Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (31)

Глава 30

Кай Хаконе разтри дланите си и сухите тютюневи листа се посипаха на късчета върху листото долу. Той внимателно го напръска с вода, след което нави листа около късчетата, сгъвайки краищата навътре в рулото. Огледа доволен пурата, после я топна в чашката със земен коняк пред себе си. Доволен, сряза единия край и с клечка кибрит запали пурата, отпусна се в креслото и огледа помещението. Беше частна стая в един от най-скъпите клубове на Първичен свят, където приятелите му можеха лесно да се събират, а самият Хаконе да се отърве от досадните наблюдаващи устройства.

Останалите мъже в помещението — петдесетина — бяха на възрастта на Хаконе или по-стари. Индустриалци, пенсионирани висши сановници, известни предприемачи. За някой друг от тези личности може би лъхаше воня на много пари. За Хаконе те миришеха на смърт.

Но за Кай Хаконе тази пърлеща ноздрите миризма, като агнешко, като препечено свинско, бе миризмата на неговия живот. И на неговото творчество.

Някои личности се оформят единствено от опита.

Такъв беше Кай Хаконе.

Почти от самото си раждане той беше искал да лети. Да лети в пространството. Светът, на който бе роден, беше удобно уседнал, както и родителите му. Майка му имаше една велика идея — че е възможно да се създаде магазин, в който хората да влизат, да се наместват в кабинки, после да избират някой модел и след няколко минути да си имат скроено за клиента облекло. Тази идея направи Хаконе много богат и много задоволен.

Родителите му не проявиха никакво разбиране — но и никакво несъгласие — с желанието на сина си да замине; и така Кай Хаконе се оказа назначен като лейтенант, командващ сондажен съд в началото на Войните на Мьолер.

Беше взел присърце всички уроци в Академията и искрено се стараеше да ръководи, да вдъхновява и да бъде авторитарният приятел на тридесет и осемте души екипаж на малкия кораб. Но корабът беше взет за близка поддръжка на десанта на Сарагоса. Същия ден загинаха екипажите на пет имперски бойни транспортьора, заедно с повечето бойци от Седми гвардейски дивизион. Сред единия милион мъртъвци, избълвани в смазващия дробовете космос или падащи цяла вечност върху твърдата скалиста планета, бяха и мъжете и жените от кораба на Хаконе.

Неговият сондажен кораб беше загинал бавно, накълцан на лентички от ракетни заряди, близкообхватни лазери и накрая от зенитните оръдия. Лейтенант Кай Хаконе беше единственият оцелял. Бяха го изровили от развалините на кораба и бавно сглобиха отново психиката му.

След поражението във Войните на Мьолер Императорът сметна, че е съвсем уместно ако някой на имперска служба иска да се маха, да се маха. Кай Хаконе се оказа млад цивилен, с повече от прилична кредитна компенсация на сметка, без желание да се връща на родния си свят и с вонята на смърт в ноздрите си.

Тази воня го беше довела до сегашната му кариера на писател.

Първата му видеокнига — повест, описваща една касапница около нарушенията на правата за свободен транзит — хвърли бомбата. Втората му книга, трезв анализ на Войните на Мьолер, се превърна в бестселър, след като бе публикувана десет години след края на войната, в най-подходящия момент за ревизиране на оценките. Оттогава трудовете на Хаконе — всичките мрачни, всички обагрени от миризмата на смъртта — се приемаха като творби на голям майстор.

Шестата му книга, връщане към документалистиката, трезво анализираше провала в битката за Сарагоса. Той възприемаше скандалната гледна точка, че младият полеви адмирал е бил изкупителната грешка за гафовете на Императора. Трудът, разбира се, беше написан с внимателно подбрани изрази, за да се избегне всякакво подобие с политическа клевета.

Но това доведе до поредния обрат. Това беше причината той да седи сега в богаташкия клуб, да мирише живота на богатите особи и да се чувства като призрак на пиршеството. Хаконе потисна тази мисъл, точно както потисна вечното си чудене какво ли щеше да се случи с Кай Хаконе, ако битката за Сарагоса се бе оказала имперски триумф.

Той почука с нокти по масата за внимание и залата се смълча.

Отново огледа петдесетимата мъже в помещението. Ако беше малко по-умен, сигурно щеше да се замисли защо никой от присъстващите бивши военни няма по-висок ранг от една звезда, защо всички индустриалци са хора, наследили своя бизнес от предците си, и защо присъстващите предприемачи са точно тези, които печелят от най-съмнителните сделки. Но в естеството на всеки заговор лежи принципът да не се задават излишни въпроси.

— Господа — започна той с тих глас, в пълно противоречие с мечешката му фигура. — Преди да започнем позволете да ви уверя, че това помещение е защитено против всякакви електронни устройства за подслушване и всякакви камери. Можем да говорим съвсем свободно.

Един от мъжете стана. Хаконе го идентифицира като Соу Тойър — човек, увеличил богатствата си, снабдявайки гвардията с униформи.

— Времето изтече, сеньор Хаконе — обвиняващо каза той. — Ние — смятам, че говоря от името на всички тук — проявихме повече от щедрост. Очаквахме… да се случи нещо след Деня на империята. Както обещахте. Но, с което не искам да настоявам за някакви тайни, не се случи нищо. Най-малкото нищо, което да забележим. Ако не бях толкова ангажиран, сигурно щях да попитам да не би кредитите ми да са изсипани в някоя черна дупка.

— Точно това е целта на срещата — отговори Хаконе. — Да ви уведомя какво е станало.

Хаконе не можеше да навлиза в подробности. Че опитът Императорът да бъде отвлечен се е издънил. Че убиецът е успял да напусне Първичен свят. Че неговият възложител и техен оперативен доктор, Харс Стинбърн — „доктор Кнокс“ — е изчезнал. Но че, доколкото знаеше Хаконе, развързаните краища на този заговор или са очистени — например убийството на такт-шефа Крюгер, — или сами са се отрязали. Но той знаеше, че тайната на успеха е в това никога да не се безпокоят с дребни проблеми тези, които дават парите.

— Първа фаза, както казахте, се провали. Но, както ще забележите, без никакво подозрение от страна на Императора, освен че назначи един от личните си офицери да разследва. Както ви беше гарантирано, не оставихме никакви следи. Има обаче един проблем. И той е, че нашият обичаен източник на разузнавателни сведения е пресъхнал. Вече нямаме никакви данни за следващите ходове на Императора.

Хаконе угаси пурата си в коняка и отново я запали, изчаквайки бръмченето в залата да затихне. Тези хора така и не се научиха, че винаги остава още един километър, който трябва да извървиш. Така, отговори оптимистичната му половина, човек отдавна е разбрал, че трябва да бяга с това, което си е взел на гърба.

Хаконе отново почука за тишина. Страхът в залата се беше усилил, бръмченето също. Той намокри пръста си в коняка и започна да го търка по ръба на чашата. Пронизителният звук накара присъстващите да утихнат.

— Благодаря — каза Хаконе. — Каквото било, било. А сега добрата новина. Нашият координатор е изключително доволен от развитието на нещата.

— Защо? — Той не можа да прецени откъде дойде ръмженето.

— Защото въпреки нашите действия и въпреки мерките на Императора провал няма.

— И какво ще правим по-нататък — намираме дупки и почваме да ги теглим след себе си ли? — Каза го Бан Люсъри, един от малкото индустриалци, които Хаконе уважаваше.

— Твърдо не. Нашият координатор — и аз с цяло сърце съм съгласен с неговото решение — заяви, че се придвижваме към Втора фаза, или това, което означихме като „Операция Заара Варид“. Успокойте се, господа. Дните на този непоносим имперски контрол са преброени. Няма начин Втора фаза да се провали.