Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Court of a Thousand Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954-585-437-5

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №104

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Болницата на космопорт „Соуард“ имаше странна прилика с необичайния по форма чиновник книдарий на рецепцията. Просто беше израснала от болница за спешна медицинска помощ, предназначена да се оправя с корабни аварии, промишлени злополуки и всякакви други катастрофи, които можеха да се случат в десеткилометров кръг около самия Соуард. Но тъй както бедствията и злополуките имат свойството да се разрастват неудържимо, така и болница Соуард се бе раздула неимоверно, с добавянето тук на платформи за аварийно кацане на цели кораби, там на противорадиационни защити, на друго място — на нехуманоидни отделения.

Всичко това превръщаше рецепцията в по-голям кошмар, отколкото в повечето болници. Въпреки високоскоростните компютри, личните карти и други подобрения централният участък на болницата твърдо се приближаваше към образец за пълен хаос.

Стен и Хайнис чакаха до голямото централно „гише“, чийто външен пръстен беше предназначен за папки и други такива. Вторият пръстен побираше компютър, чиято оперативна памет можеше да съперничи на имперски военен бордови компютър. По средата плува(-ше, -ха) чиновни(-кът, -ците) — колония интелигентни полипи — книдарии (от клас мешести копривоклетъчни), същества, които започваха живота си индивидуално, след което, за защита, се сплотяваха — буквално като корал. Но повечето книдарии нещо не се оправяха с колонията. Този пред Стен — той си го обозначи наум като „А“ — забълбука гневно, дръпна една непромокаема папка от Полип Б, хвърли я през пръстена на Полип Р, според Стен, забърса пипалата на Полип Г от собствения си терминал, след което се обърна към чакащите го двама човеци. „Гласът“ му бе достатъчно пронизителен, за да усили и без това пълната лудост, царяща наоколо, с облечените в бяло, каращи напред-назад носилки санитари, облегнатите, налягали или стърчащи покрай стените пациенти и циврещите и хленчещи роднини.

— Виждате ли какво е? А? Виждате ли? — Захранващите пипала на полипа се въртяха бясно по дъното на аквариума.

— Полиция — сухо каза Лайза и протегна служебната си карта. Пипна я с показалеца и „значката“ светна за кратко.

— Пак ченге. Тия дни идва някакъв чистач, кърви като… а бе като наръган човек. Пиян, естествено. Не казва, че е профсъюз, и аз го пращам в Гробниците. Откъде да знам, че е профсъюз? Нещо там с работата, и сега всички тия данни на моята глава. Сигурно ще е умрял, докато попълня формулярите. Е, а ти какво искаш?

— Снощи, около 21.00, една линейка се е отзовала на повикване.

— Имаме хиляди линейки, За какво?

— Експлозия.

— Експлозии всякакви. Кораб, атомен костюм, дом, радиация. Не мога да ви помогна, ако вие не ми помогнете!

Хайнис даде папката на полипа. Съществото се гмурна за малко под водата, задържайки над повърхността само плотпроектора с едно от пипалата си. С другото се протегна зад друго същество към един от терминалите и зашари по клавишите.

— Да. Била е линейка GE145. Не е вкарано кой я е извикал. Сега виждате ли откъде са ми главоболията? Тук като че ли никой не се интересува от правилното попълване на данните.

Стен се намеси.

— Къде би могла да е заминала тази линейка?

— Благодаря ти, човеко. Най-после един да знае правилния въпрос. Щом е била пратена в… питейно заведение… освен ако нямаше въведени други данни, би трябвало да е заминала за Гробниците.

— Гробниците ли?

— Спешен отдел за човеци, не индустриални. — Полипът издърпа от тезгяха пластмасов квадрат и докосна ръбовете му. По повърхността му се очертаха контурите на просторното болнично заведение. Още пиполене и през коридорите се изписа крива червена линия.

— Сега сте… тук. Искате да отидете… там. Ще трябва да могат да ви помогнат. Може би.

Стен имаше един последен въпрос.

— Защо ги наричат Гробниците?

— Защото там отиват… „опъналите петалите“ мисля че беше изразът. А ако не са ги опънали дотогава, ще ги опънат, като отидат в Гробниците.

 

 

— GE145. Странно. — Приемащият интернист беше озадачен. — Няма запис кой я е пратил — повикването е дошло отвън. Трима мъртви при пристигането. Те са… хм, чакат за резултати от аутопсията, лейтенант.

— Въпрос, докторе. Ако тази линейка беше пристигнала с живи жертви, тогава какво щеше да стане?

— Зависи от нараняването.

— Взрив. Шок. Възможни фрактури — каза Стен.

— Хмм… Това щеше да отиде при… чакайте да погледна снощния регистър… Щеше да ги приеме доктор Кнокс.

— Той къде е?

— Да проверя… Днес не е на смяна. Жалко.

— Дали е в болницата?

— Не, в никакъв случай. Доктор Кнокс трудно може да се нарече наш човек. Той е доброволец.

— Имате ли му номера за връзка? — попита Лайза.

— Би трябвало да… не. На страницата му нямаме нищо. Странно.

— Две странности, докторе. Бих искала да видя папката ви за този Кнокс.

— Съжалявам, лейтенант, без съответната дворцова заповед дори полицията не…

Картата на Стен се озова в ръката му.

— Имперска служба, докторе.

Интернистът се ококори.

— Разбира се… може би в кабинета ми. Ще използваме терминала там. Женевиев? Ще поемеш ли дежурството?

 

 

След десет минути Стен знаеше, че са се добрали до нещо.

Или по-точно с това, че нямаха нищо, се бяха добрали до нещо.

КНОКС, Д-р ДЖОН, започваше оскъдната болнична инфокарта. Нямаше лекар с това име, лицензиран на Първичен свят, както скоро научи Стен. И въпреки това някой си „д-р Кнокс“ бе успял да убеди някого в болница „Соуард“ — лице или компютър, — че е легитимен. Вписаният му адрес на местопребиваване се оказа наскоро съборена жилищна сграда. Предполагаемата му частна клиника се оказа ресторант, съществуващ на същото място отпреди десетина години.

— Значи този Кнокс — замислено промълви Стен, вторачен в електронния фиш — цъфва тук отникъде като доброволец преди две седмици.

— Беше великолепен спешен хирург — каза интернистът. — Прехвърлял съм му много пациенти.

— Как изглеждаше?

— Висок — отвърна колебливо интернистът. — Метър и осемдесет и пет — и деветдесет. Стройна фигура, почти ендоморфична. Приблизително тегло седемдесет килограма. Очи… не помня. Много се гордееше с косата си. Сива беше. Кълнеше се, че е естествена. Носеше я дълга, като грива.

— Не е зле — каза Хайнис. — Случайно да сте мислили да ставате ченге?

— В тази работа понякога си мисля, че съм точно ченге.

— Споменахте, че не е „ваш човек“. Имахте предвид само това, че е доброволец ли? — попита Стен.

— Не. Аа… виждате ли, не бих казал, че тук идват първокласни имперски медици. Заплащането. Условията. Пациентите. Тъй че когато получим доброволец, добър колкото доктор Кнокс, ами… — Интернистът се прекъсна сам. — Стаята му!

— Кнокс е имал стая?

— Разбира се. Всички имаме — смените ни са истински двудневни маратони.

— Къде е тя?

— Ще взема скицата.

 

 

— Много затворен тип е този Кнокс — каза Лайза. — Стайната му карта показва, че не е искал никакво механично или персонално почистване. Може би все пак ще намерим нещо.

Стен подозираше, че няма да намерят нищо, а ако се натъкнеха на толкова дълбоко нищо, колкото се боеше…

— Четиристотин и тринайсет.

Лайза взе пропуска от файла на стаята.

 

 

— Задръж. Настрана от вратата.

Милиметър по милиметър Стен огледа рамката около ръбовете на плъзгащата се врата. Намери го точно над пода — едва видим сив косъм, пъхнат през рамката.

— Трябва ни екип по уликите — каза Стен. — Най-добрите ви хора. Но вътре няма да има бомба. Искам стаята да се запечата, докато не влезе екипът.

Лайза понечи да се ядоса, но отдаде чест.

— Слушам, сър. Нещо друго?

— Дракх! — изруга Стен. — Извинявай. Не исках да прозвучи като казано от… от…

— От ченге ли?

— От ченге. — Стен се ухили.

 

 

Стаята беше балонирана и след това внимателно отворена. Накрая екипът по уликите влезе.

Тримата спиндари — един възрастен и двама подрастващи — не изглеждаха точно така, както Стен мислеше, че трябва да изглеждат извънземни специалисти. Щом стаята бе разпломбирана и възрастният нахлу в спалнята, двамата подрастващи се изтъркаляха от торбата му и защапукаха с дребничките си инструменти и дозиметри, извадени от пакета, окачен на торбата на възрастния.

Възрастният спиндар беше с диаметър около два метра и покрит с люспи като броненосец. Ръководеше шетнята на рожбите си с нещо като сдържано одобрение; закопча инструменталния си пакет с хващателния си подкрайник, почеса се замислено по корема и седна на задните си крайници по средата на стаята. Изпуфтя като локомотив три пъти експериментално, след което се представи като „техник Бърнард Спилзбъри“. Спиндарите, чиито имена бяха непроизносими за всяко същество без първична и вторична гласови кутии, намираха добро решение в човешките имена — имена, избрани от съответната област, в която работи спиндарът.

— Крайно необичайно — изпуфтя той. — Много крайно необичайно. Помня само един случай като този. Моят почитаем колега Халпърин се занимаваше с него. Твърде интересен. Ще ви бъде ли интересно да ви го разкажа, докато подопечните ми продължават?

Стен погледна Хайнис. Тя сви рамене, а Стен си помисли, че започне ли спиндарът, нищо освен експлозиви няма да може да го накара да млъкне.

— Стана на един от първопроходните светове. В момента не съм в състояние да си спомня на кой точно. Бяха двама миньори. Увлекли се там в някакъв глупав спор за дяловете или мръвките в хладилника, или за каквото там могат да се дърлят двама миньори… Та първият миньор изчакал приятеля си да облече скафандъра и го застрелял в лицето. Натикал го в двигателя, със скафандъра и всичко.

Един от младите спиндари подаде на родителя си минидисплей. По него се нижеха колони с неразгадаеми за Стен фигури.

Младият изчурулика нещо, а старият изръмжа:

— Ще ме извините ли? — Предният му крайник зарови в пакета и извади по-голям инструмент, след това той се затътри към леглото и прокара измервателя по него. — От любопитно по-любопитно.

— Като стана дума за любопитно… — започна Хайнис.

— Чудите се за такт-отделението ли? — попита Стен. — Смятам да проверя защо все пак са били назначени в този район.

— Дължа ви една бира, капитане.

Усмихнаха се.

Преди Стен да е успял да каже нещо, спиндарът се върна и каза:

— Това все пак осигури някакъв вид улика, разбира се.

— Намерихте ли нещо?

— Не, не. Имах предвид миньора. Та да продължа. След това той изпуснал атмосферата на кораба, премахнал всички вещи на колегата си и кротко си тръгнал по пътя. На разпитите няколко месеца по-късно въпросният миньор заяви, че е бил сам на кораба. Че въпреки корабния товар с него не е бил никой. Твърдеше, че партньорът му изобщо не се появил при излитането и че той просто от мързел не внесъл поправката в документите, и наистина нямаше никаква следа, че освен въпросния индивид на борда е имало някой друг. Но Халпърин държеше, че е физически невъзможно един човек да изяде количеството дажби, липсващи на кораба. Миньорът оспори това и се закле, че е голям чревоугодник. Жалко.

Това очевидно беше краят на разказа на спиндара. Стен беше достатъчно благоразумен, но все пак попита какво е станало по-нататък.

— Планетарните патрули в граничните светове са доста прагматични. Да не кажа безскрупулни. Закупили същото количество продукти и накарали заподозрения да седне пред тях. Дали му трийсет дни да докаже невинността си. Съд чрез преяждане, мисля, че така бихте го нарекли. Определено жалко.

Спиндарът отново изрови някакви инструменти, прикачи към тях периферни устройства и започна да сканира тавана.

— Човекът умря от преяждане на тридесетия ден. Странна правосъдна система имате вие, човеците.

— Този случай — продължи спиндарът, след като отново се настани на пода, — е още по-странен. Точно както ме предупредихте, лейтенант, вие, изглежда, разполагате с огромно количество нищо.

За Стен това беше първата позитивна следа, водеща към намирането на изчезналия доктор Кнокс.