Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (50)

49.

Единствената надежда за оцеляване на Стен и четирите му тактически кораба беше да не се мяркат на места и в моменти, където и когато ги очакват. Дори една таанска корвета, ако беше подготвена да ги посрещне, имаше предостатъчно оръжие да заличи безследно всеки кораб от клас „Бълкли“. Стен непрекъснато втълпяваше на хората си да се смятат за рибка лещанка сред цял рояк акули.

След като си намериха сравнително незабележима база, трябваше да си подберат цели, по които да удрят и да се измъкват с някакъв шанс да си опазят кожите.

Трите най-близки до Калтор звездни системи гъмжаха от таански кораби, които бяха нащрек и жадуваха за слава. Екипажите на Стен можеха да удрят само неочаквано, и то там, където ще нанесат най-много щети.

Значи им оставаха снабдителните маршрути на таанците.

Разбира се, те се охраняваха най-добре в близост до системата Калтор. Ами по-надалеч, около собствените звездни системи на врага? Таанците едва ли щяха да прахосват за това гориво, кораби и хора, защото единствените имперски сили, способни да се доберат дотам, бяха остатъците от флота на ван Дорман. Сигурно предполагаха, че тактическите кораби, попречили на първата десантна операция, имат твърде ограничен обсег, за да навлязат в собствената им империя.

Тактическите кораби наистина имаха ограничен обсег — заради боеприпасите и дажбите, не заради горивото. Всеки от тях носеше количества АМ2, които щяха да му стигнат за половин година непрекъсната работа.

Стен се надяваше, че таанците не му отстъпват в логичните разсъждения.

Затова четирите кораба от ескадрилата се превърнаха в паразити. Присвоиха си проучвателен кораб, чиито двигатели бяха съсипани при първото таанско нападение, излетяха с него на буксир от Кавит (опитът на Тапия с влекача се оказа безценен) и го натъпкаха с припаси на Ромни. И пак излетяха, теглейки го.

Отначало се отнесоха далеч встрани от световете, които таанците бяха окупирали. И някъде насред пустошта промениха курса към ядрото от таански звездни системи.

Напредваха съвсем бавно с опипващи околността сензори час след час, хората от екипажите или бяха на вахта, или почиваха за малко. Знаеха (тоест отчасти знаеха, а отчасти се надяваха пламенно), че могат да засекат всеки вражески кораб, преди той да ги е открил. Не тършуваха слепешком. Стен предположи, че ще има поне един маршрут от средищния свят Хийт към наскоро завзетите системи близо до Кавит. Прокара на картата права линия, очерта и вероятните, още неизвестни маршрути към тези светове.

Две седмици след потеглянето се запасиха за последен път от проучвателния кораб, настаниха го в ниска орбита над една необитаема планета и запълзяха нататък. Малките износени системи за рециклиране на въздуха вече стенеха от претоварване, корабите и екипажите се вмирисваха като твърде дълго носени чорапи. Стен се чудеше защо сим-филмите за войни никога не споменават за смрадта на бойците — смрад от страх, от изтощение, от мръсотия.

И в един момент се разпищяха алармите. Четирите кораба минаха в състояние на обща тревога и зачакаха заповеди.

На екран пред Стен се бяха подредили четири транспортни съда. Разбира се, тук двигателите им не бяха маскирани, затова по виолетовото сияние той мигновено определи, че са таански. Но още по-интересни му се сториха множеството мънички проблясъци на друг екран.

— Да им видим ли сметката? — попита Ш’аарл’т от „Клагет“.

— Забранявам. Изчакайте в готовност.

Стен, Килгър и Фос се взираха в блещукането.

— Таквиз дребосъци няма как да са кораби — отсъди Алекс.

— Радиофарове — предположи Фос.

— За какво са им толкова далече в открития космос? — възрази Стен. — Излъчват ли?

Фос провери данните на пулта си.

— Няма нищо, сър. Приемаме някакъв бял шум с ниска мощност. Дали не е от работата на активиращи приемници?

— Да не са нещо като импулсни ретранслатори? Или суперантени?

— Хич не ми се вярва — отсече Килгър.

Стен искаше да огледа отблизо. Настани се пред оръжейния пулт на Килгър и си сложи шлем за управление.

— Пусни една „Лисица“. Бойната глава да е изключена.

Алекс се пресегна над рамото му и чукна един бутон.

Стен, който „виждаше“ пространството през радара на ракетата за противодействие, я насочи към мъждукането с малко над минималната й скорост. Светлинните растяха и гледната му точка се промени заради радара. Възприемаше десетки обекти, които вече блестяха равномерно. Стен обърна тягата, за да прекрати доближаването към тях, пак превключи и зачака някакви данни от анализа в кораба, който сега сякаш беше далеч зад него, макар че той си седеше пред пулта.

— Няма никаква връзка помежду им — установи Фос. — Нито веществена, нито електронна. Поне е така в сегашното им състояние.

— Прилича ми на минно поле — изхъмка Стен.

— Момко, взел си да превърташ. Дори таанците няма да си захвърлят мините насред нищото заради толкоз дребен шанс някой нещастник да се нахака в тях.

— Задължително ли е мините да са пасивни?

— Хъм… Сериозен довод.

Стен свали шлема и се обърна към другите двама в командната зала. Докато умуваше, Фос потропваше с нокти по зъбите си.

— Може би радиошумът е от приемниците им. Не е особено трудно да се направи. Ами да. Такава схема се сглобява и върху дъска за хляб.

Жаргонът в електрониката не се бе променил много през вековете… но Стен и Килгър пак нищичко не проумяха.

— Исках да кажа, сър, че може да се стъкми с лекота. Разполагате в пространството ракета с приемо-предавател. Вашите кораби имат някакъв опознавателен код, затова ракетата е осведомена, че не бива да ги подгони. Ако друг навлезе в обсега й, тя се устремява към него. Прииска ли ви се да хитреете, можете дори да програмирате ракетите си за преместване или самостоятелно прибиране. Вероятно схемата изглежда горе-долу така…

Фос изчисти един екран и взе светлинен писец.

— Момко, после ще си показваме схемички — спря го Килгър. — Въпросът е какво да ги правим?

— Може би не са нагласени да нападат дребосъци като тактическите кораби — предположи Стен.

— Ти готов ли си да се хванеш на бас?

— Майка ми не е отгледала толкова глупав син.

— Значи няма да налетим на тия ми ти конвои като овца на глутница вълци.

— Ще видим. А може би не е необходимо. Господин Килгър, кажи на помощника си да подготви три скафандъра за открития космос.

 

 

— Някой момък може и да си докара белята, като ги върши таквиз — изръмжа Килгър.

Тримата висяха на сантиметри от една таанска мина.

Стен, Фос и Килгър бяха излезли от „Гембъл“ — оставиха управлението на инженера Хоукинс — с една ракета „Гоблин“ с изключена глава. Стен беше доста сигурен, че масата на малкия „Гоблин“ не би задействала мината. Напомни си обаче, че доста сигурен понякога означава и доста мъртъв.

На половин километър от мината Стен спря ракетата и тримата продължиха с двигателите на скафандрите си.

Мината бе дълга около пет метра, с цилиндрично тяло, което имаше сопла в единия край. Оръжието беше нагласено в своя модул за изстрелване/наблюдение/управление — пръстен като геврек с диаметър шест метра.

Обиколиха, за да се уверят, че няма поне очевидни капани, след това се примъкнаха към нещо, за което се надяваха да е капак, позволяващ проверка на системите. Фос откачи от колана си автоматична отвертка.

— Разрешавате ли да опитам, сър?

— Защо пък не?

Стен включи връзката с „Гембъл“ и започна да описва непрекъснато какво става. Ако Фос сбъркаше и мината гръмнеше, следващият екип (ако изобщо имаше такъв) не би повторил грешката му.

Фос опря отвертката в един винт и включи моторчето.

— Сега махаме винта долу вляво… изглежда стандартен. Има ли съпротива? Първият винт излезе. Вторият — горе вдясно. Изваден. Третият — горе вляво, И той е изваден. Всички винтове са махнати. Капакът е освободен. Изваждаме го два сантиметра нагоре. Капакът не е свързан с мината.

Тримата мъже надникнаха през тесния отвор за достъп, който Фос осветяваше с прожектора на шлема си.

— Какво имаме тук?

— Мърлява работа, сър.

— Фос, сега не си на изпит по електроника!

— Извинете, сър. Ако сме прави… и като гледам как са направили схемите… ами да. Простичко е.

— Тук Стен. Прекъсвам за малко. — Той изключи насочения към „Гембъл“ радиосигнал и махна на другите двама да се отдръпнат от мината. — Фос, можем ли да обезвредим тези грозотии?

— Съвсем лесно. Срежем ли връзката към всяка от трите схеми, които открих, тези чудесии ще са годни само за декоративни боклукчийски кошчета.

— Значи остава да налучкаме какъв е обсегът им, да обезвредим достатъчно мини, за да имаме оперативно пространство, и отново сме в играта.

Килгър три пъти тупна тежко с ръка по шлема на Стен. Очевидно искаше да го погали съчувствено, но и двамата се завъртяха в пируети. Накрая се озоваха шлем срещу шлем.

— Горкото момче — съжали го Алекс. — Тия отговорности на командир направо са ти препекли мозъчето.

— По-добра идея ли имаш?

— Имам, я. Страшно подъл план. Какъвто приляга на някой Кембъл. И най-хубавото е, че няма защо да се шматкаме наоколо, за да сеем смърт и опустошение.

— Давай тогава.

— Ако се навиеш, може ли да пусна на наш’те хора вица за петнистите змии?

— Не може, ако ще чрез твоя план да спечелим войната с голи ръце. Хайде де, Килгър. Стига си се правил на хитрец, говори.

И Килгър заговори.

 

 

Таанският конвой се състоеше от осем кораба за войскови превози — всеки с елитен десантен батальон вътре, за да стане по-здрав заложеният в системата Калтор капан, три кораба с оръжия и боеприпаси и един-единствен охранителен кораб. Той беше малък патрулен съд, който по-скоро трябваше да ги води, а не да ги пази.

По този курс щяха да минат на броени светлинни секунди от едно минно поле. Командирът на конвоя, наскоро призован на служба запасняк, изобщо не беше спокоен. Като капитан на търговски кораби още преди години се бе уверил, че машинариите вечно погаждат номера. И колкото по-големи са, толкова по-смъртоносни намерения имат. Стараеше се да прогонва апаратите с експлозиви в тях дори от кошмарите си.

Тази мъничка суеверна частичка в съзнанието му никак не се изненада, когато един наблюдател съобщи за активност в минното поле. После съобщенията заваляха като порой — мините се задействаха и се насочиха към корабите.

Убеден, че повредата е в идентификатора „свой — чужд“, командирът заповяда корабът му да се сближи с друг съд от конвоя.

От маневрата нямаше полза.

Той обяви с крясък бойна тревога на общата честота. Екипажите се втурнаха към бойните си постове, всички аварийни прегради се затвориха.

Ракетите фучаха към конвоя, скоростта им нарастваше с всяка секунда.

Петнадесет от тях се забиха в единадесетте транспортни кораба. Ракетите бяха конструирани да пробиват като отварачка за консерви дори бойни кораби, затова тънките корпуси просто се превърнаха в огън, после в газ, а накрая в разпръскваща се енергия.

Екипажите на Стен изпълниха дяволския замисъл на Килгър и Фос и не просто обезвредиха мините — Фос анализира какъв трябва да е опознавателният код на таанските кораби и препрограмира мините да го отчитат като сигнал за активиране и насочване.

Конвоят изчезна — с изключение на малкия патрулен кораб. Не бе имало нужда Стен да проявява чак такава предпазливост. Мините наистина пренебрегваха дребните съдове.

Шест от изстреляните мини не стигнаха навреме до мишените си и кръжаха безцелно, без да имат по-нататъшни указания.

Капитанът на патрулния кораб щеше да направи най-добре, ако бе отпрашил с пълна мощност да докладва какво се е случило. Вместо това той откри огън по една мина… и така включи вторична програма: ако по нея стреля кораб с каквито и да било размери, тя да се насочи към него.

Последен взрив… и началото на загадка. Как е възможно да изчезне цял конвой в напълно безопасен и охраняван сектор?

Флотските хора не обичат загадките, затова пък обожават да си чешат езиците за тях. И скоро плъзна мълва — в Пограничните светове има някаква прокоба. Приятелче, по-добре не се качвай в кораб, отправил се натам.

Изчезването на конвоя принуди таанците да отклонят толкова необходимите им кораби за охрана от фронтовите сектори и да ги пратят на лов за нещо, което според догадките в съвета сигурно беше диверсионен кораб — имперски нападател, преструващ се на таански съд.

Стен превърна в клопка още четири минни полета, преди да заповяда връщането на тактическите кораби на Ромни.

Така започнаха да отвръщат на удара.