Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (17)

16.

— … и значи тогава рекохме на тая имперска купчина дракх да си завре изостаналите данъци, където светилото не огрява, и да се разкара на майната си от нашия окръг.

Едрата таанка избухна в гръмогласен смях от историйката на Махони и го плесна здравата по гърба.

— Само тъй трябва да се постъпва с тях — насърчи го тя. Оригна се мощно на бира и надникна в нощта. — Завий тук.

Махони я послуша и скоро изкара колата върху билото на някакво възвишение. Точно пред тях засия таанската комунална ферма, ръководена от неговата спътничка. Беше се запознал с нея в местното леговище за наквасване на гърлото. Фреда беше висока и тежка жена на средна възраст и от много години се грижеше за благосъстоянието на голяма таанска общност. След огромно количество бира, прокарвана в стомасите с помощта на десетина шишенца от неговата ракия, станаха първи дружки.

Махони охотно прие поканата й да прекара няколко дни в нейната общност, та да види „как се върши работа по тия краища“. Тя го увери, че ще има от какво да си извлече поука. Той смяташе, че ще стане точно така, само че заради откъслечните слухове и пиянските приказки, които го бяха накарали да дойде насам.

Дори нощем общината изглеждаше внушително. Когато доближиха, Махони различи множество големи казарми от стомана, заобиколени с наглед доста добра охранителна система и гадна ограда от режеща тел. Щом стигнаха портата на главния вход, пред тях се изпречиха двама тежковъоръжени таански фермери.

Вместо поздрав Фреда им подвикна няколко дружески мръсотийки.

— Кой е тоя тип, шефке? — пожела да научи единият.

— Приятелчето е търговец — осведоми го Фреда. — Свестен човек. Тъй порка, че всички освен мене изпопадаха под масата.

Двамата се подсмихнаха. Махони се досети, че държеливостта на алкохол е само едно от многото неща, с които е прочута Фреда. Бе му се наложило да погълне тайно едва ли не половината си запаси от хапчета за изтрезняване тази вечер, за да опази главата си сравнително ясна.

— Ще го настаня в мойта къща — продължи тя. — Що някой от вас не го поразведе да огледа, като се зазори?

— А какво искате да видите, господине? — попита другият таанец.

Махони долови намек за подозрение.

Фреда може да им беше началник, но едва ли приемаха на доверие преценката й за непознат, когато е толкова пияна.

— Имате ли свине? — попита ирландецът.

— То се знае, че имаме свине. Да не мислите, че само ровичкаме земята?

Махони изпръхтя.

— Не, ама много си падам по свинете. Цял живот ги изучавам. Томове мога аз да напиша за тия ми ти свине.

— Бива го и да приказва за тях — допълни Фреда. — Проглуши ми ушите, докато не го напих както трябва, та да приказва за друго.

Двамата таанци, пазещи портата, се поотпуснаха. Спогледаха се ухилени и им махнаха да минат с колата.

 

 

Махони се събуди от ослепителни слънчеви лъчи, проникнали през зарешетения прозорец на неговата стая, и от гръмки отсечени заповеди. Главата му туптеше от прекаляването снощи — часове наред все вдигаха наздравици с Фреда.

Разнесоха се още викове. Звучаха особено. Може би като команди? По навик изпръхтя, от което раздразнената лигавица в носа го засмъдя, надигна се от койката и започна да се облича. „А сега, Йън, да видим какво има за гледане“.

Замига, щом излезе навън. И първото нещо, което му попадна пред очите, изненада дори него.

Неколцина мъже прекарваха над двадесет таански юноши през полоса с препятствия с твърде военен вид. „Хо-хо, Махони, мойто момче. Хо-хо ли? Гадост“. Примъкна се до един от мъжете и позяпа как се справят хлапетата. Ако някое забавеше темпото или се оплетеше в препятствие, незабавно предизвикваше присмехулни викове от възрастните.

— Приятел, какво е туй тук?

Мъжът го изгледа.

— А, ти ще да си търговецът, дето отседна при Фреда?

Вместо потвърждение Махони изпръхтя.

— Ами да ти отговоря, господине — малко физически упражнения за момчурляците. Да не са пухкави като бебета.

„Да бе“.

— Добре сте се сетили — каза на глас. — Напоследък младите са доста мързеливички. Трябва да им се стягат юздите.

Взря се в преградата от намотана бодлива тел, над която скачаше едър таански младеж.

— Тая пък джунджурия каква е?

— О, това е таралежът. Направихме го да е висок колкото оградите наоколо.

Махони се почеса по шията, за да не издаде реакцията си. Значи го наричаш „таралеж“, мой човек? Вече знаеше, че мъжът до него не е беден таански селяндур, а професионален войник, изпратен от таанското командване да подготви младо пушечно месо за предстоящата касапница.

— Голяма беля ще да е за гащите — пошегува се Махони и разтърка въображаема драскотина на задника си.

Мъжът сметна репликата му за много смешна и подхвърли:

— Е, гащите поне можеш да ги зашиеш.

 

 

Следващите два дни Махони се мотаеше лениво из стопанството — а то благоденстваше дори според мерките на имперските заселници, — подхващаше нехайни разговори, завързваше нехайни приятелства и се тъпчеше с изобилните порции, които поднасяха от кухнята на комуналната ферма.

Освен първия набиващ се на очи войник и може би още един-двама останалите като че ли бяха такива, за каквито се представяха. Значи си имаше работа с неколкостотин усърдни таански селяни, на които им бе писнало от бедността, наложена им с принуда от имперското мнозинство, и които бяха обединили способностите и парите си, за да си изкарват прехраната.

От историите, които чуваше на трапезата, отсъди, че техните успехи не са били лесна хапка за преглъщане от местните величия или богатите имперски фермери. Имало много нападения — някои от тях доста опустошителни.

Махони разбираше защо тези селяни толкова охотно са приели промъкналите се при тях войничета. Вече можеха да се защитят. А и от изтърваните приказки личеше, че смятат дори това за временно решение. Рано или късно, ако не се случеше нещо друго, комуната щеше да загине. Махони се досети, че таанските войници обещават фермерите да бъдат спасени навреме от своята империя. Някой ден таански кораби щяха да изскочат с вой иззад хоризонта и всички заселници щяха да се вдигнат като един рамо до рамо със събратята си.

Знаеше от опит, че всъщност всички тези хлапета заедно с бащите и майките си ще послужат за кървав щит пред професионалистите.

Не правеше ли същото и той, когато беше в секция „Богомолка“?

Фермерите не му забраняваха нищо. Оставяха го да ходи където си поиска… освен на едно място. Щом го доближеше, полека го избутваха оттам. На половин километър от свинарниците имаше голям, съвсем съвременен (поне за Пограничните светове) зърнен силоз. Макар да беше заводска изработка, пак излизаше скъпичко да си го внесат и издигнат тук.

Отначало прояви интерес към него, колкото да си играе ролята. Всъщност изобщо не му пукаше.

— А, туй ли — отвърна човекът, който го развеждаше. — Обикновен силоз. Няма к’во толкова да му гледаш. Я ела да ти покажа инкубаторите. Хайде на бас, че не си виждал през живота си толкоз пиленца да се излюпват наведнъж.

Това не беше птицеферма. Отглеждаха птиците за собствената си трапеза. Следователно и инкубаторът не беше чак такава машина, че да зарадва окото на стар фермер.

Е, какво ли имаше в силоза? Махони уж случайно подмяташе въпроси. И всеки път сменяха темата. „Йън — рече той, — време е да рискуваш тоя твой хубав ирландски гъз“.

 

 

Измъкна се навън в последната нощ от гостуването си, промъкна се като призрак през стопанството до полосата с препятствията, после и покрай грухтящите свине. Лесна работа. По пътя към силоза зърна един от войниците да хърка на пост. Ама че дисциплина…

Скоро се озова в силоза. Единственото охранително устройство беше първобитен душач и той бързо го неутрализира.

Силозът се оказа подозрително празен. Имаше само няколко тона зърно. А хамбарите из фермата пращяха по шевовете, значи в стопанството имаха нужда и от това пространство.

Дори новак в „Богомолка“ би открил тайния склад с оръжие за броени минути. Махони го намери почти с първото плъзгане на лъча от фенерчето из вътрешността на съоръжението.

До едната стена бе забутана голяма потрошена сламопреса. Нямаше какво да се прави с нея в силоз, а и тук не беше подходящо място за ремонтна работилница. Беше цялата ръждясала, ако не се броеше шарнирът на един лост, който лъщеше от смазка. Махони го дръпна и му се наложи да отскочи, защото парче от пода се отмести със съскане.

Под сламопресата имаше подземие с почти същата площ като силоза. В него бяха старателно подредени в запечатани сандъци всевъзможни оръжия. И може би половината от тях бяха неизползваеми от селяни с подготовка, за която Махони вече имаше представа. Тези неща бяха за професионалисти.

Дочу шумолене на дребен гризач малко вляво зад гърба си. Гризач? В съвременен силоз?

Преметна се надясно и сякаш механичен чук се плъзна по слепоочието му. Претърколи се наляво, после пак надясно и чу глухия тропот, с който нещо ужасно тежко и остро се заби в земята.

Изправи се със скок и долови едро петно мрак да налита към него. Измъкна мъничка зашеметяваща граната, метна я и се просна на пода, покрил главата си с ръце. Раменете му се напрегнаха в очакване на удара, а после едва ли не му се стори, че избухване на рентгенови лъчи прониза дланите му.

Минаха много секунди в замайване, преди Махони да се надигне. Мъчеше замътената си глава да проумее какво се е случило.

Зашеметяващата граната създаваше времеви изблик, който заличаваше от паметта най-скорошните спомени, както и следващите няколко часа. Доколкото Махони успя да прецени, губеха му се само няколко секунди.

Насочи лъча на фенерчето към свляклата се наблизо тъмна фигура. Ами да. Войникът, който бе спал на пост. Сигурно имаше и друга охранителна система освен онази, която бе обезвредил.

Махони я намери и я изключи. Извлече своя мирно хъркащ противник навън и го настани удобно в храстите, където си му беше мястото. После отново включи двете системи и се промъкна в стаята си.

На следващия ден се сбогува гръмогласно и весело с новите си приятели сред таанците — раздаваше подаръчета, шегички и целувки, където бяха уместни.

Пробута на задрямалия снощи часови няколко шишенца ракия, онзи грейна, тупна го по гърба и му заръча непременно да се отбие при тях, ако пак намине наблизо.

Поканата беше искрена.