Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Court of a Thousand Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954-585-437-5

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №104

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Лейтенант Лайза Хайнис, отдел „Убийства“, искаше да убие някого. Точно в този момент не беше уточнила точно кой да бъде, но искаше методът да е интересен и за предпочитане да включва сваряване.

„И изкормване“, добави тя, щом бойната кола с имперския гриф кацна на кръстовището.

Мъжът, който слезе от нея, не беше помпозният, натруфен с лентички бюрократ, когото бе очаквала, когато началникът й я уведоми, че към случая ще бъде назначен имперски офицер за свръзка. Мъжът, който закрачи към нея, беше млад и строен, носеше само кафявата ливрея на имперския персонал без никакви отличителни знаци и изглеждаше невъоръжен.

Стен, от друга страна, се придържаше към личното си отношение. Почти не забеляза, че жената е приблизително на неговата възраст и при други обстоятелства можеше да се опише като привлекателна. Стен просто беше отегчен. Все още нямаше представа защо Императорът е избрал него, защото нищо, ама нищо не разбираше от полицейски процедури и разследвания на убийство. Повечето време от кариерата си беше прекарал от другата страна.

От най-ранните си дни Стен беше мразил ченгетата — от социопатрулите на родния си свят Вулкан, през различните видове, на които се беше натъквал в „Богомолка“, до военната полиция, мъчеща се да въдвори ред на световете за чукане и поркане.

— Капитан, ъъ, Стен?

Това можеха да го направят само двама.

— Ъъ, лейтенант… коя бяхте?

— Хайнис.

— Хайнис.

— Предполагам, че ще искате да видите доклада — каза Лайза и без да изчака за отговор, тикна в ръцете му плот-проектора.

Стен се опита да се престори, че знае какво означават разните форми и надраскани параграфи, след което се предаде.

— Ще съм благодарен за резюме.

— Не се съмнявам.

2043 такт-единица 7-Y докладва за взрив, пристига на местопроизшествието в 2047, такт-командир донася и така нататък, отговор и така нататък, няма заподозрени, пълна мъгла.

Стен вдигна очи към доскорошния „Ковенантър“. Целият фундамент, върху който се беше издигал барът, беше затворен в нещо, което приличаше на огромен въздушен чувал. От едната страна до металния пасаж имаше входен люк.

— Първата стъпка — обясни Хайнис — при всяко убийство е да се запечата сцената. Слагаме мехур около района, изпомпваме кислорода и заместваме атмосферата с неутрален газ, ако ви интересуват подробностите.

— Интересуват ме, лейтенант.

Стен отново се захвана с доклада. На второ четене не беше повече (или по-малко) объркващ от всеки военен рапорт след края на операцията. Препрочете го трети път.

— Ще желаете ли обиколка с гид, капитане? Вътре е адски гадно, между другото.

— Ако ми прилошее, ще ви уведомя.

Мехурестите костюми приличаха малко на плътните облекла за гмуркане в плитки води, само дето долната половина имаше голяма външна торба за улики, а горната беше по-издута, от което носещите ги приличаха донякъде на гушести гълъби. Под издутината имаше малък метален плот, на който следователят можеше да си прави бележки, да подготвя доклади и прочие. Освен това на гърба костюмът имаше пакет за кислороден запас и батерия.

Стен щракна скафандъра и последва Хайнис през люка в руините на „Ковенантър“, Разбира се, не за първи път оглеждаше място след бомбен атентат, но за първи път не бързаше да бяга, нито очакваше вторият взрив да последва всеки момент. Беше се научил още преди години да не мисли, че сивите, розови или жълти люлеещи се от тавана въженца, приличащите на охлюви късчета и барелефите с лицеви кости по стените доскоро са били хора. Ориентира се. Там… там беше вратата. Онзи нисък парапет трябваше да е остатък от бар плота. Ето натам… трябваше да са били сепаретата.

В мехура имаше още две ченгета — чегъртаха усърдно противопожарната пяна от пода и стените.

— Права сте — каза примирено той. — Адски гадно.

— Двама — отвърна с горчивина Хайнис.

— Е?

— Капитане, аз ще… — Хайнис се усети, изключи предавателя си, щракна и този на Стен и докосна лицевия предпазител. — Това е само за ваша информация. Тази сцена на местопроизшествие е толкова сговнена, че ще извадим голям късмет, ако изобщо намерим нещо по случая.

— Знаете ли, лейтенант — каза замислено Стен, — ако го бяхте казали на включен микрофон, щях да помисля, че си подготвяте алиби. Така че продължавайте. Не съм сигурен, че схващам всичко.

Хайнис помисли, че може би тоя тип за свръзка няма да се окаже чак такава досада, каквато беше очаквала.

— Правилникът, капитане, е съвсем изричен. Служителят, озовал се на мястото на престъплението, първо трябва да предприеме съответните действия — да потърси убиеца, да разпита лекарския персонал и така нататък. Второ, трябва да съобщи за убийство. В този момент ние поемаме нещата. Но това не е станало. — Тя махна безпомощно с ръка. — Онази такт-единица е реагирала малко преди 21.00 снощи. Убийството не е било докладвано цели десет часа!

— Защо?

— По дяволите, ако знам — каза Лайза. — Но мога да предположа.

— Продължете.

— Такт-отделенията ни мислят, че са най-добрите. Имперската гвардия. Предполагам, че тъй като те първи са дошли на мястото, са искали случаят да остане техен.

Стен отново превъртя доклада наум.

— Обичайно ли е такт-присъствието в този район?

— Не особено. Освен при по-големи безредици или примерно за сигурността на някой секретен товар. Или ако в района има висок криминоген.

— И?

— Такт-сержантът каза, че отрядът му е тропал по този пасаж от три седмици и нищо не се случвало.

Странно. Стен се замисли. При положение, че през последните две седмици цареше пълна суматоха покрай Деня на империята, тази такт-единица наистина като че ли беше назначена неадекватно. Макар опитът му да показваше, че опитните ченгета винаги намират начин да стоят по-настрана от места, където могат да пострадат. Но назначаването тук на една тактическа част можеше да е нещо, за което да поразпита човек.

— Вижте и това — продължи Хайнис. — Никакъв огън, но такт-сержантът е пуснал пожарогасителите. Той и хората му са влезли вътре. Три тела. Мъртви колкото искаш. А той и хората му през следващите десет часа си играят на детективи. Например…

Лайза посочи пода.

— Онова копито там, размер четиринайсет, не е никаква улика — чепикът на някакъв си такт-ефрейтор точно сред петното от кръв.

Стен реши, че ченгетата все пак не му допадат чак толкова, и я прекъсна.

— Окей, лейтенант. Всички си имаме проблеми. Какво имате налице до този момент?

Хайнис подхвана монотонно:

— Имаме следи за бомба, монтирана предварително. Никакъв извод за метода на взривяване или за експлозива. Бомбените ни специалисти още не са пристигнали.

— Можете да си ги задържите — сухо каза Стен. — Разбирам малко от тези неща.

Вече бе забелязал взривните набраздявания по останките от доскорошния таван. Вдигна една метална стълба точно под центъра на браздите. Можеше да е пълен невежа по полицейските правилници, но знаеше доста за нещата, които правят „бум“.

— Лейтенант — каза Стен, след като включи отново радиото си, — искате ли да включите на запис?

Хайнис сви рамене — сега имперският търтей щеше да се прави на експерт, защо да не го оставим да се издъни? Изпълни заповедта.

— Бомбата е била монтирана в лекото покритие на тавана. Имаме… това тук прилича на парчета проводник… висококачествен експлозив, пластичен и оформен. Взривът е странично, много малки фронтални поражения. Вашите хора по бомбите би трябвало да могат да преценят дали бомбата е била активирана с таймер, или с команден дет. Но аз бих предположил, че е включена по команда.

— Имаме екип, който проучва района.

Стен слезе от стълбата и огледа отново браздите. Заемаха почти пълни триста и шейсет градуса. Но не съвсем. Стен си затананика и изчисли на око ъгъла от това петно по посока на стената.

— Благодаря ви, лейтенант. — Отиде до люка и излезе. Отвън свали скафандъра и се отдалечи от суетящите се около изолиращия мехур техници.

Хайнис свали костюма си и го догони.

— На детектив ли си играем, капитане?

— Ще обясня, лейтенант Хайнис. Натикан съм в тоя дракх и не знам какво по дяволите правя тук. Това ме отпраща в орбита, лейтенант. Е, какво точно запали тъпото ви гориво?

Хайнис го изгледа сърдито.

— Първо, аз съм в същата каша, в която сте и вие. Аз съм ченге. Много добро ченге. Така че идвам тук и виждам с какво си имам работа. А после ми пращат някакъв… някакъв…

— Скапаняк? — предложи Стен с полуусмивка. Тази жена започваше да му харесва.

— Благодаря. Скапаняк, който ми идва тук, казва две думи и след това си връща в двореца и си получава медала. Позволете да ви кажа, капитане, нямам нужда от всичко това!

— Свършихте ли?

— За момента.

— Чудесно. Тогава предлагам първо да хапнем някъде и ще ви натисна амбреажа.

Ресторантът се намираше много близо до Зона за кацане 17AF0. Беше открит, само с прозрачни противовзривни щитове между площадката и пешеходната зона. Клиентите бяха пристанищни хамали, чиновници и корабен екипаж. Съчетанието от мъж в имперска ливрея и жена, която явно беше ядосана, им гарантираше известна интимност.

Обслужването беше като в заведение за бързо хранене. Двамата си взеха блюдата с някаква храна и отидоха в най-отдалечения ъгъл. Заоглеждаха се едновременно за монтирани параболични микрофони, всеки видя какво прави другият, и за пръв път се усмихнаха.

— Преди да сте започнали, капитане — заговори Хайнис с пълна уста кимчи със свинско, — искате ли да поговорим за онова сепаре?

Стен сдъвка, кимна и си придаде невинно изражение.

— Благодаря. Вече бях забелязала, че бомбата е с насочено действие. Всъщност полунасочено. Трябвало е да попилее целия бардак — с изключение на едно сепаре.

— Добър извод, лейтенант.

— Първи въпрос — единственото сепаре, което не е унищожено, се оказа нафрашкано с противоподслушващи устройства, каквито не съм виждала никога. Има ли някакво обяснение от, да ги наречем „източниците от най-високо равнище“? Какво търси едно свръхсекретно оборудване в един мърляшки бар?

Стен й каза, като пропусна само идентичността на Крейгуел и поста му на първи дипломатически експерт на Императора. Освен това прецени, че лейтенантката едва ли държи да знае, че Алейн се е готвел да се срещне със самия Император. Чувстваше, че срещата с който и да било имперски сановник е достатъчен повод, за да я накара да се поразмърда. Когато свърши, смени темата, като изгледа предпазливо пълната си вилица с кимчи.

— Между другото… добре де, какво всъщност е това?

— Много вкиснало земно зеле, чесън и много подправки. Съветвам ви да не го душите, преди да сте го изяли.

— Щом разбирате от бомби — попита я Стен, — имате ли някаква идея защо не шрапнел?

Хайнис се озадачи.

Стен измъкна от джоба си една леко сплесната топчица и я постави на масата.

— Експлозивът е бил полунасочен. За да е сигурно, че бомбата ще се погрижи за всички в бара, бомбаджията освен това е налепил ей тия неща по експлозива. Освен участъка, насочен към въпросното сепаре.

Пауза.

— Прогноза, лейтенант?

Хайнис знаеше достатъчно военния жаргон, за да разбере въпроса. Избута чинията си настрана, сплете пръсти и го загледа.

— Бомбаджията е искал всички в бара да загинат — освен онзи, който е бил в сепарето.

— Ако Алейн и вашият човек наистина се бяха оказали във въпросното сепаре, когато е гръмнала бомбата, щяха да бъдат… контузени, примерно, или в най-лошия случай с фрактури от взривната вълна, права ли съм, капитане?

— Точно така.

— Бомбаджията е знаел за това сепаре… и трябва да е знаел, че Алейн ще бъде в него точно в тази нощ. Следователно със сигурност имаме политическо убийство, нали, капитане? Мамка му!

Стен кимна унило, отиде до бара и се върна с още две бири.

— Не просто политическо убийство, а направено от някой, който е знаел съвсем точно какви би трябвало да са ходовете на Алейн, нали?

— Прав сте… не че това ме прави особено щастлива. Скапана, мръсна политика. Защо не ми бутнаха някоя хубава серия масови сексуални убийства?!

Стен не слушаше. Тъкмо беше минал със стъпка напред в разсъжденията. Много неучтиво дръпна плотпроектора изпод мишницата на Хайнис и пръстите му зашариха.

— Политическо убийство — продължи Лайза, изпадайки всеки миг в още по-голяма депресия. — Това означава професионален убиец и този, който го е наел, ще бъде недосегаем. А аз ще подпирам оградата.

— Може би не. Вижте. Помните ли бомбата? Трябвало е само да направи Алейн разноглед, нали? Какво е трябвало да се случи след това?

— Знае ли човек? Така и не се е случило.

— Въпрос, лейтенант. Защо една неповикана от такт-сержанта линейка се е появила минути след взрива? Не мислите ли, че може да е…

Хайнис вече бе довършила мисълта му. Остави бирата неизпита и затича към бойната кола на Стен.