Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (68)

67.

Редник Хеебнер никога не би се появил на рекламен плакат в наборно бюро. Той беше нисичък (едва се вместваше в долната ръстова граница за таанските въоръжени сили), малко кривокрак и с шкембенце. А отгоре на всичко не беше настроен особено героично.

С голяма неохота напусна овощните градини на баща си, за да се яви на задължителна служба. Благоразумието не му позволи да покаже нежеланието си пред офицера, отговарящ за този набор — таанците прилагаха безмилостни наказания при отклоняване от воинска повинност. Хеебнер се обезсърчи още повече, когато отговарящият за разпределението чиновник в новобранския център му изтърси, че при военните няма длъжност, съответстваща на „ръчно бране на плодни дръвчета“, а после прецени, че е подходящ за пехотата.

По време на обучението Хеебнер кротко понасяше физическия и психическия тормоз, свирайки се в задните редици. И понеже не очакваше нищо добро, не се разочарова като други новобранци, които откриха, че и в бойния батальон порядките са жестоки като в новобранския. Той искаше само да прави минимално необходимото, за да не го шамаросва сержантът, командващ отделението, да остане жив и да се прибере у дома.

Дори мъничко се гордееше, че бе оцелял до този момент във войната. Зорко намираше укрития, страхът великолепно изостряше рефлексите му, а и не се нагърбваше доброволно с нищо… в известен смисъл. Като новобранец Хеебнер стигна до бляскаво прозрение. Задачите с доброволно участие попадат в две категории — извънредно рисковани и извънредно мръсни. А черната работа най-често означаваше безопасност.

Той стана специалист по поемането на точно такава работа — копаеше всякакви дупки, пренасяше дажби в калта, разтоварваше грависледове и какво ли още не в същия дух, защото проумя, че всичко това обикновено не се върши под обстрел. Така оцеля.

Готовността сам да нагазва в дракх дори му донесе повишение. Вече се налагаше да е предпазлив — ако и занапред се справяше толкова добре, можеха да го издърпат нагоре в сержантския състав. А според Хеебнер тогава би се превърнал в по-явна мишена. Обмисляше дали да не си позволи дребно провинение, колкото да го разжалват, но не и да го пребие сержантът.

Тази сутрин ротата, в която беше неговото отделение, получи заповед да се включи в атаката на онова проклето имперско укрепление. Таанската пехота му лепна прякор Крематориума — да го нападаш на практика означаваше, че ще изпратят пепелта ти вкъщи със следващия погребален кораб… стига да разпознаят останките ти. Много таански трупове се въргаляха неприбрани в дълбоката кал около укреплението, ту затрупвани, ту изхвърляни нагоре от взривовете.

Старши редник Хеебнер се мъкнеше малко зад предната настъпваща редица, когато Тапиа откри огън по двете бойни машини, подкрепящи ротата му. Той се хвърли на земята, чу крясъците на сержанта да продължат напред, надигна се… и долетя поредната ракета от монитор. Хеебнер отново се пльосна зашеметен. Още не беше на себе си, когато отделението му се натъкна на откос от четирицевната противопехотна картечница на Алекс.

Хеебнер се опомни и неуверено се изправи. Танковете зад него бяха обвити в мазни пушеци. Нямаше и следа от отделението, дори и от цялата рота. Умът му стигна до извода, че е безсмислено да продължава атаката, щом всички други са се отказали. Трябваше да се върне при своите.

Затътри се в калта, съсредоточил волята си да се опази от ново падане. Снаряди вдигнаха гейзери наблизо и Хеебнер пак зарови лице в мръсотията.

Не беше мръсотия, поправи се той. Притискаше се до метал. Но никой не стреляше по него. И не го обсипваха буци мокра пръст от експлозии.

Той се огледа… и изстена от ужас. Незнайно как бе тръгнал в обратната посока. Вместо да намери пътя към таанските позиции, лежеше на хълмчето, под което се намираше имперското укрепление. Съвсем наблизо имаше лъскава, макар и очукана цев на оръдейна кула. Хеебнер се зачуди не е ли време за молитва, но никакви куршуми не разкъсаха тялото му. Лежеше до изоставената противопехотна картечница, която седмата ракета бе накарала да изскочи.

Добре де. Можеше да почака тук, докато се стъмни, и после да избяга. Тогава си спомни за огромните кораби в небето. Някоя от ракетите можеше да го разплеска на мазни петна по корубата на укреплението. Видя и още нещо — имаше пролука между цевите и самата кула. Запълзя натам. Ударната вълна бе изкривила бронята около картечницата.

Необузданата паника беше подбудата за следващата му постъпка. Той се промъкна и тупна върху бетон. Щом стъпи долу, мозъкът му проработи отново, „Ти току-що влезе в укреплението. А къде са имперските зверове със зъби като градинарски ножици?“

В този момент се стовари следващата ракета от монитор и Хеебнер падна в несвяст за около час.

Събуди се като в мъгла и се изненада, че още е жив, а не е в някой готварски казан на Империята. Подобно на почти всички невежи таански войници, той вярваше, че имперските войски изяждат тържествено враговете си.

Той обаче беше жив. И невредим.

И жаден. Пийна от манерката си.

Беше и гладен. Ротата му бе тръгнала в атака, натоварена само с боеприпаси.

Хеебнер огледа вътрешността на кулата. Имаше шкафове. Започна да тършува в тях. Защитни облекла за химическа атака… и за ядрена атака… но и аварийни дажби. Отвори непохватно една и опита съдържанието. Усмихна се. Месо. Таанец от неговото съсловие го вкусваше едни-два пъти в годината. И в следващия пакет имаше месо. То също попадна в стомаха му. В третата дажба имаше боб. Хеебнер го помириса и остави пакета настрана. Напълни бойната си раница с още месни дажби.

Ами сега?

Вероятно ободрени от вкуса на телешко, се намесиха още части от мозъка му. „Казаха ни, че това укрепление е претъпкано с войници. Тогава защо на този пост няма никой? Да не е бил улучен?“

В кулата нямаше никакви поражения.

Хеебнер установи, че има избор между две възможности — да остане на място или да избяга. Но ако стоеше в кулата, накрая чудовищните ракети щяха да го убият.

Ако пък побегнеше обратно към таанските позиции, щяха да му задават въпроси. Защо само той е оцелял от отделението си? Да не се е крил? Да не се е измъкнал от атаката? За проявен страх на полесражението се полагаше неописуемо варварско наказание.

Я почакай… ако се върнеше с ценни сведения, едва ли щяха да го накажат. Но какви?

Ама разбира се. Съратниците му биха могли да се промъкнат през тази пролука, за да превземат укреплението! Върнеше ли се обаче, за да съобщи единствено как да влязат вътре, офицерите му нямаше ли да го пратят като водач на щурмовата група?

Хеебнер се намръщи. Твърде голям шанс да срещне смъртта. После се ободри. Върнеше ли се с много интересна информация, щяха да го пратят в по-висшите щабове, докато другите нещастници атакуват.

Какво би могъл да съобщи?

Люкът към недрата на укреплението беше наблизо. Хеебнер го отвори и се спусна.

Стълбичката свършваше в голяма стая с нарове. Той се загледа печално в един. Колкото и да смърдеше, си оставаше по-удобна постеля от всичко, на което бе спал след кацането на Кавит.

Просторна стая с нарове… и то безлюдна? Започна да се пита колко имперски войници има всъщност в укреплението. После събра смелост да провери.

Излезе от дежурната стая в централен коридор. Секунди по-късно следващата ракета раздруса земята. Май се бе отплеснала надалеч. Той чу тропот на крака и надникна. Имперски войници изскочиха от друга дежурна стая и се закатериха към една от главните кули. Хеебнер ги преброи. Само десетима? Ама колко бяха общо войниците тук?

Възможно ли беше само шепа хора да отблъскват таанците? Така изглеждаше.

Хеебнер реши, че това е достатъчно. Ето ги ценните сведения. Стигаха, за да не го пратят отново да атакува. Надяваше се тези разузнавателни данни да са толкова важни, че да ги докладва на ротния си командир вместо на взводния. Ако ротният му командир още беше жив. Великолепен начин да се измъкне от предната линия.

Старши редник Хеебнер се изсули от укреплението, извървя кошмарния път до своите позиции и докладва.

И накрая се озова пред лейди Атаго, обзет от още по-голям ужас, отколкото в укреплението. Не му наредиха да участва в последния щурм на форт Ш’аарл’т. Повишиха го в началник на противопожарна група, наградиха го с медал и го изпратиха в тила.

Хеебнер оцеля. Друго не му трябваше. За него беше все едно, че не го споменаха в сим-репортажите, разтръбили разгрома на имперското укрепление.

Почестите се паднаха на таанския щурмовак капитан Сантол — несравнимо по-героичен образ. Заслужени почести… ако тази дума подхождаше в случая.