Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (25)

Глава 24

Първата стъпка беше историята на Алекс.

— Аа — прозя се той с насмешка. — Няма и един месец на Дрю, и вече чух най-добрите ви истории.

— Ти май имаш по-добра, Олсн — присмя се един от пазачите. Тумбестият шотландец вече се беше доказал като образ и беше станал фаворит сред тъмничарите. Особено след като гореше от желание сам да си плаща бирата и да черпи.

— Щом кат’ плащам аз, няма ли да си затворите устата?

Настъпи тишина.

— Ще ви разправя една история за Старата земя. Още преди Императора. Още когат’ шотландците тичали на воля и с боси крака по едно малко тревисто островче.

— Но още тогаз, преди Императора, имало една империя — продължи той. — Римляни се викали. И щот’ много ги било бъз от шотландчетата, дигнали си една голяма сива стена през целия остров. С нас от едната страна и тях — от другата. Адриановия вал се казвала.

— Но и тогаз още бизнесът си бил бизнес. — Той се засмя. — Тъй че, разбира се, по тоя вал имало порти, да си щъка народът насам-натам. И разбира се, на портите имало стража. Та въпросната вечер на вала имало двама стражи, Марк и Флавий…

Втората стъпка беше Стен.

Първото нещо, което им трябваше, бе да намерят Динсман. Третото, от което имаха нужда, беше да се оправят с лотарията.

И двете задачи зависеха от това да разполагат с терминал и достъп до централния компютър на Дрю.

Пазачите нямаха лични терминали, а съществуващите такива бяха грижливо контролирани и гласово криптирани от съответните упълномощени власти.

Стен обаче беше открил, че игралните машини в стаята за почивка са доста сложни. Ако някой тъмничар спечелеше на тях, можеше веднага да му се плати в наркобири (доставени през слота) или в кредити, добавени към държаната в банка заплата. Стен се беше ухилил до ушите — машините се оказаха точно като онези, с които бе отраснал на Вулкан — и точно като онези, които екипът „Богомолка“ бе прецакал на фабричния свят.

Така че докато Алекс занимаваше пазачите, Стен се беше навел пред една от машините. Всъщност използваше достъпа й до централния компютър. Инструментите му бяха един микрочип, който бяха донесли контрабандно на Дрю, вторичен източник на енергия, който също бяха вмъкнали контрабандно, и подритващият от време на време машината крак на Стен.

Когато игралният екран светна, Стен плесна няколко клавиша и се изключи от веригата. Устройство против достъп, но съвсем просто. Той помисли бързо и пробва с променен код. Нова стъпка напред.

— И значи имаме Марк, който бил на островчето вече от много години. Но горкия Флавий е там само отпреди месец. И бедния момък много го е бъз. Храната не му харесва, климатът нещо не му допада и най-важното — цапа си хубавата туника с мърлявите шотландци.

— Не се шашкай — вика му Марк. — Към девет часа ще чуеш голям вой, рев и тупурдия. Т’ва са само шотландците, дет’ излизат от дюкяните с грог. Няма к’во да се притесняваш.

Обаче Флавий се притеснява…

Стен също се притесняваше. Погледна през рамо. Всички очи в стаята като че ли бяха приковани в Алекс с неговата история. Стен измъкна микроотвертка от джоба си и я пъхна отзад в машината. Отвертката зави. Стен тикна жака на дръжката на отвертката в един извод на микрочипа си и натисна клавиша „АНАЛИЗ“. Чипът забръмча угрижено.

— Та значи вече става към девет и, разбира се, почва се вой, рев и тупурдия. И ей на, откъм улицата към наш’те римляни напира една голяма тълпа шотландци. А те са космати, мръсни, облечени в кожи и носят големи брадви и клеймори. И Флавий разбира, че ще умре тук, на тоя гол остров, на светлинни години от своя роден красив Рим. И затуй почва да се тресе и да трепери. Но Марк, нали е печен, се хили радостно на тая ужасна тълпа, дет’ залита право към тях, и вика:

— Добър вечер.

— Скапани римляни — чува се рев и някой вади меча.

— Добре изглеждате тая вечер — продължава Марк.

— Скапани римляни… — Само т’ва идва в отговор и шотландците приближават още, и Флавий вече им надушва вонящия дъх, и е жив умрял.

— Лека ви нощ — продължава да ги реди Марк.

— Скапани римляни — викат им пак.

Флавий вече е затворил очи, щот’ не иска да види как мечът му корми червата и прочие. Обаче т’ва не става: ’сичките тез космати и страшни чудовища минават през портата.

А Флавий още си е жив.

И тогаз той се отпуска. Вдишва много дълбоко веднъж-дваж, ухилва се на Марк и вика:

— Прав си. Шотландците не били толкоз лоши.

— Тъй, момко. Учиш се — отвръща му Марк. — Но след час, когат’ и мъжете им се напоркат, може би ще си имаме малка неприятност…

Както винаги, когато Алекс довършеше някоя от историите си, настъпваше тишина на пълно неразбиране. Нарушена от две неща:

Игралната машина светна правилния код — Стен вече бе проникнал в главния компютър — и:

Микроотвертката му явно беше прекалила, защото надписът „Плащане“ започна да мига и от слота започнаха да падат наркобири. Стен бързо прибра микрочипа и отвертката, а стражите стреснато се обърнаха при „тряс-дрън-туп“ от падащите по подноса за сервиране пълни халби. Около машината моментално се струпа жадна тълпа.

— Ега ти късмета! — изруга един от пазачите. — Тая игра я връткам от една година и най-много съм спечелвал по две бири. Гледайте бе! — На екрана „Плащане“ светеше „387 наркобири“.

— И к’во по дяволите да правя с всичко това? — зачуди се Стен.

— А бе, господин Кийт — каза един от пазачите. — В училище за тъпаци ли си ходил? Ще ги изпием, какво друго да ги направим?

Стен и Алекс се спогледаха, след което се стегнаха за това, която явно щеше да се окаже една дълга, дълга нощ…