Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Im Westen nichts Neues, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Никола Георгиев, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 99 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за На Западния фронт нищо ново от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| На Западния фронт нищо ново | |
| Im Westen nichts Neues | |
 Корица на първото издание | |
| Автор | Ерих Мария Ремарк |
|---|---|
| Първо издание | 1929 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Братя Миладинови, 1929 |
| Преводач | Димитър Хаджилиев |
| На Западния фронт нищо ново в Общомедия | |
„На Западния фронт нищо ново“ (на немски: Im Westen nichts Neues) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1929 г. [1]
Автор
В разгара на Първата световна война осемнадесетгодишният гимназист Ерих Паул Ремарк трябва да положи извънреден изпит и от училищната скамейка е пратен като обикновен войник на Западния фронт. На няколко пъти е раняван, но пак се връща на предната линия. В края на войната е ранен тежко и после дълги години страда от получените увреждания. Докато е в болницата, умира майка му. Години по-късно той ще приеме нейното второ име, Мария, като свой артистичен псевдоним.
След войната Ремарк мечтае да стане музикант, после – художник. Но за да изкара препитанието си, сменя различни професии: за кратко е прогимназиален учител, после счетоводител, кореспондент, амбулантен търговец, посредник на фирма за надгробни паметници, в същото време свири на орган в една църква. Оттогава датират и първите му литературни опити. Както отбелязва един негов биограф, тези ранни творби издават „голяма мирова скръб и малко талант“ [2].
Дългият път към успеха
Това са годините, когато Ремарк окончателно се насочва към литературата, много чете и усвоява философията на Ницше и на Шопенхауер – особено модни сред младежта. Ето как Томас Ман [3] си припомня своите ранни увлечения по двамата мислители: „Духовните преживявания, които бяха потресли моите двадесет години, бяха музикалният песимизъм на Шопенхауер и декадентската психология на Ницше. Художникът от Ницшев тип иска да опознава и да изобразява: дълбоко да опознава и красиво да изобразява. Търпеливото и гордо понасяне на мъките, които по неизбежност съпровождат опознаването и изобразяването, придава на живота му нравствено достойнство. Тук, разбира се, си казва думата и онова модно влияние на Ницше върху улицата, схващано като някакъв опростен ренесансизъм, култ към свръхчовека, и изразявано чрез приказки за кръв и красота.“ Дълбоко впечатление правят на Ремарк писателите Кнут Хамсун и Джек Лондон с изобразяваните от тях „силни личности“, които гордо се противопоставят на заобикалящия ги свят.
Така Ремарк написва първата си книга – малкия роман „Мансардата на бляновете“, който излиза през 1920 г. Той разказва, за един „човек на изкуството“, който живее уединено, далеч от шума и суетата на делника. Още тук героите на Ремарк добиват своята най-характерна черта: те се стремят да изживеят себе си така, сякаш съществуват извън реалната действителност. Съпротивляват се на своето обкръжение с наивен, но привлекателен стоицизъм, презират буржоазния порядък и здравия разум и жадуват да вкусят от „истинския живот“ – да усетят цялата интензивност на отлитащия миг, да заситят сетивата си със сладостни дразнения, произлезли често от случайни обстоятелства. И все пак в героите на Ремарк се долавя някаква особена човечност, отвращение към варварството и бруталността, те са изпълнени с любов към себеподобните, прекарват времето си в сантиментално блуждаене и псевдофилософски размишления върху смисъла на живота и изкуството. Това поведение сякаш ги издига над простолюдието и посредствеността, над „обикновените хора“.
ок. 1928 г.
Три години след „Мансардата на бляновете“, книга, която критиката почти не забелязва, вече двадесет и пет годишният писател започва да публикува програмни есета: „За размесването на скъпи питиета“, „Ръководство за декаденти“ и „Химн за коктейла“ – в тях призовава към „дионисиевско изживяване на битието“ в духа на модната „философия на живота“. Като редактор на хановерския рекламен вестник „Ехо континентал“ Ремарк пътува из много страни – Италия, Швейцария, България, Турция. А от 1925 г. е фоторедактор в берлинския спортен двуседмичник „Шпорт им билд“ и пише рекламни статии за автомобилни гуми, леки коли, яхти, мотоциклети. Наред с това чете Флобер и се възхищава на интелигентността му, опитва се да усвои от Стендал силата и яснотата на изображението, вдълбочава се в излезлия роман на Томас Ман „Вълшебната планина“ и в автобиографичната поредица на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“, заради когото научава френски и предприема пътуване из Франция.
Резултатът е още един „декадентски“ роман „Спирка на хоризонта“ (1927-28), в който Ремарк вече поставя под съмнение принципа да се живее без цел и смисъл, с пълно отдаване на мига и мимолетните желания. Героят му разсъждава: „Може би е по-добре да си наложа граници... Иначе се търкаляш като топче от един водовъртеж към друг, докато ти стигне дъхът, жаден единствено да изживееш своето Аз.“ Подобни „прозрения“ имат и героите на една току-що преведена в Германия книга, в която се описва безцелният и безсъдържателен живот на американци и англичани в Париж и Испания в годините след войната – това е романът на Ърнест Хемингуей „И изгрява слънце“ („Фиеста“), който носи като епиграф думите на Гъртруд Стайн „Всички вие сте изгубено поколение“ и цитат от Еклисиаст: „Род прехожда и род дохожда, а Земята пребъдва до века“.
Сянката на войната
Така Ерих Мария Ремарк бавно и неуверено се подготвя за своя голям творчески успех. В едно по-късно интервю той описва душевното си състояние през този период: „Страдах от доста бурни пристъпи на отчаяние. Опитвах се да ги превъзмогна и постепенно започнах съвсем съзнателно и систематично да издирвам причините за своите депресии. В хода на този обмислен анализ се върнах към преживяванията си от войната. При много познати и приятели наблюдавах съвсем сходни прояви. Всички ние бяхме – и често сме още – неспокойни, лишени от цел, ту екзалтирани, ту безразлични, но в дълбините на душата – безрадостни. Сянката на войната тегнеше над нас дори и когато изобщо не мислехме за нея. В същия ден, когато стигнах до тази мисъл, започнах да пиша без много разсъждения...“
За няколко седмици през пролетта на 1928 година Ремарк създава роман, който обаче не смее да публикува, защото му се струва прекалено личен и неактуален – от войната е изминало цяло десетилетие. Едва след увещанията на приятели се решава в края на годината да го предложи като подлистник във вестник „Фосише цайтунг“. Поради големия интерес на следващата година в Берлин – като отделна книга – излиза „На Западния фронт нищо ново“.
Литературната сензация
Това автобиографично произведение на тридесетгодишния писател става една от най-големите сензации в историята на литературата. Само до края на 1929 година романът е преведен на двадесет и шест езика (също и на български – с три издания) и само в Германия са продадени милион и половина екземпляра. На другата година е екранизиран в Холивуд и филмът печели две награди „Оскар“. До 2009 година общият тираж достига двадесет милиона от преводи на повече от петдесет езика.
Критиката бързо сравнява романа по значение с „Вълшебната планина“ на Томас Ман и „Степният вълк“ на Херман Хесе, смята го за „творба на епохата“. Ернст Толер отбелязва в сп. „Ди Литерарише велт“: „Един човек е писал вместо всички нас, вместо пехотинките, които лежаха в окопите въшлясали и мръсни, които стреляха и ги застрелваха, които виждаха войната не от перспективата на генералните щабове, не от канцеларии и редакции, а я преживяха като всекидневие, като ужасен и монотонен делник.“[4] Валтер фон Моло пише: „Книгата на Ремарк е паметник на нашия незнаен воин.“[5] Бернхард Келерман сравнява романа с „блестящо огледало, което не скрива нищо“[6], а Хърбърт Уелс го нарича „ясна, чудна и безпогрешна книга“. Мнозина смятат, че вече нищо значително не може да се предприеме в културата, без да се познава този роман, и препоръчват да се изучава във всяко училище. А норвежкият писател и актьор Бьорн Бьорнсон поисква официално да се присъди на Ремарк Нобеловата награда – все пак наградата получава Томас Ман.
Романът
Романът започва с изречението: Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди.
Фразата „На Западния фронт нищо ново“ е рутинно съобщение за затишие по време на военните действия. Ремарк я използва като заглавие на книгата си в ироничен смисъл, защото тя описва тъкмо обратното – владеещите на фронта „страх и ужас“ от кървавите сражения и безчислените жертви, от мъчителното съзнание за невъзможността да се оцелее в непрестанно обстрелваните или обгазявани окопи. (Само в Битката при Сома загиват повече от един милион немски, британски и френски войници.)
За разлика от апологетичните творби по време на Ваймарската република, които оправдават изгубената война и представят съдбата на фронтоваците като проява на „масов героизъм“, Ерих Мария Ремарк обрисува действителните преживявания на група обикновени войници през погледа на един новобранец. Паул Боймер, alter ego на самия автор, и неговите другари си задават въпроса как е било възможно да повярват на патриотичните речи, държани от техния учител, който е успял да убеди целия клас да се запишат доброволци. Бившите съученици се питат какъв е смисълът на тези кръвопролитни битки и на цялата война и кой в последна сметка има полза от нея.
Боймер и приятелите му съзнават, че предварителната им подготовка за войната е била лъжлива. Едва тук, в окопите, те научават от старите войници как да се справят с опасностите. Паул научава как да оцелява, като различава връхлитащите ги снаряди още по звука, как да намира „нещо за ядене“ и при най-ужасни условия, как да се отбранява срещу истинския враг – Смъртта. Защото след една масирана френска атака от 150 немски бойци се завръщат в лагера само 32.
Докато извършва патрулен обход, Боймер е изненадан от вражеско нападение и за да се спаси, пропълзява в един бомбен кратер и там се престорва на мъртъв. Когато в същия кратер скача френски войник, Боймер от страх го пронизва. През следващите часове той не може да изпълзи, понеже барабанният огън ще го разкъса. Паул обещава на умиращия французин, че ще се погрижи за семейството му, макар да съзнава, че не може да спази обещанието. След като чака цял ден да намалее вражеският обстрел, той успява да допълзи до немските окопи. Там разказва на приятелите си за преживяването с французина и за своите угризения. Но старите войници го успокояват, че „всичко е съвсем нормално“.
По време на една кратка отпуска Паул Боймер установява колко много са го променили събитията на фронта. Невъзможно му е да сподели със семейството си ужасите в окопите. И разочарован, той се завръща при хората, които са му станали най-близки – фронтовите другари.
При една атака самият той е ранен и прекарва дълго време в лазарета. Когато се завръща на бойната линия, неговият взвод се разпада. Един след друг другарите му загиват от снаряди, газови атаки или в битките „човек срещу човек“.
Паул размисля каква ще бъде съдбата му, когато най-после настъпи мир и как ще се справи с цивилния живот. Но малко преди края на войната той е улучен смъртоносно, в ден, тъй спокоен и тих, че военното комюнике се ограничава със съобщението „На Западния фронт нищо ново“.
Протестът
В същото време в Германия се надига срещу Ремарк враждебна вълна. Особено гневен е „протестът“ на нацистките кръгове – Адолф Хитлер вече е публикувал книгата си „Моята борба“, а водещият идеолог на националсоциализма Алфред Розенберг е написал „Митът на XX век“, където пропагандира една нова, арийска „религия на кръвта“. Обвиняват Ремарк в „литературно предателство към боеца от Световната война“; „доказват“, че той никога не е бил на фронта или че не е воювал като обикновен войник, а е бил лейтенант, награден с ордени като човек на висшата аристокрация. Твърдят, че е написал творбата по поръка на Антантата или че е откраднал ръкописа от свой убит приятел. Предричат на книгата му, че „след две години никой вече няма да я чете“. Провалят прожекциите на филма по романа (например пускат в киносалона голямо количество бели мишки), като акциите се провеждат под личното ръководство на „народния представител д-р Гьобелс“. В една „История на немската литература“ от 1941 година прочитаме: В тази деформирана от личен сантиментализъм сълзлива история на Ерих Мария Ремарк няма и следа от съдбовното прозрение, че войната не е просо някаква тема, заета от действителността, а е плодоносно и животворно начало. Романът „На Западния фронт нищо ново“ се основава върху безжизнения механичен пацифизъм на старата социалдемокрация...
Въпреки враждебното напрежение около него Ремарк се заема да напише продължение на романа си, в което да обрисува съдбата на оцелелите бойни другари след завръщането им в „цивилния живот“. Още през есента на 1929 г. той споделя в интервю пред датския вестник „Политикен“, че новата му книга се занимава с проблемите на настоящето. Така през 1931 г. се появява романът „Обратният път“, който има сходна участ с предишния. Преведен е на всички културни езици, но в Германия е обруган, обвиняват го, че допринася за „вътрешното израждане на немската интелигенция“. Тогава писателят се преселва в Швейцария, но хулите не престават.
„Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора“ – Хайне
През 1933 година, когато в Германия на власт идва Хитлер, нацистите публично изгарят „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и на други немски писатели, неудобни за фашистката пропаганда. Правят се опити и за физическо унищожение на Ремарк: Томас Ман, самият вече емигрант, отбелязва в дневника си през май 1933 г., че при „злополука“ в близост до дома на Ерих Мария Ремарк в Аскона е загинал гостувалият му берлински журналист Феликс Менделсон, когото са взели за самия Ремарк. Накрая отнемат на писателя немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
В емиграция
В емиграция Ерих Мария Ремарк създава още десет романа, сред които особена популярност добиват „Трима другари“ (1937), „Триумфалната арка“ (1946), „Искрица живот“ (1952), „Време да се живее и време да се мре“ (1954), „Черният обелиск“ (1956), „Нощ в Лисабон“ (1962) и „Сенки в рая“ (1971). Последната книга излиза след смъртта на писателя.
Всички тези творби увеличават славата му и го утвърждават като „майстор на лирическия натурализъм“. Ремарк си остава и навярно още дълго ще бъде любим писател на всяко младо поколение, което търси своето място под слънцето и се обръща към книгите за съвет. Но Ремарк не е проповедник, нито моралист – неговото нравствено въздействие се засилва от един принцип, който писателят е определил още в началото на своя път: Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам моите читатели. Описвам онова, което ме вълнува.
Кратко обобщение на романа
Глава 1
Военната трупа установява с учудване, че има почти двойно повече порции храна от нужните, защото от 150-те заминали мъже само 80 са се върнали от фронта. 19-годишният разказвач Паул Боймър описва, как е бивал убеждаван от учителя си заедно със своите съученици да се запишат в армията. Връщайки се назад в мислите си осъзнава, че мирогледът, представен от техния учител не може да се сравнява с реалността преживяна на фронта. Другарите посещават в лазарета лошо ранения Франц Кемерих, който до този момент не знае, че кракът му трябва да бъде ампутиран. Приятелите му се грижат за това, той да получава морфин от парамедиците. Междувременно един от тях се опитва да достигне добрите ботуши на пострадалия, за да може той да ги обуе.
Глава 2
Паул се замисля как трудната казарма го е подготвила за войната и как неговият офицер Химелщос го е малтретирал по време на основното обучение. Пита се как би изглеждал животът му след войната. Той вярва, че без военно обучение е щял да се побърка в окопите и тъгува за своя приятел Камерих, който междувременно е починал в лазарета.
Глава 3
Станислав „Кат“ Катчински, който винаги улеснява и разхубавява с „най-важните“ неща войнишкия живот, бива описван като незаменим образ за младите войници. Следва разговор за войската, войната и източниците на властта. Тяден е много разгневен на Химелщос, защото той страда много от начините на обучение на подофицера. Събуждат се спомени за една стара случка, при която част от войниците пресрещат Химелщос и го шамаросват.
Глава 4
Ротата на Паул бива запълнена с млади новобранци и трябва да отиде в окопите на фронта. В далечината чуват оглушителните викове на ранен кон. По пътя си обратно ротата бива изненадващо нападнат с артилерийски огън и отровен газ и се скрива между надгробните могили в едно село. Умират още войници.
Глава 5
Паул и неговият приятел се замислят какво ще предприемат след края на войната, но биват прекъснати от Химелщос, мразеният от тях учител по време на основното им обучение. Тяден и Кроп му се противопоставят и биват наказани за това.
Глава 6
Отново събитията се развиват на фронта. Три дълги дни ротата трябва да устои на силния артилеристки огън. Налице е психическото напрежение и недостига на храна, докато накрая атаката на французите успява. Сякаш смъртта за тях нищо не значи, в противниците си те не виждат вече хора, а животни, опитвайки се да убият всяко едно от тях, което им застане на пътя. На следващия ден следва още една масивна атака, която, особено поради неопитните новобранци, довежда до много жертви, една от които е приятелят на Паул Вестхус. От 150 мъже се връщат само 32 обратно в лагера.
Глава 7
След службата на фронта ротата е върната обратно в обучителния лагер. Паул и приятелите му се срещат с три жени, които ги посещават тайно вечер. По-късно Паул се връща у дома за 2 седмици и вижда болната си майка. Обаче той има проблеми обратно вкъщи, където картината е напълно преобразена в сравнение с тази на фронта, защото ужасът изпитан на фронтовата линия прави обикновения живот да изглежда странен. Той посещава бившия си съученик Мителщед, с когото са правили за смях по време на казармата бившия си учител, който ги е насилвал и ги е карал да служат доброволно на фронта. На края на ваканцията си Паул съобщава на майката на Кемерих за смъртта на сина и това го кара да се замисли за отношението си към собствената му майка.
Глава 8
След празниците Паул е изпратен в Хайделагър (Heidelager) за няколко седмици, където среща руски затворници, които са принудени да живеят в нещастие. Той споделя цигарите си с тях. В края на престоя си Паул е посетен от баща си и сестра си и получава картофени палачинки, приготвени от майка му, която е болна от рак (тя не изглежда да се възстановява от болестта – не се споменава кога е умряла, но със сигурност след като е чула новините в края за смъртта на Паул); той дава две от палачинките на руснаците.
Глава 9
Паул се връща обратно при ротата си. След кратко посещение на кайзера и разговор за причината и целта на войната, действието отново се връща на фронта. По време на обиколката на военния патрул войниците са изненадани от вражеска атака. Паул се спасява в кратер от бомба. Когато един французин скача в този кратер, от страх Паул забива камата си в стомаха му. От чувство за вина, той обещава на починалия, че ще се грижи за семейството му, въпреки че знае, че не може да спази обещанието си. Поради постоянната опасност, Паул трябва да остане до починалия през целия ден, докато не успее да се върне обратно в немския канал. Разтревожен, той разказва на приятелите си за личната конфронтация с врага и за неговото разкаяние. Кат и Алберт се опитват да го успокоят.
Глава 10
В началото на главата войниците пазят изоставено село. в офанзива с врага Паул и Алберт са ранени и затова отиват в болницата, където Паул бива опериран и след това преместен в католическа болница. Там кракът на Алберт е ампутиран. След няколко седмици в болницата Паул получава почивка от службата си във войната и трябва да се сбогува с Алберт, чиято съдба в романа не се разбира. Паул отново е поискан от полка и се завръща на фронта. Паул сега е на 20 години, така че за две години войник; той е с около една година по-стар, отколкото в началото на разказаните събития.
Глава 11
Паул преживява много още операции. Неговите приятели Бергер, Мюлер, Леер, техният смел командир на компанията Бертинк умират, а по-късно и Катчински – въпреки отчаяните спасителни усилия на Паул. Детеринг дезертира, но е отново атакуван и предполагаемо бива застрелян. Някои млади войници припадат на фронта. Те не издържат на ужасните преживявания. Паул описва колко нещастна е ситуацията на германците; няколко пъти описва лятото на 1918 г. с всичките му мъки. Дори Паул трудно може да понесе жестокостта на войната: „Защо, защо не свършим?“ Въпреки че войниците са наясно с примирието на Изток и макар разказвачът да въвежда в неговия разказ термините бунт и революция, нито Паул, нито останалите войници мислят, че биха могли активно да допринесат за очаквания край на войната.
Глава 12
Паул е спокоен, защото е погълнал газ. Всичките му приятели вече са паднали, той е последният от седемте мъже от неговия клас; той очаква примирието. Паул се тревожи за това дали неговото поколение ще може да намери правилния път; той е спокоен. През октомври 1918 г., малко преди края на войната, Паул пада, както съобщава един анонимен разказвач. Лицето му изглежда мирно. На фронта през тези дни е толкова спокойно, че архивният доклад е ограничен до изречението „На запад няма нищо ново, което да се отчете“ (im Westen sei nichts Neues zu melden).
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „На западния фронт нищо ново“. Превод от немски Димитър Хаджилиев, изд. „Братя Миладинови“, София, 1929 г.
- ↑ Alfred Antkowiak, Erich Maria Remarque. Leben und Werk (1987).
- ↑ Томас Ман, Литературна есеистика. Т. 1. Време и творчество (1975). „Любек като духовна форма на живот“ (1926).
- ↑ Ernst Toller, „Die Literarische Welt“, 22.2.1929
- ↑ Walter von Molo: „Dieses Buch ist unser Weltkriegsdenkmal, das Denkmal unseres unbekannten Soldaten. Gebt dieses Buch in jedes Haus!“. – WG (2. A.) S. 1233 / Nr. 3. KNLL 14, S. 5 f.
- ↑ Bernhard Kellermann, „Berliner Morgenpost“, 31.1.1929
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2014-12-16 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
- ((en)) Американски филм по романа (1930) 2 награди „Оскар“
- ((en)) Американски телевизионен филм по романа (1979)
- ((en)) Американски филм по романа (2015)
- „На Западния фронт нищо ново“ на сайта
„Моята библиотека“
|
I
Намираме се на девет километра зад фронта. Вчера ни сменила от бойната линия; сега стомасите ни са пълни с боб и говеждо, сити сме и доволни. Дори за вечерта всеки можа да получи пълна котелка; освен това има двойна дажба колбас и хляб — не можем да се оплачем! Такова нещо отдавна не се бе случвало: кашаварът с червеното като домат лице сам да предлага ядене; на всеки, който мине, маха с черпака и му сипва пълна гребка. Видял се е в чудо как да изпразни походния казан. Тяден и Мюлер измъкнаха отнякъде два-три легена и поискаха да им ги напълни догоре, да имат в запас. Тяден прави това от лакомия, Мюлер — от предвидливост. Къде вмества Тяден толкова ядене, е загадка за всички. Винаги е бил мършав като чироз.
Но най-важното е, че раздадоха и двойна дажба тютюн. За всекиго по десет пури, двадесет цигари и два пакета тютюн за дъвчене, това е съвсем прилично. Размених с Катчински моя тютюн срещу неговите цигари, сега ми станаха общо четиридесет. С толкова може да се изкара един ден.
Всъщност получихме всичко това, без да ни се полага. Толкова щедри прусаците не са. Дължим го на едно недоразумение.
Преди две седмици отидохме на предната линия за смяна. В нашия сектор беше доста спокойно и артелчикът бе получил за деня на връщането ни обичайното количество хранителни припаси за сто и петдесет души, колкото беше съставът на ротата. Но тъкмо последния ден огънят при нас изненадващо се засили — дългобойна и тежка английска артилерия, която изсипа толкова много снаряди над нашата позиция, че понесохме тежки загуби и се върнахме всичко на всичко осемдесет души.
Върнахме се през нощта и веднага се натръшкахме на сламениците, за да се наспим първо както трябва. Прав е Катчински: войната нямаше да бъде толкова лошо нещо, ако човек можеше поне да си отспи. На предната линия за това не може и да се мисли, а по две седмици на всяка смяна е доста много време.
Беше вече пладне, когато първите от нас изпълзяха от бараките. Половин час по-късно всеки беше взел канчето си и се струпахме пред походната кухня, където миришеше на тлъсто и вкусно. Начело, разбира се, бяха най-гладните: малкият Алберт Кроп, който от всички ни разсъждава най-бистро и затова едва сега стана ефрейтор; Мюлер, който още мъкне учебници със себе си и сънува извънредния изпит — отгоре се сипе барабанен огън, а той зубри физически закони; Лер, който си е пуснал брада и има голяма слабост към госпожичките от офицерския публичен дом — той се кълне, че били задължени с армейска заповед да носят копринени ризи и когато имат гости от капитан нагоре, да се къпят предварително; четвъртият съм аз — Паул Боймер. И четиримата сме по на деветнадесет години, в един клас бяхме, когато отидохме на война.
Непосредствено зад нас бяха приятелите на Тяден, мършав шлосер на нашите години, най-големият гладник в ротата. Когато сяда да яде, е тъничък и строен, а после се подува като бременна дървеница; Хайе Вестхус, на същата възраст, торфокопач, който спокойно може да стисне цял войнишки хляб в шепата и да те попита: „Отгатни какво държа в ръката си!“ — Детеринг, селянин, който мисли само за стопанството и жена си, и накрая Станислав Катчински, главатарят на групата ни, жилав, хитър, отракан, четиридесетгодишен, със землисто лице, сини очи, смъкнати рамене и чудесен нюх за опасни ситуации, хубаво ядене и кръшкачески служби.
Нашата група заемаше челото на опашката пред казана. Почнахме да губим търпение, защото кашаварът, не подозиращ нищо, все още стоеше и чакаше.
Най-после Катчински му викна:
— Е, че отваряй вече казана с манджата, Хайнрих! Вижда се, че бобът е уврял.
Кашаварът поклати сънливо глава:
— Първо трябва всички да се съберете.
Тяден се изкиска:
— Че ние всички сме тук.
Подофицерът все още не забелязваше нищо.
— Тъй ви изнася то на вас! Къде са другите?
— За тях ти днес нямаш грижа! Кой в полевия лазарет, кой в братската могила.
Кашаварът само дето не падна по очи, като разбра как стои работата. Олюля се.
— Ами аз съм сготвил за сто и петдесет души!
Кроп го смушка в ребрата.
— Е, веднъж и ние да се налапаме до насита. Хайде, почвай!
Но ето че Тяден бе споходен от внезапно озарение. Заостреното му мише лице направо светна, очичките му се присвиха хитро, бузите му затрепериха и той се промъкна напред.
— Мамин сине, ти си получил и хляб за сто и петдесет души, тъй ли?
Подофицерът кимна втрещен и уж разсеяно.
Тяден го сграбчи за куртката.
— И колбаси също?
Доматеното лице пак кимна.
Челюстите на Тяден потръпваха.
— И тютюн?
— Да, всичко!
Тяден се огледа сияещ.
— По дяволите, това се казва късмет! Че тогава всичко е за нас! Тогава всеки ще получи — я чакай! — да, точно по двойна дажба!
Сега обаче доматът дойде на себе си и заяви:
— Не може!
Ето че се размърдахме и ние и се скупчихме около него.
— Защо да не може бе, рапон? — пита Катчински.
— Каквото е за сто и петдесет, не може да бъде за осемдесет.
— Ние ще ти покажем как може — изръмжа Мюлер.
— За яденето как да е, но дажби мога да раздам само за осемдесет души — упорствуваше доматът.
Катчински се ядоса.
— И на теб ти е май време да те сменят вече! Получил си продукти не за осемдесет души, а за втора рота, толкоз. И ще ги раздадеш! Втора рота сме ние, дето ни виждаш тук.
Притиснахме го застрашително от всички страни. Никой не го обичаше много, на няколко пъти заради него получихме яденето много късно и студено в окопите, защото и при слаб артилерийски огън не смее да се приближи достатъчно с казана си, та нашите носачи трябва да изминават много по-дълъг път, отколкото хората от другите роти. В това отношение Булке от първа рота е по-свестен. Дебел е наистина като шопар, но щом трябва, мъкне сам баките чак до най-предната линия.
Много се бяхме наежили и сигурно щеше да падне бой, ако не се бе появил ротният командир. Той попита за причината на разправията и отначало каза само:
— Да, вчера имахме големи загуби…
После надникна в казана.
— Бобът, изглежда, е добър.
Доматът кимна:
— С мас и месо.
Лейтенантът ни изгледа. Знаеше какво мислим. Пък и други неща знаеше, защото е израсъл между нас, а и в ротата е постъпил като подофицер. Вдигна още веднъж капака на казана и подуши миризмата. На тръгване каза:
— Донесете и на мен една пълна чиния. А дажбите всички да се разпределят. Имаме нужда от тях.
Доматът направи глупава физиономия. Тяден затанцува около него.
— От това нищо няма да загубиш! Я го виж ти, като че ли артелната е на баща му. Почвай, какво чакаш, мръсно кашаварче, и гледай да не сбъркаш при броенето…
— Да опустееш дано! — изсъска доматът.
Би се пръснал по всички шевове, такова нещо главата му въобще не можеше да побере, вече не проумяваше тоя свят. И сякаш за да покаже, че всичко му е все едно, на своя глава раздаде на всекиго и по четвърт кило изкуствен мед.
Днес наистина е хубав ден. Дори поща има, почти всеки е получил писма и вестници. Замъкваме се на поляната зад бараките. Кроп носи под мишница един кръгъл капак от каче за маргарин.
В десния край на поляната е издигнат голям общ нужник, солидна постройка с покрив. Но това е работа за новобранци, които още не са се научили от всяко нещо да извличат полза. Ние търсим нещо по-добро. Навред се виждат малки единични сандъчета, предназначени за същата цел. Те са четвъртити, чистички, сковани целите от дърво, затворени отстрани, с чудесно, много удобно седалище. Отстрани имат дръжки, та да могат лесно да се пренасят.
Нареждаме три в кръг и се настаняваме удобно върху тях. По-рано от два часа няма да станем.
Още помня колко стеснително ни беше отначало като доброволци в казармата, когато трябваше да ходим в общия нужник. Врати там няма, двадесетина души седят един до друг като във вагон. Можеш да ги обгърнеш с един само поглед — войникът трябва винаги да е под око.
За същото време се научихме на много неща и отдавна преодоляхме този свян. С времето се отракахме в какво ли не.
Но тук навън тази работа е истинско удоволствие. Вече не разбирам защо по-рано е трябвало да отминаваме срамежливо тези неща, те са също тъй естествени като яденето и пиенето. И може би не би било нужно да се говори специално за тях, ако не играеха тъй важна роля в нашия живот и не бяха тъкмо за нас съвсем нови — за останалите те отдавна се подразбираха от само себе си.
За войника стомахът и храносмилането му са много по-близка и по-позната сфера, отколкото за всеки друг. Три четвърти от неговия речник са взети оттам и изразът на ликуваща радост, както и на най-дълбоко възмущение намира тук най-ярката си и сгъстена форма. Невъзможно е по друг начин да се изразиш стегнато и ясно. Нашите семейства и учители ще има много да се чудят, когато се върнем у дома; но тук това е универсалният език.
За нас тези функции си възвърнаха първичната невинност тъкмо поради своята принудителна публичност. Нещо повече, те ни се виждат нещо толкова естествено, че приятното им осъществяване се цени не по-малко, отколкото, да речем, един добре изигран, неуязвим „гранд“ без четворки при игра на скат. Ненапразно за разговори от всякакъв вид се е наложил терминът „кенефна парола“: за войника тези места са клюкарски кътчета и заместват постоянната маса в кръчмата.
В момента тук се чувствуваме по-добре, отколкото в някоя облицована с най-бели плочки, луксозна тоалетна. Там е само хигиенично, тук е хубаво.
Чудни часове без мисли и грижи. Над нас е синьото небе. На хоризонта висят светло озарени, жълти наблюдателни балони и белите облачета на противовъздушните снаряди. Сегиз-тогиз те се стрелват нагоре като снопове, когато преследват някой самолет.
Като ехо от далечна буря се чува глухият тътен на фронта. Заглушава го дори жуженето на дивите пчели, които прехвърчат край нас.
А наоколо е цъфналата поляна. Нежните стръкчета на метличината се полюшват, малки пеперуди се щурат насам-натам, носят се в мекия, топъл ветрец на късното лято, ние четем писма и вестници, пушим, сваляме фуражките си и ги слагаме до нас, вятърът си играе с косите ни, играе си с думите и мислите ни.
Трите сандъчета стърчат сред яркочервените макове…
Поставяме капака от качето за маргарин върху коленете си. Така се получава добра маса за игра на скат. Кроп е взел картите със себе си. След всеки „нулувер“[1] вмъкваме по една партия с пълен пас. Бихме могли вечно да седим така.
Откъм бараките долитат звуци на акордеон. Понякога оставяме картите и се споглеждаме. Някой ще каже: „Момчета, момчета…“ или пък: „Можеше и зле да свърши“ — и за миг всички потъваме в мълчание. У нас напира силно, сподавяно чувство, всеки го усеща, за това не са нужни много думи. Колко лесно можеше да стане така, че днес да не седим на сандъчетата си, работата беше дяволски на косъм. И затова сега всичко ни се струва ново и ярко — и червеният мак, и хубавото ядене, и цигарите, и летният ветрец.
Кроп пита:
— Някой от вас видя ли пак Кемерих?
— Той лежи в „Св. Йосиф“ — казвам аз.
Мюлер смята, че е ударен в бедрото — добър случаи да го пратят в къщи.
Решаваме следобед да го посетим.
Кроп изважда някакво писмо.
— Много поздрави на всички ви от Канторек.
Смеем се. Мюлер хвърля цигарата си и казва:
— Защо не е тук сега!
* * *
Канторек беше класният ни учител, строго, дребно човече със сив редингот и остро мише лице. Имаше горе-долу същата фигура като подофицера Химелщос, когото наричахме „Клостербергското плашило“. Интересно е впрочем, че бедите на тоя свят идват тъй често от дребните хора; те са много по-енергични и по-несговорчиви от високите. Винаги съм се пазел да не попадна в дружина с дребни на ръст ротни командири: повечето са ужасни душевадци.
В час по гимнастика Канторек ни държеше толкова дълги речи, че накрая целият клас, предвождан от него, се явихме в окръжното комендантство и се записахме доброволци. Още го виждам пред себе си как ни стрелка през очилата и с прочувствен глас ни пита: „Нали отивате и вие, другари?“
Тези възпитатели твърде често носят чувствата си в джоба на жилетката и ги раздават ежечасно. Но за това не се и замисляхме тогава.
Все пак един от нас се колебаеше и не му се тръгваше особено. Това беше Йозеф Бем, добродушен дебеланко. Накрая обаче и той се остави да го предумат — иначе щеше да изпадне в невъзможно положение. Може би и други мислеха като него; но никой не можеше с чиста съвест да се измъкне, защото по онова време дори родителите не си поплюваха много с думата „страхливец“. Та хората въобще нямаха представа какво идва.
Най-разумни бяха всъщност бедните и простичките люде: те тутакси прецениха войната като бедствие, докато по-добре поставените не можеха да си намерят място от радост, въпреки че тъкмо те би трябвало да бъдат много по-наясно какви ще бъдат последствията.
Катчински твърди, че това идвало от образованието, което затъпявало човека. А щом Кат казва нещо, значи го е премислил.
Странното е, че Бем бе един от първите, които паднаха убити. При една атака бе улучен в очите и го оставихме да лежи, смятайки го за мъртъв. Не можехме да го вземем с нас, защото трябваше стремглаво да се оттеглим. Следобед изведнъж го чухме да вика и го видяхме; че пълзи пред окопите. Бил е само в безсъзнание. Но тъй като не виждаше нищо и беше обезумял от болка, не търсеше никакво прикритие и ония отсреща го пречукаха, преди някой да може да излезе и да го пренесе.
Това, разбира се, не бива да се свързва с Канторек — какво би станало с нашия свят, ако вземехме тук да говорим за вина. Нали има хиляди канторековци, всички убедени, че постъпват по възможно най-добрия — и за тях удобен — начин.
Но в това именно се състои и техният провал.
На нас, осемнадесетгодишните, те трябваше да бъдат посредници и водачи към света на зрелостта, към света на труда и дълга, на културата и прогреса, на бъдещето. Понякога ние им се подигравахме и им погаждахме малки шеги, но дълбоко в себе си им вярвахме. Понятието авторитет, което те въплъщаваха, се свързваше в нашите мисли с по-голяма прозорливост и разбиране на човека. Но първият убит, когото видяхме, разби на пух и прах това убеждение. Трябваше да си дадем сметка, че нашата възраст е по-честна от тяхната; единственото, с което те ни превъзхождаха, бяха фразите и ловкостта. Още първият барабанен огън ни отвори очите за нашата заблуда и под него се сринаха представите, които те ни бяха внушили.
Докато те още пишеха и приказваха, ние видяхме лазарети и умиращи; докато те наричаха служенето на държавата най-великото нещо на света, ние бяхме вече разбрали, че страхът от смъртта е по-силен. Не станахме по тази причина метежници, дезертьори или страхливци — а всички тези епитети им идваха тъй лесно на устата, — ние обичахме отечеството си не по-малко от тях и при всяка атака тръгвахме смело напред — но сега вече можехме да правим разлика, отведнъж се бяхме научили да виждаме нещата. И видяхме, че от техния свят не е останало нищо. Изведнъж се оказахме страшно сами — и вече сами трябваше да се оправяме.
* * *
Преди да тръгнем за Кемерих, опаковахме нещата му; по пътя сигурно ще му потрябват.
В лазарета цари голяма суетня; мирише както винаги на карбол, гной и пот. В бараките сме свикнали на какво ли не, но тук наистина може да ти прилошее. Питаме един, друг за Кемерих и най-после го намираме; лежи в една зала и ни посреща с вял израз на радост и безпомощно вълнение. Докато бил в безсъзнание, му откраднали часовника.
Мюлер клати глава:
— Винаги съм ти казвал, че такъв хубав часовник човек не носи със себе си.
Мюлер е малко недодялан и все си знае своето. Иначе би си затварял устата, защото на всички ни е ясно, че Кемерих вече няма да излезе от тая зала. Дали ще си намери часовника, е все едно, най-много да му го изпратят в къщи.
— Е, как е, Франц? — пита Кроп.
Кемерих оборва глава.
— Ами… добре съм… само тия проклети болки в крака.
Поглеждаме одеялото. Кракът му лежи под един телен кош, одеялото се надига високо отгоре. Побутвам Мюлер по пищяла, защото като нищо може да изтърси пред Кемерих какво ни казаха санитарите отвън: че Кемерих вече няма крак. Кракът му е ампутиран.
Той има ужасен вид, жълтопепеляв, по лицето му вече пълзят онези странни черти, които познаваме тъй добре, защото сме ги виждали стотици пъти. Всъщност това не са черти, а по-скоро знаци. Под кожата вече не пулсира живот; животът вече е изтикан до крайчеца на тялото, отвътре напира смъртта, тя е завладяла очите. Пред нас лежи другарят ни Кемерих, с когото доскоро печахме заедно конско месо и клечахме в бомбената яма — това още е той и вече не е той. Образът му е станал размит и неясен като фотографска плака, върху която са направени две снимки една върху друга. Дори гласът му звучи като пепел.
Спомням си заминаването ни тогава. Майка му, добродушна, пълна женица, бе дошла да го изпрати на гарата. Непрекъснато плачеше, лицето й бе подпухнало и подуто. Кемерих се чувствуваше неловко, защото от всички тя най-малко се владееше, просто бе плувнала в тлъстина и сълзи. При това беше хвърлила око тъкмо на мен, току ме хващаше за ръката и ме молеше да внимавам там, на фронта, за Франц. Той наистина имаше лице като на дете и толкова меки кости, че само след четири седмици носене на раницата получи плоски ходила. Но можеш ли да опазиш някого на бойното поле!
— Ето, сега ще се върнеш у дома си — казва Кроп, — за отпуск щеше да чакаш още няколко месеца.
Кемерих кима. Сърце не ми дава да гледам ръцете му, като восъчни са. Под ноктите, се вижда чернилката от окопа — изглежда синьо-черна като от отрова. Идва ми наум, че тези нокти ще продължат да растат дълго още, като призрачни израстъци, когато Кемерих вече отдавна ще е издъхнал. Виждам картината пред очите си: изкривяват се като тирбушони и растат, растат, а с тях и косите по разплулия се череп, като трева на плодовита почва, досущ като трева — о, как е възможно това?…
Мюлер се навежда.
— Донесохме ти нещата, Франц.
Кемерих посочва с ръка.
— Сложете ги под леглото.
Мюлер изпълнява молбата му. Кемерих пак започва за часовника. Как да го успокоим, без да събудим подозрението му!
Мюлер се измъква изпод леглото с чифт авиаторски ботуши в ръце. Чудесни английски ботуши от мека жълта кожа, които стигат до коляното и горе се стягат с връзки — за такива човек може само да мечтае. Той е във възторг, налага подметките им върху собствените си груби, разкривени обувки и пита:
— Ще си вземеш ли и ботушите, Франц?
И тримата мислим същото: дори да оздравее, ще може да използува само единия, значи за него те нямат стойност. Но както стои сега работата, просто да се пукне човек от мъка, ако останат тук — санитарите веднага ще ги свият, щом той умре.
Мюлер повтаря:
— Няма ли да ги оставиш тук?
Кемерих не иска. Те са най-хубавото нещо, което притежава.
— Можем и да ги сменим — предлага отново Мюлер, — тук те могат да свършат добра работа.
Но Кемерих е непреклонен.
Настъпвам Мюлер по крака; той пъха колебливо ботушите отново под леглото.
Говорим още за едно-друго и си вземаме сбогом.
— Всичко хубаво, Франц.
Обещавам му утре да дойда пак. И Мюлер казва нещо такова; умът му е в ботушите и би искал да бъде тук, когато настъпи моментът.
Кемерих изохква. Има температура. Навън спираме един санитар и го увещаваме да направи на Кемерих инжекция.
Той отказва.
— Ако давахме на всички морфин, нямаше да ни стигнат цели каци…
— Сигурно обслужваш само офицери — процежда жлъчно Кроп.
Бързо се намесвам и първо давам на санитаря една цигара. Той я взема. После питам:
— А ти въобще имаш ли право да правиш инжекции?
Той е обиден.
— Щом не вярвате, защо ме питате?…
Пъхам му още няколко цигари в ръката.
— Хайде, направи го за нас…
— Е, добре.
Кроп влиза заедно с него вътре; не му вярва и иска да види с очите си. Другите чакаме навън.
Мюлер пак започва за ботушите.
— Ще ми станат като по калъп. Тези лодки ми правят само мехури. Вярваш ли, че ще изкара до утре след наряда? Ако се спомине нощес, така и няма да видим ботушите…
Алберт се връща.
— Смятате ли…? — пита той.
— Всичко е наред — отсича Мюлер.
Прибираме се в бараките. Мисля за писмото, което ще трябва утре да напиша на майката на Кемерих. Побиват ме студени тръпки, иска ми се да обърна една ракия. Мюлер скубе треви и ги дъвче. Изведнъж малкият Кроп хвърля цигарата си, започва да я тъпче като бесен, озърта се с разстроено, налудничаво изражение и смотолевя:
— Проклета гадост, тая проклета гадост!
Вървим все така още дълго време, Кроп вече се е успокоил; познато ни е това — фронтовата лудост, всеки го прихваща понякога. Мюлер го запитва:
— Е, и какво ти пише Канторек?
Той се засмива:
— Че сме били желязна младеж.
И тримата се смеем раздразнено. Кроп изругава; доволен е, че може да говори нещо.
Да, така мислят те, така мислят те, стотиците хиляди канторековци! Желязна младеж! Младеж! Ние всички сме едва по на двадесет години. Но млади? Младеж? Отдавна беше това. Ние сме старци.