Читателски коментари от нт

Да! И аз това казвах — аз съм от хората, които харесват Малкия принц, а вие сте от тези, които им слагат етикети и обобщават.

Психоанализ не беше — просто си противоречите сам и то в писмен вид.

И през ум не ми е минало да се опитвам да ви убеждавам в достойнствата на книгата. Тя си съществува и всеки може да прецени сам.

Радвам се, че сте отговорил по същество на vog.

Така нещата са по-ясни. Начинът ви на мислене, ценностна система и критерии.

Поезията обикновено е привлекателна със своята поетичност и настроение, не с реализма и дълбочината на характерите.

Както и преди казах: Екзюпери и Селинджър не са за вас.

Празен сте. За хубав — не знам. Хубостта е преходна и без това.

Най-вече, ми се струва че сте трол и то не от най-ошлайфаните. Още първото ви изречение показва тотална липса на логика и дълбоки вътрешни противоречия — оценявате отвисоко „хората, които се мислят за повече от другите“…

Пробвайте да се занимавате със счетоводителство.

Екзюпери и Селинджър не са за вас.

Истински Ремарк.

Последният му роман.

Твърди се: недописан. Твърди се, че Полéт Годар бързала да го публикува много скоро след смъртта му да не изтърве вълната. Твърди се, че имал навика да пренаписва книгите си по много пъти, докато постигне съвършенство, а тук нямал тази възможност.

Започнах книгата със страх заради всички тези твърдения.

Завърших я с безкрайно възхищение и отворих на първа страница, за да я прочета отново.

Не се сещам за друг автор, чиито герои са така сложни, противоречиви, деликатни и реални. Съществуват в същия свят заедно с мен. Има ги. Понякога разтварям на случайна страница, за да видя как са. Познавам ги от толкова години. Лилиан, Клерфе, Джоан, Наташа, Равик…

Равик! Равик.

Книгата е великолепна по всички критерии.

Последните думи, които Ремарк ни е оставил.

Приятно четене!

Книгата е мнооооого далеч от всякаква брилянтност.

Прочетох с интерес всичките 39 мнения преди моето. Всички са в див възторг и общо взето казват едно и също. Допускам че са писани от жени, които в голямата си част са чели и четат любовни романи, т.е. познават един жанр напълно неизвестен за мен, чийто ранен вдъхновител е вероятно настоящата книга.

Прииска ми се да кажа няколко думи за моето преживяване и наблюдения, просто понеже са леко по-различни.

Въпреки заглавието, напомнящо Дързост и красота, Гордост и предразсъдъци не е сапунен сериал.

Очакванията ми не бяха високи. Общо взето — отегчавам се бързо от класическа литература. Чел съм много от тези като млад, преди да се запозная с модернистите, с един по-лек и естетически различен стил на писане.

Очаквах също нещо доста наивно. Преди няколко години препрочетох Граф Монте Кристо и макар и забавна, намерих я за детско-юношеска във всяко отношение.

За моя приятна изненада Гордост и предразсъдъци се оказа че не страда нито от прекалена наивност, нито от досадни описания, нито от остаряла дидактичност.

Четох за забавление и удоволствие през една глава на български и английски. Английският е поостарял и това също беше интересно. Българският превод ми се стори добър, но някак неуловимо изпуска атмосферата на диалозите и от там характерите като че ли леко избледняват. Неуловимо и вероятно невъзможно. Не бих могъл да посоча точната причина. Просто усещане.

Любовни драми има; има и ескалиращо действие. Но най-вече има остроумни и интересни диалози, деликатна психологическа наблюдателност, няколко добре развити персонажа.

Също така читателят се пренася доста убедително в провинциална Англия от началото на XIX век.

Книгата ми напомня най-много за Оскар Уайлд, друг велик английски автор.

Гордост и предразсъдъци е четиво за възрастни, саркастична, остра сатира на английското общество от онова време. Джейн Остин с мистична усмивка, почти като една Джоконда, деликатно и без видимо да се намесва показва фалшът, арогантността, подмазвачеството, глупостта и користолюбието, движещи всички прослойки на обществото. Това е нормата.

На този фон, главната героиня контрастира рязко със свето поведение, мисли и ценностна система. Допускам че тя олицетворява вижданията на самата Остин за една по-еманципирана, но също така балансирана, справедлива, смела и умна жена. Елизабет е такава и то на 21!

Без да искам да започвам спор с почитателките на мистър Дарси, ще завърша това мнение с моя любимец сред мъжките персонажи: мистър Бенет. Той просто кърти мивки!

Разкарайте маймуната от клавиатурата!

Изтрийте логорейните изявления на всичките малоумни и неграмотни патриотари.

Лоша или хубава книгата заслужава изказвания по същество.

Да допълня…

Разбира се, че напълно бях забравил книгата след първия прочит. Просто няма нищо за запомняне.

Поставянето й от самия Вонегът сред най-добрите му произведения ми се струва че трябва да се приема за самоирония. Една от неговите особени шеги.

Смятам Синята брада за шедьовър.

Не само най-добрата книга на Вонегът, но и една от най-любимите ми книги изобщо.

Никъде в литературата, художествена и теоретична, не съм попадал на толкова непретенциозно, елегантно и емоционално поднесени дълбоки проникновения за същността на изкуството, избора пред художника и дори смисъла на живота.

Прекрасен роман, който ми носи голямо удоволствие всеки няколко години.

Обикновено ми е приятно да чета Вонегът.

Разбира се, любимият ми роман е Синята брада. Но той е леко нетипичен за автора, по-късен и по-стегнат.

Бог да ви поживи, мистър Роузуотър четох преди около 25 години като младеж, но напълно бях забравил.

Заглавието ми се видя подкупващo и след четивната сатира Котешка люлка, реших да препрочета…

Оказва се, че самият автор цени високо тази си книга.

Може.

На мен ми вървя мъчително, претенциозно и безинтересно, а с приключването на последното изречение остави чувство за напълно изгубено време.

Наистина неприятно.

Така е. Учи се човек и от лошите книги и слабите писатели до едно дередже — изгражда си вкус.

На 23 все още има шанс нещата да се подобряват с времето.

Толстой и той като останалите класици е ужасен досадник, но жалкото каканижене на Коелю е класи надолу.

Всъщност, като си помисля, рядко съм чел много по-лоши неща от тоз Алхимик. Със сигурност има, просто някак си съм се опазил :)

Да е жив и здрав преводачът. За всички, които четат английски и биха могли да се насладят на истинския Хемингуей, без помощта на Д. Иванов.

---

Cat in the Rain

Ernest Hemingway

There were only two Americans stopping at the hotel. They did not know any of the people they passed on the stairs on their way to and from their room. Their room was on the second floor facing the sea. It also faced the public garden and the war monument. There were big palms and green benches in the public garden.

In the good weather there was always an artist with his easel. Artists liked the way the palms grew and the bright colors of the hotels facing the gardens and the sea.

Italians came from a long way off to look up at the war monument. It was made of bronze and glistened in the rain. It was raining. The rain dripped from the palm trees. Water stood in pools on the gravel paths. The sea broke in a long line in the rain and slipped back down the beach to come up and break again in a long line in the rain. The motor cars were gone from the square by the war monument. Across the square in the doorway of the cafe a waiter stood looking out at the empty square.

The American wife stood at the window looking out. Outside right under their window a cat was crouched under one of the dripping green tables. The cat was trying to make herself so compact that she would not be dripped on.

’I’m going down and get that kitty,’ the American wife said.

’I’ll do it,’ her husband offered from the bed.

’No, I’ll get it. The poor kitty out trying to keep dry under a table.’

The husband went on reading, lying propped up with the two pillows at the foot of the bed.

’Don’t get wet,’ he said.

The wife went downstairs and the hotel owner stood up and bowed to her as she passed the office. His desk was at the far end of the office. He was an old man and very tall.

’II piove,’ the wife said. She liked the hotel-keeper.

’Si, Si, Signora, brutto tempo. It is very bad weather.’

He stood behind his desk in the far end of the dim room. The wife liked him. She liked the deadly serious way he received any complaints. She liked his dignity. She liked the way he wanted to serve her. She liked the way he felt about being a hotel-keeper. She liked his old, heavy face and big hands.

Liking him she opened the door and looked out. It was raining harder. A man in a rubber cape was crossing the empty square to the cafe. The cat would be around to the right. Perhaps she could go along under the eaves. As she stood in the doorway an umbrella opened behind her. It was the maid who looked after their room.

’You must not get wet,’ she smiled, speaking Italian. Of course, the hotel-keeper had sent her.

With the maid holding the umbrella over her, she walked along the gravel path until she was under their window. The table was there, washed bright green in the rain, but the cat was gone. She was suddenly disappointed. The maid looked up at her.

’Ha perduto qualque cosa, Signora?

’There was a cat,’ said the American girl.

’A cat?’

’Si, il gatto.’

’A cat?’ the maid laughed. ’A cat in the rain?’

’Yes,’ she said, ’under the table.’ Then, ’Oh, I wanted it so much. I wanted a kitty.’

When she talked English the maid’s face tightened.

’Come, Signora,’ she said. ’We must get back inside. You will be wet.’

’I suppose so,’ said the American girl.

They went back along the gravel path and passed in the door. The maid stayed outside to close the umbrella. As the American girl passed the office, the padrone bowed from his desk. Something felt very small and tight inside the girl. The padrone made her feel very small and at the same time really important. She had a momentary feeling of being of supreme importance. She went on up the stairs. She opened the door of the room. George was on the bed, reading.

’Did you get the cat?’ he asked, putting the book down.

’It was gone.’

’Wonder where it went to,’ he said, resting his eyes from reading.

She sat down on the bed.

’I wanted it so much,’ she said. ’I don’t know why I wanted it so much. I wanted that poor kitty. It isn’t any fun to be a poor kitty out in the rain.’

George was reading again.

She went over and sat in front of the mirror of the dressing table looking at herself with the hand glass. She studied her profile, first one side and then the other. Then she studied the back of her head and her neck.

’Don’t you think it would be a good idea if I let my hair grow out?’ she asked, looking at her profile again.

George looked up and saw the back of her neck, clipped close like a boy’s.

’I like it the way it is.’

’I get so tired of it,’ she said. ’I get so tired of looking like a boy.’

George shifted his position in the bed. He hadn’t looked away from her since she started to speak.

’You look pretty darn nice’, he said.

She laid the mirror down on the dresser and went over to the window and looked out. It was getting dark.

’I want to pull my hair back tight and smooth and make a big knot at the back that I can feel,’ she said. ’I want to have a kitty to sit on my lap and purr when I stroke her.’

’Yeah?’ George said from the bed.

’And I want to eat at a table with my own silver and I want candles. And I want it to be spring and I want to brash my hair out in front of a mirror and I want a kitty and I want some new clothes.’

’Oh, shut up and get something to read,’ George said. He was reading again.

His wife was looking out of the window. It was quite dark now and still raining in the palm trees.

’Anyway, I want a cat,’ she said, ’I want a cat. I want a cat now. If I can’t have long hair or any fun, I can have a cat.’

George was not listening. He was reading his book. His wife looked out of the window where the light had come on in the square.

Someone knocked at the door.

’Avanti,’ George said. He looked up from his book.

In the doorway stood the maid. She held a big tortoiseshell cat pressed tight against her and swung down against her body.

’Excuse me,’ she said, ’the padrone asked me to bring this for the Signora.’

1925

Котешка люлка е писана през 1962-а и тогава е звучала като убийствена политическа сатира.

Днес звучи като типичен Вонегът. Сатирата си стои, но като че ли е частично изветряла.

Чете се лесно и носи удоволствие. Умерено удоволствие.

Знам ли… Виждам див възторг сред читателите в Амазон. Може би ако човек не е попадал никога да друго от този автор. Или пък не е чел много книги изобщо.

Като се замисля най-хубавото е, че до края не ми беше ясно какво ще се случи и как ще свърши.

Е да… и е забавно във всеки случай. Първата книга от месеци, която започнах и изкарах до край!

Да-а-а… Велико! И то при всяко прочитане, не само при първото.

Не само историята, всяка дума носи удоволствие.

В англоезичния свят Сароян е напълно забравен.

Достатъчно е да се видят цели два (!!!) коментара под Тигърът на Трейси в амазон. Книгата не е преиздавана от шейсетте и на никого не му пука за някакъв си романтик с великолепен, прост и уникален стил на писане.

Както виждам и след всичките години откак го има в Моята библиотека не е привлякъл много коментари.

И сигурно така е най-добре. Вероятно тези, които харесват Сароян са повечето мълчаливи…

Мога ли да помоля да не си развявате бога наляво и надясно и да не ми навирате вярата си в очите. Дръжте си я някъде под дрехите, ако е възможно.

Богове много. Има богат избор по сергиите — май имаше и един със слонска глава.

Знаеш ли, atman, не беше ми хрумвало това сравнение за парния чук… Страхотно точно описва моята първа среща с Ремарк!

Трябва да съм бил на към 16, лятна ваканция и тъкмо бях приключил с всичко от Карл Май и Дюма, до което бях можал да се докопам — буден младеж, който си мисли че има литературен вкус. А и обичах да чета.

Попитах баща ми коя е любимата му книга и да ми препоръча нещо като за след Граф Монте Кристо.

Той ми каза: „Стига вече си чел глупости. Прочети Триумфалната арка.“ И ми я даде в ръка.

Какво съм разбрал и какво — не, не знам. Знам само че ме размаза. Като парен чук.

И колкото пъти съм се връщал към този автор през 25-е години от тогава, все е като за пръв път. Много малко такива автори има.

Заловен съм във Вазолюбие! Тичам в ъгъла и патриотично се засрамвам.

Не беше ли тука тема за Лиско, обаче?

Мене Борис Априлов пО ме кефи от Вазов и Славейков. Как да си изкривя душата.

По-литературен ми е, и по-приятен.

Ония, както казвате, са национални герои, пък Априлов ми се види над-национален, някак си.

Хубаво е да си тачим цървулите и потурите, но също и да си даваме сметка, че са отживелица… Анцуга в комплект с кожено яке е техен пряк потомък. Сюрреализъм в Париж.

Има едни махленки: Кучетата или децата. Та и вие Дамянов. Вазов или Априлов.

Хиляда пъти Априлов. Някъде при А. А. Милн се нарежда…

ПРИЗОВАВАМ МОДЕРАТОРИТЕ да се включат с големия парцал и да изчистят всичко, което не е по темата за конкретното произведение!

Дамянов,

Излишно е да се зъбиш!

Ако имаш да казваш нещо — казвай; ако не — чупката!

Гледам минала е повече от година от предишния ми кратък коментар…

От много време живея в англоезична страна. Общувам с хора, които обичат да четат. Все ги питам за Ремарк. Някои го знаят. И винаги с тази книга.

За мен това е голямо разочарование. Не защото „На западния фронт“ е лоша, а защото е слаба по стандартите на самия Ремарк.

Книгата е многократно надскочена с „Триумфалната арка“ и „Живот на заем“.

„Арката“ и „Трима другари“ и до ден-днешен могат да се купят на английски. „Живот на заем“ не е издавана от 70-е и я има само втора ръка.

За англоезичния читател Ремарк е само „На западния фронт“ и докосването до по-късното му творчество носи неочаквано вълнение и възхищение.

Споделям това по две причини.

Първо, за да изразя радостта си от това, че в България авторът беше (и надявам се все още е) популярен с повече от една своя книга.

Второ, да поканя читателите на „На западния фронт“ които не са чели друго от Ремарк да прочетат „Арката“, „Живот на заем“, „Трима другари“ или дори „Черният обелиск“.

Още по-лошо е, колега!

Аз съм от ’родоотстъпниците’. Отдавна съм се изнесъл от ’бедната’ и ’объркана’ България — тази невинна жертва на ’грозния български нихилизъм’.

Вие, ако мога да попитам, къде, собствено, се научихте така да джуркате клишета?

В училище или в някоя българофилска книга?