Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleet of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

ISBN 954-585-582-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №118

Английска, първо издание

Превод Владимир Зарков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

Първа книга
В боен строй

1.

Таанският кръстосвач прелиташе в дъга край умиращото слънце. Курсът бе определен окончателно и след броени часове корабът щеше да се спусне върху сиво-бялата повърхност на Фънди — най-голямата планета в системата Еребус.

Еребус изглеждаше като място, където никое същество не би желало да попадне. Светилото му беше толкова близо до издъхването, че хвърляше само бледа жълта светлина върху малкото си спътници, осеяни с кратери. Останалите по тези безплодни космически тела минерали едва биха стигнали за прехраната на един-единствен миньор. На място като Еребус човек може да закопнее за смъртта.

Лейди Атаго слушаше нетърпеливо дърдоренето по радиото между нейния екипаж и комуникационния център в главния космодрум на Фънди. Гласовете в другия край на връзката й звучаха мързеливо, нехайно, недисциплинирано… и се различаваха рязко от отсечените поредици думи, които изричаше нейният екипаж. Това дразнеше таанския й нрав.

Положението на Фънди бе оставено без надзор твърде дълго.

Лейди Атаго беше висока жена, стърчеше над мнозина от офицерите си. Ако някой плъзнеше небрежно поглед по нея, можеше и да й припише екзотична красота — дълга вълниста тъмна коса, големи черни очи и чувствени устни. В стройното й тяло имаше и намек за пищност. В момента то изглеждаше още по-добре в парадната униформа — тъмнозелена мантия, червена туника и зелен впит панталон.

При втори поглед всякакви мисли за хубост биха се изпарили заради тръпката, плъзнала по гърба. Тя беше таанска благородничка. С едно кимване можеше да отреди каква ли не участ, но непременно неприятна.

Щом корабът се намести в орбита за кацане, тя погледна към капитана, който наблюдаваше действията на екипажа.

— Скоро, милейди — увери я той.

— Ще имам нужда от едно отделение — каза тя.

И обърна глава — и гръб на капитана. Мислеше си за недисциплинираните глупаци на Фънди.

 

 

Корабът кацна върху леда на половин километър от центъра на космодрума. Двигателите спряха и виелицата, носена от бръснещия вятър, тутакси обгърна кораба в сивота.

Почти цялата повърхност на Фънди представляваше лед и черни камънаци. Не изглеждаше най-подходящото място за каквото и да било начинание, камо ли за онова, с което се бяха захванали сегашните й обитатели.

Таанците се подготвяха за война срещу Императора, а Еребус беше крайъгълният камък в техния план. В строга секретност превръщаха цялата система в завод за бойни кораби.

Еребус беше толкова отдалечена и нежелана от никого, че едва ли Вечният император би разкрил всеотдайните усилия на таанците да се въоръжат, преди да е станало твърде късно за него. Тук строяха, преобразуваха и оборудваха наново хиляди кораби.

Когато кръстосвачът навлезе в системата, лейди Атаго можеше да види част от тези усилия. Малки мощни влекачи теглеха стотици нанизи, дълги цели километри, от корпуси, които щяха да се превърнат в бойни кораби, а след това щяха да бъдат спуснати на повърхността за окончателно оборудване. На всяка планета припряно бяха изградени огромни заводи и нощните небеса се озаряваха чудато от пещите.

Таанците бяха събрали принудително всеки работник, който им беше подръка, дори онези със зачатъчни умения. Тази некачествена работна сила бе сред причините да предпочетат разполагането на толкова голяма част от производството на планетите вместо в празното пространство. За открития космос бяха необходими много добре обучени работници, а при този размах на въоръжаване изискването беше почти непосилно. Освен това за космически заводи се нуждаеха от огромни средства, а таанците вече чуваха как парите изтичат със звън от хазната им.

Искаха да имат колкото се може повече кораби на колкото се може по-ниска цена. Всяка повреда, ако ще и опасна за живота, си оставаше проблем на отделните екипажи.

Таанците бяха войнствена раса с щамповани на конвейер копия.

 

 

Лейди Атаго поспря в подножието на рампата. Заобикаляше я тежковъоръжено отделение от най-добрите й войници. Те бяха личната й охрана, подбрани не само заради воинските си умения и непоклатимата си преданост, но и по ръст — тя изглеждаше дребна пред всеки от охраната. Бойците пристъпваха от крак на крак във внезапния остър студ, но Атаго стоеше неподвижно — не си направи труда дори да се загърне по-плътно с термомантията.

Взря се с погнуса в далечния център на космодрума. Защо я бяха приземили на такова разстояние? Некадърни глупаци! Но това не я изненадваше.

Закрачи решително по снега. Отделението я последва — снаряжението скърцаше, ботушите хрускаха по заледената коричка. Големи грависледове стенеха край тях, натоварени с части и материали. В някои от тях се вкопчваха мъже и жени, за да си спестят с риск ходенето преди или след смяната в заводите, обкръжили космодрума с пръстен от пушеци и извисяващи се пламъци.

Лейди Атаго изобщо не се оглеждаше, за да обхване с поглед странната сцена. Просто продължаваше напред, докато не стигнаха до центъра.

Един часови им излая от будката си до главната порта. Тя го пренебрегна и го подмина, а войниците й отсечено вдигнаха оръжия, за да сложат край на въпросите. Подметките на ботушите им затракаха гръмко по дългия коридор към администрацията.

Свърнаха зад един ъгъл и някакъв набит мъж притича към тях — като оправяше туниката си в движение. Лейди Атаго спря, понеже видя, че е с униформа на адмирал. Мъжът беше запотен и зачервен.

— Лейди Атаго — избълва той, — толкова съжалявам. Не предполагах, че ще пристигнете толкова скоро, и…

— Адмирал Диен? — прекъсна тя бърборенето му.

— Да, милейди?

— Ще заема вашия кабинет — осведоми го Атаго и продължи по пътя си. Диен се запрепъва подире й.

 

 

Лейди Атаго седеше безмълвно и преглеждаше компютърния архив. Двама от отделението стояха пред вратата с готови за стрелба оръжия. Останалите бяха заели стратегически позиции в излишно разкошния кабинет на адмирала.

Щом влезе в него, тя хвърли бърз поглед на обстановката. Леко изкривената й устна подсказа какво си мислеше — твърде неподобаващо за таанец.

Докато Атаго плъзгаше съдържанието на архива по екрана, Диен мънкаше неспирен поток от недовършени обяснения.

— Ето… ето… сама виждате. Бурята. Загубихме цял ден за производство! И това нещо! Наложи се да прогорим нови площадки за кацане, за да приемаме товарните кораби. Напрежението беше огромно, милейди. Небето направо чернееше от тях. А не ни достигаха съоръже…

Млъкна внезапно, защото тя натисна един клавиш и компютърният екран се опразни. Атаго дълго остана взряна в монитора. Накрая се изправи и се обърна към мъжа.

— Адмирал Диен — подхвана с равен глас, — от името на лорд Феерле и Таанския висш съвет ви освобождавам от командния пост.

Дори някой художник или физик би се стъписал от белия цвят, който придоби лицето му. Тя тръгна към изхода, а един от войниците й пристъпи напред.

— Почакайте, милейди — примоли се Диен.

Тя се обърна през рамо, едната съвършена вежда леко се изви.

— Да?

— Поне ще ми позволите ли… Ъъ, мога ли да задържа личното си оръжие?

Тя се позамисли.

— Заради честта ви ли?

— Да, милейди. Заради честта ми.

Отново проточило се очакване. Накрая тя отвърна:

— Не. Според мен не може.

После излезе и вратата тихо се затвори зад нея.