Дж. Д. Селинджър
Спасителят в ръжта (1)

Глава I

Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво са се занимавали родителите ми, преди да ме създадат, и какво ли не още, с една дума — цялата тази плява от сорта на „Дейвид Копърфийлд“, но на мене не ми се ще да се ровя из нея. Първо, това ме отегчава и, второ, родителите ми ще получат по два-три кръвоизлива, ако се разбъбря за твърде личните им работи. Много са докачливи на тази тема, особено баща ми. Те са свестни хора въобще — не казвам нищо — но са дяволски докачливи. А пък и нямам намерение да седна да ви разправям цялата си идиотска биография или тям подобни. Просто ще ви разкажа тази смахната история, дето се случи с мене около Коледа и ме умори до смърт, та трябваше да дойда тук и да си гледам спокойствието. Думата ми е за онова, което разказах и на Д. Б., а той ми е все пак брат и така нататък. Сега той е в Холивуд. Не е чак толкова далече от нашия мръсен санаториум и прескача да ме навести почти всяка неделя. Ще ме откара и у дома, когато си тръгна оттук, другия месец може би. Току-що си купи „Ягуар“. Една от онези английски машинки, дето вдигат до двеста мили в час. Излезе му близо четири хиляди парчета, дявол взел го. Сега него го бие парата. А по-рано не го биеше. Беше си просто един редовен писател, докато живееше у дома. Ако не сте чували за него, той написа тази страхотна книга разкази „Тайнствената златна рибка“. Най-хубавият разказ в нея е „Тайнствената златна рибка“. Там за онова момченце, дето не давало никой да погледне златната му рибка, защото си я купило със собствени пари. Убива ме с този разказ. Сега Д. Б. е в Холивуд, продаде се като проститутка. Ако има нещо да мразя на този свят, то е киното. Да не сте ми споменали за кино. Най-после да започна от деня, в който напуснах Пенси.

Пенси е подготвително училище^[1] в Ейджърстаун, Пенсилвания. Трябва да сте чували за него. Или поне трябва да сте виждали рекламата. Печатат я, кажи-речи, в хиляда списания — все един и същ фукльо на кон прескача препятствие. Сякаш в Пенси не се прави друго, освен да се играе поло през цялото време. Но аз ни веднъж не видях кон наоколо. А под фукльото на картината — все същият надпис: „От 1888 година насам ние непрестанно възпитаваме прекрасни здравомислещи младежи“. Вятър работа! И в Пенси възпитават толкова, колкото и в другите училища. А пък и не съм виждал там ни един „прекрасен здравомислещ младеж“ и прочие. Може би един-двама. Ако има и толкова. И те сигурно са си дошли такива в училището.

И тъй, беше съботата, когато се игра футболният мач със Саксън Хол. Срещата със Саксън Хол се считаше за голямо събитие за Пенси. Това беше финален мач за годината и просто трябваше да се гръмнеш или нещо подобно, ако Пенси не спечелеше. Помня, че към три часа следобед аз вече стърчах чак горе, по дяволите, на Томсъновия хълм, точно до разбрицаното оръдие, дето е било в Гражданската война и прочее. Оттам можеше да се вижда цялото поле и как двата отбора се гонят от единия до другия край на игрището. Трибуните не се виждаха много хубаво, но се чуваше ревът им, силен и страхотен за Пенси, защото там беше фактически цялото училище освен мене, и немощен, и писклив за Саксън Хол, понеже гостуващият отбор почти никога не водеше много народ със себе си.

На футболните мачове изобщо нямаше много-много момичета. Само на абитуриентите беше позволено да си водят момичета. Ужасно училище, както и да го погледнеш. Обичам да ходя там, където поне от време на време можеш да мернеш момичета, па дори и само да си чешат ръцете или да се секнат, или дори само да се кикотят, или нещо подобно. Единствена Селма Търмър, дъщерята на директора, се виждаше много често на мачовете, но тя не беше точно от онези, дето можеш да си паднеш по тях. Все пак биваше си я. Веднъж седях до нея в автобуса от Ейджърстаун и започнахме един вид разговор. Тя ми харесваше. Имаше голям нос и ноктите й бяха изгризани до кръв, и си беше натъпкала подплънки в пазвата, които стърчаха на всички страни, просто да я съжалиш. Харесваше ми, защото не се фукаше, че баща й е важна птица. Сигур си знаеше какъв лигав преструванко е той.

Имаше си причина да стърча чак на върха на Томсъновия хълм, вместо да съм долу на мача. Току-що се бях върнал от Ню Йорк с фехтовъчния отбор. Бях пустият водач на отбора, голяма клечка. Потеглихме към Ню Йорк тази сутрин за фехтовъчна среща с училището Макбърни. Само че срещата не се състоя. Забравих шпагите и екипите, и всичко друго в проклетото метро. Не беше само моя вината. Трябваше все да ставам и да гледам картата, за да разберем къде ще слезем. Така че в Пенси се върнахме към два и половина вместо по вечеря. Никой от отбора не ми говореше на връщане. Беше доста смешно донякъде.

И по друга причина не бях долу на мача. Отивах да си взема сбогом със стария Спенсър, моя учител по история. Той имаше грип и прочие и си помислих, че може би няма да го видя до коледната ваканция. А ми беше пратил бележка, че иска да ме види, преди да си замина за дома. Знаеше, че няма да се върна в Пенси.

Забравих да ви кажа. Мене ме изхвърлиха от училището. След коледната ваканция нямаше да ме приемат, понеже ме скъсаха по четири предмета и не залягах, и прочие. Често ме предупреждаваха да се хвана да уча, особено по средата на срока, когато родителите ми ги повикаха на среща със стария Търмър, но аз не направих нищо. И затова ме отрязаха. В Пенси много често отрязват момчетата. Оценките ми са високоакадемични. Така си е.

И тъй, беше декември и прочие и студът хапеше с вълчи зъби, особено на върха на този глупав хълм. Бях само по яке и нямах ни ръкавици, ни нищо. Предишната седмица някой ми задигна направо от стаята палтото от камилска вълна заедно с кожените ръкавици в джоба. Пенси гъмжи от крадци. Доста момчета идват от богаташки семейства и все пак гъмжи от крадци. Колкото по-скъпо е едно училище, толкова повече крадци има в него, истината ви казвам. И тъй, аз стърчах там до разбрицаното оръдие, гледах долу мача и задникът ми трепереше от студ. Само че не следях много играта. Всъщност се въртях там, защото се мъчех да почувствам някак раздялата. Искам да кажа, че съм напущал училища и разни места, без дори да усетя, че ги напущам. Това ми е смърт. Не ми пука дали раздялата е тъжна или неприятна, но когато напущам някое място, искам да усетя, че го напущам наистина. Не усетя ли това, още по-терсене ми е.

Провървя ми. Внезапно се сетих за нещо, което ми помогна да разбера, че се пръждосвам завинаги оттук. Спомних си изведнъж онзи път около октомври, когато ние с Роберт Тичънър и Пол Кембъл си играехме на подаваница пред училищната сграда. Славни момчета, особено Тичънър. Беше тъкмо преди вечеря и вече се стъмваше, но въпреки това ние си ритахме топката. Ставаше вече все по-тъмно и по-тъмно, едва виждахме топката, но не искахме да спрем да правим каквото си правехме. Най-после трябваше да спрем. Онзи учител, дето преподаваше биология, мистър Замбези, си подаде главата през прозореца на училището и ни каза да си влезем в общежитието и да се приготвим за вечеря. Всеки случай, щом си спомня такива неща, мога да усетя раздялата, стига това да ми е нужно — поне повечето пъти мога. Щом почувствах това, върнах се и хукнах надолу по другата страна на хълма към дома на стария Спенсър. Той не живееше в училището. Живееше на Антони Уейн авеню.

Тичах по целия път до главната врата, но по едно време се спрях за миг да си поема дъх. Задъхвам се, ако искате да знаете истината. Първо, съм голям пушач, тоест — бях. Накараха ме да се откажа. Второ, пораснах с цяла педя миналата година. Ето как всъщност пипнах те-бе-це и дойдох тук, за да ми правят тези идиотски изследвания и глупости. Пък аз съм си доста здрав.

Както и да е, щом си поех дъх, прекосих тичешком улица 204. Беше адски заледена и за малко не се пльоснах. Дори не знаех защо тичам — предполагам, че просто така ми се искаше. Като пресякох улицата, стори ми се, че някак изчезвам. Беше един от онези шантави следобеди, страшно студени, ни слънце, ни дявол, и ти се струва, че просто изчезваш при всяко пресичане на улицата.

Братче, как побързах да натисна звънеца, щом стигнах до къщата на стария Спенсър. Съвсем се бях вкочанясал. Ушите ме боляха и едва движех пръстите си. „Хайде, хайде — казах веднага почти на глас, — някой да отвори вратата!“ Най-после старата мис Спенсър отвори. Те нямаха прислужница и въобще никого и винаги отваряха вратата сами. Нямаха си много пари.

— Холдън! — възкликна мисис Спенсър. — Колко се радвам! Влез, мойто момче! Не си ли умрял от студ?

Мисля, че се зарадва, като ме видя. Тя ме обичаше. Поне така си мисля.

Братче, как бързо се намъкнах в къщата.

— Как сте, мисис Спенсър? — попитах аз. — Как е мистър Спенсър?

— Дай си якето, мойто момче — каза тя. Не ме чу, че я питам как е мистър Спенсър. Беше малко нещо глуха.

Тя закачи якето в дрешника на антрето, а аз си пригладих малко косата с ръка. Обикновено се подстригвам ниско, та няма нужда да се реша много.

— Как сте напоследък, мисис Спенсър? — повторих аз, само че по-високо, за да ме чуе.

— Отлично, Холдън. — Тя затвори дрешника. — А ти как си?

От начина, по който ме запита, веднага разбрах, че старият Спенсър й е казал, че съм изхвърлен от училището.

— Отлично — отвърнах аз. — Как е мистър Спенсър? Прекара ли вече грипа?

— Прекарал ли? Холдън, той се държи съвсем като… и аз не зная като какво… В стаята си е, мойто момче. Влизай направо.