Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Court of a Thousand Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954-585-437-5

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №104

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Някои същества всеки ги обиква от пръв поглед: те като че ли живеят на някаква малко по-издигната плоскост от всички останали. При все това тези благородни особи забелязват отзвук от самите себе си във всички други живи създания. Те гледат на живота като на изкуство, поради което могат да бъдат и донякъде претенциозни. Но също така са способни да се отнасят с насмешка към собствените си претенции.

Такива две същества бяха Марр и неговият любовник Сенн, които сега възбудено цвъцкаха суперлативи по адрес на Преторианската гвардия.

— Божичко, какви прелъстителни типчета — каза Марр. — Всички тези мускули и пот. Чак да ти се доще да си човек.

— Ако беше, нямаше да знаеш какво да направиш дори с един от тях — изсумтя Сенн. — Това поне го знам. Доста време мина, откакто пробва изчанчената си порочност с мен.

— Просто се възхищавах на тези чудесни млади мъже. Радват окото. Нищо общо няма със секса. На теб само това ти се върти в черепчето.

— О, гонади. Нека не се караме, Марр, скъпи. Та това е увеселение. Знаеш колко обичам увеселенията.

Сенн омекна. Може би наистина се държеше като човешко същество в цикъл. Наведе се към Марр и антенките им се сплетоха. И него увеселенията винаги го хващаха.

Всъщност в Империята имаше малко същества, които да разбират повече от увеселения от Сенн и Марр. Всякаквите видове празненства бяха тяхната специалност — малко блясък, малко такт, интересни особи, подхвърлени в разговорната салата. Официалната им функция на Първичен свят беше на Имперски интенданти. Винаги се оплакваха от факта, че обирачите на Вечния император ги бяха сложили в черния списък. Но бяха твърде добри бизнессъщества, за да се оплакват прекалено високо; „нравите“ на Императора бяха причината снабдителската им служба да е уредена за години напред.

Двамата милчъни се отличаваха с възрастта си, по принцип не особено подходяща за дълготрайни връзки. Бяха се чифтосали преди повече от столетие и страстно бяха решили, че връзката им ще продължи поне още един век. Такова постоянство обаче не беше нещо необичайно за техния вид; за милчъните на Фридрих Две чифтосването буквално беше за цял живот — когато единият член на милчънската двойка умреше, другият обикновено го догонваше след няколко дни. Дълготрайните чифтосвания при милчъните винаги бяха еднополови. По липса на по-добро определение, наречете пола мъжки. Съществата от другия пол — лепнете му етикета „женски“, по-лесно е — се наричаха урсули. От всички създания в многото вселени урсулите бяха едни от най-красивите и нежните същества, изтъкани от паяжина и многобройни, променливи ароматни цветове. Живееха само няколко кратки месеца и през това време всичко се превръщаше в любов и сексуална наситеност. Ако някоя милчънска мъжка двойка извадеше повече късмет, можеше да се наслади на две или три такива връзки през живота си. От всяка връзка се получаваше „мъжка“ двойка и половин дузина приспани урсули. Майката изшепваше няколко последни обични слова на голямата си торба, след което оставяше грижата за младите на мъжката двойка.

За милчъните животът представляваше един безкраен и трагичен цикъл на раждане и отглеждане, пораждащ чувството за самота, което може да убие една любяща раса. Ето защо те бяха развили единствената им достъпна система — еднополовото обвързване. Като повечето от своята раса, Марр и Сенн проявяваха страстна преданост един към друг и към всички останали красиви същества наоколо.

Бяха крехки създания, високи някъде около метър и покрити с розово-златиста козинка. Имаха огромни, изпълнени с нега черни очи, с чувствителност два пъти повече от човешкия спектър. Главите им бяха увенчани с обонятелни антенки, които също така можеха да галят като перце. Малките им като на маймунки лапички бяха покрити с най-чувствителните вкусови пъпчици в Империята и до голяма степен това бе причината милчъните да са едни от най-търсените главни готвачи. Лично Вечният император с неохота признаваше, че те надминават всички други раси в приготвянето на чудесни ястия. С изключение на соса чили естествено.

Двамата милчъни се сгушиха гальовно и се потопиха в последния спектакъл на Деня на империята. Но нали си бяха бизнес особи, съществата наоколо им бяха поне толкова интересни, колкото и Имперското представление.

Очите на Марр се плъзнаха по ВИП ложите.

— Всички, просто всички са тук.

— Забелязах — изсумтя Сенн. — Включително няколко души, които не би трябвало да са тук.

Посочи за пример една ложа срещу тях — ложата, побрала Кай Хаконе и свитата му.

— След критиките за последния му пасквил не знам как изобщо търпи да се показва пред публика.

Марр се изкикоти.

— Не знам. Но не е ли прелестно? А тъпият глупак е такава досада, даже се съгласи да бъде почетен гост на нашето увеселение.

Сенн се присви до него от удоволствие.

— Нямам търпение, миличък! Кръвчица ще тече, тече, тече.

Марр изгледа съешника си с подозрение.

— Но какво си направил, Сенн? Ако смея да попитам?

Сенн се изсмя.

— Поканих и критиците му.

— И?

— Много се зарадваха. Всички ще дойдат.

Двамата се закикотиха на злата си шегичка и пак погледнаха към Хаконе, зачудени дали подозира какво са му спретнали.

 

 

Марр и Сенн щяха да се разочароват. Кай Хаконе, човекът, когото някои наричаха „най-великия автор на съвремието“ — и други подобни баналности, — изобщо не мислеше за приема.

Около него пърхаха дузина или повече фенове, всички много богати и умилкващи се. Към ложата течеше несекващ поток от най-екзотични блюда. Но всичко това не можеше да се нарече веселба. Още преди началото на тържеството всеки бе забелязал, че Хаконе е изпаднал в едно от „онези настроения“. Поради това разговорът течеше потиснато и мнозина поглеждаха нервно към мастития умислен творец, огромен мъж със старомодно издути мускули, буйна коса, тежко надвиснали вежди и дълбоко хлътнали очи.

Вътрешностите на Хаконе се бяха свили, всеки мускул по тялото му се беше стегнал и той се потеше обилно. Умът и настроението му рикошираха бясно. „Всичко е готово“ — помисляше той в един миг и духът му се зарейваше нависоко. „Но ако е допусната грешка?“ Мигновено го обземаше униние. „Какво е останало недовършено? Трябваше сам да го направя. Не трябваше да ги оставям те да го правят. Сам трябваше да го направя.“

И пак и пак, отново и отново се връщаше той на всяка подробност от плана. Сред тълпата се надигна гръмовен тътен — поредното зрелищно събитие завърши с трясък; Кай Хаконе едва го чу. Заудря за няколко мига дланите си, преструвайки се, че и той аплодира. Но умът му продължаваше да се блъска в непрестанно менящите се образи на смъртта.

 

 

Последните маршируващи роти и танцьори очистиха терена и ревът на тълпата бавно заглъхна до глухо бърборене.

През входния портал нададоха вой два огромни грависледа — натоварени със стоманени платна, бетонни блокове и въжета. Забръмчаха бавно над парадния плац, всеки на метър над бетона; спираха на равни интервали. При всяка пауза плувнали в пот войници скачаха от следите и разтоварваха част от платната или блоковете. До всяка камара оставяха нахвърляни въжета и кабели. Докато грависледите спрат непосредствено до Имперския подиум, дългото поле бе заприличало на детска стая, в която детето е разхвърляло кубчетата си. Или, както беше в дадения случай, на импровизирана писта за бягане с препятствия.

Плъзгачите се издигнаха над замъка и две огромни мишени — със солиден стоманен гръб и три метра дебела подплата — бяха смъкнати от стените на замъка и провиснаха на четиристотин метра над полето. А после с гръмки звуци от портите излязоха с маршова стъпка шест бенда. Някои сведущи във военните детайли типове знаеха, че мелодията е официалната маршова песен на Имперската артилерия, но никой не знаеше, че всъщност е стара мръсна войнишка песничка, понякога наричана „Космати са ушите на наш’те канонири“.

След това през портите над парадния плац влязоха два по-малки грависледа. Всеки караше по двайсет същества и едно оръдие. Оръдията не бяха от гигантските бойни мазери или пък от малките, но високосмъртоносни лазербластери, каквито използваше Имперската артилерия. Колесните оръдия — планински топове — бяха само малко по-млади от черния барут и се зареждаха откъм дулото, като зеещите горе от бойниците топове.

Четиридесетимата разтовариха топовете, строиха се бежешком повзводно и замръзнаха. Командирите на всяка група отривисто отдадоха чест и задържаха позата, при което едно от барутните оръжия на бойниците на замъка гръмна и хвърли облак бял прах над парадния плац. След което четиридесетимата канонири започнаха.

Събитието го наричаха различно — „артилерийското състезание“, „мъкненето на топ“ или „впечатляващата тъпота“. Целта на надпреварата между двата отбора беше съвсем елементарна. Всеки от екипите трябваше да придвижи един топ от първоначалното му положение през препятствията до място близо до Имперския подиум. Там оръдието трябваше да се зареди, да се прицели в една от мишените и да гръмне. Първият екип, който изпълнеше упражнението и свалеше мишената, печелеше.

Не се допускаха никакви антигравитационни устройства, нито заобикаляне на препятствията. Напротив, всеки топ трябваше да бъде разглобен и след това пренесен/надигнат/смъкнат/хвърлен през бетонните блокове. Състезанието изискваше гимнастични умения. Тъй като всеки отбор трябваше да придвижи по около хиляда кила метал, шансовете да се премажат телесни части бяха доста високи. Все пак да си в отбор по мъкнене на топове беше висока чест сред Имперската артилерия.

Тази година надпреварата беше особено интересна: за пръв път финалният кръг беше не между гвардейски дивизиони. Вместо това отбор от нехуманоиди от XVIII Планетарна десантна част щеше да се състезава срещу най-изявените мъже и жени от Трети гвардейски дивизион.

Друга причина за зрителския интерес, разбира се, се криеше в обстоятелството, че мъкненето на топове бе единственото събитие в Деня на империята, в което можеше да се залага. Официалните облози бяха необичайни: осем на пет в полза на Трети гвардейски. Само че действителното залагане вървеше малко по-другояче. Човеците от Първичен свят чувстваха, че нечовеците, н’раня, са долни псета, и предпочитаха да влагат кредитите си съответно. Нехуманоидите обаче изпитваха малко по-различни чувства и предпочитаха да подкрепят фаворитите.

Понякога боговете подкрепят сантименталните. Н’раня бяха донякъде антропоидни и тежаха по около триста кила парчето. Плюс това расата им, еволюирала като обитаващи дървесата месоядни на един покрит с джунгли свят, имаше инстинктивен усет за геометрията и тригонометрията.

Действията срещу отбора на н’раня бяха стара традиция в „как става мъкненето на топ“. За гвардейците упражнението протичаше по следния начин: командирът на оръдието мяташе един поглед по терена и хукваше към първото препятствие. Там го чакаха двама души, вече пренесли оръдейния мерник. Те буквално вдигаха командира на батареята и мерника по стената. Той им помагаше да се качат, след което продължаваше към второто препятствие.

През това време оръдието биваше разглобено на дуло/лафет/станини/откатен механизъм и го домъкваха до подножието на същата стена. Хвърляха въжета на първите двама, те се превръщаха в човеко-скрипци и чарковете поемаха нагоре по стената. Други се изкатерваха по същата скала, награбваха чарковете и ги спускаха от другата страна.

Н’раня обаче бяха по-елементарни. Те бяха установили, че по двама н’раня могат да носят всяка част, и действаха съответно. Всяка част на оръдието се пренасяше ръчно и биваше „хвърлена“ на други двама н’раня, които чакаха горе. После я спускаха на други двама от другата страна.

И така продължаваше, умни екипни действия срещу груба сила. Н’раня се придвижваха напред по повдигателната мрежа, тъй като носачите н’раня, без да си правят труд да си прехвърлят чарковете, просто напираха през нея.

Гвардейците, от своя страна, стигаха до предната част на стоманения паяк, уникално накланяйки скелетната структура нагоре и придвижваха оръдието под нея.

Когато двата отбора с пъхтене преодоляха последното препятствие и започнаха да сглобяват топовете, гвардейският отбор явно водеше със секунди.

Н’раня едва бяха успели да си сглобят оръдието, когато гвардейският командир на батарея тикна мерника на оръдието и двамата зареждачи набутаха заряда. За да спечели, на гвардейския екип му оставаше само да намести станините и да стреля.

И тогава н’раня промениха правилата. Командирът на батареята заряза и мерници, и всичко, и насочи ръчно дулото на топа. Извърна глава, докато вкарваха заряда, и прецени наклона на окомер. Н’раня се дръпнаха встрани и командирът им стреля. Мишената бе поразена точно в центъра.

Имаше предявени възражения естествено, но в края на краищата букърите макар и с неохота платиха на заложилите на н’раня.

Същевременно в гвардейските дивизиони се предаде заповедта, че новобранците, специализиращи артилерия, ще бъдат „учтиво посъветвани“ да прекарат известно време на световете на н’раня.

 

 

Танз Суламора не остана никак доволен от развоя на нещата, особено след като неговият „патриотичен дълг“ току-що му беше коствал тлъста пачка.

Когато чу, че ИЗ-ове ще бъдат допуснати да се състезават в мъкнене на топ, се беше ужасил. Беше му се сторило, че няма да е проява на добра имперска политика да се позволи нехуманоиди да бъдат публично унизени в Деня на империята.

Второто му стъписване последва, когато разбра, че Първичен свят твърдо залага на н’раня. Патриотизмът изискваше Суламора да подкрепи гвардейския отбор. Въпросът не бе в загубата на кредити. Просто състезанието не беше честно. Н’раня в края на краищата бяха обитатели на джунгли, само с едно стъпало над канибализма. Разбира се, че предимството им беше нечестно. Естествено че щяха да бъдат по-добрите в носенето на големи тежести и прочие. Редно беше императорът да осъзнае, мрачно разсъждаваше Суламора, че макар нехуманоидите да са необходима част от Империята, те определено трябва да разберат колко ниско стоят в стълбицата на социалната еволюция.

Което неизбежно напомни на Суламора къде седи самият той. След всичко, което беше направил за Империята, от благотворителни дарения до финансовата подкрепа за патриотичното изкуство и до помощта за самия Двор, защо не го бяха поканили в Имперската ложа в Деня на империята? Или поне да му предложат кабина по-близо до Имперския подиум, а не тая скапана седалка почти в края на първия кръг, близо до второкласната зона?

Императорът, помисли Суламора, започваше да се променя — промяна, която, съвсем справедливо разсъждаваше търговецът, бе показателна за нарастващата корупция в самата Империя.

Денят на империята определено не радваше душата на Танз Суламора.

 

 

Разбира се, за всеки Ден на империята имаше и по един гвоздей на програмата. И естествено всяка година гвоздеят трябваше да е по-голям и по-добър от предишната година.

За щастие организаторите на сегашното тържество нямаха особено сериозен повод за притеснения. Предишната година гвоздеят на програмата бе възложен на Осма гвардейска дивизия, която бе намислила да покаже бойната храброст на индивидуалния пехотинец.

За тази цел частите Маклийн бяха лишени от грависледите, оставени на половин заряд и олекотени дотолкова, че цял отряд можеше да се скрие в един войнишки боен скафандър. Крайният резултат — летящ човек; летящ без костюм и без животоспасяващ колан.

На репетиция това изглеждаше доста впечатляващо.

По замисъл Осма гвардейска трябваше да извърши масов десант, в който всеки боец функционира като кръстоска между тактически катер и майски бръмбар.

Осма гвардейска обаче забравиха да се съобразят с метеорологията. Климатът на Първичен беше ветровит. И нормалните двайсетина до трийсет ветрове, духащи през парадния плац, се усилваха от климатичния ефект на огромния терен. Крайният резултат се изрази в много, много пъшкане по хвърлените в пълен безпорядък зрителски трибуни — лошо няма, така мнозина можаха да завържат случайни приятелства — няколко понатъртени особи във втората зона и гръмовния смях на Императора.

Този гръмовен смях издуха Осма гвардейска чак в Драконовия сектор, където ги чакаха мрачни патрулни обходи — опазваха тази група дисидентски светове до някакво приближение на цялост.

Тази година се падаше на Дванайсета гвардейска да се завърти в кацата. И след като прекара значително време в размисъл, командващата я генералка измисли уникален начин да представи грандиозно зрелище. Лазербластове свистяха из арената, рикошираха в предварително подредени повърхности и съвсем безопасно отлитаха към атмосферата. Кънтяха и тътнеха взривове. В този момент Дванайсета гвардейска на арената предприе оттегляне с бой.

Императорът кимна одобрително; много рядко беше виждал някой да подготви отстъпление за показно.

Вдигнаха се антени и сигналистите засвяткаха. Откъм хоризонта се чу ръмжене на тактически кораби и те съвсем реалистично засипаха с огън зоната зад парадния терен.

Във въздуха залазиха спасителни катери и около тях загърмяха противовъздушни заряди (по-леки от въздуха балони, боядисани в неотразяващо светлината черно и подсигурени с часовникови детонатори). Корабите с грохот се изсипаха надолу, кацнаха и при съвършена дисциплина бойците се качиха на бордовете им. Катерите разчистиха терена, увиснаха и изведнъж въздухът точно над парадния терен забръмча, разтресе се и оглушителното му ехо прокънтя над огромния плац. От трибуните се разнесоха писъци и самият Император за малко не залегна — но бързо се съвзе и си седна на мястото макар и със съжаление, че умът му не побира как някой може да имитира изстрел на мазерно оръдие.

След това звездите помръкнаха и две бойни баржи клас „Герой“ се понесоха отгоре и дългите им километър туловища зачерниха небосвода. От двата бойни кораба зашариха лазери и от бордовете им засвяткаха ракети. Най-сетне „вражеският наземен огън“ секна, спасителните катери полетяха в дъга през небесата и право в зейналата паст на баржите. После бойните кораби се издигнаха вертикално, с двигателите „Юкава“ отзад, и изведнъж изчезнаха със свръхзвуковия си грохот от атмосферата на Първичен свят.

Тълпата беше шашната.

Вечният император си наля пиене и реши, че Дванайсета гвардейска няма да замине за Дракония.

 

 

Годфри Алейн видя как бойните кораби изчезнаха над главата му и потръпна. В ума му същите бойни кораби се издигаха от руините на собствената му планета. Личните му изчисления показваха, че до едно такова нашествие остава не повече от година. Смърт в името на мира.

Алейн и преди си беше имал работа с Имперски гвардейци, както в личен план, така и в стратегически — познаваше мощта на Империята. Но така или иначе гледката с плавното изтегляне на цяла дивизия от 12 000 бойци му го наби още по-категорично в главата.

„И аз съм единственият, който ще предотврати това нашествие. Народът на Таан няма да направи нищо. Народът ми просто ще загине. А моята кауза ще се окаже загубена за поколения.“

Алейн не беше самомнителен. Всички предвиждания сочеха, че той е единственият, който може да спре това нашествие.

За жалост, на Годфри Алейн му оставаха по-малко от двайсет и четири часа живот.

 

 

Всеки обича клоуни и акробати. Около хиляда такива изпълниха парадния терен. С клоунски номера:

Група „пияни войници“, решили да отдадат чест на Императора, но без да знаят как да го направят, се сбиха, боят прерасна в гимнастическа пирамида, при която „най-пияният“ се озова на върха, отдаде изрядно чест, след което залитна като мъртвец, превърта се в тройно салто и стъпи перфектно на плаца.

Мъже в каци, търкалящи се насам-натам, едва избягвайки унищожителния сблъсък; акробати, въртящи се на циганско колело стотици метри; гимнастици, които с помощта един на друг, на самите себе си и понякога сякаш на голия въздух се издигат във въздуха във все по-сложни фигури; боксьори, които замахват мощно един срещу друг, пропускат и се въргалят, после се изправят и отново се включват в смешния бой; кръстосани превъртания и салта, в които телата едва пропускат да се сблъскат с други тела и продължават да се премятат. Тълпата ги обичаше.

Текстът на шпикера гласеше, че хилядата клоуни са част от „Имперския гимнастически корпус“, но такъв корпус изобщо не съществуваше. От всички присъстващи единствен Императорът знаеше, че зрелището с клоуните е най-близкото, което хората му от секция „Богомолка“ — суперелитните, суперсекретните командоси, които извършваха най-личните и най-опасни операции за Императора — могат да спретнат като някаква форма на публично зрелище.

Освен това децата — което включваше и Императора — обичаха тази част от вечерта.

 

 

В нормални времена доктор Харс Стинбърн щеше да наблюдава Деня на империята от частна кабина. Най-малкото щеше да е във втория кръг. Много по-вероятно щеше да е да го поканят като гост в първия кръг, гост на някоя от важните личности, негови пациенти.

Но сегашните времена не бяха нормални.

Стинбърн седеше далече в дъното на парадния терен на една от голите, без гръб и облегалки седалки, запазени за самите обитатели на Първичен.

Обитатели? Селяни.

Стинбърн определено беше расист. Но боговете имат сардонично чувство за хумор. Целият ред пред него беше запълнен с хамали: октоподи хамали. На всичко отгоре — поркани октоподи хамали, които размахваха знамена, неописуема храна и още по-неописуемо пиене пред лицето му.

Още по-лошото бе, че хамалите изразяваха ентусиазма си, като отваряха терциерните си усти, разположени горе в средата на телата им, глътваха въздух и след това изведнъж го изхвърляха с експлозивни звуци.

Стинбърн беше изразил, поне според него, учтивото си неудоволствие, след като един хамалин неволно тикна в лицето му закуската си, приличаща на преварено бомбе. Вместо да се извини, хамалинът бе попитал Стинбърн дали не иска да се включи в Деня на империята и разви под носа му две от дебелите си змийски пипала да му помогне.

Пръстите му грижливо пробягаха по коафираната му посивяла коса — също като тялото му, още младо, още справящо се без никакви трансплантанти или инжекции.

Стинбърн съзнателно насочи мислите си към друга тема и се загледа към холографския екран от другата страна на плаца. Екранът показваше близки кадри на клоуните, докато се придвижваха към неговия участък, след което за миг показаха самия Император, който се тресеше от смях в ложата си, а след него — и други знаменитости в частните им кабини.

Стинбърн не се чувстваше на върха на щастието. Докато влизаше на стадиона и грижливо се стараеше да изглежда и да се мисли за анонимен, му се стори, че за миг зърна човека, когото беше наел.

Беше сбъркал, но моментът го бе изнервил. Откъде да знае, че мъжът всъщност се намира на определената му позиция. Знаеше, че си струва да наемеш професионални престъпници за определена работа, но също така знаеше от опит, че те са изключително неблагонадеждни.

Душевната депресия на Стинбърн бе прекъсната, когато един от охраната мина през трибуните и каза на хамалите да си свият пипалата или ще ги изхвърли. Гвардеецът продължи по стъпалата, спря и изгледа остро Стинбърн.

„Ох — каза умът на Стинбърн. — Зная, че мястото ми не е тук. Вероятно просто ми личи. Хайде, продължи си по пътя, човече. Не спирай, ако ти е мил животът.“

Стинбърн не преувеличаваше. Преди години други хирурзи бяха имплантирали туба с експлозиви на мястото на апендикса му и един детонатор между плешките му. За да задейства самоубийствената си капсула — и да унищожи около себе си зона от двайсет квадратни метра — д-р Стинбърн трябваше само да свие раменете си назад в леко преувеличено протягане.

Но това не се наложи; гвардеецът продължи нагоре по стъпалата, а Стинбърн насила отново прикова поглед към арената и от устата му се изтръгна кух смях от лудориите на клоуните.

 

 

Ледени пръсти полазиха по крехкия гръбнак на Марр — инстинкт, спасявал от смърт поколения милчъни от незапомнени времена на Фридрих Две. Сърцето му изпърха и той леко се отдръпна от Сенн.

— Какво има, скъпи?

— Не знам. Нещо не е… Не знам.

Сенн се опита да го придърпа и да го утеши. Марр поклати глава и се изправи в пълния си — крехък — ръст.

— Заведи ме у дома, Сенн. Това вече не ми прилича на празненство.