Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (6)

Глава 5

Императорът си имаше два проблема с Първичен свят. Първият беше: „Защо собствената ми столица е такъв миш-маш?“ Беше управлявал хиляда години междузвездна империя. Защо една малка столичка, лепната на някаква си планета-джвъчка, трябва да е такъв проблем?

Вторият беше: „Какво се скапа?“

Първичен свят представляваше класически пример за градско планиране, което се е издънило. В началото, скоро след като Вечният император показа на хората, че държи под контрола си единственото гориво за междузвездни полети — Антиматерия Две — и че е в състояние да не позволи на други да научат или откраднат тайната му, бе преценил, че да ръководиш една империя, особено търговска, от Земята е тъпо.

Избра Първичен свят по няколко причини: беше необитаем; беше почти с размерите на обикновена обитаема планета като Земя и беше обкръжен от спътници, които щяха да са идеални за товарни платформи. И така Вечният император купи Първичен свят — планета, която дотогава не представляваше нищо повече от индексен номер на една звездна карта. Въпреки че по това време контролираше не повече от петстотин-шестстотин системи, Императорът знаеше, че империята му ще се разраства. А с разрастването идваше администрацията, бюрокрацията, придворните блюдолизци и прочие.

За да се контролира потенциалното раздуване, владението на цяла планета изглеждаше добро решение. И ето че най-добрите архитекти се заловиха за работа. Булевардите трябваше да са много, много широки. Планетата трябваше да има пищни паркове както за красота, така и за да не се превърне в самоотравящо се гето. Земята се раздаваше на парцели под наем, определен със стогодишни договори. Всички сгради трябваше да се уточняват от съвет, включващ както архитекти, така и хора на изкуството.

Но след някакви си хиляда години, откакто бе основан, Първичен свят вече бе заприличал на гето.

Обясненията бяха съвсем прости: алчност, глупост и корупция — дребни човешки слабости, които, кой знае защо, Вечният император бе пренебрегнал. Императорът цинично бе решил, че не му е необходим еквивалент на онзи роб, който уж скришом шепнел в ушите на цезарите по време на триумфалните им шествия, че всичко отминава.

Трябваше само да пропътува петдесет и петте километра до Фоулър, най-близкия град до дворцовите терени, и да повърви пеш по улиците. Фоулър, както и останалите градове на Първичен свят, представляваше безразборна бъркотия от небостъргачи и нискозастроени площи.

Пример: Строителен терен, описан в планетоустройствения план на Първичен свят като NHEB0FA12FFC2, половинкилометров квадрат, първоначално бе даден под наем на влюбен в лукса владетел от системата Сандия, който бе построил съчетание между палат и посолство. Но след като бе свален от по-спартански режим, Сандия на свой ред отстъпи под наем терена на един междузвезден търговски конгломерат, който срина двореца и го замести с многоетажен билдинг за управителното си тяло. Но „Транском“ избираше неподходящи зони и продукти, така че небостъргачът постепенно бе преотдаден под наем на толкова „дребни“ наематели като планетарни правителства или корпорации, опериращи само в границите на една звездна система. По-нататък наемите биваха прехвърляни на още по-малки звена, с което цената се вдигаше. Годишният наем за едностаен офис можеше да стигне размерите на годишния брутен продукт на цяла провинция.

Билдингът на „Транском“ се превърна в офисен бордей, докато всички наеми не бяха изкупени от султанката на Хафиз, която на всяка цена държеше да си има палат, в който да пребивава по време на продължителните си визити на Първичен свят. Небостъргачът бе сравнен със земята и на негово място бе издигнат нов дворец.

И всичко това — преди осемдесет и една години. Но Имперските регистри продължаваха да водят като негов наемател президента на Сандия, който междувременно бе прекарал четиридесет и седем години в принудително уединение в манастир.

Предвид системата на преотдаване дори контролът на наемите не помагаше. „Единичните“ апартаменти понякога приличаха повече на войскови спални заради броя на хората, нужни, за да се покрие месечната рента.

Императорът се бе опитал да помогне, защото адски му беше ясно, че дори във век на компютри и роботи е нужен определен брой функционери. Но дори имперските програми за жилищно строителство скоро се озоваваха в други ръце и се превръщаха в жив пример за дивашко свободно предприемачество.

След близо осемстотин години борба с покварата на пренаемането, в драстично усилие да се удържи натискът, предизвикващ тези опустошителни практики, бе наложено ограничение над имиграцията на Първичен свят. От кандидат-емигрантите се изискваше да представят уверение, че са наети на работа, уверение, че за тях е създадена нова работа, или доказателство за наличие на огромно богатство. Правилата се прилагаха стриктно.

Това превърна всеки гражданин на Първичен свят в богаташ. Богаташ не на Първичен свят, а потенциално. Всеки, от оторизирания дипломат до най-дребния уличен търговец, можеше да продаде своето гражданство срещу колосален откуп.

Но гражданите на Първичен свят не го правеха. Повечето предпочитаха да си траят в бедност (макар и относителна бедност, предвид гарантирания доход, дажбите, възможностите за почивка и жилищното обезпечение), вместо да емигрират и забогатеят. Първичен свят беше Центърът, „Дворът на хилядата слънца“, и кой щеше да предпочете да се махне оттук, ако той, тя или то имат избор?

Понякога Императорът — пиян, обезсърчен или ядосан — усещаше, че решението е да национализира всички сгради и да разкара всички от планетата. Но си даваше сметка, че свободните му предприемачи капиталисти и на това ще му намерят майстора.

Затова беше по-лесно да остави нещата каквито са и да търпи по-дребните неприятности като гъстота на населението или градските карти, които остаряваха трийсет дни след издаването им.

В добавка към градовете и парковете Първичен свят беше фрашкан с имения. Повечето отдадени под наем имения бяха възможно най-близо до Имперския кръг. Близостта на нечие жилище до двореца бе поредният критерий за обществен статут.

Имаше и още една, последна сграда на терена на главния дворец на Императора. Намираше се на десетина километра от Аръндел и приютяваше Имперския парламент. Налагаше се да се изгради и нещо като двор, в края на краищата. След като утвърди постройката, Вечният император веднага поръча да вдигнат висока един километър живописна планина между собствения му замък и парламентарния билдинг. Вярно, че трябваше да си има работа с политици, но не искаше да му се мяркат пред очите, докато си прекарва свободното време.

И така, Първичен свят представляваше доста странно място. Най-доброто и най-лошото, което можеше да се каже за него, бе, че върши работа… донякъде.

Пневмометрото свързваше градовете, а грависледите осигуряваха вътрешносистемния превоз. Извънсистемните товари, пристигащи на Първичен свят, се разтоварваха на някой от планетарните спътници или на изкуствените космодруми, оказали се необходими поради имперската експанзия. Оттам те или се претоварваха на заминаващи за други светове транспортьори, или, ако бяха предназначени за самия Първичен свят, се спускаха с лихтери на повърхността на планетата.

На Първичен свят имаше пет транспортни космодрума. И като всяко пристанище откакто свят светува, бяха мръсни и в окаян вид.

Най-голямото пристанище, Соуард, бе най-близкото до Фоулър. На един километър от главната площадка на Соуард се намираше „Ковенантър“.

Като всичко останало на Първичен свят, Соуард имаше проблеми с разширяването. Складовете и товарните платформи трябваше да са разположени колкото може по-близо до терена за кацане.

Съпътстващите сгради, като залите за отдих, офисите, баровете и прочие, бяха построени над складовете с площ от един квадратен километър. Товарните рампи — кои механизирани, кои не — се издигаха над площадката за кацане към подобните на гигантски паяжини стоманени мрежи, крепящи помощните постройки.

„Ковенантър“ се намираше на три нива над повърхността. За да стигне до бара, човек трябваше да премине по една товарна рампа, по един ескалатор и после да се изкачи по омазаните стъпала. Въпреки това „Ковенантър“ обикновено беше претъпкан.

Но не през нощта.

Не в дъждовно време.

Годфри Алейн пристъпи в сенките над ескалатора и изчака да види дали има „опашка“.

Изтекоха няколко минути и той не чу нищо освен шуртенето на дъждовната вода надолу по рампите. Придърпа плътно около себе си дъждобрана и изчака още.

Алейн беше напуснал хотелската си стая във Фоулър. Четири други наети „безопасни“ квартири му бяха осигурили временна сигурност, възможност да провери дали не го следят и да се преоблече. Като че ли беше чисто.

Някой по-опитен оперативен работник сигурно щеше да го посъветва да пробва с не толкова скъпо облекло; последното му облекло и последното му местоположение можеше да го превърне в потенциална жертва на пристанищните катили.

Но Годфри Алейн не беше шпионин; за него изкуството на шпионажа бе втора специалност. За повечето обитатели на Империята Алейн беше терорист. В собствените му очи, в тези на неговите съмишленици революционери, както и на световете на Таан, Алейн беше борец за свобода.

Колкото и да звучеше странно, Алейн не беше толкова фактор на политика, колкото на популационно движение. Световете на Таан, заселени първоначално от ниско-технологични бегълци, гарантираха, че Империята ще ги остави на мира. В първоначалния си вид световете на Таан — група планети в един доста просторен звезден куп — обещаваха спасение от всякакво имперско вмешателство. Но разширяването на жизненото пространство на Таан на свой ред гарантираше, че рано или късно интересите на Империята и на Таан ще се пресекат, както се беше случило преди няколко поколения, когато заселниците на Таан се бяха преместили от собствените си системи към погранични светове, вече заети от малки количества имперски първозаселници.

Двете твърде различни култури скоро влязоха в конфликт и всяка от двете страни писна за помощ. Съотечествениците на таанците не можеха да им осигурят пряка въоръжена подкрепа, нито пък бяха готови да рискуват пряка конфронтация с Империята.

Империята, от друга страна, не можеше да си позволи нещо повече от символични гарнизонни сили, съставени от второкласни и третокласни войскови части, които да „бранят“ имперските заселници от таанските колониалисти.

Системата Калтор, на която бе роден Алейн, беше една от въвлечените в конфликта. Тъй като таанската диаспора се държеше обединена и социално, и икономически, това им даваше доста предимства пред по-малко съюзените имперски обитатели. Но имперските първозаселници бяха принудили гарнизонните части на Калтор да отстъпят и смятаха, че имперското присъствие им гарантира някаква власт.

Ситуация като тази поражда погроми. И в един такъв погром родителите на Алейн бяха убити.

Момчето Алейн видя труповете на родителите си, видя как имперските военни вдигат рамене — „нещастен случай“ — и тръгна на училище. Училището учеше как да превърнеш гравислед в камикадзе или в бомба с часовников механизъм; как да преоборудваш миньорски лихтер в междузвезден кораб; как да си направиш огнестрелно оръжие от водопроводна тръба; и — най-важното — как да превърнеш една разпасана тълпа в здраво организирано на клетъчен принцип съпротивително движение.

Съпротивата се разпростря, от един заселнически свят на друг, уж все осъждана от далечните планети на Таан, но все подкрепяна с „чисто“ въоръжение и морална поддръжка; непрекъснато отблъсквана от имперските заселници и пребиваващите в сектора „умиротворителни“ сили; непрекъснато нарастваща.

Алейн беше водач на съпротивата — през петдесетте години, откакто бе видял мъртви родителите си сред руините на къщата им, беше станал шеф на освободителното движение на Граничните светове.

Така се стигна до поканата да посети родните си светове като представител на огромно военизирано движение. Връщането у дома — политическия и идеологически дом, който никога не бе виждал, световете на Таан — отчая Алейн, защото системите Таан — световете, с които Граничните светове щяха да се обединят, ако неговото движение постигнеше успех — изобщо не се оказаха онова, което бе очаквал.

Разочарованието му отчасти се дължеше на окуражавания от правителството популационен взрив, както и на суровите обществени нрави. Но най-големият повод за разочарованието беше самото разслоение на таанското общество. Произлязъл от заселнически свят, Алейн беше убеден, че всяка личност трябва да има възможност да се издигне до всяко ниво, до което е способна. Интелектуално той разбираше, че това не е част от таанската култура, но най-много го ядоса примирението на населението с това разслоение. Доколкото можеше да схване, тук войникът нямаше никакво намерение да се издигне до благородник, селянинът нямаше никакъв интерес да се добере до търговската класа и тути кванти.

Ставаше въпрос за класическото противопоставяне между човек от един все още развиващ се свят и общество, закрепило се в съвсем успешна формула.

Това бе първият му проблем. Вторият, който го удари силно в корема по време на тържествата на Деня на империята, бе фактът, че стига Вечният император да пожелае, цялото му революционно движение можеше да бъде пометено — заедно с таанските заселници, сред които се движеха и живееха борците за свобода на Алейн.

Преди половин година Алейн бе уредил свръхтайни предварителни преговори с един имперски посланик без портфейл. Първоначално бе поискал да обсъдят примирие с Империята и с граничните светове, поддържани от нея. А с течение на времето концепцията за мирния договор се разви и избистри.

Окончателната оферта на Алейн, която точно в този ден трябваше да се предложи на пряк представител, беше по-широка. Той искаше не просто прекратяване на огъня, а постепенно получаване на легитимност за неговия народ и движението му, признаване на крайните светове като независима буферна зона между световете на Таан и самата Империя.

Алейн беше обсъдил предложението само с най-старите си приятели и най-доверени съветници. Твърде лесно щеше да е за таанското разузнаване да разбере за предложенията, да обяви Алейн за контрареволюционер и да уреди смъртта му.

Не по-малко удобно щеше да е някой от отдавнашните му врагове откъм имперската страна да уреди убийството му. Алейн не се боеше от смъртта — близо петдесетгодишната му партизанска биография бе заличила тази част от психиката му, — но го ужасяваше мисълта, че може да умре преди планът му да кацне на бюрото на Императора.

Срещата бе уговорена изключително тайно. На Алейн му бяха осигурили фалшиви акредитиви, утвърдени „на най-високо равнище“, и той бе пристигнал като един от многото туристи, за да види Деня на империята и да вкуси от екзотичния живот на планетата, станала дом на „Двора на хилядата слънца“.

Някъде в разгара на празненствата му предадоха инструкции къде точно ще се състои срещата, но предаването им стана толкова скрито, че и самият Алейн не разбра кога спешното съобщение се озова в джоба му.

Чувстваше се в относителна безопасност за срещата, която трябваше да се проведе в един пристанищен бардак. В крайна сметка за Алейн можеше и да се окаже фатално да се срещне с имперски представител, но това със сигурност щеше да навреди на самия Император, ако някой разбереше, че негов представител се среща с терорист, особено терорист, който на два пъти се е оказвал неуспешна цел на операции на „Богомолка“.

Преследвачи нямаше.

Алейн се заизкачва по стъпалата с ръка на дръжката на пистолета под плаща. Озърна се още веднъж през рамо. После тръгна по десет метра широкия пасаж от решетести стоманени плочи. Виждаше много метри надолу. От двете страни на пасажа се виждаха стоманените мрежести конструкции, крепящи офисите и малките промишлени магазини. Между тях зееха празнини.

Единственото покритие над металния пасаж бе също така единствената осветена сграда, яркочервен бар, облицован с псевдодърво. Холотабелата му мрачно примигваше: „К ВЕН НТ Р“.

Той тръгна много бавно по пасажа: промъкваше се от една сянка към друга. Пред бара не видя никого и нищо.

 

 

Мъжът се намираше диагонално от другата страна на пасажа спрямо „Ковенантър“, на открития втори етаж на един недовършен склад. Стоеше много зад прозореца, да не би някой да оглежда отсека с топлочувствителни очила.

През последните два часа бомбаджията ту оглеждаше пасажа със светоусилващия бинокъл, ту ругаеше дъжда, както и глупостта си, че изобщо бе поел тази работа — точно както беше правил през изминалите три седмици в двата часа след затварянето на „Ковенантър“.

Тъпашка издънка, мислеше си бомбаджията не за първи, нито за петстотен път. Показваше какво се случва, когато на човек му трябва работа. Скапаняците винаги го надушват, всеки път изпълзяват от синтмрежата, кой знае как разбрали кога един истински професионалист има нужда от няколко кредита и няма голям избор как точно да си ги получи.

Бомбаджията се казваше Динсман и противно на собствените му представи, бе доста далече от нивото на професионален взривач. По-скоро бе от рядката порода на местните обитатели на Първичен. Семейството му не беше дошло откъм грешната страна на релсите, защото иначе по-големите му братя щяха свият въпросните релси и да ги пробутат на черния пазар за скрап. Динсман беше дребосък, с лека стъпка и от време на време — рядко — се случваше пипето му да сече бързо.

При нормални обстоятелства Динсман щеше да тръгне по съвсем предсказуем шаблон, да стане дребен джебчия, след това — повишение до дребномащабна ненасилствена организирана престъпност, докато на някой съдия не му писне да вижда всяка година физиономията му и не го депортира на някоя каторжническа планета.

Но Динсман бе извадил късмет. Шансът да си спечели истинска слава се появи, когато се промъкна през оживената тълпа до кърмата на добре охраняван гравислед. Когато охраната погледна на другата страна, Динсман награби каквото можа и го отмъкна.

Грависледът се оказа натоварен с експлозивни устройства, предназначени за Имперската гвардия. Пълният взривокомплект, който включваше заряди, часовников механизъм, детонатори и подробни инструкции за ползване, имаше ограничена стойност в мрежата на Динсман за шиткане на краденото и той дълго седя покрусен на един покрив, забил поглед в сандъка, за чието придобиване се бе изложил на „огромен риск“ — поне според собствената му ценностна скала. И за какво? За нищо.

Но Динсман беше кореняк първичник — рядка категория хора, широко известни с това, че се мислят годни да ти продадат след вечеря концентрирани стомашни газове като експериментална музика. След като се лиши от три пръста, опърли косата си до кожа и родителите му го изхвърлиха от къщи, Динсман можеше да мине — от разстояние, след мръкване и в гъста мъгла — за експерт по експлозивите.

Скоро Динсман започна да практикува една древна и ценена професия — една от онези благородни души, които превръщат лоши инвестиции, сгради, космически съдове, тромав инвентар, каквото и да е, в ликвидни капитали — с повече потенциални клиенти, отколкото можеше да обслужи. За съжаление, най-големите от тях се оказваха прикритие на някой служител от имперската полиция.

И така си вървеше — Динсман или беше в пандиза, или в бизнеса с високоскоростното разглобяване.

Трябваше обаче да съобрази, че нещо в тази поръчка не е наред. Първо, човекът, който го купи, беше твърде загладен, твърде изнежен за мафиот. А и твърде много знаеше за Динсман, включително и че е просрочил с шест цикъла борча си от едно залагане и че комарджията се беше чудил дали Динсман няма да изглежда по-стилно с още един комплект коленни капачки.

Не че Динсман щеше да може да откаже възложеното от непознатия при по-добри обстоятелства; Динсман беше известен като човек, който е в състояние да се издъни в игра на зарове дори ако използва собствените си подправени такива.

Според сивокосия мъж задачата бе съвсем проста.

Динсман трябваше да монтира бомба в „Ковенантър“. И то не просто бомба от типа „бам и всичко отива по дяволите“, а много специална бомба, монтирана по много особен начин. След това Динсман трябваше да чака в недовършената постройка, докато в сградата влезе едно определено лице. Тогава трябваше да изчака определен брой секунди и да включи устройството.

След това Динсман щеше да получи другата половина от възнаграждението си, плюс фалшива лична карта и билет извън Първичен свят.

Динсман отново изпадна в скръб — предложеният хонорар бе твърде висок. Точно толкова подозрително, колкото и даденото му скъпо оборудване — нощния бинокъл, спортния часовников механизъм, параболичен микрофон със съответните слушалки и предавател, който щеше да включи бомбата.

Динсман вече схващаше, че е дребна риба, хвърлена в басейн, пълен с акули. И тогава забеляза мъжа, който идваше по пасажа към „Ковенантър“.

Огледа приближаващия Алейн. Аха. Първият мъж, приближил се към бара от цял час. Скъпо облечен. Динсман хвана очилата с една ръка, намести слушалките и включи микрофона.

Алейн се спря на пасажа пред входа на „Ковенантър“. От тъмното се появи втори мъж — Крейгуел, личният специалист на Императора по уреждане на дипломатически проблеми. Носеше гащеризон с нашивки на космически корабен инженер и вървеше с протегнати напред ръце да покаже, че е невъоръжен.

— Инженер Рашид? — каза според указанията Алейн.

— Това име използвам.

На отсрещната страна на улицата Динсман само дето не затанцува от радост. Ето това беше! Най-после! Той изключи микрофона, пусна го и включи радио детонатора и спортния таймер.

И щом двамата мъже влязоха в „Ковенантър“, натисна с палец бутона на таймера.