Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Court of a Thousand Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954-585-437-5

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №104

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Кулата в края на дългата тясна алея се тресеше от светлина. Над планините блесна грави-кола и прониза долината с фаровете си — поколеба се за миг, докато автопилотът се ориентира, след което със свисък се понесе над долината. След няколко мига още грави-коли прелетяха след нея — увиснаха за миг и след това се понесоха устремно към кулата.

Марр и Сенн бяха вложили в своята кула половината си кредити и най-вече ултраартистичните си души. Тя се издигаше като игла от широката основа към тесния си заострен връх. Беше построена от всякакъв възможен минерал, метал или кристал, реагиращ добре на светлина. За своето жилище Сенн и Марр не бяха прибегнали до никакви конвенционални материали. Строителните елементи бяха с най-различна форма и големина — леко овална буца можеше да се постави редом до идеален куб. Важна беше единствено светлината във всичките й форми. Червена светлина, лумваща от промяната в емоциите; синя светлина от миризмите на дивите животни в долината; и всички останали първични цветове от непрестанно променящата се влажност и температура на самата долина. Някои светлини примигваха от един оттенък към друг, сменяйки непрекъснато настроенията си; други оставаха с един цвят в продължение на часове — основните тонове на оркестъра от цветове.

Марр и Сенн мислеха за своята кула като за най-обикновено място, което наричаха „дом“. А тази нощ с пристигането на гостите той сияеше по-живо от всякога. Защото тази нощ приемът им беше много специален.

 

 

Устата на Стен изведнъж се напълни с гъста лепкава слюнка. Колкото и да кашляше, не можеше да я прочисти — тя сякаш само задръстваше още повече гърлото му. Нещо повече, ушите му пламтяха, пръстите на ръцете и краката му бяха като премръзнали, а езикът му — покрит с налеп. Мъчеше се да измисли какво да прави с пищната жена, притиснала се в него. Ръцете му шареха безпомощно от двете страни на тялото й и се мъчеха да решат какво да направят. Не помагаше дори това, че парфюмът на жената беше замислен — добре замислен — да възбуди похот у всеки мъж, умрял преди по-малко от последните деветдесет и шест часа. Накрая той сложи ръце на стройните бедра на жената, прегърна я леко в името на вежливостта и също така леко я избута от себе си.

— Ъъ… и аз се радвам, че те виждам, София.

София отстъпи и го изгледа с влажните си очи. Гледаше го с… е, с одобрение, помисли Стен, съжалил ужасно, че човек не може да носи нещо приличащо на бандаж под плътно прилепналата парадна униформа на офицер гурка.

Тя отново му се лепна в разтапяща тялото прегръдка и прошепна в ухото му.

— Колко време мина, Стен, любов моя… мога да… мога… Знаеш…

Мда. Стен наистина знаеше. Спомняше си я добре, мерси, и всичките му спомени бяха приятни. Бедата беше в това, че почти не позна София, когато се появи пред него. Не че не беше приятна за гледане — ни най-малко. Но в ума си той бе закрепил портрет на пряма деветнайсет или двайсетгодишна жена, с тъмен, късо подстриган ореол от коса и очи, които питаха и оценяваха нещата такива, каквито са. Вместо това сега виждаше жена с хирургически съвършени извивки и с бляскав водопад от коса, стигаща малко под задника й. И само косата я покриваше. София беше гола според най-изтънчената мода, кожата й беше напръскана тук-там с многоцветен гланц. Все пак си беше София донякъде. София — с жадни, знаещи очи.

В този момент Стен адски съжаляваше, че я беше представил в двора.

— Ти… страхотно изглеждаш, София — успя да отрони той, докато се мъчеше лекичко да я избута от себе си. Не че не обичаше да държи гола жена в прегръдката си, просто щеше да му хареса повече, ако не го гледаха всички.

— Толкова неща имаме да наваксаме… — Тя сложи меката си длан в неговата. — Хайде да идем някъде да си поговорим насаме.

Стен се остави да го поведат като малко послушно пале.

— Ето ни го пиенето, Стен — настигна го така желаният глас зад него. — Не можеш да повярваш, че умничкото сервоботче, дето са го… аа… ъъ… Стен?

И Стен се обърна с огромно облекчение. Полицейски лейтенант Лайза Хайнис стоеше с две питиета в ръце и объркано-убийствена физиономия на лицето.

С изтръпнали, но все още ловки пръсти на роден да оцелява, Стен се метна към въжето, което му беше спуснала.

— Лайза — каза той с малко по-висок от необходимото глас, — дойде тъкмо навреме, за да те запозная с една моя стара приятелка, София Парал.

София изгледа хладно другата жена.

— О.

— София, запознай се с лейтенант Хайнис. Тя е… ъъ… тоест ние сме… ъъ…

Лайза подаде ръка на София и измърка:

— Аз съм новата приятелка на Стен. Доколкото познавам вкусовете на капитана, съм сигурна, че двете с вас имаме много общо.

— Да. Сигурна съм — хладно каза София и отново насочи вниманието си към Стен. Очите й се бяха смразили.

— Моля да ме извиниш, Стен, но просто не мога да пренебрегна останалите гости. Вероятно ще можем да поговорим по-късно. — Обърна към него гладкото си прелестно дупе и се отдалечи с плавно поклащаща се походка. Стен не беше съвсем сигурен от какво се е отървал, но адски се радваше, че го е направил. Посегна разсеяно към една от чашите, които държеше Лайза, и усмивката на лицето й му помогна да се съвземе.

— Не знаех, че познаваш някого тук, Стен.

Той изгълта пиенето си и усети, че му тикат в ръката и втората чаша.

— О, може би един-двама. — После се засмя облекчено. — Да речем, една. Само една. И адски ти благодаря.

Погледна Одобрително Лайза. Тялото й беше щедро, с чудесни извивки, и показано в една съвсем не полицейска бяла рокля, прилепнала нежно по всички подходящи места. Тя взе чашите от ръцете му.

— Да отидем да си вземем още. И да се позабавляваме. Стига да няма повече изненади. Мммм?

— Не. Никакви изненади повече. Надявам се.

 

 

Едва ли можеше да сгреши повече. Секунди след като си наляха пак, Лайза беше плътно до него, свиреше оркестър, а мястото на дансинга почти стигаше и Стен реши, че ще успее да изфалшифицира нещо, още повече че оркестърът свиреше бавно в три четвърти.

Поклони се на Лайза и я поведе по лъскавия метален под. Това, по-късно осъзна той, трябваше да е било ключът.

И ето го, наместил се в прегръдката на Лайза, мести крака по пода — и започва да схваща защо приемите на Марр и Сенн се смятат за суперсветски събития.

А после някой изключи генераторите и изненаданите танцуващи полетяха право нагоре и се понесоха странично към противогенераторите.

Балната зала изведнъж се превърна по-малко в дансинг и повече във вихър от забавени движения.

Когато Лайза, смутена от развълнувалата се около кръста й рокля, заплува покрай него, Стен благослови антигравния си тренинг. Сви се и се понесе към нея, хвана я първо за глезена, а после продължи нагоре, докато не я задържа в двете си ръце.

Лайза се съвзе, усмихна се и се задоволи с традиционното: „Поредният гаден номер“.

Стен нямаше представа за какво говори, но реши да сграбчи мига.

Безтегловните целувки са почти същите на вкус, само дето ти се струва, че изведнъж слюнката става повече.

Сграбчването на мига означаваше също така, че Стен — следеше обстановката с крайчеца на окото си — сви крака и изчака край него да прелети някаква объркана матрона.

Изрита силно и тласъкът го отпрати във въртеливо движение към пода с Лайза. Скочиха близо до края на полето, достатъчно близо, за да може Стен да превърти в пирует Хайнис настрани към пода с нормална гравитация. Тя на свой ред го дръпна от полето Маклийн.

— Страхотен купон — промълви Стен.

— Мммм. Значи се възбуждате при нулево g, капитане?

 

 

— Хетеросексуалната любов не е ли странна в своите превъплъщения? — прошепна Марр, след като изгледа с жив интерес бавната орбита на Стен и Лайза.

— Превратности е точната дума — поправи го Сенн. — Тия да си ги уредим ли за по-късно?

— Несъмнено. Редно е да си ги вземем под крилото и… Сеньор Хаконе! За нас е чест!

Хаконе незабелязано се беше приближил до тях. Отпи от полупразната си чаша.

— Като ваш почетен гост, мога ли да коментирам вечерта дотук?

Сенн ококори влажно черните си очи в насмешливо удивление.

— Нещо не е наред?

— За прием, претендиращ да е в моя чест, намирам твърде много хора, които биха искали да използват костите ми за клечки за зъби.

— Направихме поканите преди да бъде предвидена пиесата ви, маестро Хаконе — каза Марр. — Не знаехме, че…

— Разбира се, че не сте знаели — сухо каза Хаконе. — Вие двамата сте от тази порода, които вярват, че един прием ще е най-добре оценен по броя на дуелите, които ще предизвика.

— Обиждате! — изсъска Сенн.

— Може би — отвърна с безразличие Хаконе, допи чашата си и си взе друга от минаващия край тях поднос. — Моята представа за събиране, в края на краищата, е група приятели, които могат да си споделят нещо общо. Явно се различаваме в това отношение.

— Ако знаехме — постара се да умиротвори разговора Марр, — че желаете да видите тук група запасняци, които седят и изпадат в кома, докато си разправят лъжи за отдавна миналата ви младост, щяхме да го уредим така.

По лицето на Хаконе пропълзя бегла усмивка. Писателят беше облечен изцяло в черно, с плътно прилепнали панталони и дълга широка туника.

— Както вече казах, различаваме се. Между другото… има човек, с когото бих искал да се запозная.

— Има някой, когото не сме ви представили? Грешката е наша.

— С него.

Хаконе махна към Стен, който възвръщаше усета си за гравитация с пълна чаша в ръката.

Марр хвърли бегъл поглед към Стен. Миг на объркване. След това хвана Хаконе за ръката и го поведе към Стен.

— Капитан Стен?

Стен, който тъкмо се канеше отново да целуне Лайза, се обърна и позна домакините, а благодарение на принудителния урок в двореца — и почетния гост.

— Сеньор Хаконе.

— Това е един младеж — представи го Марр, — който е убеден в бързата си кариера: капитан Стен. И?

— Лайза Хайнис. — Като повечето добри ченгета, Лайза беше убедена, че не е необходимо всички да знаят каква е.

Хаконе й се усмихна, след което много ефективно изключи нея, Марр и Сенн от разговора.

— Вие командвате личната охрана на Императора, прав ли съм?

Стен кимна.

— Работата сигурно е много интересна.

— Различна е — отвърна неутрално Стен.

— Различна ли? Какво работехте преди?

Биографията на Стен като член на императорската секция „Богомолка“ естествено не можеше да се признае. За този период служебното му досие показваше служба на някакви далечни светове, достатъчно, за да оправдае двете редици метални лентички, спечелени за много по-потайни и мръсни дела.

— В Гвардията. Главно на първопроходните сектори.

— Необичайно е — каза Хаконе — за човек — с което не искам да ви засегна, — толкова млад като вас, да бъде избран за сегашния ви пост.

— Предполагам, че им е трябвал някой, който да може да се качва по всичките тези стъпала, без да получи сърдечен разрив.

— Имате си наставник — зачовърка Хаконе.

— Моля?

— Няма значение. Мога ли да ви попитам нещо откровено?

— Разбира се.

— От ордените ви мога да съдя, че сте виждали сражения. А сега сте тук. В лоното на Империята. Харесва ли ви това, което виждате?

— Не разбирам.

— Поели сте службата, предполагам, като всички нас. Очаквали сте нещо. Очаквали сте, че ще служите на кауза.

— Така предполагам. — Стен адски добре знаеше защо се хвана на службата: за да се измъкне от адския свят-фактория, известен под името Вулкан, и да спаси собствения си живот.

— Когато се огледате наоколо — широкият жест на Хаконе обхвана отрупаните с бижута придворни, стекли се на приема — това съответства ли на очакваното?

Лицето на Стен остана безизразно.

— Всичко това не го ли намирате за малко… може би декадентско?

Няма начин, трябваше да бъде отговорът на Стен. Не и след като си дошъл от свят, на който момчетата и момичетата започваха робския си труд още на три-четири години. Но това не беше най-подходящото за казване.

— Съжалявам, ако съм груб, сеньор Хаконе — каза Стен, — но на света от който идвам, нормалните сексуални партньори са животните.

Лицето на Хаконе почервеня от отвращение, после той се усети.

— Шегувате се, капитане.

— Не много добре.

— Четете ли?

— Когато имам свободно време.

— Сигурно друг път ще можем да го обсъдим повече. Междувременно бих искал да ви изпратя някои от работите си. Ще ги получите ли в двореца?

Стен кимна. Хаконе също кимна — съвсем формално — и се отдалечи. Стен го изгледа в гръб. Въпрос: защо почетният гост бе решил да се види с него? И след това да разиграва игрички? Вечерта ставаше все по-изненадваща.

 

 

Приемът завършваше приглушено. Сигналът бе дошъл от маса дворцови особи, развихрили се изведнъж да си тръгват с извинения за други срещи. Стен и Лайза, които нямаха особено голям опит в нравите на висшето общество на Първичен свят, се оказаха между последните същества, включили се в тълпата учтиво напускащи гости.

Марр ги награби малко преди да се доберат до пневмотръбата към своята гравишейна.

— Много рано, мили мои — извика домакинът. — Прекалено рано.

Заклещи се в ръцете им и започна да ги дърпа обратно през тълпата. Стен се стегна — войниците, както и котките, не се обръщат назад. Долови същата напрегнатост и в пръстите на Лайза. Кой знае защо, това малко го поуспокои и го накара да се почувства някак по-близък с нея. Сигурно беше заради споделената недоверчивост.

— Марр, наистина… Трябва да си ходим. И двамата утре ни чака дежурство и наистина нямаме време за…

Марр го прекъсна с презрително сумтене.

— Скапаното ви дежурство. Колкото до времето — то е просто нещо, измислено от учените типчета, за да не се случват всички неща наведнъж.

Задърпа ги напред през тълпата и след това по някакъв дълъг, пулсиращ в жълта светлина коридор. Стен отново се поколеба и усети как стегнатите пръсти на Лайза го стиснаха още по-здраво. Завиха на един ъгъл и изведнъж коридорът се разтрои в три различни цвята. Марр ги подкара по лявото — синьо — разклонение и по напрежението в прасците си Стен осъзна, че вървят нагоре.

— Двамата със Сенн ви държахме под око — каза Марр. — През целия прием. Чувствате се малко не на място, нали?

— Съжалявам — извини се Стен. — Не съм свикнал много да…

Марр махна небрежно с ръка.

— Не бъди глупав. Нашите събирания не са за светско приличие. Всъщност общото впечатление е, че предлагаме тъкмо обратното.

— О, боже — възкликна Лайза. — Знаех си, че ще се скапе. — Огледа притеснено тънката паяжина, в каквато се бе превърнал доскорошният й тоалет. — Виждате през нея, нали? Знаех си, че трябваше да сложа нещо…

Стен я придърпа към себе си, за да млъкне.

— Мисля, че се опитва да ни каже нещо друго.

Марр ги задърпа настойчиво напред, като се правеше, че не забелязва притеснението им. Профучаха покрай стаи, блеснали в призрачни цветове или затъмнени до невъзможни оттенъци на черното. Вече бяха близо до най-горното ниво — сектора на галерията — и макар двамата гости да не го знаеха, всяка стая представляваше истински шедьовър на изкуството. От тях се лееха аромати и звуци — изкусителни и подканящи, но Марр ги дърпаше настойчиво напред, без да спира да бърбори.

— Това е нещо специално — говореше им Марр. — Нещо, което само вие двамата бихте могли да разберете. Ще видите — ще го видите и ще разберете сами — защо двамата със Сенн построихме нашия дом точно тук.

Коридорът изведнъж разцъфна в откритото пространство и Стен усети на лицето си мекия, наситен с ухания полъх.

— Вижте — каза Марр. — Вижте. — Малката му космата ръчичка се разпери в широк жест, за да обхване… всичко.

Стояха на нещо, което най-лесно можеше да се опише като покривна градина. Странни екзотични растения ги загръщаха с меките си сенки, сгушваха телата им в лоното си, галеха… Какво? Лайза малко поуплашена се присви още по-плътно до Стен.

— Оттук — подкани ги Марр.

И те поеха след него по някаква лъкатушеща, потънала в сумрак пътека. Беше все едно да вървиш през низ от мехури. Мирис и ароматна светлина, привличаща… привличаща… и след това избухва в ново удоволствие. Звук, а може би съчетание от звук и светлина, и трепетно чувство. Стен усети как тялото на Лайза се отпусна в ръцете му.

После извивката на виолата се напрегна. За миг единственото, което Стен можеше да усети и узнае, бе прелестта на бедрото й. Марр все говореше и говореше… Стен неволно вдигна очи нагоре.

— Това става само три пъти в годината — говореше Марр. — Произведение на изкуството, което може само да бъде видяно, не и купено. — Той посочи сияещата глазура, отделяща висящата градина от реалния свят.

Стен видя сгушените планински ридове, откроени под лунната светлина, напиращи към купола на небосвода. Премести тежестта си и усети как кракът му се отри в някакво цвете. Последва тих, ароматен съсък и Стен почувства как кожата му пламва от тялото на Лайза при всеки допир.

— Гледайте — промълви Марр.

И Стен и Лайза се загледаха. Скалата по лицето на стръмнината под лунните лъчи изведнъж потъмня. Превърна се във все по-тъмна и по-тъмна чернота и накрая се оформи в стегнато, пулсиращо черно кълбо.

— Почакайте — редеше в унес Марр. — Почакайте… още мъничко… ето сега.

И тогава черното кълбо се взриви. Безмълвна фурия от бурни облаци се завихри в съцветия от черно на фона на луната. После облаците започнаха да кръжат, сливайки се като във фуния, която се понесе през долината, втурна се безшумно към планинските върхове от другата страна на дефилето…

Това Стен и Лайза не можаха да видят. Защото единственото, които остана в полезрението им, беше широкият, отворен край на фунията, завихрил се през светлините на нощното небе.

Беше много тихо и много меко. Стен осъзна, че по някакъв начин, без да се усети, е притиснал Лайза в прегръдката си. Куполът над тях беше тъмен. Градината под тях бе мека сянка. Той я погледна — смътен ореол от светлина, малко под главата му.

— Аз…

Лайза сложи пръст на устните си.

— Шшшшт.

Той я придърпа още по-плътно към себе си и усети как градината наоколо заглъхна и стана още по-мека.

 

 

Марр и Сенн гледаха прегърналите се под купола любовници. Сгушиха се един до друг в леглото, когато Лайза каза: „Шшшшт“.

Сенн се обърна към Марр и го придърпа още по-близо до себе си.

— Има само едно нещо, по-хубаво от нова любов.

Марр плесна с длан ключа и видеоекранът потъмня. Надвеси се над Сенн.

— Стара любов — довърши той. — Една много стара любов.

Когато Стен стегна прегръдката си, почти усети как Лайза се изчерви съвсем не по лейтенантски. Една ръка на гърдите му нежно го отблъсна. И Стен видя как бялата рокля просветна надолу като рояк светулки и се стопи. След това беше само Лайза.