Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (65)

64.

Да се добере до форт Ш’аарл’т беше по-малката част от забавлението.

Цели пет нощи минаха, докато войничетата на Стен стигнат до отдавна изоставеното укрепление. Започна се с дребния проблем, че неговите мърльовци се смятаха за герои вместо за нещастници с късмет. Имаха си свой прякор — Свирепите страшилища на Сътън, вдъхновен от журналист в сим-мрежата, който бе разказал за Батальона на бесните биткаджии. Разбира се, неговото съчинение се разнесе в предаванията по цялата Империя — напоследък имаше оскъдица от добри новини.

Алекс и Стен тайничко наричаха своите наперени смотльовци Кресливите кретени на Кавит.

Честно казано, всеки прякор им подхождаше. Бе им провървяло и не ги бяха изтрили незабавно от лицето на земята. Бяха оцелели достатъчно дълго, за да вникнат по инстинкт в бойната тактика. И доказателството беше, че почти всички още дишаха.

Стен се надяваше да запази това положение.

Премести отряда си в точка от имперските позиции, най-близка до това може би митично укрепление. Заповяда на хората си да се отърват от въшките и мръсотията.

И отново Стен и Алекс тръгнаха на разузнаване.

Беше му писнало да се навира пръв в опасността, но нямаше друг избор. За щастие Килгър споделяше мнението му и не загуби време да мрънка. И двамата обаче биха разменили шансовете за спасението на душите си срещу осем непрекъснати часа върху пухен дюшек.

Без затруднения се прокраднаха през таанските линии. Лесно намериха и хълмчето, под което бе скрито укреплението. Махони бе наредил оператор да насочи натам ракета, която вместо бойна глава носеше радиофар.

Според фиша трябваше да има няколко входа. Стен си избра онзи, който най-малко се набиваше на очи — предполагаемо непокътната барака с материали за ремонт на енергийната мрежа.

Люкът за достъп имаше панти и противотежест. Вдигна се без съпротива. Стен си позволи надеждата, че всичко ще мине безболезнено.

Не позна.

Двамата с Алекс цопнаха с плясък в подземния тунел. Затънаха в тиня до бедрата. Една от филтриращите помпи, изглежда, бе спряла още преди години. Същото важеше и за автоматичните унищожители на паразити.

В тунела имаше гадинки, които го смятаха за своя територия и се настроиха враждебно към двукраките натрапници. Започнаха да хапят. Стен се замечта шаблонната измислица на сим-мрежата — бластерът с кръгов обстрел, да съществува наистина. Цяла вечност щеше да мине, докато изтребят многокраките гълтачи на мръсотия един по един с АМ2-куршуми от уилигъните си. Пък и от отекващите експлозии непременно биха оглушали.

Килгър измисли решението. Хвърляше зашеметяващи гранати далеч напред, докато джапаха към укреплението. Загубата на ориентация във времето обикновено няма гибелни последствия, но не и когато дишащите въздух жертви се свличат във водата и се удавят.

Най-сетне тунелът се изви нагоре и те изгазиха от блатото. Стен намери главната контролна зала, провери в чертежите и включи захранването.

Светнаха лампи, забръмчаха машини.

Това му стигаше засега — укреплението беше годно за обитаване. Следващата стъпка беше да доведе обитателите му. Върнаха се през фронтовите линии и проспаха деня.

Втората нощ отделиха за подробно проучване на сравнително най-безопасния маршрут към форт Ш’аарл’т. Разделиха го на тристаметрови отрязъци. Това беше предостатъчно.

През третата нощ разположиха своите водачи. Стен знаеше, че неговите корабни смотльовци въпреки високото си самочувствие не биха могли да се промъкнат, без да бъдат открити. Реши да използва онези, с които се бе измъкнал от планините, за да насочват останалите по маршрута. Всеки водач щеше да отговаря за своите триста метра. В края щеше да предава групичката си на следващия.

Мислеше, че почти всеки е способен да се научи за една нощ как да измине слепешком и безшумно триста метра по пресечена местност. Да бе!

Освен това имаше и друго, което наклони везните в негова полза. От две нощи имперската артилерия започваше смазваща канонада по маршрута към укреплението — точно в полунощ. Стен си представи как таанците ще се подсмиват на предвидимите действия на имперските войски и също толкова предвидимо ще се гмуркат в бомбоубежищата си малко преди полунощ.

През четвъртата и петата нощ поведе флотските си хора напред. Канонадата продължаваше, но обстрелът вече се отклоняваше от двете страни на маршрута им.

„Твърде сложно — внушаваше си той. — И това го има, да. Но разполагаш ли с друга възможност?“

С Алекс не можаха да измислят нещо по-свежо. Затова в полунощ групи по трима напуснаха имперските позиции, за да бъдат посрещани и насочвани ръка за ръка от водачите.

Стен залагаше на шанса четиридесет процента от отряда му да доближат форт Ш’аарл’т, преди таанците да ги надушат. Ако двадесет процента успееха да се вмъкнат, а прастарите оръжия на укреплението бяха в изправност, току-виж щеше да задържи позицията. Иначе всичко се превръщаше в пълна глупост.

Към края на петата нощ — в четири часа — Стен ликуваше.

Флотските смотльовци влязоха във форт Ш’аарл’т от първия до последния. Започваше да вярва в тях. По мълчаливо съгласие с Алекс двамата се отказаха от прякора, който им бяха дали.

— Бива си ги — изтъкна Килгър. — Ако щат, да се наричат Кембъловци, колещи Килгъровци, няма да се муся.

Сега трябваше да се убедят дали идеята да се сражават оттук не е нелепа като розов слон… и какво ще могат да направят.