Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (15)

14.

Прашната гравикола пърпореше немощно над селския път. Беше от старичък модел — дълга, ъгловата, с уголемена товарна каросерия. А ако се съдеше по запъването й в полет, не бяха преставали да я използват до дупка от деня, когато бе излязла от завода.

Търговецът, приведен над пулта за управление, изглеждаше очукан и стар като возилото си, Беше едър мъж с широко дружелюбно лице и грамадни рамене, които опъваха отдавна излезлия му от мода гащеризон. Мъжът си тананикаше кротко и фалшиво в ритъм с давещия се генератор на Маклийн. Караше привидно отпуснат и спокоен, но очите му шареха хищно и попиваха всяка дреболия от местността.

Това беше лоша земя, осеяна с камънаци и превити от вятъра скупчени тук-там дървета.

През деня търговецът бе минал набързо покрай пет-шест стопанства с различни посеви, за които се грижеха по неколцина таански имигранти с изпити лица. Двоумеше се пред всяко, забелязваше крайната бедност и отминаваше. В никое от тях едно нормално същество не би помолило и за приветливо поднесена чаша вода. Не заради враждебността (имаше си я, и то съвсем явна), а защото дори да му бъдеше дадена, вероятно щеше да съдържа последните милилитри вода, останала в стопанството.

Неочаквано зърна в далечината зелено петно. Свърна натам и скоро стигна до голямо стопанство. Земята му се стори сравнително плодородна — нито чернозем, нито камънак — и бе нагъсто набраздена с напоителни канали. По средата на имота около езерце с артезиански кладенец се издигаха големи неугледни сгради. Значи това беше причината тукашните хора да се замогнат. Неколцина работеха на полето с ръждясали скрибуцащи машини.

Все тъй с песен на уста мъжът забави грависледа и спря до ограда за добитък. Престори се, че не вижда как хората на полето тутакси се смръзнаха. Нехайно слезе от колата под пронизващите им погледи, притули се зад един храст и се облекчи. После запали цигара, огледа се лениво и доближи оградата. Зазяпа се без особен интерес в мъжете и жените на полето — както един вещ в занаята си човек преценява други. Изпръхтя силно. Ако имаше мустаци, щяха да подскочат от избълвания въздух чак до рошавите му вежди. Пръхтенето като че беше хем нервен тик, хем коментар за гледката.

— Хубаво местенце — подхвърли накрая.

Гласът му набра точно силата, с която един земеделец говори на друг през много лехи.

Групата се отдръпна малко, а един таанец на средна възраст, мерещ се по ръст и килограми с търговеца, закрачи напред. Търговецът му се усмихна до ушите, като подчертано пренебрегваше останалите, които вземаха оръжия и бавно се разпръскваха от двете му страни.

— Ха, изобщо не мислех, че можете да отглеждате къдраво зеле по тия краища — подхвана търговецът, щом таанецът го доближи. — Взря се по-внимателно в полето. — Е, вижда ми се малко жълтичко и залиняло.

Мъжът спря точно пред него, делеше ги само оградата. А синовете и дъщерите му застанаха срещу търговеца в полукръг. Чу се щракането на свалени предпазители.

— Най-близкият град е на четирийсетина километра по пътя — каза фермерът.

Прозвуча като подкана да се връща в гравиколата си и да се омита. Възрастният търговец пак изпръхтя.

— Ъхъ, видях го на картата в компютъра. Май не е нищо особено.

— Не е — потвърди таанецът. — До следващото имперско свърталище има два, два и половина дни път.

Търговецът се засмя.

— Веднага познахте от кои съм, а? Че к’во толкова, не ме е срам. Пък и аз съм си селски стопанин, това ми е единственото гражданство.

Мъжът се вторачи в него.

— Като сте селянин, защо не сте си на имота?

— Зарязах го след осемдесет години бъхтане — сподели търговецът. — Ако щете, смятайте ме за пенсионер. Само че не е точно тъй. Подхванах втора кариера.

Фермерът изви очи да провери позициите, заети от потомците му. Огледа и хоризонта, дали не идват имперски подкрепления.

— Тъй ли?

Смъртта сякаш шепнеше в ухото на търговеца.

— Ъхъ — потвърди той безгрижно. — Тъй си е. Вече продавам джунджурийки за производство на тор. Аз си ги правя. Може пък да ви стане интересно.

Извади доста захабена носна кърпа и се изсекна шумно. После отново огледа полята с къдраво зеле. По-нататък личаха овъглени петна. Сети се, че това е поредното таанско стопанство, нападано от бродещи банди имперски заселници.

— Няма да помогнат за увяхването, ама е адски сигурно, че някоя от моите чудесийки ще махне тая жълтина.

— Господине — започна фермерът, — вие или сте проклет глупак, или…

Търговецът прихна.

— На моите години съм свикнал да ме наричат и с по-лоши думи от глупак.

— Слушай, старче — прекъсна го фермерът. — Ти си от Империята. Не ти ли стига умът да не припарваш до таански имот?

Сега пък търговецът изпръхтя.

— Стига бе, човек. Приказваш ми за политика. Нивгаш не ми е пукало за политиката. Единственото общо, дето го имам с политиците, е нещото, което продавам. Ама трябва да ти река, че торът е доста по-полезен. Пък и не лепне по подметките.

Обърна се към каросерията на грависледа. В същия миг оръжията се насочиха към него. Търговецът просто извади няколко шишенца от един кашон и подаде едно на фермера. Лицето му беше самата невинност.

— Туй пък ми е визитната картичка.

Таанецът предпазливо протегна ръка над оградата и взе шишенцето. Погледна напечатания етикет. Търговецът прецени, че е настъпил подходящият момент за запознанство.

— Аз съм Йън Махони. Производител на чудесна ябълкова ракия и торове… Хайде, опитай. Сам съм я варил. Още трябваше да отлежи, ама си я бива.

Фермерът отвори шишенцето и помириса. Разнесе се сладкото ухание на ябълки. А в него се долавяше и острият дъх на алкохол.

— Не е чак толкова силна — успокои го Махони. — Я има четирийсетина градуса, я няма. Пийни си.

Фермерът сръбна и вдиша рязко. Хубаво пиене, спор няма. Без да се поколебае, той изля в гърлото си остатъка от течността.

— Дяволски добра ти е ракията — призна мъжът.

Махони изпръхтя.

— А да видиш колко ми са свестни и торовете! Без никакви органични гадости. Само чисти, ароматни химикали. Страхотно помагат на растенията, пък и няма да те е страх, че хлапетата ще прихванат някоя тения от тях… стига да не им даваш да припарват до добитъка.

Фермерът се засмя. Махони забеляза как оръжията се отпуснаха към земята. И си позволи да му олекне, когато таанецът махна на грамаданските си чеда да се доближат.

— Ей, господине — подхвърли той, — имаш ли още от тая ракия?

— То се знае.

И след тръбно изсекване, хилене и почесване по задника генерал-майор Йън Махони, командир на имперската Първа гвардейска дивизия, бръкна в каросерията на гравиколата, за да почерпи момчетата.