Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleet of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

ISBN 954-585-582-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №118

Английска, първо издание

Превод Владимир Зарков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

40.

Следващите няколко седмици бяха същински парадокс за Стен и останалите. Знаеха, че са пред прага на война. И всяко съобщение от контрабандистите на Уайлд потвърждаваше предчувствията им — всеки ден таанците довършваха и разпределяха по бойните си флотове нови и нови кораби. А цивилните на Хийт вече свикваха с комендантския час и купоните.

Кавит пък беше пълна противоположност на таанския свят. На Стен му се струваше, че адмирал ван Дорман, неговите офицери и нисшите чинове все по-дълбоко затъват в света на фантазиите. Пиршествата, които адмиралът организираше за своите офицери, ставаха все по-щедри. А в очите на подчинените на Стен останалите от флота бяха все по-големи мърлячи.

Но дори това време през по-късните дни изглеждаше златно.

На Стен може би му влияеше любовната му връзка с Бриджит. Но това беше само едната страна.

Вероятно другата беше уговорката с Уайлд. Контрабандистът най-съвестно вършеше каквото се очакваше от него. Стен прецени, че той и другите от корабите му се хранят по-добре, отколкото и в императорския дворец. Дори за пръв път в живота си започна да се чуди дали не напълнява.

Имаше още нещо — не настъпиха неприятности с екипажите, събрани от кол и въже, каквито Стен и Алекс очакваха. Дори лейтенант Естил като че си пасваше идеално на мястото. Дребните проблеми се отстраняваха бързо с по един юмрук от Килгър, който сам се нагърби с ролята на военна полиция в ескадрилата.

Но най-съществената причина се криеше във факта, че четирите тактически кораба и хората, избрали доброволно да летят с тях, вършеха каквото искаха и каквото би трябвало да правят… без никой да стреля по тях.

Стен се стараеше корабите му да са далеч от Кавит възможно повече време. Дори за основен ремонт натъпкваше наземните си екипи в кораба, който щяха да разглобяват, и ги пренасяше на един напълно безлюден свят с райски плажове. Всеобщо беше мнението, че основните ремонти са кошмар, и никой в доковете на Кавит не разбираше защо тези специалисти по корпуси и двигатели се връщат загорели и щастливо усмихнати.

Стен имаше инстинкт на летец, но досега бе получил усещането си за скорост при бръснещ полет, когато всичко наоколо се стрелка нагоре или назад. През дългите мудни бдения откри нов източник на радост.

Тактическите кораби задълго само наблюдаваха, увиснали над плоскостта на еклиптиката в някоя планетарна система — понякога нанасяха поправки в звездните карти, друг път следяха придвижването на таански кораби или преценяваха дали някой свят е подходящ за таанска предна база. Би трябвало Стен да скучае.

Това изобщо не му се случи, Алекс направи промени в една ракета „Гоблин“ — махна бойната глава и я замени с допълнителни горивни клетки.

Когато не беше на вахта, Стен се забавляваше — слагаше на главата си допълнителен шлем за управление и пускаше „своята“ ракета да се рее в открития космос. Знаеше, че и да възприема някоя звезда „над“ себе си или някоя планета — „долу“, това са измамни сравнения, натрапени му от компютъра. Освен това знаеше, че горещината на близкото светило или студеният полъх от заледена планета са изцяло субективни представи. И въпреки това им се наслаждаваше. За него това беше върховното сбъдване на човешката мечта за полети. Още по-хубаво беше, че ако се случеше нещо, той щеше да си е в безопасност на борда на „Гембъл“.

Дежурствата и дните се изнизваха. На Стен честичко му се налагаше да сверява времето по корабния дневник. Мислеше си, че ако има нескончаеми припаси, може би ще остане в пространството завинаги, далеч от другите хора и техните дела.

Тъкмо след едно такова скитане Стен се натъкна за пръв път на „Форез“ и за втори път — на адмирал Деска.

„Кели“ и „Гембъл“ се опитваха да уточнят движението на един метеорен поток. Лейтенант Сека настояваше, че тези метеори би трябвало да произхождат от една и съща пръснала се планета. Стен възразяваше, че макар камънаците да са възголемички, това още нищо не означава. Стана му забавно и разреши да проследят откъде са дошли скалите.

Сякаш всички тревожни сигнали във вселената ревнаха, за да сложат край на игрите и развлеченията. В командната зала на „Гембъл“ Стен и Алекс, а в „Кели“ лейтенант Сека зяпаха екраните.

— Туй, дето е пред нас — накрая промълви Килгър, — е най-гнусно грамаданската бойна машина, която съм зървал — и имперска, и таанска. А за нея нищичко няма в „Джейн“.

— Бойна готовност, аварийна мощност — заповяда Стен.

Провери къде се намират. Предполагаше се, че този сектор е неутрален, но той изобщо не се съмняваше, че ако таанците са склонни да се счепкат, това няма да му помогне.

Приеха мощен комуникационен сигнал, от който показанията на датчиците скочиха отвъд червената черта.

— До чуждия кораб. Обозначете се или ще бъдете пръснати на парчета.

— Неучтиви скапаняци — промърмори Килгър.

Стен превключи на честотата за връзка със Сека.

— „Кели“, започне ли стрелба, не се намесвайте.

— Но…

— Това е заповед.

Той премина на друг канал.

— Тук имперски тактически кораб „Гембъл“, приемам.

Екранът се проясни. Стен не успя да познае веднага таанския офицер в пълна парадна униформа, застанал зад дежурния оператор по комуникациите. И все пак го позна.

— Капитан Деска… Повишили са ви.

Деска също се озадачи… и после се сети. Явно споменът не го зарадва, но той се прикри умело.

— Имперски кораб… не получаваме сигнали от вас. Говори таанският линеен кораб „Форез“. Вие нахлухте в таански сектор. Подгответе се за приемане на група за проверка. Подлежите на интерниране.

— Ех — обърна се Стен към Алекс, — защо Айда не е тук!

Килгър се ухили. Циганката, която пилотираше кораба им в „Богомолка“, веднъж вдигна полата си (отдолу не носеше нищо) в отговор на подобна заповед.

Стен не владееше хапливите лафове и просто прекъсна връзката.

— „Кели“, връщайте се на Кавит с пълна мощност. Подгответе подробен доклад. Задръжте го две И-денонощия или до моето завръщане — който срок изтече пръв.

— Не поех командването на този кораб, за да… Слушам, сър.

Така тревогите намаляха с една — „Кели“ беше на няколко светлинни минути зад техния кораб и Стен не виждаше как онези биха могли да спипат Сека.

Той се замисли за момент.

— Господин Килгър…

— Сър?

— Искам курс за стълкновение с този „Форез“.

— Слушам, сър.

— Три четвърти мощност.

Някой във „Форез“ явно изчисли траекторията им. На аварийната честота се развикаха. Стен не слушаше.

— Момко, хубавичко го измисли. Ама не ти ли щукна, че може вече да сме във война? Таанците ще знаят преди нас, ако почне.

На Стен обаче това не му бе хрумнало. Само че беше малко късно да включи и този фактор в сметките.

— Нова орбита… изведи ме на една светлинна минута от този гад… отброявам… три… две… сега!

Наблюдател, обхванал с погледа си цялата звездна система, щеше да види как „Гембъл“ кривна от курса си.

— Доколкото различавам, оръжейните системи на таанския кораб ни проследяват — съобщи Фос.

— Твърде далеч сме от тия скапаняци. Фос, искам я тази твоя хаотична орбита… отброявам… три… две… сега!

Фос бе измислил метод за атака с наглед случайни отклонения от курса, с който Стен тренираше екипите, изстрелващи противокорабни ракети „Лисица“. Фос се кълнеше, че е невъзможно който и да било, дори да е свързан със суперкомпютър, да проследи ракета, летяща по такава траектория.

Имаше две неприятни обстоятелства — колкото и пъргав да беше „Гембъл“, не можеше да се сравнява с ракета. Освен това въпреки генераторите на Маклийн въздействието върху екипажа беше разтърсващо.

Стен издържа, колкото можеше. После го осени бледичко вдъхновение.

— Нова траектория… готови… Искам траектория за сближаване и абордаж!

— Сър?

— Чу ме, по дяволите!

— Траектория за абордаж. Слушам, сър.

Двата кораба отново се понесоха един към друг.

— Господин Килгър, какви почести заслужава един таански кораб?

— Да пукна, ако знам, шефе. Нож в гърба, все едно е някой Кембъл?

Стен изпсува наум. Подигравката щеше да е великолепна. Изобщо не се безпокоеше заради „Форез“. Е, не много. Първо, според него, ако бе обявена война (или бе започнала ненадейно), адмирал Деска щеше да му натрие носа с новината. Второ, допускаше, че ракетите на противника са по-големи от целия „Гембъл“. И трето, тактическите кораби не атакуват линейни кораби, камо ли повторно.

„Форез“ и „Гембъл“ се разминаха на някакви си три светлинни секунди. Разстоянието беше твърде голямо, колкото и да се хвалеше Килгър, за да бъде остъргано антирадарното покритие от корпуса на тактическия кораб.

В един космически съд с включени генератори на Маклийн няма истински посоки „нагоре“ или „надолу“, затова случилото се във „Форез“ заради разминаването си остана известно само на офицерите и нисшите чинове в командната зала и навигационния център. Но взреният в екрана за заден обзор Стен беше много доволен, когато видя огромния таански линеен кораб да се премята три пъти презглава, преди да овладеят управлението.

— Аварийна мощност, господин Килгър — каза Стен, без изобщо да се засрами от самодоволството в гласа си.

— Момко — успя да смънка Алекс, — ти май се мислиш за твърде хитър, за да си един от нас, човешките същества.