Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник: Авторът

История

  1. — Добавяне

Лирично отклонение на тема безделие

И двамата братовчеди бяха мързеливи, нагли и склонни към измама. Такива хора са ми добре познати[1]. Има ги навсякъде, където се събират тълпи — на пазарите и в съдилищата е пълно с такива. Характерно за тях е, че се стремят да манипулират другите. Тъй като и нашата работа беше да манипулираме тълпите, макар и по съвсем други причини от техните, по необходимост си имахме работа с тази измет и добре я познавахме. Причината за техния стремеж да манипулират другите е проста — след като мразят да работят, трябва да намерят глупаци да работят вместо тях или да ги издържат по някакъв друг начин, без значение какъв. Единственото правило, което тези типове признават, е: умният живее за сметка на глупавия, а глупавият — от работа. Те разбира се са умните, а останалите са тъпаци. Такъв тип може да ти запали къщата, само за да те обере в суматохата по време на пожара.[2] Именно за такива хора се отнася сентенцията на Плавт Homo homini lupus est[3]! За да не си мислиш, че преувеличавам, ще ти припомня, че Нерон си беше точно такъв. И запали Рим, защото това беше най-простият начин да разчисти терена около Палатина и след това да си издигне там двореца. Собствениците на имоти около Палатина не щяха да си продадат къщите, ама като изгоряха, Нерон просто си прибра парцелите. Защото хората нямаха пари да си платят за ремонта, а според закона бяха длъжни или да възстановят сградите, или да предоставят парцелите на държавата, т.е. на него, за да извърши тя ремонта. И той го извърши. И си построи дворец, който глътна толкова пари, че не останаха даже за заплати на войниците. После… знаеш какво стана после.[4]

Но да се върнем на безделниците. Тъй като това не е проста работа — да накараш някого да те издържа без да работиш, тези хора се научават отрано да манипулират простаците, като по най-безсрамен начин ги лъжат. И не се спират пред нищо освен грубата сила. Калигула например беше страшно разглезен и още от съвсем малък се беше изучил да яха войниците от бащините си легиони като коне. Касий Херея му беше любимото магаренце, с търпението на което Калигула редовно злоупотребяваш. Накрая на Херея му писна да го правят на маймуна и го закла. А аз просто не се намесих.

При това тези безделници убеждават хората, че са им много полезни за постигането на някава много важна цел — обикновено достатъчно отвлечена и неясна, но пък звучаща много добре. Всичките астролози, гадатели, магьосници и друга подобна измет по пазарите са точно такива. Повечето хора в Рим, които се занимават с политика, също са такива[5]. Когато съм изпитвал някакви съмнения относно работата на нашата служба или от системата на управление в държавата, наложена от Август и дядо ми, винаги се сещам за този тип хора. И съмненията ми изчезват веднага! Защото ние бяхме единствените, които пазеха държавата от тези вълци! Обикновените хора са лековерни и лесно се хващат на обещанията и номерата им. Пък и не им е работа да се занимават с чужди тарикатлъци. Това беше наша работа! Такива субекти винаги са били под наше наблюдение, не само защото без надзор ще започнат да правят бели, но и защото са идеалните доносници, разпространители на слухове и момчета за мръсна работа. Така освен че вършат нещо полезно за страната си под наш контрол, ги и наблюдаваме да не направят някоя поразия — те са и страхливци и мируват като знаят, че са под наблюдение[6]. Наемахме ги с купища, без разбира се да ги подготвяме в школите. Те са просто боклук, който не става за нищо сериозно. Използвахме ги, както се използва мръсен парцал — да си избършеш пода с него, после го захвърляш до следващото бърсане. Това не е цинизъм — те самите осъзнават, че са боклуци и обичат някой да ги тъпче и унижава, стига да го прави скрито и никой външен човек да не знае. Някои специално ходят при проститутки и си плащат, за да бъдат налагани с камшик, а след това… — по-гадните детайли ще ти ги спестя, читателю, дори само затова, че ако тръгна да ги описвам, край няма да имат перверзиите и мръсотиите, а ако се интересуваш от тях, вземи книгата на Елефантина — там са описани повечето мръсотии. Така че отношението ми към тях си е точно каквото трябва — като към боклуци. За да можем да ги контролираме добре обаче, се налагаше самите тях да ги познаваме добре. Защото и най-мръсната работа си има тънкости. Ето че дойде моментът да се разбере и защо изучавахме всевъзможните тайни култове и обредите, свързани с тях. Защото именно тайните култове и обреди всъщност учат тия мръсници какво да правят и как да го правят. Не само за половите извращения и перверзии, но и за измамите и ограбването на нищо неподозиращите лековерни хора.

След като разказах какво е отношението ми към тази измет, редно е да спомена и как се оправяхме с нея. Сега ще опиша метода на креслото. Така ще ти дам представа, читателю, как се оправяхме с тези боклуци, когато бяха от по-благороден произход и не вървеше да прилагаме открито насилие.

Методът по същество е доста стар — това си е добре познатият бой с лозови пръчки по задника на виновния, който си се практикува в римската армия от времето на Ромул. Само че дядо ми и Цезар го развили творчески… Та ето как постъпвахме с „благородния“ боклук, когато трябваше да му вкараме малко разум през задника, понеже тиквата на раменете му е прекалено дебела и празна и не възприема нормалните обяснения. Хората ми го отмъкваха тихо от някое обществено място, обикновено като заменяха носачите на лектиката, с която се разкарва, с наши помощници, и ми го доставяха „топъл“ в работния кабинет, в който се вършеше тази работа. В кабинета имаше широка маса, в двата края на която имаше две еднакви на външен вид кресла, разкошни и с високи облегалки, приличащи на трон на някой източен цар. На едното сядах аз, а на другото канех височайшия си гост. На масата винаги имаше хубаво вино, сладки, плодове и други ястия, винаги пресни и доста изискани. След като гостът ми седнеше удобно и посегнеше към яденето и пиенето на масата, аз дръпвах една скрита връв, след което започваше дресировката. Първо от креслото изскачаха осем лоста, които плътно прихващаха госта ми през кръста и гърдите, така че не можеше да мръдне от креслото, като обаче оставяха ръцете му свободни — да си хапва и пийва на воля Стига да иска и да му стиска. След това седалището на креслото падаше… а отдолу чакаха трима мои помощници. Със свежи лозови пръчки. Те повдигаха тогата на госта ми настрана, заголваха задника му добре и се хващаха за работа. С пръчките.[7]

Аз обяснявах бавно, учтиво и внимателно на госта си какво и как е сбъркал, като отвреме-навреме го подканях да опита от виното и храната на масата, а в това време помощниците ми набиваха обясненията ми в задника му с равномерни удари. След като свършех с обясненията и се убедех, че гостът ми ме е разбрал правилно и е запомнил добре казаното от мен, аз дръпвах пак връвта, след което тогата си идваше на мястото, седалището на креслото се вдигаше, лостовете се прибираха, помощниците ми отвеждаха госта и го откарваха там, закъдето първоначално беше тръгнал. Обясненията ми бяха толкова убедителни, че нито един от моите гости нито веднъж не се оплака, нито ми се разсърди, задето съм го забавил. И никога не ми се наложи да повтарям доводите си за необходимостта от промяна в държанието и приказките на съответния знатен гост. Ето така се прави тая работа. С блага приказка. Учтиво и търпеливо. Колкото до обикновените боклуци — с тях не се церемонехме много. Които не отбираха от дума и не изпълняваха нарежданията ни, просто изчезваха. Тихо и кротко. И след това рядко липсваха на някого. Дори и на роднините си.

Но мисля че вече достатъчно се занимавах с измета. Така че се връщам на Йешуа и братовчед му. Независимо че те също бяха боклуци, за Йешуа и братовчед му Йоханан трябваше да направим изключение от общия ни подход към тази разновидност на човешкия род и да ги обучим добре. Да бъдеш Машиях не е проста работа и братовчедите трябваше да бъдат добре подготвени за ролята, която трябваше да изиграят. Затова след като ги убедихме, че им предстои много интересно и забавно приключение, ги пратихме на специална подготовка в лагера в Антиохия. Родителите на Йоханан вече бяха починали, а бащата на Йешуа Йосиф и братята му Яков, Йосия, Симон и Юда с удоволствие го пуснаха да върви където му скимне, само и само да не им се мотае повече в работилницата и да резили с некадърността си труда им. Единствено Мариам съжаляваше за любимия си глезльо. Така че двамата изчезнаха за известно време без това да се забележи от някой външен човек. Вече казах, че такива като тях не липсват почти на никого като изчезнат.

Бележки

[1] Ако читателят е дупетат — пардон, депутат, или има сериозни интереси и амбиции в политиката, нека прескочи следващите редове до края на следващия абзац. Иначе току-виж ми се обидил. — Б.пр.

[2] През 20 век такива запалиха цели държави — включително и България. При това ги палиха по няколко пъти! — Б.пр.

[3] „Човек за човека е вълк“ — Б.пр.

[4] Съвременният читател може и да не знае, но не е трудно да се досети. Армията се разбунтува, Сенатът също, накрая и преторианците и това е краят на Нерон. Някои от подробностите са разказани по-нататък. — Б.пр.

[5] И в България през последните 3 петилетки са такива. — Б.пр.

[6] Май ще взема да си променя мнението за Шестаците в КДС! — Б.пр.

[7] Ох-ох-ох, ега ти кефа. Да ми паднат на мен нашите дупетати… па и премиера… па и президента… па да ги туря на това кресло… па бой, па бой!… ей, брато, не се отплесвай в садистични мечти, ами си гледай работата, демек превода! — Б.пр.