режи и лапай![5] Не се подигравам! Точно такова е отношението на поне осемдесет от всеки сто римски граждани към управлението! Знам го много добре, защото точно това ми беше работата — да знам! И точно затова навремето Сократ трябвало да изпие бучиниша — защото показал на атиняните какво представлява в действителност тяхната система за управление и тяхната управляваща върхушка. Това никой мръсник не го прощава — да го разкриеш какво всъщност представлява. Само дето ако бъдат оставени некадърниците да управляват държавата, скоро няма да има какво да управляват. Именно такава била обстановката в Рим по онова време. Такава е и сега. Затова дядо ми е докарал Август на власт и е създал тайната канцелария. Затова и аз го пиша този разказ за това какво всъщност е станало.[6]

Има и друго нещо, което също трябва да обясня. Обикновените хора мразят способните и се страхуват от тях — донякъде защото им завиждат, донякъде защото не ги разбират. Те предпочитат да изберат за магистрат последния тъпак, стига само да им обещае хляб и зрелища (panem et circenses) и да успее да надвика конкуренцията на форума, вместо да изберат действително способен човек, който ще се грижи за държавата, а не за собствения си интерес и ще им говори истината. Не случайно Сократ успява да вбеси съгражданите си дотолкова, че го осъждат да изпие чашата с бучиниша. Народът е склонен да избере наистина способни хора начело на държавата само в случай на сериозна опасност. И гледа да се отърве от тях веднага щом реши, че тази опасност е преминала.[7] От своя страна способните хора се отвращават от лековерието и продажността на тълпите и се стремят да се държат настрана от тях. Понякога за късмет на държавата се появяват и изключенния — хора, способни и умни, които са готови да работят за страната си така, както другите не биха работили дори за себе си. Пътят им до властта обаче е много труден и животът им обикновено се превръща в лична трагедия. Цезар например трябвало с години да ухажва тълпата и да се прави едва ли не на безобиден шут и женкар, докато успее да се добере до консулската длъжност. Дядо ми разказваше, че Цезар приемал повечето мръсотии съвсем спокойно, но така и не успял да преглътне клеветите, че бил педераст. Истината е, че точно истинските педерасти пуснали тази клевета за него по старото правило, че е най-добре да прикриеш порока си, като го лепнеш на някой друг.

Истината е, че системата ни на управление по онова време е била безнадеждно остаряла. Републиката имала нужда от сериозен ремонт, но традициите, подозренията, завистта и консерватизмът на римляните, особено на патрициите, не позволявали сериозна реформа. Убийството на Цезар показало явното нежелание на римляните за сериозни реформи в държавата. Затова дядо ми и Август — по онова време Гай Октавий, а след пристигането си в Рим — Октавиан — решили, че промените в системата на управление ще стават бавно и прикрито, а за да се избегнат по-нататъшните граждански войни, ще се образува тайна служба за сигурност на основата на разузнавателната служба, създадена от дядо ми Марк и от Цезар, която ще спира всички опити за държавен преврат и диктатура и няма да допусла до управлението некадърниците и алчните авантюристи, гонещи бързото забогатяване за сметка на държавата и народа. Явният контрол в държавата се поемал от Август, като племенник на Цезар и негов осиновен син и наследник, а дядо ми поемал изграждането на тази тайна служба.

Проблемите, които трябвало да решават дядо ми и Август, започнали веднага. И Лепид, и Марк Антоний побързали да предявят претенции към властта. И към наследството на Цезар, което било доста голямо. Дори посегнали на дела, който Цезар завещал на ветераните си! Всъщност именно лакомията на Марк Антоний окончателно убедила дядо ми да се намеси в борбите за власт и да сключи сделката с Август! Дядо ми бил вбесен от прахосничеството, наглостта и простотията на Марк Антоний. И решил да го изхвърли от управлението и да възстанови системата на управление, която Цезар успял да прокара. Август, който бил усиновен от Цезар и се явявал негов официален наследник, бил идеалният съюзник!

Първо обаче трябвало да се разгромят „републиканците“ на Касий и Брут. Следващите 14 години са период, през който новата система на управление бавно се налагала над хаоса на гражданските войни. Няма да се впускам в подробности — официалните са описани в достатъчно много исторически трудове за гражданските войни, а за тайните ще споменавам на съответните места по-нататък — а ще изложа крайния резултат за службата ми. Към момента на приключване на гражданската война между Август и Марк Антоний през 724 година[8] тайната канцелария вече била оформена във вида, в който просъществува до убийството на Клавдий през 808 г.[9] Преди да опиша структурата на службата си ще опиша накратко официалната страна на управлението на държавата, оформено от Август и дядо ми, а след това ще покажа мястото и ролята на канцеларията.

След войната с Марк Антоний и Клеопатра, завършила през 724 г. със завоюването на Египет и преобразуването му в римска провинция, Гай Октавий, който вече се наричал Гай Цезар Октавиан, останал единствен и пълновластен господар на Рим. На следващата година той се върнал в Рим и отпразнувал разкошен триумф, след което получил от сената и комициите званието император[10]. Преди това му били гласувани пожизнено правата на народен трибун. В качеството си на цензор Октавиан провел чистка на сената и изключил от него всички свои противници. След това разпуснал голяма част от легионерите и им раздал участъци земя, отнети от противниците му в хода на гражданската война. В края на 726 година[11] Октавиан обявил, че е тежко болен, а след оздравяването си свикал заседание на Сената на януарските иди следващата година[12]. На това заседание Октавиан обявил за пълния край на гражданските войни и установяването на мир на всички територии, владени от Рим, след което, позовавайки се на влошеното си здраве, помолил Сената да го освободи от задълженията му към държавата. И „заболяването“, и „оздравяването“, и обръщението към Сената били предварително подготвени и съгласувани с дядо ми и съответните хора в Сената били подробно инструктирани какво, кога и как да говорят. Към този момент в Сената не бил останал нито един политически противник на Октавиан. Той собственоръчно зачеркнал имената им от списъка на сенаторите и ги заменил със свои привърженици, докато бил цензор. Сенаторите дълго и настоятелно молели Октавиан „да не изоставя Републиката“. Той пък твърдо заявявал, че е непреклонен в решението си да се оттегли от държавните работи. Накрая Сенатът „заповядал“ на Октавиан да остане начело на Републиката и той „бил принуден“ да приеме. От този момент Гай Цезар Октавиан застанал начело на управлението на Републиката съгласно „постановлението“ на Сената. Малко след това той получил и почетното име Август, с което е по-известен на сегашното поколение и което ще използувам оттук нататък. Цялата тази комедия, на която дори Плавт може да завижда, била разиграна под вещото ръководство на дядо ми. Целта й била не да унижи сенаторите, а да пресече веднъж завинаги болните амбиции на патрициите и богатите плебеи, които разглеждали държавата като бащиния и се интересували само как да си я поделят. Тази цел била постигната. Всички осъзнали, че старите политически игри вече са свършили, независимо от гръмогласното обявяване на възстановяването на добрата стара Res Publica. От една страна Август наистина възстановил Републиката: централен орган на властта е Сенатът, редовно се събират трибутните комиции, на които се избират римските магистрати, провинциите се управляват от наместници, назначени от Сената. От друга страна неявно Август съсредоточил в ръцете си по същество цялата изпълнителна власт и по този начин били пресечени болните амбиции на сенаторите. По-нататък ще разкажа откъде е заимствана идеята за тази форма на управление. А сега ще се опитам да обясня как на практика Август и дядо ми успели да осъщестяват скрит, но пълен контрол.

Сенатът обявил Август за принцепс. Това означава, че той бил пръв в списъка на сенаторите и пръв се изказвал по всички въпроси, обсъждани в Сената, като по този начин определял мнението на болшинството. Принцепсът винаги е бил най-влиятелият от всички членове на сената, но Август за пръв път съвместява този пост с други и по този начин получава огромна власт. Наред с официалната власт, която била съсредоточена в Август, в частни разговори Август и дядо ми предварително определяли с някои от сенаторите кой за какво и как да се изказва в Сената. По препоръка на дядо ми Август бил изключително предпазлив в предложенията пред Сената и обикновено оставял на други сенатори да вършат работата, особено когато предложенията не били особено популярни. Тъй като съставът на сенаторите бил изключително внимателно подбран само от привърженици на Август, това не е представлявало трудност.

Тук се налага да се отклоня в разказа си, за да обясня едно от задълженията на канцеларията. Постепенно тайната канцелария създаде лични досиета на всеки един сенатор и магистрат в Рим и на всеки евентуален кандидат за такъв и по този начин можехме сравнително лесно да контролираме сенаторите и магистратите и да не допускаме най-некадърните и продажните до високи длъжности. Системата работеше много добре. Нито един висш магистрат не беше назначен от императора, без предварително да е проверен и одобрен от нас. Един от номерата, който алчните за власт некадърници редовно опитваха, беше опитът за подкуп, който те се опитваха да дадат на някой „влиятелен“ човек — понякога на самия император! — за да си осигурят някоя служба. И след това си имаха работа с началника на канцеларията: съответно дядо ми, баща ми или с мен. Обикновено такива хора след това нямаха никакъв шанс да направят сериозна кариера. И понеже крадецът винаги най-силно пищи „дръжте крадеца“, тези хора обвиняваха императорите в корупция и продаване на длъжности. В интерес на истината някои от тези хора все пак бяха допускани до управлението. Ще обясня и защо. От една страна, политическият подкуп след войните с Картаген беше станал традиционен в Рим и често дори честни хора бяха убедени, че това е единственият начин да започнеш кариерата си — като си купиш длъжността. Това убеждение вече е неизкоренимо в римляните. Другият неприятен момент беше, че просто не достигаха хора. Управлението на Рим и провинциите вече изисква много и добре подготвени граждани. И тъй като честността и способностите не винаги вървят заедно, трябваше да правим и компромиси. В интерес на истината, когато е трябвало да избирам между един честен и неподкупен некадърник и един способен човек, който обаче си позволява от време на време да бърка в гърнето с меда, обикновено съм избирал втория. Същият избор са правели и дядо ми и баща ми. Причината е, че белите, които такива типове правеха, обикновено бяха по-малки и по-лесно поправими. Обикновено беше достатъчно да извикам такъв тарикат при мен, да му покажа доказателствата за това какви ги е вършил, и да му обясня просто и нагледно какво ще му се случи, ако не престане. В девет случая от десет това беше достатъчно. На тези, които не мирясваха, просто им се случваше това, за което са били предупредени. Обикновено под формата на нещастен случай. Докато честните некадърници са непредвидими! Човешката глупост е безкрайна в своите прояви и не е по силите на никой смъртен да предвиди в каква форма ще се покаже! Не случайно гърците казват, че когато боговете искат да накажат някого, му отнемат разума. След това го оставят той сам да се наказва. Е, в нашия случай наказана ще е държавата! И колкото е по-голяма властта на глупака, толкова по-голяма е и белята, която той успява да направи. Ще завърша това отклонение в разказа си със забележката, че най-голямата група от кандидати за длъжности бяха алчните некадърници. Те ни създаваха и най-големите проблеми докато ги разкараме от държавната ясла! Вече споменах, че средно на сто римляни поне осемдесет се смята за годни за магистрати. Само че от тези сто римляни средно едва между пет и десет наистина имат способности да бъдат такива. От тях само двама или трима имат и необходимата подготовка. И обикновено те не са измежду тези осемдесет! Така че проблемът с подбора на римските магистрати беше един от кошмарите на канцеларията през цялото време на съществуването й. По-нататък ще разкажа как подготвяхме хората, които имаха способности, за управлението.

А сега се връщам на разказа за управлението на Август. Август многократно се кандидатирал за различни длъжности и след това ги заемал. След съответната „заповед“ на Сената разбира се. Три пъти изпълнявал длъжността цензор и определял състава на Сената. Като народен трибун, какъвто също бил, можел да наложи вето на всяко решение на Сената, на всеки магистрат и даже на комициите. След смъртта на Лепид бил избран за Велик понтифик и по този начин получил контрола над религиозния живот в Рим. Самият Лепид получил този пост след като бил лишен от всякаква друга реална власт и дядо ми бил убеден, че вече е напълно послушен и безобиден. Сенатът обявил Август за пожизнен проконсул и той следователно бил фактическият главнокомандващ на всички римски войски. Можел да провежда набор на войските, да води преговори извън пределите на римските владения, да обявява война и да сключва мир. Освен това Август лично управлявал най-важните и богати провинции — Галия, Илирия, Македония, Сирия. Египет бил обявен за негово лично владение. Напомням, че Египет е житницата на Рим, така че който го контролира, той контролира и хляба на Рим.

Именно неявният контрол над армията и финансите на държавата са в основата на властта на Август и наследниците му. Може би вече се питаш, неизвестни мой читателю, защо разказвам неща, които всеки римски гражданин знае. Или поне би трябвало да знае. Ако си прочел малко по-внимателно написаното дотук, и можеш поне малко да съобразяваш, ще се убедиш, че не всичко знаеш. Простата истина е, че подобно прикрито управление е невъзможно да се извършва от един единствен човек, пък бил той и „жив бог“ като Август. А така управляваше не само Август. Така управляваше и Тиберий, и Клавдий, а донякъде и Калигула — доколкото той въобще се занимаваше с управлението на държавата. Необходима била цяла нова служба за управление и за контрол. Тайната канцелария е именно тази служба за скрито управление и контрол. Изграждането и управлението на тази канцелария бе основната задача последователно на дядо ми, баща ми и мен. Занимавахме се с всичко, касаещо сигурността на държавата и доброто й управление и в течение на повече от осемдесет години нямахме нито един сериозен бунт или заговор и само една по-сериозна военна несполука в Германия, за която ще разкажа като му дойде времето. Този факт показва ефикасността на канцеларията и ползата от нея за държавата. При това през цялото време римляните не знаеха нищо за съществуването ни. Само някои от потърпевшите, които не бяха много тъпи, се досещаха за нас. Чак при Клавдий, когато новата система на управление укрепна достатъчно, отделихме няколко отдела от канцеларията, направихме ги явни и сложихме начело на всеки от тях освобожденци на императора, като разбира се запазихме контрола си над тях. Причините да сложим начело на тези отдели бивши роби бяха няколко. Първата и най-важна беше, че по този начин превръщахме тези служби в „непрестижни“ и разкарвахме некадърните кандидати за тях. Втората беше, че всичките бивши роби бяха всъщност наши агенти, подготвяни и контролирани изцяло от нас. Трета причина беше, че тези бивши роби не можеха да участват в политическия живот на Рим — за магистрат може да кандидатства само роден свободен римски гражданин. Така тези хора знаеха, че зависят изцяло от нас и от императора и си вършеха съвестно работата без да интригантстват. Като компенсация можеха да трупат лично богатство, което в крайна сметка също се контролираше от нас.

И така, след като описах накратко работата ни, става ясно, че фактическото управление на империята се осъществяваше от канцеларията, а императорите Август, Тиберий, Калигула и Клавдий бяха само официални държавни глави. За всеки от тях беше в сила старата максима rex regnat, non gubernat[13].

Бележки

[1] 88 г. пр.н.е. — Б.пр.

[2] Става въпрос за границите на града Рим — там действат правила за управление, различни от тези извън града. Например в границите на града редовни войски нямат право да влизат, освен за триумф или овация. — Б.пр.

[3] Извинявам се за израза, но реших да си го преведа буквално. — Б.пр.

[4] Аз си мислех, че поговорката Tanstaafl! — „няма безплатен обяд“ е измислена от холандците. Явно съм бъркал! — Б.пр.

[5] Тоя ме удари в земята! Сякаш ми описва нашите мили родни картинки в парламента и в държавната администрация! — Б.пр.

[6] Аз пък затова го превеждам! Защото и моята държава е на същия хал! Само дето си нямаме наш Афраний, да държи изкъсо лайнарите и помиярите в Парламента и в администрацията — Б.пр.

[7] Тоя тип направо ме разби — веднага се сещам за класическия пример с Уинстън Чърчил — идва на власт през 1940 година, когато Германия почти побеждава Великобритания, и губи изборите веднага след като печели войната — през юли 1945 година. — Б.пр.

[8] 30 г. пр.н.е. — Б.пр.

[9] 54 г. — Б.пр.

[10] Тогава званието се е давало на пълководци за изключителни военни постижения и едва няколко десетилетия след Октавиан Август се свързва с върховната власт в Рим. — Б.пр.

[11] 28 г. пр.н.е. — Б.пр.

[12] 13 януари 27 г. пр.н.е. — Б.пр.

[13] Царят царства, но не властва, хареса ми римата, затова оставих и оригинала! — Б.пр.