Читателски коментари от нт

Ха-така!

Ето, имаме и обобщител!

Само малко се обърквам — държавата ли е зле понеже някой тачат Достоевски повече от Вазов, или понеже някои тачат Достоевски повече от Вазов, държавата е ’на дередже’ :D

Нали сме на мегданя, да си кажа и аз:

Като дете По Дигото ми се виждаше върховна! Исках да нося потури и да трепя душманите.

После прочетох и други книги и тази отиде при Салгари, Сабатини и Карл Май. Толкова му е стила, толкова му е историята, толкова му е всичкото.

Вазов е забавен на маса. Като се понапием с приятели, отварям на посоки някое стихотворение и прочитам гръмогласно и с чувство! Ударенията бягат, римите прескачат през ред, и речта е жива като на пионерски отчетно-изборен сбор.

Още по-хубаво е ако може един ред да се чете с ясен глас на отличничка, а един с ясен глас на току-що премутирал комсомолец. Става вълшебно направо. Тръпки да те побият!

Времето не е много благосклонно към някои произведения на изкуството. Дядо Вазов можем да си го тачим като ’пръв’, ама е трудно да го наречем и добър. Нивото е читалищно. Но е родолюбец, русофил и най-нормален.

Виж, руските класици, до един са невменяеми и психопати! В таз ’велика’ страна спасение за никого няма.

Аз харесвам само всепризнатите за луди: Хармс, Булгаков, Илф и Петров. Но те пък не са класици.

Класиката, колеги читатели, е за децата. Да почнат от някъде. Не е нужно да бъде харесвана, а само познавана.

Хай със здраве. Че държавата е закъсала зарад Ана Каренината безпътност. Или беше Мадам Боваринината?

LOL!

Десислава,

Първо: Книгите в ’Моята библиотека’ запазват изписването на оригиналните издания. Така че всичко което казвате няма никаква връзка с това как трябва да бъде представен текста тук.

Второ: Аз съм грамотен атеист. Когато изписвам ’бог’ умишлено и винаги го правя с малка буква. Това изразява отношението ми към религията. Така постъпвам и когато пиша на английски.

Трето: Чувам че формата ’вие’ напоследък съвсем правописно може да се капитализира. Намирам го за просташко и никога не го правя.

Поздрави и карайте по-спокойно!

НТ

„За «трезвомислещите» е препоръчително да се занимават със счетоводителство, не да четат Селинджър.“

Анн Шърли, великолепно казано!

Благодаря за чудесното изречение!

Виждам че ’дискусията’ има развитие. Чудя се как всички не са се прехвърлили при рибката-бананка.

Дали да ги поканя да се изкажат и там, а и да ни осветлят какво мислят за „Сиймор, запознаване“…

pencho,

Благодаря искрено за уместното уточнение. Коментарът ви хвърля светлина върху нещо, което подозирах, но не е изрично упоменато в предговора към настоящото електронно издание, писан от самия Еко.

През ум не ми е минало, че романът има за цел да критикува църковните нрави от гледна точка на атеизма. Той документира и представя. Аз самият персонално и за себе си, като атеист, намерих известно удовлетворение в проследяването на много от разсъжденията на героите — разсъждения често логични, търсещи, базирани на религиозни аксиоми. Следването тази плетеница ме караше да се радвам искрено че не съм като тях; нещо подобно на облекчението което изпитваме, след като се събудим от кошмар и осъзнаем, че всичко е било само ужасен сън…

Насърчен от многото положителни коментари, препрочетох „Името на розата“ след повече от 20 години. Тогава, през 80-те бях гледал и филма, и още имах спомен за историята.

Това, което ми се искаше този път беше в зряла възраст да се насладя на великолепния стил на разказа. И точно това не се получи.

Намирам повествованието за тегаво, стилът за обикновен, а мярката за пропусната. Многословието на автора прави четенето на моменти мъчително.

Разбирам и оценявам желанието му да пресъздаде ярка и исторически прецизна картина на описвания период. Възхищавам се от познанията и възможностите му.

Героите всъщност не са особено живи. Живи са контекста, средата и проблемите, занимавали света през средновековието.

Получих своето удовлетворение от обемистия текст от неочаквано място: Научно, многословно и правдиво книгата показва безизходицата на християнството, фалшът на порядките, безвъзвратната загуба на столетия в потискане на критичното мислене. Пред нас оживява цял свят от окаяни слепци. За атеист като мен, който отдавна не търси доказателства срещу религията, „Името на розата“ беше мъчително и неочаквано пренасяне в мракобесните времена на християнска догматика, време когато за населението на Европа не е имало никаква надежда.

Кара ме да се радвам, че живея във време, когато имам правото, свободата и възможността тотално да игнорирам религията; да виждам, че науката и прогреса поне частично са победили.

След като завърших книгата опитах отново да гледам филма, но ми се видя постен и безинтересен, и се отказах…

Прочетох „Милиард години до свършека на света“ след препоръка от приятел.

Преживяването беше мъчително и тягостно. Идея все пак някаква зад произведението май има, но текстът, макар и приятно написан, е така отчайващо разтеглен и насилен, че много пъти прескачах по половин или дори цяла страница с надеждата да се избавя по-скоро.

Далеч съм от мисълта, че мнението ми е универсално.

Със сигурност ще има читатели, на които повестта да допадне — вероятно любителите на Стругацки и Лем ще са между тях.

Ива, аз си позволих преди време да коментирам лошия английски и безумния постинг на Шумков. Неясно по каква причина модераторите вместо да разкарат неуместното му писание, забърсаха само моя коментар…

’Трогателен’, както казвате вие, или ’pathetic’ както казват тук. LOL!

Хм… Книгата е четивна, като че ли малко по-добре написана от типичното за Азимов.

През цялото време се чудех каква е идеята, понеже той винаги има някаква и всичко е подчинено на нея.

Е, накрая стана ясно. Няма да издавам.

Но и да не кажете че не съм ви предупредил: Лошо, безвкусно и дразнещо. Не знаех че и той е правил така. Най-добре е да прескочите и да четете друго от същия автор.

Неочаквано и приятно откритие: две нови за мен книги за Илайджа Бейли и Данийл Оливо.

„Роботите на зората“ и „Роботите и империята“, писани към края на живота на Азимов и много години след „Стоманените пещери“ и „Голото слънце“ свързват двата цикъла (Роботи и Фондация), обясняват някои необясними неща и най-вече осигуряват на читателя приятни часове с любимите герои от нашето детство.

В първата повествованието е линейно, при втората автора ’монтира’ парчета от спомени и настояще успешно, за да достигне до един вид кулминация.

Драмата често е мелодрама. Няколко приятни и неочаквани обрата поддържат интереса и носят удовлетворение на читателя.

Истинският голям герой в сянка в двата романа е Жискар Ревентлов. Образите на роботите се отдават по-добре на Азимов, с неговия сух и ненюансиран стил на писане.

Тук става най-после ясно (макар и сглобено в последствие) откъде тръгва идеята за психоисторията и как Р. Данийл Оливо се превръща в безсмъртния, неуловим и доброжелателен кукловод на човечеството — богът-робот.

Радвам се, че се случи да прочета тези два романа много време след останалите. След разочарованието от разностилието и миш-маша при повечето от книгите за Фондация/Империя, тук автора запазва контрол. Светът все още е компактен, но чудовищните мащаби на бъдещето някак заплашително надничат зад ъгъла.

Естествено, има моменти, когато нещата звучат по детски, ситуации и реплики са до толкова неубедителни, че дразнят. Но за сметка на това текстът се чете лесно.

Радвам се, че благодарение на горните коментари, реших да прочета тази книга. Чел съм вероятно 3/4 от творчеството на Азимов, налично в Моята библиотека и от мои коментари под други негови произведения личи че никога не съм бил във възторг.

„Самите богове“ възвърна интереса ми към автора, който харесвах и обичах в младежките си години заради „Стоманените пещери“ и „Голото слънце“.

Книгата се състои от три части като средната е нещо много рядко за Азимов — извънземна вселена. Тя е и по някакъв начин най-интересната, а и най-трудно смилаема в началото си. Авторът изключително успешно и преднамерено използва особени комбинации от думи, които описват особени, но все пак разбираеми за читателя събития. С напредване на действието езикът става все по-обикновен и магията се поразсейва.

Останалите две части са в типичния за Азимов безличен стил на писане, където героите изпълняват праволинейно нужните действия и изричат необходимите реплики, за да може историята да се развие така, както авторът я е замислил.

Приятно и увлекателно, на моменти схематично и елементарно. Извън света на Фондацията и Позитронните роботи.

„Сфера“ от М. Крайтън започва като научна фантастика и до към средата се държи като такава. После става „идейна“ и спасение за читателя няма. Така си и завършва.

Със сигурност наблюдението ми не нито ново, нито уникално — изглежда съвременните автори, които искат да творят в този жанр, се чувстват задължени да експериментират с мъгливи религиозно-философски концепции, защото чистата наука не се харчи достатъчно или понеже не им достигат нови идеи. За съжаление, моето мнение е, че точно там потенциално добри произведения издишат и оставят неприятен вкус в устата.

От същите недостатъци страдат книгите за Ендър на Орсън С. Кард и цикълът Хиперион на Дан Симънс. Започват невероятно силно, печелят престижни награди и завършват срамно дотолкова, че да ти стане неудобно за авторите.

„Сфера“ през цялото време се чете като сценарий за филм. Литературно в нея няма нищо изобщо, но действието е описано стегнато, безлично, не дразнещо.

Не съм чел друго от Крайтън. Изгубих всякакъв интерес.

Ремарк е един от авторите, към които се връщам многократно през годините. Намирам го за великолепен стилист и естет.

Както споменах в един друг коментар по-рано, не смятам обаче, че е класик, в стандартно-досадния смисъл на думата.

Също не виждам причина да бъде задължителен за когото и да било. Изучаването на нещо в училище обикновено отблъсква.

Не мисля че темите и проблемите, които засяга Ремарк и начинът му на писане са в границите на това, което средният гимназист може да оцени, разбере или хареса. Иска се известна зрялост и житейски опит…

Митак, аз каквото имах да кажа за книгите, го казах.

Ако искаш да си приказваме, ползвай форума.

Тук мястото е за читателски мнения за произведенията. Твоето нещо не го виждам.

Любителската психоанализа и футболните сравнения си ги задръж. Не са ми интересни.

Често ми се иска да прочета нещо ново от непознат автор, да намеря удоволствие в откритието и текста. Често тези ми опити са много разочароващи. Вероятно защото съм претенциозен, вероятно защото активно чета вече повече от 30 години.

През това време несъзнателно съм си изработил метод за връщането на вярата в литературата, за получаване на безсъмнено удоволствие от писаното слово. Има такива автори, които някак си никога не омръзват, които четени на различна възраст винаги имат леко различен вкус, леко различен аромат, книгите им растат с читателя, или читателя с книгите.

Ерих Мария Ремарк никога не разочарова. В предговора на настоящото издание се твърди, че други били постигнали чудовищни висоти, а той бил просто обичан и книгите му се предавали от ръка на ръка и скъсвали от четене.

Не знам дали това е толкова ’просто’. Не знам, може и да не е класик. Класик в ученическия смисъл на думата значи обикновено ’досаден’.

Тогава Ремарк е обратното на класик. Той винаги е вълнуващ. Нищо че знаем какво ще се случи, нищо че историята ни е позната. Думите, дори в превод, носят уникално естетическо удоволствие.

Както един от героите на Вонегът казва в „Синята брада“: Когато човек е виждал хиляди картини, някак много лесно разбира кои са шедьоврите. Те просто изпъкват.

„Обелиска“ не бях чел отдавна. Философски-тематично погледнато е подобна на други негови романи. Отношението, обаче, е самоиронично, а тонът мажорен. До края. Само дето бях забравил, че има и послеслов. Ударът идва там.

Приятно четене.

Най-лошите, глупави и безсмислени идеи от „Ксеноцид“ развити в цял, скучен, досаден, нравоучителен и блудкав роман.

Наистина лошо написан и предизвикващ към постоянно прескачане на пасажи.

В „Ксеноцид“ Орсън Скот Кард показва как е останал без идеи, как религиозната му същност взима връх над писателя на научна фантастика, как балансът между философия, наситен психологизъм и динамично действие, направил „Говорителя на мъртвите“ безспорен шедьовър започва да му се изплъзва.

Книгата става за четене, но е значително по-слаба от предишните две.

Намирам „Говорителя на мъртвите“ за една от най-силните и уникални научно-фантастични книги, които съм чел.

Кард е постигнал великолепен баланс между динамично повествование, наситен психологизъм, много интересни идеи, философски и религиозни обертонове и запомнящи се герои.

Книгата може да бъде четена самостоятелно, но ако за пръв път попадате на нея, прочитането на „Играта на Ендър“ би повишило удоволствието от прочита.

Следващите две книги от поредицата са слаби и моят личен съвет към читателя е да остави нещата до тук.

Първата книга, „Играта на Ендър“ е добра, особено като предхождаща „Говорителя на мъртвите“.

„Говорителя на мъртвите“ според мен е истински шедьовър.

Третата книга, „Ксеноцид“, е значително по-слаба от първата.

Четвъртата, „Рожби на съзнанието“, е направо жалка. Не си струва четенето. Разочарованието от автора-мормон, който залита в глуповата и повърхностна метафизика, или просто е изглупял с напредване на възрастта, е огромно.

Голяма дискусия, голямо чудо!

На мен мнението на Искра най ми допадна:

„15. Искра (14 май 2010 в 14:12)

Сега разбирам защо тази книга, както и изобщо поезията на Паулу Коелю се цитират като любими от всички манекенки и публично известни празноглавки. …“

Случи ми се така, че приятелка, на която много държа настоя да прочета „Алхимикът“. Естествено, предполагах какво ме чака, но си рекох, че все пак може и да не е чак толкова зле. Направих глупостта да се нахендря по време на безкрайни самолетни полети… Трудно е човек в самолет да смени книгата, затова упорствах с надежда че все нещо ще се случи, че нещо ще ме изненада.

С право всички издатели са отказвали публикуване.

„Творбата“ е едно безкрайно досадно каканижене. Структура изцяло липсва, а стилистично е на нивото на художествената самодейност.

Сладкодумен (но досаден) хитрец, на който липсват сериозни познания по каквото и да било, но претендира за мъдрост, жонглирайки нескопосно с малкото до което се е докопал, прочитайки (вероятно) няколко любими автори и опитвайки се неумело да ги копира.

Сравняването на Малкият принц и настоящето писание е до такава степен неуместно, че ми напомня за крокодила, който бил по-дълъг отколкото зелен.

Така и с П. Коелю — набеден е за писател от фейсбук поколението, но е по-скоро неуместен отколкото талантлив.

Времето, надявам се, както винаги ще бъде истинското мерило за нещата.

Не си губете времето. Има толкова хубави книги, които човек може да прочете.

Мила Мери Попинз,

Изглежда че несъстоятелността на настоящето произведение ви е предизвикало да се изкажете по литературна тема, ползвайки крайно нелитературни изразни средства. ’Идиотско’, боя се, единствено показва с какви категории боравите вие самата, напълно надраснала детската тематика на ’глуповатата’ история.

Също така се боя, че този тип ’пораснали’ възрастни са описани чудесно в един незабравим пасаж от ’Живот назаем’ на Ремарк. Там героите гледат красиви млади момичета, танцуващи в средиземноморската нощ на Монако. И си представят лишените от въображение и плам бюргерки, в които те ще сте превърнат след само няколко години.

Друга отлична ’идиотска’ книга, за която се сещам е Малкия принц от някой си дьо сент Екзюпери. Глупак, който обичал да лети на самолет.

’У’-съзнаването, Мери, е понякога извън възможностите ни. Хубаво е, обаче, да сме по-скромни, когато повишаваме тон и размахваме пръст.

Не защото покойният Джей Ди Селинджър чака твоето одобрение. От самоуважение човек е хубаво да се въздържа…