Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (5)

4.

Махони отопи остатъците от соса по чинията си с дебел залък чеснов хляб, отхапа и въздъхна. Удари една яка глътка бира, после заскърца със залъка по чинията, лапна го и се облегна.

Вечният император, който почти не бе докоснал яденето в своята чиния, го наблюдаваше с изострен интерес.

— Е? — подкани го.

— Божествено — отвърна Махони и пак отпи от бирата. — Извинете. Божествено, сър.

Императорът взе хапка от чинията си и се намръщи.

— Може мъничко да съм прекалил с кимиона този път.

Махони се оригна мощно и погледна питащо Императора. Той му подаде едва докоснатата си чиния и Махони доволно започна да лапа.

— Не — отсъди Императорът. — Кимионът не е в повече.

Отпусна назад облегалката на стола, за да усети последните топли лъчи на слънцето. Изглеждаше много по-млад от Махони — може би на тридесет и няколко години. И имаше яки мускули като някой древен шампион по десетобой. Остави кожата си да попива слънчевата топлина в очакване да чуе каква е истинската причина за идването на Махони.

Най-сетне ирландецът надигна халбата още веднъж, избърса си устата, оправи си туниката и се изпружи на стола в подобие на стойка мирно.

— Ваше величество — подхвана той, — почтително моля за разрешение да дислоцирам Първа гвардейска на Пограничните светове.

— Виж ти — промърмори Вечният император. — Пограничните светове, а? Сигурно се безпокоиш заради таанците.

Махони само се взираше в шефа си. Вече се бе научил да долавя понякога, ако той го бъзика.

— Да, сър. Таанците.

Вечният император неволно плъзна поглед по поляните за пикник. Малцината гости, направили си труда да уважат поканата, си бяха тръгнали рано и роботите-сервитьори вече разтребваха. След половин час теренът щеше да бъде разчистен напълно — само просторни морави и тук-там по някоя азалия.

Вечният император посочи един цъфнал храст.

— Махони, знаеш ли колко години трябваше да се занимавам с тия неща?

— Не, сър.

— Твърде много. Тия чудесии обичат сух климат. Нещо като австралийските пустини, такъв ми ти дракх.

— Австралийски ли, ваше величество?

— Все тая. Там е работата, че мразя скапаните цветенца. Не стават за ядене. И каква проклета полза има от тях, питам?

— Именно, сър. Какво полза от тях?

Вечният император откъсна едно цвете от близкия храст и почна да му скубе листенцата едно по едно.

— Как мислиш, с какво са се захванали? Таанците.

— При цялото ми уважение, ваше величество, мисля, че се подготвят да ни сритат по розовите задничета.

— Дракх, така си е. А ти какво си мислиш, че правя аз?

Императорът врътна кранчето на бъчонката и пак напълни халбата си с пенлива бира. Понечи да отпие, но я остави. Поумува, потропвайки с нея — безкрайните концентрични кръгове в бирата се гонеха и сливаха.

— Лошото е, Махони — каза накрая, — че имам адски повече сили за размърдване от таанците. Само за да задържа каквото имам, съм принуден да удвоя флота си. За контраатака ще ми потрябва още една трета в повече. За тотална атака — още два пъти по толкова. Преди около хилядолетие се бях зарекъл никога да не стигам до това положение. Твърде обширно е. Твърде много за отбраняване. За Бога, ти имаш ли си понятие колко време се губи напоследък, докато проведеш търг за поръчката на един-единствен кораб?

Махони благоразумно си замълча.

— Опитах се да компенсирам — продължи Императорът, — като създам най-добрата разузнавателна служба, която някога… ами, която някога е съществувала. И какво получавам, по дяволите? Получавам дракх.

— Да, сър — вметна Махони.

— О, да не долавям намек за укор, генерале? Критикуваш ме, че те повиших?

— И ме преместихте, сър.

— И те преместих — потвърди Императорът. — В нормални обстоятелства щях да кажа, че малко неодобрение не ми е излишно. Когато си е на мястото, неодобрението държи нащрек и един Вечен император. Така поне е на теория. Де да знам. Няма други шефове от моя калибър, та да разчитам на техния опит.

Махони налучка подходящия момент.

— А на кого можете да разчитате, сър?

Последва мълчание. Императорът погледа как бършат чиниите, лъскат вилиците и прибират масите. Освен работниците бяха останали само двамата с Махони. На генерала накрая му дотегна да изчаква следващия ход на Императора.

— Моята молба, сър — за Първа гвардейска на Пограничните светове?…

— Трябва да знам повече — отсече Императорът. — Трябва да знам достатъчно, за да спечеля време.

— Значи с Първа гвардейска, сър?

Императорът избута чашата си настрана.

— Не. Молбата ти е отхвърлена, генерале.

Махони едва не си прехапа езика от усилието да сдържи натрапващия се отговор. Отново беше най-благоразумно да си трае.

— Събери ми сведения, преди да разправяш, че съм си изтървал шанса — промълви Вечният император.

Махони не попита как да стане това.

Императорът се надигна и взе почти пълната си чаша.

— Май барбекюто приключи.

— Така излиза, сър.

— Чудна работа. Толкова хора изобщо да не се вясват. Предполагам, че повечето от моите така наречени съюзници са в дълбок размисъл как да се спазарят с таанците. В случай че бъда победен.

Вечният император се заблуждаваше. Времето за мислене бе минало отдавна.