Читателски коментари от нт

Забавно четиво. Безсрамна комунистическа пропаганда.

„Следите остават“ показва доста точно как се промиваха мозъците на децата от края на шейсетте и началото на седемдесетте години.

Увлекателно и приятно за четене приключенско четиво, ситуирано в доста реалистична среда. Наистина детството ни беше подобно, и наистина бяхме убедени, че е пълно с алкохолизирани и разложени диверсанти, които искат да съсипят този земен рай, в който само избрани щастливци като нас растат. Спомням си добре как когато играехме на ’Държави’ всеки искаше да е СССР и всички мразехме да сме САЩ. Най-симпатичният образ в книгата е началникът на Държавна Сигурност. Разбира се, всички бдяхме постоянно, за да надушим кои са враговете на народа. Както се крещеше по пионерските сборове — „Вигаги готов!“

И носталгично, и печално е да се потопи човек в една такава изкривена действителност, където образите на децата са достоверни и истински, а образите на възрастните и действителността, която се показва е изцяло подменена от лъжи, идеологеми и заклинания. Павел Вежинов е изпълнил партийната задача отлично и, разбира се, от дистанцията на времето едва ли би се гордял с написаното. Всъщност няма как да знаем…

Великолепно наистина! Ако нещо някога се е доближавало по емоция до „Малкият принц“ на Екзюпери, то това е „Бариерата“ на Павел Вежинов.

Дали доближаването е изцяло преднамерено или просто субективно усещане на коментиращия остава на бъдещите читатели да преценят.

Това, което със сигурност не е субективно е великолепният език, наситенатата емоционалност и искрящата поетичност на текста.

Простичкият факт, че произведението е написано на български и поради това не му се е наложило да мине през през преводачи и редактори носи онова усещане за четене на автор в оригинал, което се случва рядко на четящите любими чуждоезични писатели.

„Бариерата“ вероятно е най-силният и прекрасен текст писан от Вежинов.

Ето на, след почти двадесетгодишно присъствие в списъка ми с книги, които бих искал да прочета „Да убиеш присмехулник“ мина под чертата.

Вероятно ако бях много по-млад бих я сметнал и за разтърсваща, и за силна, и за добра литература. Вкусовете и критериите на човек се променят.

Думите, с които бих я определил днес са обикновена, четивна, средно-интересна, частично вълнуваща.

Разбирам причините, които са я превърнали в класика — третирането на расовите проблеми на Южните щати от гледна точка на непреднамерения наблюдател. Комично е, че в днешно време книгата е изваждана от учебните програми в американските училища, защото авторката използва думата ’негър’, която в модерна Америка е забранена.

Образът на Атикус буди симпатия и съпричстност от страна на читателя. Други истински запомнящи се персонажи отсъстват.

Езикът е обикновен, но не и стилизиран. Простотата на изказа не е била цел. Х. Лий вероятно просто така е можела. След тази книга и главоломиният и успех, не е написала и издала нито ред. Паралелът, обаче, между нея и Дж. Д. Селинджър е напълно неуместен и повърхностен, почиващ единствено на формалната прилика. И двамата са спрели да публикуват; героите и на двамата са главно деца. Друго общо между тях няма.

Това, което често ме смущава при четенето на книги претендиращи да разказват в първо лице от името на дете е фактът, че в повечето от случаите авторите не могат да се отърсят от собственото си богато и нюансирано, усложнено интерпретиране на света. Светът на децата е доста по-контрастен, а понятията, с които разполагат, за да могат да оценятват факти, характери и събития доста по-малко. Децата са искрено наивни и наивно-хитри, а светът, в който живеят е доста малък.

Смятам, че „Да убиеш присмехулник“ е изключително неубедителна по отношение на разказа воден от 6–9 годишно момиченце.

В заключение ще кажа, че атмосферата на градчето Мейкомб ми остана толкова чужда и далечна, колкото предполагам за човек израсъл в Алабама би бил телевизионният сериал „Войната на таралежите“.

Прочетох книгата без вътрешна съпротива, с лек интерес как ще се развият някои събития и я завърших без изненади или удовлетворение от прочетеното.

Хубаво е, че нещата в САЩ изглежда са се попроменили от онова време. Хубаво е и да се знае какви са били.

Сматам, че „Да убиеш присмехулник“ е силно надценена по всички показатели и това е, заради политическата й, а не заради художествената й стойност.

Как не може с една вълшебна лопата всичките да ви изринат в Северна Корея да си слушате Вефовете, празноглави драскащи малоумници!

„Профили на бъдещето“ е била забележително произведение още през шейсетте години. „Профили на бъдещето“ е още по-забелижителна днес, четиридесет и шест години след нейното написване.

Научните познания, разностранните интереси и изключителният нюх на Артър Кларк събрани в увлекателно четиво за границите на възможното и потенциалните непреодолими пречки. Всичко това написано в увлекателен стил, с лека самоирония, гарнирано с факти от историята на науката, които са както любопитни, така и поучителни.

От дистанцията на тези почти 50 години, изминали от първото издание на книгата, единственото, което ми се иска да кажа е: „Артър Кларк се е справил добре! Справил се е изумително добре.“

Докосването до мислите на хора, способни на смела и аргументирана инвенция винаги буди ужавение.

Любопитно е, че авторка пишеща под (предполагам) псевдонима Паула Лайт се е загрижила за чистотата на българския език.

Подведен точно от името, аз се зачудих как ли пък англоезична писателка се е задълбала в темата за „родният език свещен“. Много по Вазовски ми прозвуча, т.е. — съмнително.

Прочетох статията без прекомерно усилие. Като цяло съм съгласен с изложеното, но го намирам за напълно очевидно, безинтересно и сглобено изцяло от клишета.

Набутването на библейски ’истини’, гъза на азис, кенеди и чърчил в торбата с аргументите сигурно трябва да внесе аромат на пост-модернизъм. На мен обаче ми намирисва на лош вкус.

Подобни творби пишеха моите лишени от въображение съученички-натегачки преди двайсетина години. Разбира се, тогава поливаха отгоре обилно с червена боя.

Поредното есе на отличническо-гимназиално ниво.

Прочетох краткия разказ, заинтригуван от горния коментар. Думата ’тъпня’ отсъства в моя речник, а и едва ли текстът заслужава такава силна квалификация. По-скоро става дума за неовладяна и наивна идея, разказана по ученически. Подбни разкази на ранно-гимназиално ниво има вероятно стотици.

„1. funky fani (18 август 2008 в 18:51)

Чета много и различни неща, но като това не бях срещала?! Съжалявам, че ще съм толкова груба, но това е най-безсмислената и тъпа книга, която съм чела.“

Често се случва: човек мисли, че изказва мнение за нещо, а всъщост единственото, което прави е да изложи себе си.

Ето и едно различно мнение: На мен ми се видя под прага на допустимата наивност и на 2/3 се отказах от четенето. Детските книги обикновено имат нещо, което тук ми се стори, че липсва. Други ’архаични’ автори в жанра, като че се справят по-добре…

Ако не ви е омръзнало да четете за нацистките тайни научни експерименти, бруталност и планове за възраждане на величието на ’чистата раса’, то „Денят след утре“ вероятно ще ви предостави няколко напрегнати часа.

Стилът на автора е приличен, диалозите и действието напомнят по-скоро сценарий за холивудски екшън, отколкото литературно произведение, но предполагам, такива са съвременните тенденции в писането на подобен вид неща.

Извънземни, тайни космически полети през трийсетте години и роботи липсват :)

Героите са комиксови или, както казвахме едно време, плакатни. Няма лошо. Правата линия е най-краткото разстоятние между две точки.

Действието се развива в средата на деведесетте и най-симпатичното нещо е пълното отсъствие на мобилни телефони, компютри и интернет. Просто е забава! Но имат радиостанции, така че спокойно…

Прочетох „Лъвовете на Ал-Расан“ от непознатия за мен автор с интересно име Гай Гавриел Кай.

Смятам всичките часове, прекарани с тази книга за напълно изгубено за мен време.

Ако искате добра и забавна приключенска литература по-добре (пре)прочетете Капитан Блъд, Скарамуш или Граф Монте Кристо. Ако искате интересни мистични лекарски истории вижте Синухе Египтяниа. Ако искате фентъзи ще препоръчам дори не тъй любимия ми Робърт Джордан. Че дори смешници като Майкъл Муркок или Филип Х. Фармър се справят значително по-добре. Ако искате арабски приказки — вижте тези за Алхамбра.

Гай Гавриел Кай на няколко пъти променя дори стила си на писане — някак героите му се изплъзват. Но не в смисъл, че заживяват собствен живот.

„Фентъзито“ в целия роман се заключава в измислената география и имена на народи и божества. Аналогиите с Араби-Мюсюлмани, Евреи и Испано-Католици са крайно прозрачни, а цялото желание на автора е да докаже най-клиширано тривиални хуманистични идеи по доста преднамерен и неловък, бих казал, начин.

Четох тази книга преди години, вероятно скоро след издаването й на български. Тогава обърнах внимание на оригиналното заглавие: Kingdoms of the Wall — Кралствата на Стената.

Смятам преводът на заглавието като ’Тайнствата на Стената’ за подвеждащ, объркващ и безсмислен.

Тук е мястото да кажа БЛАГОДАРЯ! на nqgolova за това, че сподели с мен и, предполагам, много други още един текст от любим автор!

„Паралелни светове“ може и да не е най-силния или най-запомнящия се роман на Клифърд Саймък, но със сигурност ще достави удоволствие на всеки, който харесва този автор. Саймък е топъл, Саймък е уютен, Саймък е сантиментален по един чист и мил начин. Саймък е уникален точно заради това. Той е винаги почтен към читетелите си — никакви безкрайни продължения, в 100-200 страници книгата казва много, предполага още повече и те кара да се върнеш и замислиш над загатнатите идеи, дни след като си я прочел. Обичам Клифърд Д. Саймък!

Освен яко, тъпо, жестоко, велико, скапано е добре да ползвате и други думи, с които да опитате да определите защо някое литературно произведение ви допада или защо не. Иначе мнението ви не е полезно с нищо на останалите потребители.

Може би pepo е доста млад и чете от скоро. Вероятно също така през краткият си досега живот не е имал сгода да прочете много разнообразни книги.