Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (31)

30.

Стен се бе изтегнал на стола си, изпружил крака на бюрото — скръстени в глезените. Вътрешно беше напрегнат като свита пружина в очакване да се стовари мълнията. Правеше всичко по силите си да изглежда въплъщение на хладнокръвния, безстрастен флотски командир.

Тайничко си мислеше, че вероятно има доста глупашки вид. В момента едно тропане по вратата стигаше да му развали цялото представление.

И наистина някой потропа на вратата. И то настойчиво, а после я отвори с трясък. Стен едва не си навехна коленете от бързане да смъкне краката си на пода. Стреснат се почуди за миг кое командирско изражение да избере — скучаещото безразличие или спокойната загриженост. Нямаше нито камера за ускорен запис, нито време, за да проличат всички гърчове по лицето му, преди да нахлуят Алекс и спиндарът Сътън.

— Какво ви… — подхвана Стен.

— Сър! — избълва Сътън. — Претаковаха ни!

Стен неволно се огледа. Някой да не щурмуваше „Гембъл“? Или започваше нападението срещу Кавит? Или пък бяха изнасилили дъщерята на адмирала? Претаковали ги? Кой? Реши да не се занимава със „защо“ и „къде“, а обърна внимание само на настоящия момент.

Всъщност истинската голяма тревога на Стен беше как да си разплете краката и да подскочи в поза, показваща, че е нащрек. Алекс му спаси задника от натъртване, като се захвана да обяснява.

— Общо взето, гус’ин Сътън иска да ти рече, капитане, че ни сгащиха. Хич не ми се и мисли точно за к’во, ама напоследък малко се попрестарахме.

Стен сподави смеха си. Доста добре знаеше какво става. Но Алекс прекалено много разчиташе на късмета си тези дни. Време беше да му натрие носа. Придаде си извънредно угрижен вид. И едва не прихна. С цялото достойнство, което му позволяваше стайчето два на три метра, той се изправи.

— И в какво, господа, се състои нашият проблем? — попита с подчертано нехаен и невъзмутим глас.

— Опитваме се да ви кажем, сър — забърбори Сътън, — че ни връхлетяха ченгета!

Стен позволи да го издърпат през вратата.

Пред дока до „Гембъл“ имаше цял конвой коли с „буркани“ — по пет полицейски грависледа от всяка страна, във всеки по две ченгета.

— Казах ви, сър — натърти Сътън, — претаковани сме. — Извъртя се към Килгър с укор в очите и гласът му гневно потрепна. — Ти си ме натопил.

— Тебе ли бе? Че кой си ти, дяволите те взели? Я не се захласвай в манията си за величие, момко. Дошли са да приберат всинца ни! — Алекс се вторачи в Стен. — Не ми се вярва да имаме връзчици при тях, ама ако имаме, на твойто място щях тутакси да ги използвам!

Стен запази предимството си, като премълча. Странно, но това като че ли усмири двамата до него. След мъчителна пауза откъм предната кола в конвоя се разнесе съскане. Вратата от страната на водача се отвори и отвътре се разгъна огромен служител на полицейските сили в Кавит. Още една пауза — за изтупване на туниката и почистване на косъмчета от нея. След това с отмерен тропот на ботуши той доближи Стен. В изопнатата ръка на ченгето имаше лист с много официален вид.

— Заповед за арест, тъй си мисля — прошепна Алекс.

Ченгето стигна до Стен с маршова стъпка, напето отдаде чест и му връчи документа. Алекс надникна да го прочете и лицето му се разкриви от изумление.

— Ама ти сериозно ли?!

— Сериозно — потвърди Стен. — Благодаря ви, полицай Фос — каза той официално.

— За мен е удоволствие, сър — отвърна Фос. — А сега ви моля за извинение, сър, но всички тук сме на дежурство. Можете ли да вземете решение за двадесет доброволци в рамките на един час? Или някои от нас трябва да дойдат отново?

Алекс най-сетне успя да се намеси:

— Двайсет сте, а? Я ми елате, както рекъл паякът на мухите.

Съвсем скоро двамата със Сътън подреждаха ченгетата на опашка.

— Та значи дотам се докарахме? — прошепна Килгър на Стен. — Да набираме скапани куки?

Стен му отвърна с отработения си поглед на печен командир.

— Войната е страхотно забавление, нали?

 

 

Старши лейтенант Нед Естил беше като чуден музеен експонат. Изглеждаше спретнато! Говореше спретнато! И се държеше спретнато! А професионалната му биография беше чистичка и изгладена като парадната му бяла униформа. Отдаде чест с движение, точно до милиметър, а тракането на токовете му имаше силата на изстрел.

— Ако това е всичко, сър?…

Стен рядко се бе сблъсквал с подобно съвършенство. Пред офицер като Естил и един капитан трети ранг започва да усеща колко мръсна му е якичката. А сравнението беше особено уместно, защото в момента Стен и Алекс носеха зацапани гащеризони на инженери. Събеседването с Естил мина съвсем импровизирано — прекъсна ги насред обиколка из кораба с масльонки в ръцете. Стен се затрудняваше да измисли как да освободи човека, след като двамата с Килгър се чудеха и как да говорят с него. Как да се държиш с рекламен плакат на флота от плът и кръв?

— Лейтенант, ще се свържем с вас — измисли Алекс и го отърва за момента.

На Стен едва не му се наложи да си задържи с ръка ченето, когато Естил безупречно се завъртя кръгом и измарширува (а не слезе) по рампата.

С облекчение опря гръб на корпуса и каза със съмнение:

— Кой го е изпратил? Непременно е съгледвач или нещо от сорта. Никой, ама наистина никой с такива качества за нищо на света няма да кандидатства за нашите смотани корабчета.

— А, ничий шпионин не е той — възрази Килгър, — макар да е вярно, че е бил послушното момченце на Дорман. Спиндарчето вече поразпита за него.

— Добре де — отстъпи Стен, — но ти само му погледни досието! Грамоти, награди, медали, възлагали са му най-трудните проучвателни мисии. Има лични похвали от всеки свой началник.

— Да, ама всичко туй е в мирно време, момко — напомни Алекс. — И нито една добра думичка от най-старшия началник — самия Дорман.

— Естил е прекалено свестен — отсече Стен. — Нямам му доверие.

— Намерихме си екипажи и за четирите кораба — вметна Алекс, — ама още ни липсват двама капитани.

Стен поумува над това — питаше се дали лейтенант Естил му е пратен в отговор на молитвите, или ще е повод за бъдещи кошмари. Пък и дали притежаваше…

— Късмет — промърмори Алекс, довършвайки мисълта му. — Чудя се как ли е туй момче с късмета? И колко сме закъсали ние?

— Ако можех да му пробутам по-корав помощник-капитан… — проточи Стен.

Над главите им забоботиха двигатели, през усилватели изгърмя глас по целия док:

— Ей, вие, мърльовците долу, размърдайте си задниците и помогнете на една дама!

Двамата погледнаха нагоре — над тях бе увиснал ръждясал влекач. Пилотът вече бе окачил под кърмата му един кораб и сега се наместваше към „Гембъл“. Дълги тънки роботизирани манипулатори се протегнаха и започнаха да откачат техния кораб от дока.

— Какви тъпотии вършиш бе? — ревна Стен нагоре.

Женският глас изгърмя отново:

— А ти как мислиш? Местя кораба към изпитателните стендове за двигатели. Записани сте в графика, нали така? Или вашият капитан не съобщава на подчинените си какво има да се прави?

— Не можеш да прехвърлиш два кораба наведнъж! — изкрещя й Стен.

— Брей, да се хванем ли на бас? По дяволите, ако ми е добър денят, мога и три да пренеса. Хайде, господинчо, разшавай се да хванеш въжето!

Леко озадачени, двамата изпълниха искането й. После зяпаха със страхопочитание как тя придърпа „Гембъл“ в примката под първия кораб за броени секунди. Двигателите на влекача изреваха с пълната си мощност и тя го подкара.

— Млади ми Стен — промълви Алекс, — туй девойче си е пилот от класа. Рядко съм виждал някой, дет’ може да се мери с нея.

Стен обаче не се заслуша — тичаше по доковете след влекача, който се провираше към изпитателните стендове. Докато се добере до този хангар, пилотът вече спускаше „Гембъл“ върху работната платформа.

— Ей, качвам се! — подвикна той и без да чака съгласието й, се покатери по сплетените въжета.

Малко по-късно се вмъкна в миниатюрната пилотска кабина. Самата жена се оказа още по-шеметна от очевидната си дарба — стройна и висока, с огромни тъмни очи и дълга черна коса, прибрана под пилотското кепе. Огледа го преценяващо и малко развеселено.

— Ако така си свикнал да каниш една дама на бира — каза му, — възхищавам се на проклетото ти нахалство. Смяната ми свършва след два часа.

— За друго си мислех — увери я Стен.

— Тъй ли било? Ти впрочем от кои си във флота?

— Ами аз съм от капитаните трети ранг — суховато я осведоми той.

Тя се опули стреснато и изпъшка.

— О, не! Тази моя голяма мичманска устица! Е, значи си загубих службицата. Ами майната му! Бездруго си търсех свястна работа, преди да попадна на това бачкане.

— В такъв случай — нареди Стен, — явете се при мен утре сутринта точно в осем часа. Имам свободно място за помощник-капитан.

— Вие май ме взехте на подбив — слиса се жената.

— Не е вярно. Проявявате ли интерес?

— Просто така, а? Помощник-капитан?

— Да. Просто така. Само че отсега нататък ще се обръщате към мен със „сър“!

Тя преглътна и това, после кимна.

— Май ще свикна.

— Сър — напомни Стен.

— Сър — повтори тя.

— Между другото, как се казвате?

— Луз. Луз Тапиа. Ох, гадост… Исках да кажа Луз Тапиа, сър!

Стен наведнъж се избави от проблема с „Ричардс“ и от съмненията си спрямо Естил.

 

 

Остана само затруднението с липсващия капитан на „Клагет“. Но последното препятствие изглеждаше непреодолимо. Алекс и Стен мрачно се взираха в малкото незачеркнати имена в списъка.

— Ама че жалка сган — отбеляза Алекс. — На никого от тия мухльовци не бих поверил да командва и гравислед.

Стен по неволя се съгласи с мнението му. Още по-лошо беше, че времето му изтичаше. А Дорман с нищо не го улесняваше. Помощниците му неспирно тормозеха Стен с обажданията си — питаха какво е положението и пускаха едва прикрити заплахи.

Това беше един от редките моменти в живота му, когато се чувстваше прецакан.

Някой изчегърта силно по вратата.

— Влез! — кресна той.

Тишина, последвана от още по-силно чегъртане.

Стен се изправи със скок.

— Кой, всичките адове да го…

Стовари длан върху бутона и вратата изсъска. И той се озова пред самия ужас — и нададе радостен вопъл.

— Какво, да му се не види, правиш тук?

— Чух, че си търсиш капитан — отвърна ужасът.

И Стен потъна в многокраката прегръдка на Ш’аарл’т.