Читателски коментари

(за „Спасителят в ръжта“ от Дж. Д. Селинджър)

  • 1. vera_stefanova (5 февруари 2008 в 19:57)

    Това наистина е една от книгите, които човек задължително трябва да прочете!Макар да изглежда по детински забавна и увлекателна, смисълът наистина е много дълбок и те кара да се замислиш за истинските ценности и пътя към тяхното осъзнаване!

  • 2. funky fani (18 август 2008 в 18:51)

    Чета много и различни неща, но като това не бях срещала?! Съжалявам, че ще съм толкова груба, но това е най-безсмислената и тъпа книга, която съм чела.

    • 3. нт (19 август 2008 в 13:34), оценка: 6 от 6

      „1. funky fani (18 август 2008 в 18:51)

      Чета много и различни неща, но като това не бях срещала?! Съжалявам, че ще съм толкова груба, но това е най-безсмислената и тъпа книга, която съм чела.“

      Често се случва: човек мисли, че изказва мнение за нещо, а всъщост единственото, което прави е да изложи себе си.

      • 4. Симеон (23 август 2008 в 12:34)

        Да, жалко наистина, защото книгата е фантастична. Препоръчвам на заинтересуваните да пренебрегнат мнението на г-ца/г-жа Фани_нещо_си и да я прочетат.

      • 64. Ззвездичка (5 август 2013 в 00:34)

        Всеки имащ себе си за интелигентен човек би уважил мнението на другите. Независимо дали отговаря на неговите вкусови предпочитания. Иначе, цитирам, „излага себе си“. Не вярвам да искате да ви сметнат за тесногръд и надмен, нали?

    • 72. Люсиен (4 ноември 2013 в 10:11)

      Вие мислите тази книга за тъпа, но не тя не е тъпа напротив това е нещо много известно и интерестно произведения в световен мащаб.Тази книга е от 100 най-добри романа в света за 1935–2005.И е задължителна в училищата в Англия.Продавана е 65 милиона копия.

      • 73. д. (8 ноември 2013 в 21:39)

        е след тези статистически данни, няма как да не си променя мнението за книгата.

  • 5. AlexeiPorfir (26 септември 2008 в 16:54), оценка: 4 от 6

    Мисля, че реагирате малко пресилено. Ок, книгата е добра и се смята за класика, но това не прави хората длъжни да я харесват. Щом някой не я харесва не означава автоматично, че е абсолютен идиот, който не разбира нищо от литература и т.н. Мисля, че е по-добре да зачитате правото на собствено мнение.

    Аз лично смятам книгата за малко надценена и бях много разочарована, след като я прочетох. Смятам, че някои от разказите на Селинджър са много по-добри.

  • 6. angel_soul (27 септември 2008 в 01:12)

    Книгата беше странна,но според мен с дълбок смисъл. Наистина и аз не съм срещала нещо подобно,но това може да се тълкува само в добрия смисъл.

  • 7. :)))))))))) (2 ноември 2008 в 03:48)

    Само защото няма сложни думи и остроумия не значи, че книгата не струва. Книгата е велика. „Спасителят в ръжта“ е живота на човек. Погледа на бунтара върху матрицата, в която живеем, нетърпимостта му към всичко мръсно в живота и извода, че единственото, което има стойност са децата.

    • 8. butsius (3 ноември 2008 в 14:43), оценка: 6 от 6

      Аз си мисля, че акцентът книгата е не толкова върху обществото („матрицата :-)“), а по-скоро върху самия герой. Това е книга за юношеството и за съзряването.

      Книга е написана от гледна точка на лирическия герой. Речникът е изцяло стъкмен от няколко лафа („братче“, „просто ме убива“), звучи детски и точно това й е очарованиет. Чел съм я като малък (демек като съм бил колкото героя, някъде 7/8 клас) и тогава не я разбрах. Просто я дочетох за да видя какво ще стане на края. Сега като я препрочитам и душата ми се топли.

      Нещо, които не разбирам, е защо книгата е в задължителната програма за изучаване в училище в доста страни. Според мен децата нищо няма да разберат и просто ще се измъчат, като четат книгата преждевременно.

    • 117. Митко Н. Иванов - Гравитон (21 юни 2017 в 19:20)

      Когато си на 70 години и още не си бил чел „Спасителят в ръжта“, а си завършил и Българска филология, разбираш колко много си пропуснал, че я прочиташ едва сега! Несъмнено „Спасителят в ръжта“на Дж.Д.Селинфжър, е Велико произведение! Въпросът е как да провокирам съвременния си, 28 годишен внук да го прочете!?

  • 9. Петя (5 април 2009 в 17:15)

    Чела съм много книги, но тази остави най-ярък отпечатък в съзнанието ми. Наистина е велика. Главния герой ми стана изключително симпатичен още от първото изречение, което поне според мен е от голямо значение за книгата. Освен всичко останало има и дълбок смисъл.

    За тези, които са останали разочаровани-просто не казвайте нищо, защото тази книга много отдавна се смята най-малкото за стойностна, да не говорим, че за повечето хора е и увлекателна!

  • 10. Емилиян (3 януари 2010 в 13:53)

    Радвам се, че като цяло, положителните мнения преобладават. Аз също мисля, че това е изключителен роман. Това е от малкото книги, които след като прочетеш веднъж, отново и отново препрочиташ пасажи от нея (ако те е впечетлила, разбира се). Понякога просто я отварям на случайна страница, зачитам и се кефя. Струва ми се, това което я прави страхотна, е че при появата си , тя е нещо ново — стилът на Селинджър е несрещан и неповторим

    (Вероятно днес има имитатори). Всъщност тя е изпълнена с остроумия — незнам защо автора на коментар 7 мисли обратното. Това, че те грабва още с първите изречения е напълно вярно, както отбеляза Петя. Никоя друга книга не ме е впечетлила толкова. Истиа.

    • 62. Попов (31 май 2013 в 11:12)

      Книгата е добра, но превода е ужасен.

  • 11. Емилиян (3 януари 2010 в 13:55)

    Само искам да кажа, че забелязах грешката при членуването — да не помислите, че съм неграмотен.

    • 87. pevass (29 април 2014 в 15:42), оценка: 5 от 6

      Виж как си писал " незнам " и тогава си задавай въпроса, дали аджеба си грамотен..?

  • 12. Rhea (19 януари 2010 в 11:31)

    Със съжаление отбелязвам, че в книгата не открих нито един от аспектите в коментарите на читателите.

    Безцелното лутане на един пубертет.

  • 13. Дари (31 януари 2010 в 17:33)

    Бог да прости гениалния Селинджър!

  • 14. Деян (11 февруари 2010 в 20:20)

    Абсолютно съгласен с Rhea. Братче, направо ме убивате — какво толкова видяхте в тая книга?! Може би някои ги връща в детството, и начина, по който са разсъждавали тогава.. И в това е целият й смисъл.

  • 15. Гери (7 март 2010 в 12:27)

    Както казаха някои преди мен, стилът на писане не блести нищо.. Не защото Селинджър не умее, а защото историята се разказва от името на 16-годишно момче. Очарователно и някак невинно.

    Колкото до смисъла — всеки го намира сам за себе си. Нормално е да ни връща в детството, но наистина не разбирам как някои хора не се трогват поне мъничко.. Всички ние сме минали през този период, всички сме мислили по начина, по който мисли Холдън, но не всички сме били така чувствителни като него. За жалост :)

    • 60. читанко (2 април 2013 в 22:42)

      Прочети я на англ. и тогава може и да спорим-превода е ужас!

  • 16. adani (4 април 2010 в 14:29)

    Трябвa нaистина да си много ограничен,за да не вникнеш в дълбокия смисъл на книгата.Великолепна.

  • 17. sis (11 април 2010 в 18:36)

    Това тук е най-некадърния превод, който съм виждала от много време насам. На места е толкова смешно, че направо е трагично. Освен меко казано неточния превод, често се набиват на очи опитите на преводача да цензурира книгата, които са не просто неуспешни, а направо смешни.

    „Как е половият ти живот?“ — ако някой ми зададе този въпрос по този начин, сериозно ще се притесня. Това не е единственият пример.

    „Полът е нещо, което не разбирам“ — в този случай да преведеш sex като пол не е обикновена преводаческа грешка, а явно неразбиране на превеждания текст.

    „Е, след смъртта на Христос не са се държали лошо, но докато е бил жив, видял ли е някаква полза от тях? Чушки!“ — къде ги видя тези „чушки“, не можах да разбера. Преводачът на няколко места просто е вмъквал думи и изрази, които ги няма в книгата. Ако преводът на „they say he don’t and she don’t“ e „те казват тилифон и адрез“, значи определено ни трябва нов английско-български речник.

    Книгата е трудна, бих казала невъзможна за точен превод. Но този… превод… е не просто неточен, а некомпетентен. Нещо повече, губи се съществена част от смисъла на книгата, предаван от гласа на героя.

    Моят съвет е да прочетете книгата в оригинал, защото е наистина прекрасна. Още по-горещо ви съветвам да не четете този превод, защото ще останете с грешно впечатление, което ще се дължи не на автора, а на некадърния превод.

  • 18. uftak (13 април 2010 в 13:42)

    Hi Sis,

    100% е кофти превода. Със сигурност може да има и по-приличен. Но не е ли все пак по-добре да го има произведението достъпно на български, отколкото да го няма?

    Аз самият, когато сканирах ’разказите’ и ’семейство Глас’ бях изумен колко кошмарни издънки има Тодор Вълчев — един определено прочут и почитан преводач. Казах си: в оня ми ти мракобесен соц е нямал откъде хайванина да провери кое какво значи. Ми че то и сега е така в Бг. Какво като соца е long gone. Имам прясна история с ’ултра-професионални’ преводачи от оня ден.

    Не бъди цинична и непочтителна към труда на другите. Ако можеш направи по-добър превод, предложи го на Борислав, ще се намерят редактори, може и аз да го прочета (най-вероятно с удоволствие). Не че съм институция или нещо подобно — просто обичам творчеството на Селинджър искрено, завършил съм ’английската’ и от много години живея в англоговоряща страна.

    Може би си твърде млада, за да си спомняш жаргона от преди падането на стената. Имаше един чичо, приятел на баща ми, който редовно ми задаваше въпроса: „Как е половия живот?“ за мое най-голямо смущение. Чудех се как да му отговарям на просташката шега без да се изчервя, понеже полов живот нямаше. Имаше училище, гарнирано с мечти и много книги.

    Езикът се промени през тия 20 и кусур години. А и действието не се развива днес, доколкото си спомням…

    Пързалката на живота понякога е по-хлъзгава отколкото ни изглежда. Оставям ти едно сърце, нарисувано с червило върху огледалото в банята, колкото и банално да изглежда. Вътре в сърцето: усмивка. ’Любовта е парче торта.’ LOL!

  • 19. anonlb (11 август 2010 в 17:18)

    Аз имам въпросното издание от 78 с „чудния“ превод на Надя Сотирова и дойдох в читанката, за да видя дали няма да има по-качествено издание, но не би. С този си превод е наистина забележително, че намирате книгата за специална ;)

  • 20. сунито (25 август 2010 в 14:37)

    през целия си живот съм чел 2 или 3 книги и имах много големи очаквания за тази книга ама… греда.Ами то никакъв смисъл не открих освен някакъв пубер и неговите параноически глупости,въобще боза

    • 21. cecko (11 септември 2010 в 11:30)

      Ааааа лудница! Это на това му викам достоверно мнение дадено от специалист хаха. прочел сам вика 3 книги през йивота си … усештам нотка на гордост маи!

  • 22. С. (19 септември 2010 в 18:17)

    Това е най-неграмотният превод, на който съм попадала. Четете книгата на английски, защото е прекрасна и ще е жалко, ако я прочетете в този… кхъм, превод.

  • 23. Петя Колева (4 януари 2011 в 18:15)

    Моя съученичка,носеше „Спасителят в ръжта“ всеки ден в училище,но никога не я четеше.Веднъж забелязах,че се зачете и я помолих да ми даде книгата,за да се запозная с нея чрез резюмето на задната корица,но останових,че такова няма.Затова прочетох първата страница и после втората,и третата и така в края на часа бях прочела 40 страници!Ръката ми е гипсирана и не мога да пиша,затова можех да си позволя да почета.Попринцип не чета,с което не се гордея,но тази книга така ме увлече,че на следващия ден я бях завършила!От начало не мислех,че ще ми хареса до такава степен,но само след 4–5 страници бях забравила за света около мен.Книгата завършиш днес и това че в час по Информационни технологии веднага потърсих малко допълнителна информация за Селинджър доказва интереса ми!

    Така се натъкнах на вашия сайт и реших да споделя мнението си!! :)

    • 25. Михаил (20 февруари 2011 в 17:03)

      Книгата е за тези ,които не четат!

    • 26. Михаил (20 февруари 2011 в 17:04)

      Да Петя Колева да.

  • 24. Петя Колева (4 януари 2011 в 18:20)

    Книгата ми харесва може би защото съм на възраста на Холдън и съм запозната с притесненията му,описано в книгата.Останалите наистина имат право за кофти превода,но е въпрос на задълбоченост да се усетят посланията на книгата.

  • 27. Мери Попинз (5 април 2011 в 23:07)

    ХАХАХА, най-идиотското нещо е да се каже, че ТАЗИ книга има дълбок смисъл. Стига бе, описани са настроения и мисли, които вълнуват човека в 6 клас, а ако ви вълнуват на по-голяма възраст и сте все още ентусиазирано непримирими към суетата и позата на обществото и все още не сте усъзнали че: ТАКА Е БИЛО, ТАКА ЧЕ СИ ОСТАНЕ И ТОВА НЯМА ДА СЕ ПРОМЕНИ, И ЧЕ ТЕЗИ КАЧЕСТВА НА ОБЩЕСТВОТО НЕ ГО ПРАВЯТ НЕКАЧЕСТВЕНО, твърде жалко за вас.

    • 28. нт (6 април 2011 в 11:07), оценка: 6 от 6

      Мила Мери Попинз,

      Изглежда че несъстоятелността на настоящето произведение ви е предизвикало да се изкажете по литературна тема, ползвайки крайно нелитературни изразни средства. ’Идиотско’, боя се, единствено показва с какви категории боравите вие самата, напълно надраснала детската тематика на ’глуповатата’ история.

      Също така се боя, че този тип ’пораснали’ възрастни са описани чудесно в един незабравим пасаж от ’Живот назаем’ на Ремарк. Там героите гледат красиви млади момичета, танцуващи в средиземноморската нощ на Монако. И си представят лишените от въображение и плам бюргерки, в които те ще сте превърнат след само няколко години.

      Друга отлична ’идиотска’ книга, за която се сещам е Малкия принц от някой си дьо сент Екзюпери. Глупак, който обичал да лети на самолет.

      ’У’-съзнаването, Мери, е понякога извън възможностите ни. Хубаво е, обаче, да сме по-скромни, когато повишаваме тон и размахваме пръст.

      Не защото покойният Джей Ди Селинджър чака твоето одобрение. От самоуважение човек е хубаво да се въздържа…

    • 65. Fly_angel (18 август 2013 в 22:26)

      Дълбок смисъл не знам, на мен не ми е коствало много усилия, за да я разбера- и да докосна ме, и да мноого ми хареса : ) Eй ,само ако можех да ги осъзная тези неща за обществото наистина щеше да ми и по-лесно, но за жалост не мога да се примиря с това наистина некачествено общество!Защото аз не действам, държа или реагирам като него и ако се примиря, че то е такова, трябва да се превърна в част от него, а „това ми е смърт“.

  • 29. petia_ruffalo (14 април 2011 в 22:13), оценка: 6 от 6

    Колко е приятно човек да види коментари като на писалия преди мен (нт)! И да исках, нямаше да мога да изкажа мислите си така добре и да поставя уважаемата госпожица (или госпожа) на мястото й. Колкото го книгата — казвала съм много пъти на много места — една от любимите ми. С удоволствие си я препрочитам от време на време и всеки път откривам нещо ново (невероятно за тези, които определят книгата за „идиотска“, но факт).

  • 30. ЕОС (25 април 2011 в 14:25)

    Каква некомпетентност!!! Жалко е, че има толкова необразовани и духовно бедни хора. Съжалявам ви!!!

  • 31. митака (7 май 2011 в 17:58)

    Тази книга е направо СВЕТОВНА! Честно Ви казвам…

    Колко чувствително е това „хлапе“ в един толкова „дебелокож“ свят…, в който и ние вече живеем двайсет, че и повече години…

    И въпреки, че съм мъжага, доста си поплаках докато я прелиствах…

    Явно успях да се „заразя“ от тази странна чувствителност ;)

  • 32. Nanence88 (20 септември 2011 в 04:56)

    Ужасен превод,личи си,че е стар:/

  • 33. щирлиц (15 юли 2012 в 18:26)

    в общи линии коментарите ми напомнят за един епизод от тул уленшпигел, където се правеше на художник, но беше изтипосал едно празно платно. като го представя казва, че това е толкова възвишено, че ако някой е прост и не разбира ще види само бяло платно. та всички баровци се надпреварваха да се хвалят колко добре са излезнали на картината.

    искам да попитам умниците по-горе защо според тях всички хора трябва да харесват точно тази книга? какво прави тази книга по-добра от пипи дългото чорапче? защо не се опитате поне да разберете, че хората никога не са били еднакви, не са еднакви и никога няма да бъдат еднакви. само дето в опита си да блеснете и да се намерите на бялото платно излагате себе си.

    • 41. alegra1234 (28 януари 2013 в 21:43)

      Това, за бялото платно и Тил Уйленшпигел, ми хареса…Ама има и tabula rasa -„чиста дъска“…Чувал ли си за нея или я чувстваш в себе си? За книгата — първо прочети за автора, после — за времето, в което е писана…Не времето навън или това от часовника, а историческото…После прочети новината за убийството на децата в САЩ и т.н.Е, и ако и сега не си разбрал защо „Спасителят в ръжта“ е класика, язък…

  • 34. sle1914 (26 януари 2013 в 17:52), оценка: 6 от 6

    Невероятен роман.Прочетох го на един дъх.Класика !!!

  • 35. натали (27 януари 2013 в 16:57)

    Има много хубави книги и аз харесвам четенето но със сигурност тази книга не е от любимите ми. Не ми хареса тази книга и това е, на когото е харесала хубаво, но това че е класика и т.н.т. не я прави интересна поне за мен не беше.Не мога да поставям оценки на автори, нито на произведения, мисля че не е редно. Единственото което си позволявам е на мен лично тази книга ми е боза.

    • 36. zlobar69 (28 януари 2013 в 11:43)

      Слава Богу!

      Мислех си , че съм нещо сбъркан, след като не харесвам „Спасителят в ръжта“, а всички други се прехласват по нея.Оказа се,че има и други трезвомислещи.

      • 44. Анн Шърли (29 януари 2013 в 23:17), оценка: 6 от 6

        За „трезвомислещите“ е препоръчително да се занимават със счетоводителство, не да четат Селинджър.

    • 40. alegra1234 (28 януари 2013 в 21:35)

      Не хаби книгите — пий боза, достатъчно ти е…

  • 37. лелитооо (28 януари 2013 в 18:50)

    Като един неграмотен и не толкова умен човек, искам да споделя, че това е една от най-тъпите книги които съм чела!Е, разгеле имало и други като мен…

    • 39. alegra1234 (28 януари 2013 в 21:34)

      Да, има — те ни управляват,споко…

  • 38. Иван (28 януари 2013 в 20:47)

    Аз по принцип не обичам северно-американската литература, но много ми е интересно как тези, които определят „Спасителя в ръжта“ като „тъпа“ книга биха определили например "Улица „Консервна“, „Да убиеш присмехулник“, „Зимата на нашето недоволство“ и някои подобни произведения на американски автори? Не смея и да питам за европейски класици, а що се отнася до мнението им за Тургенев, Толстой или особено за Достоевски — просто ме побиват тръпки!

    Не знам обаче, защо приемането на мненията на неграмотни, необразовани или прочели „2-3 книжки“ особи, се счита за демократичност и плурализъм в изкуството, като това си е просто принизяване и въпиюща липса на естетически критерии?!

    • 43. Wallküre (29 януари 2013 в 23:10), оценка: 6 от 6

      Иване, какво се нервираш излишно? „Калта може да покрие диаманта, но не и да го изцапа.“ Нека си коментират, тебе какво те бърка? Или мислиш, че ако им се забрани да изразяват мнението си (било то и нелепо), изведнъж ще почнат да четат и оценяват световната класика?

      • 49. Иван (30 януари 2013 в 20:59)

        Е, това за диаманта ме възхити!!! Бях го забравил този израз, но искренно ти благодаря, че ми го припомни! Друго няма какво да се добави.

    • 51. лелитооо (30 януари 2013 в 22:57)

      Драги ми господине, просто за информация харесвам Достоевски, не харесвам Толстой и искрено мразя Дикенс! И като особа прочела доста повече книжки от една или две, просто изразих своето мнение за тази книга което не е положително! Това, че то не съвпада с вашето не ме прави неграмотна или необразована!

      Не смятам, че трябва да превъзнасям дадено произведение само защото е обявено за класика!И не мисля, че трябва да използвам високопарна реч само за да изтъкна колко съм интелигентна, когато мога да го напиша с прости думи!За мен тази книга е тъпа и това си е мое мнение! Не знам доколко съм образована, но поне имам възпитание което не ми позволява да обиждам хората с чието мнение не съм съгласна!

      • 52. atman (30 януари 2013 в 23:16)

        Драга ми Госпожице,

        Ако намерението Ви е било да дадете оценка за книгата, то най-лесният начин да го направите, е като я оцените по скалата от едно до шест.

        След като сте решили да изразите мнението си във вид на КОМЕНТАР — то добрият тон изисква да се аргументирате.

        Забележете, че не Ви карам да харесвате книгата, а да проявите УВАЖЕНИЕ към онези които очакват да си съставят предварително мнение за книгата въз основа на Вашето мнение.

  • 42. лили (29 януари 2013 в 22:50)

    Направо не е за вярване как една посредствена книга може да предизвика толкова коментари…

  • 45. metmen (29 януари 2013 в 23:39), оценка: 4 от 6

    Когато четох българския превод на книгата, бях отвратен. Цнезурата е съсипала всички позитивни страни на романа и той изглежда като някаква бозица, достойна за колекцията на самотни 13-годишни момиченца. След това реших да го прочета на английски, защото трябваше да я рпезентирам, и разбрах, че е превода няма нищо общо с действителността. Оригиналната версия е много по-изтънчена и прозорлива, успява да те докосне по някакъв начин. Все пак това е най-слабото произведение на Селинджър и препоръчвам то да бъде прочетено първо, а след него да се четат къде-къде по завършените му разкази.

  • 46. мира (30 януари 2013 в 17:27)

    Стига с този спасител, няма ли по-интересни книги от него. Интересно как като някой каже за някоя книга, че е специална, гениална велика и др. всички ли трябва да сме съгласни

  • 47. atman (30 януари 2013 в 18:55)

    Разбира се, че никой няма да ти опре пистолет на челото и да те принуди да харесваш някоя книга.

    Но все пак е редно преди да пуснеш коментар, че дадена книга е „посредствена“ или просто „тъпа“ — да се замислиш дали всички онези, които са я опеределили като „шедьовър“ нищо не разбират от литература.

    Поне от уважение към онези които са и дали висока оценка, е необходимо да АРГУМЕНТИРАШ мнението си.

    Ако не не ти се търсят аргументи… — Ами гласувай с ниска оценка и толкоз.

    Но такива неаргументирани мнения са дразнещи.

    • 48. мира (30 януари 2013 в 20:56)

      Моля да бъда извинена, но няма да се аргументирам за нещо, което нито е толкова важно нито си струва усилията.Аргументи се дават за важни и стойностни неща.

      • 50. Иван (30 януари 2013 в 21:07)

        Много си права, Мира. Няма да си хабиш аргументите за глупсти, я! Това да не са любовните романи от поредицата „Арлекин“ например, или Сандра Браун?! Това даже не е Паулу Куелю!

        • 55. мира (31 януари 2013 в 15:44)

          Ванка не харесвам тази книга и това е. Извини ме ако сън те обидила, предполагам, че си много интелигентен и стойностен човек. Пожелавам ти една много интересна година и много поводи за усмивки.

          • 57. Иван (31 януари 2013 в 21:48)

            Наистина ти благодаря за отговора! Мир и уважение от мен!!!

      • 53. Анн Шърли (30 януари 2013 в 23:58), оценка: 6 от 6

        Извинена си, а също ще бъдеш извинена, ако решиш да ни лишиш и от „мнението“ си, защото то също не изпъква с особена стойност.

        • 54. нт (31 януари 2013 в 10:02), оценка: 6 от 6

          „За «трезвомислещите» е препоръчително да се занимават със счетоводителство, не да четат Селинджър.“

          Анн Шърли, великолепно казано!

          Благодаря за чудесното изречение!

          Виждам че ’дискусията’ има развитие. Чудя се как всички не са се прехвърлили при рибката-бананка.

          Дали да ги поканя да се изкажат и там, а и да ни осветлят какво мислят за „Сиймор, запознаване“…

  • 56. д (31 януари 2013 в 20:49)

    ами и аз не я харесвам, какво да направя. Не ми излиза истински и това си е. Селинджър го открих чрез разказите му. Особено някои от тях са в пъти по-добри от Спасителя, въпреки че от дистанцията на времето поизгубиха блясъка си.

  • 58. zlobar69 (2 март 2013 в 15:13)

    Всемогъщи Боже!

    Не знаех, че има хора, които определят професията ти само по отношението към дадена книга! Не разбирам защо се правят генерални изводи само защото мнението на даден читател не съвпада с тяхното. За „интелектуалците“ само ще отбележа следното — на нито една книга, а аз съм прочел много, не съм видял надпис „за интелектуалци“ или пък „за счетоводители“.Колкото до Стайнбек или Коелю, ами да — харесвам Стайнбек и чета Коелю, въпреки че не ми е много ясен, но ми харесва това че ме кара да мисля. И накрая ми се ще да ви припомня една детска приказка, сигурен съм ,че всички я помните, нарича се „Новите дрехи на Царя“.

    „Имало едно време…..“

  • 59. B_T (31 март 2013 в 10:50)

    Жалко ,че има хора,които наричат книгата " тъпа" и „идиотска“ ! И такива,които хабят енергия да негодуват от превода(буквите и зпетайките ли ,ще ви помогнат да разберете смисълът и посланието ) Аз също не бих я нарекла класика,защото по този начин бих обидила руските класици. И със сигурност не би могла да е претендент за нобелова награда по литература.Но книгата притежава нещо много ценно и чувствено-това ,което хората днес и за напред ще пренебрегват,а именно простичките неща в живота( Боже,та той искаше да отведе любимата си и да живеят заедно в колиба,та какво по-истинско и естествено от това).Колко беше огорчен от глупостта на хората,тяхното позьорство ,лицемерие и пошлост.

    Кара те да се замислиш върху сегашния изкривен материален свят и да разбереш,че всъщност щастието не се крие в лукса и богатството!

  • 61. Ан (20 април 2013 в 22:19)

    Главният герой е самият автор.Книгата е много добра.

  • 63. игумена (22 юни 2013 в 04:32)

    Очаквах повече от книгата.Според мен е загуба на време да се чете,по-интресен е даже годишният счетоводен баланс…

  • 66. Батето (11 септември 2013 в 20:07)

    В глави 22 и 24 мисля, че липсват пасажи.

  • 67. Един от всички (13 октомври 2013 в 03:22)

    Разни хора, разни идеали. Когато осъзнаеш, че с някого не можеш да се разбереш, значи си започнал да се разбираш с него. Всеки гледа на книгата под различен ъгъл и я възприема според собствената си гледна точка, интереси в живота и житейски опит. Чудно ми е само, защо хора, самоопределящи се за интелигентни, не възприемат мнение, което не отговаря на собственото им и ползват квалификации, за да покажат колко „низши“ са инако мислещите?

  • 68. dadio (13 октомври 2013 в 14:13), оценка: 6 от 6

    Когато започнах да чета тази книга за пръв път, бях очарована от Холдън Колфийлд. Препрочитам тази книга почти всяка година. Мога да слушам този глас цял живот.

    • 69. някой (13 октомври 2013 в 15:18)

      стига с този спасител, има и по-хубави книги

  • 70. acutebujo (14 октомври 2013 в 20:59), оценка: 6 от 6

    Например? Като изключим руските класици.

    • 71. д. (27 октомври 2013 в 01:01)

      старогръцките класици

  • 74. tzbop (2 декември 2013 в 22:46), оценка: 4 от 6

    Книгата не е лоша, но въпреки това мисля, че има много, много по — стойностни произведения от нея! Става, за „убиване на времето“ ….

  • 75. Крисчън (19 януари 2014 в 11:50)

    Искам да изложа една по — различна гледна точка. Това, което ме притеснява е, че всеки повтаря едно и също, че тази книга трябва да бъде прочетена/ Напомня ми малко за манията по Коелю /. Има книги, които по мое мнение са по — стойностни, но не се препоръчват по форумите с такава жар. Мразя натрапването на мнение, било то добро или лошо. Не харесвам книгите, които се натрапват от общественото мнение. Да, не е културно да кажеш, че книгата е „тъпа“ и никой възпитан човек не би се изразил по този начин, но не бих я поставила в топ 10. Изградих си страшно високи очаквания, които не бяха оправдани. Ще я дочета само от уважение към автора.

  • 76. танита (27 януари 2014 в 14:08)

    Стигнах едва до 5-та глава и не издържах на този пародиен превод,мисля да не чета повече от тук,а да си намеря хартиен вариант и да и дам втори шанс.

  • 77. ТИТА (14 февруари 2014 в 10:04)

    Досега не бях чела по голяма малоумщина.Книгата трябва да се прекръсти на деградирането и безмисленото съществуване на един поберитет.НЕ СИ ГУБЕТЕ ВРЕМЕТО СЪС ТАЗИ МАЛОУМНА КНИГА.

    • 78. владо (14 февруари 2014 в 14:40)

      поберитет? след тоя коментар е ясно че тази книга трябва да се прочете. Малко връщане в прогимназията няма да ти навреди.

    • 84. pevass (28 април 2014 в 18:17), оценка: 5 от 6

      Алоооуууу, може ли в три изречения да се допуснат 10 правописни грешки ? Може. Вие можете.

  • 79. Anna Karenina (14 февруари 2014 в 22:45)

    Все си мисля, че колкото и едно произведение да е обявено за „класика“, това не изключва възможността то да не се хареса на част от читателите!? И аз имах по-големи очаквания, с оглед на факта, че заглавието присъства в повечето световни класации, но не ми хареса особено и толкоз… Продължавам към следващото заглавие! :)

  • 80. Stas Kirov (20 март 2014 в 19:44), оценка: 4 от 6

    Не бих искал да се отнеса с неуважение към автора и преводачите, но не поставям точно това произведение сред най-увлекателните, поне в моята скромна класация.

    С удоволствие чета У.Уортън, Дж.Стайнбек, Р.Бах, но тази книга е далеч от класификацията „Класика“, и това, че се изучава в нечии училища не я прави особено ценно четиво.

    Книгите на Е.М.Ремарк, не се изучават и до сега в немските училища, но това не ги прави по-малко стойностни…

    Но това е моя строго персонална оценка, а както гласи една древна мъдрост:

    За вкусове не бива да се спори.

  • 81. Веселин Стаматов (29 март 2014 в 14:35)

    Има книги които трябва да прочетеш! Тази не е от тях.

  • 82. Астроанакс (29 март 2014 в 19:13)

    Не харесвам черен хайвер. (не че винаги ми се предлага, но съм имал възможност да пробвам няколко пъти и не съм отказвал само и само да разбера какво му е толкова специалното) Това че нещо е високо оценено от един (или милиони) не задължава друг да го харесва. Впечатленията и възприемането са твърде индивидуални неща за да критикуваме тези, които не споделят нашата (плюс тази на още милион души) възхита от произведение, манджа или каквото и да е там. Читателите, които не са харесали „Спасителя“ може да намерят това, което ние намираме тук в някоя друга книга (или произведение на изкуството) — същите ценности и поуки да са просто поднесени по друг начин, с други изразни средства. За нас, които сме ги открили в ръжта остава да благодарим на автора, преводачите и читанка. Радвайте се на живота!

  • 83. pevass (28 април 2014 в 18:15), оценка: 5 от 6

    Въпрос на вкус — казало кучето и си облизало гъза… След като не Ви харесва книгата, защо я коментирате ? Просто подминете. Обаче, нали трябва да се направим на велики. И, след като сте решили да коментирате, поне пишете правилно. Тя в едно изречение с пет думи прави шест правописни грешки, ще дава оценка на Селинджър…

    • 85. notman (28 април 2014 в 22:35)

      Е, не съм убеден, че само читатели, които харесват дадена творба, имат право да я коментират. Все пак това е (читателски) форум, а не майсторски клас по писане на панегирици.

      Но за другото си прав — нелепо е човек, който не е усвоил елементарен учебен материал за пети клас, авторитетно да се изхожда по отношение на Селинджър или на когото и да било.

      • 86. pevass (29 април 2014 в 15:37), оценка: 5 от 6

        Да, прав сте за коментарите. По принцип избягвям да коментирам, и рядко чета коментари, особено, ако броя на елементарните грешки е повече от този на думите. Явно, вчера ми е дошъл в повече афекта. „Незнам“, както пишат някои, които много нещо били изчели… Да се смее ли човек, да плаче ли ? И аз не знам…

  • 88. to5ov (5 юни 2014 в 00:59)

    Не можах да я довърша, отегчих се просто..

    Ще я търся на английски, това е просто някакъв фарс с този превод.

    Едно нещо обаче ми се изясни: защо комунягите са били толкова щастливи да я преведат едно време, ясно си спомням, че заглавието на този роман се спрягаше доста често през комунизма..

  • 89. Деница Димитрова (17 октомври 2014 в 16:36)

    Интересна, типично американска книга, в която всеки изгубен тийнеджър би могъл да види себе си. Моето мнение е, че не е безпричинно вмъкването й в учебните програми на повечето западноевропейски страни. Четейки я като възрастен, би могла да те върне към онези години на лутане, когато не разбираш никого най-вече себе си. Да ти припомни онези простички въпроси, вървейки по пътя към себе си, чийто отговор никога не е еднозначен, и най-вече да ти напомни, че виталността на младежките години би могла да бъде мотор и в зряла възраст.

  • 90. Няма значение (28 януари 2015 в 23:40)

    Да кажеш, че книгата не ти харесва — добре. Но мнения от рода на „Това е НАЙ-ТЪПАТА книга, която съм чел!“ или предупреждения като „Не си губете времето с тази МАЛОУМНА книга!“ ме карат да гледам монитора в пълно недоумение. Мисля, че такива крайни изказвания са КРАЙНО НЕУМЕСТНИ! Не ви задължавам да харесвате Селинджър, но ви задължавам да се отнасяте с уважение към творчеството му! Това е най-малкото, което заслужава писател от такъв ранг.

  • 91. mcadams (6 май 2015 в 19:15), оценка: 6 от 6

    Нямах очаквания, не научих нищо от книгата … Не мога да вникна в обикновени размисли на героя и диалози, по такъв начин, че да разбирам неща, които не са написани, за мен това е като да си измислям! Видях само, че героят не харесва фалша в останалите — лъжата и прикриването на истинската същност …

  • 92. astfgl (22 май 2015 в 00:17)

    Доста свежо книжле, лично мнение. За търсещите смисъла на живота — ми не е тук, въпреки това си заслужава отделеното време.

    • 93. Фракс (22 май 2015 в 08:26)

      Тюх да му се не знае! Не ми върви и туй то! Чух от един познат, че в това книжле може да се открие смисълът на живота, вселената и всичко останало. И реших да го прочета, а след това да си живея весело и щастливо, без да се обременявам с повече книги. Обаче ти попари крехките ми детски мечти! Би ли могъл, като очевидно по-запознат от мен, да ми препоръчаш книгата, в която мога да намеря смисъла на живота?

      • 94. cuzco (22 май 2015 в 21:33)

        „Души в окови“ на Съмърсет Моъм.Прочети тази книга,според мен може да намериш повече за смисъла на живота в тази книга.И аз не съм доволен от „Спасителят в ръжта“ За съжаление я няма в chitanka.

      • 95. Any Catcher in the Rye (22 май 2015 в 21:54)

        Уважаеми фракс!

        В това „книжле“ (http://chitanka.info/text/2090-spasiteljat-v-ryzhta) се намира нещо повече от това, което ти си търсил — да го прочета, а след това да си живея весело и щастливо, без да се обременявам с повече книги!

        Като оптимист ще ти кажа — няма да намериш книгата, която да ти разкрие смисъла на живота :)

        Защото никой никога в цъфналата ръж не ще ти каже,

        че никога не ще забрави този някой в цъфналата ръж.

        Деца играят в нивата с нацйфгяла ръж

        и пропаст има в края й,

        и да си спасител в нивата с цъфналата ръж

        е смисъл.

        • 96. Фракс (23 май 2015 в 00:55)

          Уважаеми Any Catcher in the Rye,

          Навярно ще ти е от полза да се запознаеш със съдържанието на тази страница:

          http://bg.wikipedia.org/wiki/Сарказъм

          ;)

          • 97. нт (23 май 2015 в 01:48), оценка: 6 от 6

            Фракс, имам лична молба.

            Моля ви, регистрирайте се, за да могат читателите (персонално аз) да се радват на мненията ви в концентриран вид и с един клик.

            (въздъх) Никога нямаше да ми хрумне че вчерашният ви постинг може да бъде интерпретиран така, че да привлече двама поучители.

            Надявам се да четете английски. Искам да ви поздравя с текста по-долу — един от неиздаваните в книга разкази на Селинджър. Прочетох го за пръв път преди около два месеца и продължавам да усещам вкуса от досега с шедьовър.

            Учудващо е че въздействието беше подобно на това което изпитах преди 25 години, когато неподозиращ нищо започнах да чета някакъв си разказ с лековатото заглавие „Идеален ден за лов на рибка-бананка“.

            ---

            Last Day of the Last Furlough

            (Saturday Evening Post, July, 1944)

            J. D. Salinger

            Technical Sergeant John F. Gladwaller, Jr., ASN 32325200, had on a pair of gray-flannel slacks, a white shirt with the collar open, Argyle socks, brown brogues and a dark brown hat with a black band. He had his feet up on his desk, a pack of cigarettes within reach, and any minute his mother was coming in with a piece of chocolate cake and a glass of milk.

            Books were all over the floor--opened books, closed books, best sellers, worst sellers, classic books, dated books, Christmas-present books, library books, borrowed books.

            At the moment, the sergeant was at the studio of Mihailov, the painter, with Anna Karenina and Count Vronsky. A few minutes ago he had stood with Father Zossima and Alyosha Karamazov on the portico below the monastery. An hour ago he had crossed the great sad lawns belonging to Jay Gatsby, born James Gatz. Now the sergeant tried to go through Mihailov’s studio quickly, to make time to stop at the corner of Fifth and 46th Street. He and a big cop named Ben Collins were expecting a girl named Edith Dole to drive by. . . . There were so many people the sergeant wanted to see again, so many places worth ----

            „Here we are!“ said his mother, coming in with the cake and milk.

            Too late, he thought. Time’s up. Maybe I can take them with me. Sir, I’ve brought my books. I won’t shoot anybody just yet. You fellas go ahead. I’ll wait here with the books.

            „Oh, thanks, mother,“ he said, coming out of Mihailov’s studio. „That looks swell.“

            His mother set down the tray on his desk. „The milk is ice cold,“ she said, giving it a build-up, which always amused him. Then she sat down on the foot-stool by his chair, watching her son’s face, watching his thin, familiar hand pick up the fork--watching, watching, loving.

            He took a bite of the cake and washed it down with milk. It was ice cold. Not bad. „Not bad,“ he commented.

            „It’s been on the ice since this morning,“ his mother said, happy with the negative compliment. „Dear, what time is the Corfield boy coming?“

            „Caulfield. He’s not a boy, mother. He’s twenty-nine. I’m going to meet the six-o’clock train. Do we have any gas?“

            „No, don’t believe so, but your father said to tell you that the coupons are in the compartment. There’s enough for six gallons of gas, he said.“ Mrs. Gladwaller suddenly discovered the condition of the floor. „Babe, you will pick up those books before you go out, won’t you?“

            „M’m’m,“ said Babe unenthusiastically, with a mouthful of cake. He swallowed it and took another drink of milk--boy, it was cold. „What time’s Mattie get out of school?“ he asked.

            „About three o’clock, I think. Oh, Babe, please call for her! She’ll get such a kick out of it. In your uniform and all.“

            „Can’t wear the uniform,“ Babe said, munching. „Gonna take the sled.“

            „The sled?“

            „Uh-huh.“

            „Well, goodness gracious! A twenty-four-year-old boy.“

            Babe stood up, picked up his glass and drank the last of the milk--the stuff was really cold. Then he side-stepped through his books on the floor, like a halfback in pseudo-slow motion, and went to his window. He raised it high.

            „Babe, you’ll catch your death of cold.“

            „Naa.“

            He scooped up a handful of snow from the sill and packed it into a ball; it was the right kind for packing, not too dry.

            „You’ve been so sweet to Mattie,“ his mother remarked thoughtfully.

            „Good kid,“ Babe said.

            „What did the Corfield boy do before he was in the Army?“

            „Caulfield. He directed three radio programs: I Am Lydia Moore, Quest for Life, and Marcia Steele, M.D.“

            „I listen to I Am Lydia Moore all the time,“ said Mrs. Gladwaller excitedly. „She’s a girl veterinarian.“

            „He’s a writer too.“

            „Oh, a writer! That’s nice for you. Is he awfully sophisticated?“

            The snowball in his hands was beginning to drip. Babe tossed it out the window. „He’s a fine guy,“ he said. He has a kid brother in the Army who flunked out of a lot of schools. He talks about him a lot. Always pretending to pass him off as a nutty kid."

            „Babe, close the window. Please,“ Mrs. Gladwaller said.

            Babe closed the window and walked over to his closet. He opened it casually. All his suits were hung up, but he couldn’t see them because they were enveloped in tar paper. He wondered if he would ever wear them again. Vanity, he thought, thy name is Gladwaller. All the girls on a million busses, on a million streets, at a million noisy parties, who had never seen him in that white coat Doc Weber and Mrs. Weber brought him from Bermuda. Even Frances had never seen it. He ought to have a chance to come in some room where she was, wearing that white coat. He always felt he looked so homely, that his nose was bigger and longer than ever, when he was around her. But that white coat. He’d have killed her in that white coat.

            „I had your white coat cleaned and pressed before I put it away,“ his mother said, as though reading his thoughts--which irritated him slightly.

            He put on his navy-blue sleeveless sweater over his shirt, then his suede windbreaker. „Where’s the sled, mom?“ he asked.

            „In the garage, I suppose,“ his mother said.

            Babe walked past where she still sat on the footstool , where she still sat watching, loving. He slapped her gently on the upper arm. „See ya later. Stay sober,“ he said.

            „Stay sober!“

            Late in October you could window-write, and now, before November was through, Valdosta, New York, was white--tun-too-the-window white, take-a-deep-breath white, throw-your-books-in-the-hall-and-get-out-in-it white. But even so, when the school bell rang at three o’clock these afternoons the passionate few--all girls--stayed behind to hear adorable Miss Galtzer read another chapter of Wuthering Heights. So Babe sat on the sled, waiting. It was nearly three-thirty. C’mon out, Mattie, he thought. I don’t have much time.

            Abruptly, the big exit door swung open and about twelve or fourteen little girls pushed and shoved their way into the open air, chattering, yelling. Babe thought they hardly looked like an intellectual bunch. Maybe they didn’t like Wuthering Heights. Maybe they were just bucking for rank, polishing apples. Not Mattie though. I’ll bet she’s nuts about it, Babe thought. I’ll bet she wants Cathy to marry Heathcliff instead of Linton.

            Then he saw Mattie, and she saw him at the same instant. When she saw him, her face lit up like nothing he ever saw before, and it was worth fifty wars. She ran over to him crazily in the knee-deep, virgin snow.

            „Babe!“ she said. „Gee!“

            „Hiya, Mat. Hiya, kid,“ Babe said low and easy. „I thought maybe you’d like to go for a ride.“

            „Gee!“

            „How was the book?“ Babe asked.

            „Good! Did you read it?“

            „Yep.“

            „I want Cathy to marry Heathcliff. Not that other droop, Linton. He gives me a royal pain,“ Mattie said. „Gee! I didn’t know you were coming! Did mamma tell you what time I got out?“

            „Yes. Get on the sled and I’ll give ya a ride.“

            „No. I’ll walk with you.“

            Babe bent down and picked up the drag rope of the sled; then he walked through the snow toward the street, with Mattie beside him. The other kids, the rest of the Wuthering Heights crowd, stared. Babe thought, This is for me. I’m happier than I’ve ever been in my life. This is better than my books, this is better than Frances, this is better and bigger than myself. All right. Shoot me, all you sneaking Jap snipers that I’ve seen in the newsreels. Who cares?

            They were in the street now. Babe took up the slack of the drag rope, attached it out of the way and straddled his sled.

            „I’ll get on first,“ he said. He got into position. „Okay. Get on my back, Mat.“

            „Not down Spring Street,“ Mattie said nervously. „Not down Spring Street, Babe.“ If you went down spring Street you coasted right into Locust, and Locust was all full of cars and trucks.

            Only the big, tough, dirty-words boys coasted down Spring. Bobby Earhardt was killed doing it last year, and his father picked him up and Mrs. Earhardt was crying and everything.

            Babe aimed the nose of the sled down Spring and got ready. „Get on my back,“ he instructed Mattie again.

            „Not down Spring. I can’t go down Spring, Babe. How ’bout Randolph Avenue? Randolph is swell!“

            „It’s all right. I wouldn’t kid you, Mattie. It’s all right with me.“

            Mattie suddenly got on his back, pushing her books under her stomach.

            „Ready?“ said Babe.

            She couldn’t answer him.

            „You’re shaking,“ Babe said, finally aware.

            „No.“

            „Yes! You’re shaking. You don’t have to go, Mattie.“

            „No, I’m not. Honest.“

            „Yes,“ said Babe. „You are. You can get up. It’s all right. Get up, Mat.“

            „I’m okay!“ Mattie said. „Honest I am, Babe. Honest! Look!“

            „No. Get up, honey.“

            Mattie got up.

            Babe stood up, too, and banged the snow free from the runners of the sled.

            „I’ll go down Spring with you, Babe. Honest. I’ll go down Spring with you,“ Mattie said anxiously.

            „I know that,“ said her brother. „I know that.“ I’m happier than I ever was, he thought. „C’mon,“ he said. „Randolph is just as good. Better.“ He took her hand.

            When Babe and Mattie got home, the door was opened for them by Corp. Vincent Caulfield in uniform. He was a pale young man with large ears and a blanched scar on his neck from a boyhood operation. He had a wonderful smile which he used infrequently. „How do you do,“ he said, dead-pan, opening the door. „If you’ve come to read the gas meter, you two, you’ve come to the wrong house. We don’t use gas. We burn the children for heat. Always have. Good day.“

            He started to close the door. Babe put his foot in the doorway, which his guest proceeded to kick violently.

            „Ow! I thought you were coming on the six o’clock!“

            Vincent opened the door. „Come in,“ he said. „There’s a woman here who’ll give you both a piece of leaden cake.“

            „Old Vincent!“ Babe said, shaking his hand.

            „Who’s this?“ asked Vincent, looking at Mattie, who looked slightly frightened. „It’s Matilda,“ he answered himself. „Matilda, there’s no use in our waiting to get married. I’ve loved you ever since that night in Monte Carlo when you put your last diaper on Double-O. This was can’t last----“

            „Mattie,“ Babe said, grinning, „this is Vincent Caulfield.“

            „Hiya,“ said Mattie, with her mouth open.

            Mrs. Gladwaller stood bewildered by the fireplace.

            „I have a sister just your age,“ Vincent told Mattie. „She’s not the beauty that you are, but she’s probably far brighter.“

            „What’s her grades?“ Mattie demanded.

            „Thirty in arithmetic, twenty in spelling, fifteen in history and zero in geography. She can’t seem to bring her geography grades up with the others,“ Vincent said.

            Babe was very happy, listening to Vincent with Mattie. He’d known that Vincent would be nice with her.

            „Those are terrible grades,“ Mattie said, giggling.

            „All right, you’re so smart,“ said Vincent. „If A has three apples, and B leaves at three o’clock, how long will it take C to row five thousand miles upstream, bounded on the north by Chile? . . . Don’t tell her, sergeant. the child must learn to do things by herself.“

            „C’mon upstairs,“ Babe said, slapping him on the back. „Hiya, mom! He said your cake was leaden.“

            „He ate two pieces.“

            „Where’re your bags?“ Babe asked his guest.

            „Upstairs, the pretties,“ said Vincent, Following Babe up the stairs.

            „I understand you’re a writer, Vincent!“ Mrs. Gladwaller called before they had reached the top.

            Vincent leaned over the banister. „No, no. I’m an opera singer, Mrs. Gladwaller. I’ve brought all my music with me, you’ll be glad to hear.“

            „Are you the guy that’s in I Am Lydia Moore?“ Mattie asked him.

            „I am Lydia Moore. I’ve shaved off my mustache.“

            „How was New York, Vince?“ Babe wanted to know, when they were relaxed in his room and smoking.

            „Why are you in civilian clothes, sergeant?“

            „Been indulging in athletics. I went sledding with Mattie. Not kidding. How was New York?“

            „No more horsecars. They’ve taken the horsecars off the streets since I enlisted.“ Vincent picked up a book from the floor and examined the cover. „Books,“ he said contemptuously. „I used to read ’em all. Standish, Alger, Nick Carter. Book learning never did me no good. Remember that, young feller.“

            „I will. For the last time, how was Yew York?“

            „No good, sergeant. My brother Holden is missing. The letter came while I was home.“

            „No, Vincent!“ Babe said, taking his feet off the desk.

            „Yes,“ said Vincent. He pretended to look through the pages of the book in his hand. „I used to bump into him at the old Joe College Club on Eighteenth and Third in New York. A beer joint for college kids and prep-school kids. I’d go there just looking for him, Christmas and Easter vacations when he was home. I’d drag my date through the joint, looking for him, and I’d find him way in the back. The noisiest, tightest kid in the place. He’d be drinking Scotch and every other kid in the place would be sticking to beer. I’d say to him, ’Are you okay, you moron? Do you wanna go home? Do you need any dough?’ And he’d say, ’Naaa. Not me. Not me, Vince. Hiya boy. Hiya. Who’s the babe’ And I’d leave him there, but I’d worry about him because I remembered all the crazy, lost summertimes when the nut used to leave his trunks in a wet lump at the foot of the staircase instead of putting them on the line. I used to pick them up because he was me all over again.“ Vincent closed the book he was pretending to look through. With a circuslike flourish he took a nail file from his blouse pocket and started filing his nails. „Does your father send his guests away from the table if their nails aren’t tidy?“

            „Yes.“

            „What does he teach? You told me, but I forgot.“

            „Biology. . . . How old was he, Vincent?“

            „Twenty,“ Vincent said.

            „Nine years younger than you,“ Babe calculated inanely. „Do your folks--I mean do your folks know you’re going overseas next week?“

            „No,“ said Vincent." Yours?"

            „No. I guess I’ll have to tell them before the train leaves in the morning. I don’t know how to tell mother. Her eyes fill up if somebody even mentions the word ’gun.’“

            „Have you had fun, Babe?“ Vincent asked seriously.

            „Yes, a lot,“ Babe answered. . . . „The cigarettes are behind you.“

            Vincent reached for them. „Seen a lot of Frances?“ he asked.

            „Yes. She’s wonderful, Vince. The folks don’t like her, but she’s wonderful for me.“

            „Maybe you should have married her,“ Vincent said. Then, sharply, „He wasn’t even twenty, Babe. Not till next month. I want to kill so badly I can’t sit still. Isn’t that funny? I’m notoriously yellow. All my life I’ve even avoided fist fights, always getting out of them by talking fast. Now I want to shoot it out with people. What do you think of that?“

            Babe said nothing for a minute. Then, „Did you have a good time--I mean till that letter came?“

            „No. I haven’t had a good time since I was twenty-five. I should have got married when I was twenty-five. I’m too old to make conversation at bars or neck in taxicabs with new girls.“

            „Did you see Helen at all?“ Babe asked.

            „No. I understand she and the gentleman she married are going to have a little stranger.“

            „Nice,“ said Babe dryly.

            Vincent smiled. „It’s good to see you, Babe. Thanks for asking me. G.I.’s--especially G.I.’s who are friends--belong together these days. It’s no good being with civilians any more. They don’t know what we know and we’re no longer used to what they know. It doesn’t work out so hot.“

            Babe nodded and thoughtfully took a drag from his cigarette.

            „I never really knew anything about friendship before I was in the Army. Did you, Vince?“

            „Not a thing. It’s the best thing there is. Just about.“

            Mrs. Gladwaller’s voice shrilled up the stairs and into the room, „Babe! Your father’s home! Dinner!“

            The two soldiers stood up.

            When the meal was over, Professor Gladwaller held forth at the dinner table. He had been in the „last one“ and he was acquainting Vincent with some of the trials the men in the „last one“ had undergone. Vincent, the son of an actor, listened with the competent expression of a good player on-stage with the star. Babe sat back in his seat, staring at the glow of his cigarette, occasionally lifting his cup of coffee. Mrs. Gladwaller watched Babe, not listening to her husband, searching out her son’s face, remembering it when it was round and pink, remembering the summer when it had started to get long and dark and intense. It was the best face, she thought. It wasn’t handsome like his father’s, but it was the best face in the family. Mattie was under the table, untying Vincent’s shoes. He was holding his feet still, letting her, pretending not to notice.

            „Cockroaches,“ said Professor Gladwaller impressively. „Everywhere you looked, cockroaches.“

            „Please, Jack,“ said Mrs. Gladwaller absently. „At the table.“

            „Everywhere you looked,“ her husband repeated. „Couldn’t get rid of ’em.“

            „They must have been a nuisance,“ Vincent said.

            Annoyed that Vincent had to make a series of perfunctory remarks to humor his father, Babe suddenly said, „Daddy, I don’t mean to sound pontifical, but sometimes you talk about the last war--all you fellas do--as though it had been some kind of rugged, sordid game by which society of your day weeded out the men from the boys. I don’t mean to be tiresome, but you men from the last was, you all agree that war is hell, but--I don’t know--you all seem to think yourselves a little superior for having been participants in it. It seems to me that men in Germany who were in the last one probably talked the same way, or thought the same way, and when Hitler provoked this one, the younger generation in Germany were ready to prove themselves as good or better than their fathers.“ babe paused, self-consciously. „I believe in this war. If I didn’t, I would have gone to a conscientious objectors’ camp and swung an ax for the duration. I believe in killing Nazis and Fascists and Japs, because there’s no other way that I know of. But I believe, as I’ve never believed in anything else before, that it’s the moral duty of all the men who have fought and will fight in this war to keep our mouths shut, once it’s over, never again to mention it in any way. It’s time we let the dead die in vain. It’s never worked to the other way, God knows.“ Babe clenched his left hand under the table. „But if we come back, if German men come back, if British men come back, and Japs, and French, and all the other men, all of us talking, writing, painting, making movies of heroism and cockroaches and foxholes and blood, then future generations will always be doomed to future Hitlers. It’s never occurred to boys to have contempt for wars, to point to soldiers’ pictures in history books, laughing at them. If German boys had learned to be contemptuous of violence, Hitler would have had to take up knitting to keep his ego warm.“

            Babe stopped talking, afraid that he had made a terrible fool of himself in front of his father and Vincent. His father and Vincent made no comment. Mattie suddenly came up from under the table, wriggled onto her chair, in cahoots with herself. Vincent moved his feet, looking at her accusingly. The laces of one shoe were tied to the laces of the other.

            „You think I’m talking through my hat, Vincent?“ Babe asked, rather shyly.

            „Nope. But I think you ask too much of human nature.“

            Professor Gladwaller grinned. „I didn’t mean to romanticize my cockroaches,“ he said.

            He laughed and the others laughed with him, except Babe, who resented slightly that what he felt so deeply could be reduced to a humor.

            Vincent looked at him, understanding that, liking his friend immensely. „What I really want to know,“ Vincent said, „is who do I have a date with tonight. Whom.“

            „Jackie Benson,“ Babe answered.

            „Oh, she’s a lovely girl, Vincent,“ Mrs. Gladwaller said.

            „The way you say it, Mrs. Gladwaller, I’m sure she’s as homely as sin,“ Vincent said.

            „No, she’s lovely. . . . Isn’t she, Babe?“

            Babe nodded, still thinking of what he had said. He felt immature and a complete fool. He had been windy and trite.

            „Oh, I remember the name now,“ Vincent recalled. „Isn’t she one of your old flames?“

            „Babe went with her for two years,“ Mrs. Gladwaller said fondly, possessively. „She’s a grand girl. You’ll love her, Vincent.“

            „That’ll be nice. I haven’t been in love this week. . . . Who are you taking, Vincent, as if I didn’t know.“

            Mrs. Gladwaller laughed and stood up. The others stood up too.

            „Somebody has tied my shoelaces together,“ Vincent announced. „Mrs. Gladwaller. At your age.“

            Mattie nearly had a fit. She slammed Vincent on the back, laughing till she was almost hysterical. Vincent watched her, dead-pan, and Babe came around the table, smiling again, picked up his sister and sat her high on his shoulder. He took off Mattie’s shoes with his right hand and gave them to Vincent, who solemnly opened the side flaps of his blouse and put the shoes in his pockets. Mattie howled with laughter, and her brother set her down and walked into the living room.

            He went to the window where his father was standing, and put a hand on his shoulder. „It’s snowing again,“ he said to him.

            Late at night, Babe couldn’t sleep. He tossed and twisted in the dark, then suddenly relaxed, lying on his back. He had known how Vincent would react to Frances, but he had hoped that Vincent wouldn’t say how he felt. What was the good of telling a guy what he knew anyway? But Vincent had said it. He had said it not thirty minutes ago, in this very room. „Boy, use your head,“ he had said. „Jackie is twice the girl Frances is. She runs rings around her. She’s better-looking than Frances, she’s warmer, she’s smarter; she’ll give you ten times the understanding that Frances would ever give you. Frances will give you nothing. And if ever a guy needed understanding, it’s you, brother.“

            Brother. The „brother“ had irritated Babe as much as anything. Even from Vincent.

            He doesn’t know, thought Babe, lying in the dark. He doesn’t know what Frances does to me, what she’s always done to me. I tell strangers about her. Coming home on the train, I told a strange G.I. about her. I’ve always done that. The more unrequited my love for her becomes, the longer I love her, the oftener I whip out my dumb heart like crazy X-ray pictures, the greater urge I have to trace the bruises: „Look, stranger, here is where I was seventeen and borrowed Joe Mackay’s Ford and drove her up to Lake Womo for the day. . . . Here, right here, is where she said what she said about big elephants and little elephants. . . . Here, over here, is where I let her cheat Bunny Haggerty at gin rummy at Rye Beach; there was a heart in her diamond run, and she knew it. . . . Here, ah, here, is where she yelled ’Babe!’ when she saw me serve an ace to Bobby Teemers. I had to serve an ace to hear it, but when I heard it my heart--you can see it right here--flopped over, and it’s never been the same since. . . . And here--I hate it here--here is where I was twenty-one and I saw her in one of the booths at the drugstore with Waddell, and she was sliding her fingers back and forth through the knuckle grooves of his hand.“

            He doesn’t know what Frances does to me, Babe thought. She make me miserable, she makes me feel rotten, she doesn’t understand me--nearly all of the time. But some of the time, some of the time, she’s the most wonderful girl in the world, and that’s something nobody else is. Jackie never makes me miserable, but Jackie never really makes me anything. Jackie answers my letters the day she gets them. Frances takes anywhere from two weeks to two months, and sometimes never, and when she does, she never writes what I want to read. But I read her letters a hundred times and I only read Jackie’s once. When I just see the handwriting on the envelope of Frances’ letters--the silly, affected handwriting--I’m the happiest guy in the world.

            I’ve been this way for seven years, Vincent. There are things you don’t know. There are things you don’t know, brother.

            Babe rolled over on his left side and tried to sleep. He lay on his left side for ten minutes, then he rolled over on his right side. That was no good either. He got up. He walked around his room in the dark, tripped over a book, but finally found a cigarette and a match. He lighted up, inhaled till it almost hurt, and as he exhaled he knew there was something he wanted to tell Mattie. But what? He sat down on the edge of his bed and thought it out before he put on his robe.

            „Mattie,“ he said silently to no one in the room, „you’re a little girl. But nobody stays a little girl or a little boy long--take me, for instance. All of a sudden little girls wear lipstick, all of a sudden little boys shave and smoke. So it’s a quick business, being a kid. Today you’re ten years old, running to meet me in the snow, ready, so ready, to coast down Spring Street with me; tomorrow you’ll be twenty, with guys sitting in the living room waiting to take you out. All of a sudden you’ll have to tip porters, you’ll worry about expensive clothes, meet girls for lunch, wonder why you can’t find a guy who’s right for you. And that’s all as it should be. But my point, Mattie--if I have a point, Mattie--is this: kind of try to live up to the best that’s in you. If you give your word to people, let them know that they’re getting the word of the best. If you room with some dopey girl at college, try to make her less dopey. If you’re standing outside a theater and some old gal comes up selling gum, give her a buck if you’re got a buck--but only if you can do it without patronizing her. That’s the trick, baby. I could tell you a lot, Mat, but I wouldn’t be sure that I’m right. You’re a little girl, but you understand me. You’re going to be smart when you grow up. But if you can’t be smart and a swell girl, too, then I don’t want to see you grow up. Be a swell girl, Mat.“

            Babe stopped talking to no one in the room. He suddenly wanted to tell Mattie herself. He got up from the edge of his bed, put on his robe, sniped his cigarette in his ash tray and closed the door of the room behind him.

            There was a hall light burning outside Mattie’s room, and when Babe opened the door, the room was adequately lighted. He went over to her bed and sat on the edge of it. Her arm was outside the cover, and he rocked it back and forth gently, but strongly enough to wake her. She opened her eyes, startled, but the light in the room wasn’t strong enough to hurt.

            „Babe,“ she said.

            „Hello, Mat,“ Babe said awkwardly. „What are ya doing?“

            „Sleeping,“ said Mattie logically.

            „I just wanted to talk to you,“ Babe said.

            „what, Babe?“

            „I just wanted to talk to you. I wanted to tell you to be a good girl.“

            „I will, Babe.“ She was awake now, listening to him.

            „Good,“ said babe heavily. „Okay. Go back to sleep.“

            He stood up, started to leave the room.

            „Babe!“

            „Sh-h-h!“

            „You’re going to war. I saw you. I saw you kick Vincent under the table once. When I was tying his shoelaces. I saw you.“

            He went over to her and sat down on the edge of the bed again, his face serious. „Mattie, don’t say anything to mother,“ he told her.

            „Babe, don’t you get hurt! Don’t you get hurt!“

            „No. I won’t, Mattie. I won’t,“ Babe promised. „Mattie, listen. You mustn’t tell mother. Maybe I’ll have a chance to tell her at the train. But don’t you tell her, Mat.“

            „I won’t. Babe! Don’t you get hurt!“

            „I won’t, Mattie. I swear I won’t. I’m lucky,“ Babe said. He bent over and kissed her good night. „go back to sleep,“ he told her. And he left the room.

            He went back to his own room, turned on his lights. Then he went to his window and stood there, smoking another cigarette. It was snowing hard again, big flakes that you couldn’t really see till they popped big and wet against the windowpane. But the flakes would get drier before the night was over, and by morning the snow would be deep and good and fresh all over Valdosta.

            This is my home, Babe thought. This is where I was a boy. This is where Mattie is growing up. this is where mother used to play the piano. This is where dad dubbed his tee shots. This is where Frances lives and brings me happiness in her way. But this is where Mattie is sleeping. No enemy is banging on our door, waking her up, frightening her. But it could happen if I don’t go out and meet him with my gun. And I will, and I’ll kill him. I’d like to come back too. It would be swell to come back. It would be----

            Babe turned, wondering who it was. „Come in,“ he said.

            His mother came in, in her dressing gown. She came over to him, and he put his arm around her.

            „Well, Mrs. Gladwaller,“ he said, pleased, „the etching department is right over----“

            „Babe,“ his mother said, "you’re going over, aren’t you?

            Babe said, „What makes you say that?“

            „I can tell.“

            „Old Hawkshaw,“ Babe said, trying to be casual.

            „I’m not worried,“ his mother said--calmly--which amazed Babe. „You’ll do your job and you’ll come back. I have a feeling.“

            „Do you, mother?“

            „Yes, I do, Babe.“

            „Good.“

            His mother kissed him and started to leave, turning at the door. „There’s some cold chicken in the icebox. Why don’t you wake Vincent, and you two go down to the kitchen?“

            „Maybe I will,“ Babe said happily.

  • 98. Пандора (23 май 2015 в 02:22)

    С уважение към всяко мнение,но….Писна ми ,отваряйки на страницата да виждам коментари за „Спасителя“!Демокрация,хора!На тези,които се изживяват „три метра над небето“,интелектуалци,демек,да си се вихрят там и да оставят другите на мира!Ааааа,аман!

    • 99. нт (23 май 2015 в 03:11), оценка: 6 от 6

      И откъде накъде пък ви хрумна подобна щуротия, че всяко мнение трябва да бъде уважавано?

      Вашето например е глупаво — проява на невъздържан каприз.

      Смятате че понеже на вас не ви се четат коментари по някаква тема, ’демократично’ имате правото да запушите устата на тези, които имат какво да кажат.

      Излезте на разходка, а ако искате да четете нещо, четете каквото обичате.

  • 100. д г (23 май 2015 в 06:33)

    Книгата не е нищо особено, но за времето си е била интересна с изкреността на представянето на мисловния свят на един чувствителен тийнеджър. За една екстровертна култура като западната това е като особено огледало. За типичните читатели на книги тази книга е близка, защото и те в мнозинството си са интровертни, за останалите е досадна, те не предпочитат да живеят в книжния свят.

  • 101. па съм гост (23 май 2015 в 08:45)

    Не разбрах?! Защо триете мнения, които не съвпадат с личните ви виждания?! При положение, че в коментара не е обиден никой???

  • 102. Божидар (23 май 2015 в 16:27)

    д г,

    първо, изкрен се пише със „с“. Второ, книгата е за чувствителни хора. А като казвам „чувствителни“, има предвид хора, които са сетивни към света, защото имат много дълбока и развита душа, с която можеш да се сдобиеш, ако се интересуваш от всякакъв вид изкуство. Като през теб — душата и сърцето, са преминали голям брой картини и музика, ти започваш да придобиваш чувствителност към света. Когато се замисляш за света, за хората…твоята душа се детайлизира, модифицира и задълбочава… Селинджър има такава искряща, притомна душа и ако когато беше жив, ти застанеш до него и имаш поне малко чувствителна душа, ще забележиш това и у него.

    „Спасителят в ръжта“ създава у теб насцентни чувства, каквито се образуват при съзерцаването на една картина, слушане на музика и пр. Обогатява не само културата ти, а и душевността, която се рафинира и засища. Селинджър е една искряща вселена, която струи като райски фонтан, чакаща да бъде изпита чрез душата на тези, които могат; на тези, които са достигнали това си развитие; защото децата, ако навкусат бира, няма да им хареса. На тези, които не им е харесала книгата, просто не са дорасли за нея. Както за „Малкият принц“. Пикасо казва: „На 12 години вече можех да рисувам като Рафаело, а ми бе нужен цял живот, за да се науча да рисувам като дете.“

    Заключение: Не се тревожете, че не разбирате тази книга; тази книга, за да бъде разбрана е нужен цял живот.

    • 103. гост (23 май 2015 в 17:46)

      Божидар, защо мислиш, че като се разбира трябва да се харесва и обратното, като не се харесва значи не се разбира. Можеше да избереш някой по подходящ художник също :) .

  • 104. Божидар (23 май 2015 в 21:38)

    От прочетеното изваяно до съвършенство слово, из между които редове изкряха сапфири, една вълна се засили от насцентни притомителни чувства, обгарящи сърцето ми. Тези чувства, извираха от мен в гаргантюански количества и никаква инсинуация не можеше да ми развали настроението в това мигновение.

    Някои хора казват, че книгата е прехвалена, но за мен — в никакъв случай, по-скоро неразбрана, защото изисква по-голяма сетивност и светоусещане у четящият.

    В сюблимния момент щях да избухна като звезда в гравитационен колапс, а именно като че ли звезди се струяха от мен. Това е някак си като еволюция. Повечето от новородените, пръкнали се чувства се елиминираха от „вътрешния отбор“, но някои от тях останаха и родиха цвете в моята душа. След това прочетох „Девет разказа“ на Селинджър и цяла градинка израсна в мен.

    Колкото до любезния въпрос на гост: Не си вникнал в същината на моят текст. Не си го разбрал; как може тогава да пледирате, че сте разбрали произведението? Но все пак ще кажа, че творбата на Селинджър е доста претенциозна, изисква хората да са преминали бариерата(като тази в едноименния роман на Вежинов), която сами са си поставили. И ако сте преминали тази бариера, ще почувствате този текст интимен, както самият автор го чувства и заради тази интимност на неговите произведения, той спира да пише. Ще ви промени осезаемо и няма как да го разбираш и да не го харесваш.

  • 105. д г (23 май 2015 в 23:06)

    През тийнеджърската ми възраст тази книга ми беше много интересна, предизвика в мен доста мисли, смятах че нехаресващите я не могат да я оценят по достойнство, че не са дорасли за нея и т.н. Затова сега ми е лесно да разбера поддържащите тези мнения, донякъде те ме връщат в тази възраст. Оттогава мина доста време, измених се и аз, учих и живях в страни с култура описана в книгата и така разбрах как тази книга се отнася спрямо тази култура и общество. Разбрах и доста неща за себе си, видях и как живяха тези които не харесваха този вид книги. Затова вече но не се изказвам кой не е дорасъл и кой е надраснал която и да е книга, смятам че книгите задоволяват нужди и спомагат развитието, но те не трябва да се абсолютизират. Животът предлага много други начини за това и единствено важно е те да бъдат използвани, всеки трябва да се фокусира върху своето развитие, не върху избора на другите как да се развиват в живота си.

  • 106. Божидар (24 май 2015 в 00:36)

    Ако не чувстваш, това що се чувства(музиката, картините…), поне какво ще кажеш за това где е казал Пикасо? Не оценяваш ли майсторството на Селинджър? А за запазването на детското в себе си?…Детското носи виталност, а децата са един смисълите на живота…Те са еманация на нас самите; те са бъдещето „ние“.

    „Задоволяват нужди“ аз бих използвал за тоалетната хартия.

    д г, ти си подсъзнателно страхливец; твоята мини-биография и добър тон, който изложи, е именно заради това. Страх те е да изпиташ по-дълбоки чувстваш и да усетиш живота. Всичко друго — егоцентризъм.

    Харесвал си я като тийн книгата, защото е имало нещо ценно, нещо детско останало у теб, но после си го загубил, вместо да развиеш душевността си; явно животът изведнъж те е хванал в своите мрежи и не си имал време за изкуство…

    Но най-добре да не пиша повече, защото не мисля, че ще има ефект.

    И все пак, въпреки че не съм съгласен с твоето мнение, го премам, тъй като е аргументирано.Уважавам го. Бъдете жив и здрав, д г.

    • 107. Гост (24 май 2015 в 07:17)

      Божидар, аз лично не харесвам скучните неща. Не харесвам опера защото ми е скучна. Оперните изпълнители имат много добри гласове и пеят много добре, но на мен операта ми е скучна и нищо скучно не ми харесва. Харесвам метъл. Мога с удоволствие да слушам оперни изпълнители като Tarja Turunen :). Това, че аз не харесвам операта, не я прави по-лоша за другите които я харесват. Не значи и че не я разбирам.

      П.П.: Ако разбираш войната , трябва ли задължително да я харесваш?

  • 108. д г (24 май 2015 в 13:14)

    Дискусията тук заприличва на Интернет форум, малко съм участвал в тях и от доста време не участвам въобще, смятам го за изгубено време и размяна на кон за кокошка. Така се получава, защото за повечето хора е по-лесно да се изказват отколкото да обмислят, да преценяват подготовката си, източниците си на информация, реалния си опит, степента си на образование, рейтинга на училищата и университета, който са завършили, в световната листа. Това в крайна сметка си е тяхна работа, а моята не ми позволява да губя времето си за да им отговарям, още повече че не знам дали отговора ми ще остане или ще бъде изтрит, както се случи преди.

  • 109. Божидар (24 май 2015 в 21:42)

    д г, ние с теб сме напълно различни хора, което няма нищо общо, че притежаваш голям опит и си над нещата и хората.

    После тук не става въпрос за никаква за никакви източници и информации, а за светоусещане. С годините разбрах, че човек като не разбира нещо и лепва един голям Етикет! Етикет, етикет, етикет. Из филма „Бърдмен“: „Всички са етикети. Слагаш етикет на всичко. (…) Знаеш ли какво е това? Не знаеш и защо е така? Защото, не можеш да го видиш, ако не му лепнеш етикет. Бъркаш звуците в главата ти за «истинското познание».“

    Хората обичат да опростяват сложните неща и да усложняват простите неща(като смисъла на живота).

    Според мен дискусия, в която има напредък, не е празна дискусия. В дискусиите, в диалозите се ражда истината…

    Нещата не са толкова прости, д г, човекът е сетивно същество и всичко усеща по различен начин. Но прав си за себе си.

    Повече няма да пиша!

  • 110. Суат Джервиз (25 май 2015 в 00:18)

    Не мога да спра да недоумявам защо?!? толкова тежко приемате мненията на хора, които не харесват книгата. Всеки успява да извлече различни неща от различните източници. Има книги, от които дори и последният еснаф е способен да извлече стойност и съвсем естествено ги наричат класика. „Спасителят в ръжта“ не е класика. Над петдесет на сто (съдя по познати, с които съм я обсъждал) от хората, които я четат не извличат нищо от нея. Значи ли това, че книгата не е ценна или означава, че хората, които не я ценят са… ами, да кажем глупави? Ето това е есенцията на спора, който виждам по горе, и който може да се открие в коментарите на доста книги в читанка.

    Аз лично съм доволен, че съм извлякъл нещо от тази книга, но никога не мога да бъда сигурен дали това е било заложено като замисъл от автора или е плод на моето лично развитие (и това важи да за всяка една книга, която чета).

    Четейки книга, до голяма степен, четете себе си. Това искам да кажа.

    (Иначе, харесвам много повече другите произведения на Селинджър и особено „Франи и Зуи“)

  • 111. Александър77 (31 юли 2015 в 08:57), оценка: 6 от 6

    Пленителен Селинджър! Не знам каква е причината, но този автор определено ми повлия. Възможно е на много хора да не им харесва и в това няма нищо странно. Селинджър не е автор, който да буди възхищение у всички. „Братче“, „идиотско“ и другите подобни не са основната идея на автора. Те са само средства за изказване на мнението на един човек, живял във време, в което това би изглеждало нормално, тепърва зараждащо се и модерно. Но не в тези думи се крие дълбочината на Селинджър. Обожавам описанието на онзи страхотен пианист, който бил толкова добър, че чак прекалявал или на онзи глупав филм в киното, на който всички плакали, а който всъщност не представлявал нещо особено. Селинджър ни показва именно това, че има разминаване на мнения, както и относно тази книга, но винаги ще има неща, независимо колко простички изглеждат те, които ще будят невероятно възхищение у тълпата, но не и у истинската личност, която не се впечатлява от всички повърхностни неща в този свят, а търси именно детското у всеки човек. Той е спасител в ръжта, защото иска още там да улови все още нешлифования, но толкова чист детски възглед за света, който не се уповава на материалното. Героят на Селинджър (а може би и самият Селинджър) презира всички онези „франтове“, които се интересуват от скъпи коли, красиви жени и „сексуални въпроси“. Ако се замислим, ще разберем, че темата, която развива Селинджър не е нито толкова нова за света на литературата, нито дори толкова трудно за откриване, но все пак, тя винаги ще си остава трудна за изграждане. Нима в „Идиот“ на Достоевски нямаме това противопоставяне на положително добрия човек срещу всички останали? Нима метафората в „Дон Кихот“ не ни показва как мечтателите биват погазвани от тесногръдите хора, които са толкова тясно обвързани с материалната действителност? Такива произведения има много и всяко поколение ще има по един автор, който да изгради темата за личността срещу тълпата. Не искам да кажа, че сравнявам Достоевски и Селинджър, например. Това би било невъзможно. Бих предпочел Достоевски, но не в това е основата.

    Накрая се оказва, че Холдън Колфийлд не е бунтовник без кауза, той изглежда такъв само в очите на другите, защото те не искат да се променят, но са напълно готови да приравнят към общото всеки, който не е като тях.

  • 112. aia523 (17 август 2015 в 01:17), оценка: 6 от 6

    На мен много ми хареса тази книжка и то по не друга причина ами че имам много сходни чувства с героя! Радвам се че има толкова различни коментари понеже това само доказва че прозведението е сложно и оригинално (цитирам Оскар Уайлд)

  • 113. В (15 януари 2016 в 22:24)

    Мисля, че най-вероятно превода куца….нещо не може да ме грабне, а имам чувството, че е забавна книга. Май ще я потърся в оригинал.

    • 114. Wallküre (17 януари 2016 в 01:44), оценка: 6 от 6

      Всъщност, преводът не е „лош“ в истинския смисъл на думата. Проблемът му е, че много плътно следва жаргона, който е бил актуален, тогава, когато е правен самият превод. Понеже жаргонът се променя много бързо, затова и преводът към ден днешен е безнадеждно „остарял“ и звучи „странно“. Ако човек се абстрахира от нетипично звучащия за съвременното ухо език на преводача, не може да не усети красотата на книгата. Не може да не обичаш Селинджър. Не може да не обичаш Холдън. Толкова много правдивост, искрено и ненатрапчиво бунтарство има тук… Който знае добре английски, не би сбъркал да чете в оригинал. Но и останалите читатели не би трябвало да се обезкуражават:) Красотата на „Спасителя“ е отвъд всякакви преводи.

  • 115. МРР (7 март 2016 в 13:01)

    След като прочетох всички коментари за книгата, единственото, което усещам е, че ще бъде страхотно преживяване прочитането на „Спасителят в ръжта“…

    Само че, на хартиен носител ;)

  • 116. Kindle Paperwhite (11 март 2016 в 16:54)

    Хубава е книгата, заслужава да се прочете! На мен лично доста ми допадна.

  • 118. britoall13 (5 февруари 2018 в 09:40), оценка: 1 от 6

    За мен,книгата е абсолютно бездарна!Ако искате да прочетете нещо стойностно автора,Чингиз Айтматов ще Ви го даде.Без значение,коя книга.

  • 119. Паисий (24 февруари 2018 в 13:55)

    Цитат от романа:

    „……..Аз обаче не я слушах. Мислех си за нещо друго — нещо шантаво.

    — Знаеш ли какъв ми се ще да стана? Искам да кажа, ако ми дадат да си избера.

    — Какъв?

    — Знаеш ли тази песен: «Ако някой някого улови в цъфналата ръж»? Иска ми се…

    — То е «Ако някой някого целуне в цъфналата ръж» — прекъсна ме Фийби. — Това е едно стихотворение от Барет Върнс.

    — Зная, че е стихотворение от Робърт Върнс.

    Права беше. То е «Ако някой някого целуне в цъфналата ръж». Тогава обаче не го знаех.

    — Мислех, че е «Ако някой някого улови» — казах аз. — Както и да е, аз все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца — а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа — освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта — искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда. Зная, че е лудост …..“ В колко малко слова е казано толкова много…..

    Няма нищо случайно в това,че романа „Спасителя в ръжта“ е един от най-великите американски романи.Дори и в това,че се изучава в американските училища в часовете по литераура.

    Чел съм го поне 3–4 пъти.И всеки път откривам нови неща с които романа ме грабва.Или заради това,че остарявам и аз незнам вече защо е така.Според мен този роман не може да остарее,валиден е така да се каже и за днес ,за 2018 .

    Вече напълно съм уверен,че децата ,който Дж.Д.Селинджър е мечтаел да спасява,чрез героя на романа си,са в пълна сила и днешните ни деца и подрастващи младежи.Много ми се иска и на мен лично,както и героя на Селинджър да можех да ги спасявам ,да ги пазя зорко да не паднат в „пропаста“ от злините на налагания от медиите буквално по хиляди начини на един брутален бездушен и безмилостен материализъм ,за сметка на тоталното обезличаване,окарикатуряване и закърняване в хората на всички духовни качества,като морал, скромност,духовността в многообразните иу форми,на чуството за справедливост, милост, човещина и любов към ближния.

    Затова се чувствам духовен брат на Дж.Д.Селинджър.

  • 120. Nihilisto (25 февруари 2018 в 01:06)

    Чувствителността е „странно“ нещо… за това време, в което живеем. Може да ти изиграе шега, а дали шегата ще горчи с привкус на смърт, зависи от прага на „чувствителността“ в нас самите. Не съм чел романа, предполагам, че е добър… Като всеки друг роман който акцентира върху болката, в пълният и аспект, и хилядите причини които могат да я породят, било душевна или физическа. За нещо изгубено, за изгубената човечност и т.н., за разбирането за света… или неразбирането му от едно дете. И какво точно трябва да се разбира на този свят!? Има хора които страдат до края на смъртта си, пораснали само на външен вид, но са все още едни деца в душите си, било то добри или зли, защото има и зли деца, но не по рождение… макар „лудостта“ да е бич божии в този живот. И „живота-битие“ ги е стъпкал, заради това че имат прекалено голяма вътрешна чувствителност и болка в себе си… или ярост, или гняв. Някои заради собствена глупост-наивност, други заради чужда. Хуманизъм!? Какво е това… нима съществува в чист вид, в условия над индивидуалното, в обществото… кой знае!? Ето една част от добрия Джеръм, написал с премерена доза сатира и искреност какво мислят повечето от нас за състраданието и чувствителността:

    „След вечерята аз винаги ставам сантиментален. Единствено след вечеря съм способен да оценя истинската стойност на един любовен роман например. Когато героят, едва сдържащ риданията си, я притиска до сърцето си в последна безумна прегръдка, на мен ми става така тъжно, сякаш, раздавайки картите за вист, на себе си съм си дал само две точки. А когато героинята в края на краищата умира, аз се заливам от сълзи. Ако прочета такава една история сутрин, сигурно само ще се усмихна иронично. Храносмилането, или по-точно лошото храносмилане, оказва необикновено въздействие на сърцето. Когато имам намерение да напиша нещо много трогателно — искам да кажа, когато имам намерение да се опитам да напиша нещо трогателно, — изяждам един час преди това пълна чиния препечени кифли с масло. Седнал после пред писмената си маса, аз изпитвам силна меланхолия. Представям си любовници с разбити сърца, които се разделят завинаги пред градинската врата край безлюден път, а около тях все повече се сгъстява печалният мрак и само далечното подрънкване на хлопка, окачена на врата на някоя овца, нарушава наситената с тъга тишина. Виждам немощни старци, които съзерцават увехнали цветя, докато погледът им се замъгли от сълзи. Мяркат ми се нежни млади момичета, които се взират през отворените прозорци в очакване, но «той все не идва», а безрадостните години се изнизват една след друга и слънчеворусите коси сивеят и редеят все повече и повече. Децата, които те някога са бавили, са станали възрастни мъже и жени със свои собствени грижи. Връстниците, с които са лудували на младини, лежат безмълвни под полюшваната от вятъра трева. А те все чакат и се взират, докато не се промъкнат и не ги обкръжат плътно зловещите сенки на неведомата вечна нощ и светът е неговите дребни тревоги и пълнения не се изгуби от измъчените им очи.

    Виждам посинели трупове, подхвърляни от разпенени вълни, смъртни ложета, потопени в горчиви сълзи, гробове в безлюдни пустини. Чувам сърцераздирателни вопли на жени, жални стонове на малки деца, мъчителни изхлипвания на силни мъже. И всичко това се дължи само на препечените кифли. Овнешката пържола и чаша шампанско не са в състояние да ми внушат нито една меланхолична мисъл.

    Пълният стомах е мощна опора за поезията. Нито едно преживяване не може да възникне на гладно сърце. Ние нямаме нито време, нито желание да се занимаваме с нечия въображаема скрьб, преди да сме се отървали от собствените си действителни страдания. Не можем да въздишаме над мъртви птиченца, когато съдебният пристав описва имуществото ни, и никак не ни вълнува дали е топла, студена или просто хладна усмивката на любимата, когато си блъскаме главата откъде да намерим един шилинг.

    Глупавите хора — когато с такова пренебрежение казвам «глупавите хора», имам пред вид ония, които не споделят разбиранията ми, защото ако има нещо, което да презирам най-много, това е човек, чието мнение не съвпада точно с моето по всички въпроси. Та — повтарям — глупавите хора, които никога не са изпитвали нито нравствени, нито физически страдания, твърдят, че нравствените страдания били далеч по-мъчителни от физическите. Каква трогателна и романтична теория! Колко е успокоителна тя за влюбения младок, който гледа снизходително на нещастния гладен скитник с мъртвешки бледо лице и си мисли: «Ах, колко си щастлив ти в сравнение с мен!» И колко е утешителна за затлъстелите възрастни джентълмени, които дърдорят глупости за предимствата на бедността пред богатството. Всичко това е безсмислица и чисто лицемерие. Главоболието бързо те кара да забравиш сърдечната болка. Счупеният пръст прогонва всички спомени, свързани с празния стол до тебе. А когато човек е истински гладен, той не изпитва нищо друго освен чувство на глад.“

    Светът е жесток, брутално жесток, никога не съм виждал война или голяма епидемия в живота си, дано никога аз или семейството ми не видят такова нещо. Но съм виждал болка, дълбока и мрачна болка, душевна болка от близък за мен човек. Не успях да я понеса и побягнах… избягах, защото тази болка ме дърпаше към пропастта, към мрака на лудостта. Хората са… не знам, какво сме!? Щом в бразилски фавели спазват стриктно закона за „окото и зъба“, че и повече въздават от необходимото, как тълпата убива 14–15 годишни джебчии брутално, и после някой качва видеото в гор сайтове, щом във Мексико някой който е имал „късмета“ да прецака кефа на наркокартелите ще приключи земния си път доста пищно, я с моторна резачка в главата. Или пък се моли палача… поне палача му да има повече опит с мачетето и с един удар да приключи всичко. В Сащ не е по добре, много пораснали „деца“ ще убиват и ще бъдат убити. И дали ще е късмет ако попаднат в психиатрична клиника, кой знае!? В Русия „деца“ също се учат как се ядат други хора. И навсякъде го има.

    Но ако всички ние се сблъскване неизбежно с болката… дано намерим сили да я преглътнем и да се усмихнем и засмеем пак. Или както е написал Бранислав Нушич:

    „Но не за да оплаквам миналото, се обръщам аз назад. Напротив, обръщам се, за да се посмея с оня смях, за който с най-голямо основание именно сега може да се каже: «Който последен се смее, най-добре се смее».

    Трима из една душа поехме ние още от първия миг след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути, от тоя смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота.

    Пътищата ни бяха различни.

    Оня, който се роди в първия ми плач, прекара живота си в сълзи. Само беди и неволи срещна той в света. Всичко му изглеждаше мрачно, небето за него бе винаги покрито с облаци, земята — оросена от сълзи. Той съчувствуваше на всяка мъка, болеше го всяка неволя, страдаше с всяко нещастие. Той плака над чужди неуспехи и ля сълзи над чужди гробове.

    Оня, който се роди от моята първа грижа, премина живота под бремето на тежки грижи и грохна под тях. Той ту се тревожеше за правилния ход на слънцето, ту го измъчваше мисълта, защо земята не се върти в обратна посока, защо реките са криви, моретата — дълбоки, планините — високи? С дълбоки бръчки на чело той се спираше пред всяко явление и отдаваше всичките си сили за неговото решение, задълбочаваше се във всеки проблем, изправяше се срещу всяка трудност И така вървеше в живота, превивайки се под бремето на грижите.

    Оня, който се роди от моя първи смях, премина живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с весел поглед и ведра душа. Той се смееше и над недостатъци, и над добродетели, защото често добродетелта е много по-голяма слабост, отколкото всеки друг недостатък. Той се смееше и над високопоставения, и над унизения, защото високопоставеният често е по-низш духом, отколкото оня, когото гледа отвисоко. Той се смееше и над глупостта, и над мъдростта, защото мъдростта много пъти е сбор от човешки глупости. Той се смееше и над лъжата, и над истината, защото много пъти за хората истината е по-тежка от лъжата. Той се смееше и над правдата, и над заблуждението, защото правдата е често по-нетрайна от заблуждението. Той се смееше и над любовта, и над омразата, защото любовта често е по-егоистична от омразата. Той се смееше и над скръбта и радостта, тъй като скръбта често бива престорена, а радостта — много рядко. Той се смееше е над щастието, и над нещастието, защото щастието е винаги измамно, а нещастието — никога. Той се смееше и над свободата, и над тиранията, защото свободата е често само гола фраза, а тиранията винаги е действителност. Той се смееше и над знанието, и над невежеството, защото знанието има предел, а невежеството е безпределно. Той се смееше над всекиго, над всичко, смееше се, смееше се, смееше се …

    А когато изтекоха пълни шест десетилетия (това било, казват, средната продължителност на човешкия живот), срещнаха се тогава тримата пътници, събраха се пак в същата душа, от която бяха поели в живота, и си дадоха равносметка за онова, което бяха видели по света през своя дълъг път.

    Пръв заговори оня, който бе носил грижите на целия свят:

    — Изморих ума си и изтощих душата си от мъка по хорските неволи.

    — Освободи ли поне хората от тях, та да им стане по-леко?

    — Не, защото грижата е неразделен спътник на човека. Тя е предпоставка за човешкия напредък. Убедих се, че е истински грях спрямо човечеството да му се отнеме грижата.

    — А опозна ли поне живота през своя дълъг път?

    — Не, не можах глава да вдигна от грижи.

    След него думата взе оня, който цял живот бе проливал сълзи:

    — Очите ми изтекоха от плач и душата ми се превърна в пустиня от скръб по човешките страдания!

    — И можа ли поне да изкупиш човешките мъки?

    — Не, страданието си остана между хората, защото, казват, животът е страдание и без страдание няма живот.

    — А опозна ли поне тоя живот?

    — Не, сълзите замъглиха очите ми и аз не можах нито да видя, нито да разбера нещо.

    Взе думата и третият, който цял живот се бе смял:

    — Устата ме заболяха от смях — толкова смешно има сред хората и в живота им. Колкото повече опознавах живота, колкото по-отблизо опознавах хората, толкова повече се смеех. Дори и сега, на стари години, когато се обръщам назад, умирам си от смях.

    На този, третия, които, смеейки се в живота и над живота, извървя своя жизнен път, на него възлагам аз да напише страниците иа тая моя юбилейна книга, защото единствен той е видял живота.“

    И не е нужно много да се досети човек, че Джером, К. Джером, Нушич или… Еклисиаста от Стария завет… казват едно и също с различен изказ.

  • 121. Паисий (25 февруари 2018 в 13:21)

    По повод на коментар №120,написан от Nihilisto:

    С голямо нежелание отговарям.И то защото ако не му отговоря ,все едно се съгласявам с него.

    Mного ме жегна една негова егоистична мисъл.Цитирам :

    „Светът е жесток, брутално жесток, никога не съм виждал война или голяма епидемия в живота си, дано никога аз или семейството ми не видят такова нещо.“

    Значи ти публично и писменно си пожелаваш само на самия себе си,само ти да си добре с твоето безценно семейство,а нас останалия свят кучета ни яли,така ли ?Никога до днес не бях чул или прочел някой така откровенно, дребнаво,егоистично да се изразява.То егоисти и безчувственни твари колкото искаш,вече са предоминиращата част от населението,но те поне от кумова срама ще кажат :"На НИКОЙ не пожелавам това или онова лошо нещо"и т.н.

    А на теб дори това ,което нищо нямаше да ти струва,едно „на никой не пожелавам“ ти се е посвидяло и не е могло да ти се откъсне от душичката….Много ниска топка подритваш….

    Думата нихилизъм идва от nihil от латински и означава „нищо“. Nihilisto — Нихилисто не напразно си си избрал тоя „весел“ ник.Нихилизма отрича абсолютно всичко,включително,всякакъв морал,скромност,смиреност,духовност,милост и т.н. с една дума всякакви духовни и човешки ценности….

    Както се казва днес: Нищо лично…….

  • 122. Nihilisto (25 февруари 2018 в 14:19)

    Размя ме от душа, нищо лично Паисий, нямам желание да „воювам“ с теб по Донкихотовски. Да семейството ми е безценно, обичам ги. Вие сте изпълнен с омраза и съскате, което си личи от далеч. Вие не обичате ли вашите близки хора!? Мислете каквото искате и интерпретирайте както душа ви казва.

  • 123. Asensum (17 май 2018 в 03:22)

    Дами и господа харесващи тази книга,

    Моля ви да напишете нещо повече от"велика",най-добрата",оставила най ярък спомен" книга.Кое е хубавото на героя и на автора(за начина по който е написал книгата).Мн искам да прочета няколко мнения!

    Моето е :не си губете времето с тази скучна книга!

    За да съм точен:адски скучно ежедневие на депресирано момче ,на което всички са му криви ,странни и го депресират.До 130 страница.(мн тъпо ми е да чета подобни"класики")

    • 124. mehurar (17 май 2018 в 08:28)

      Аз я прочетох , но беше толкова скучна че даже не помня за какво идеше реч…. :(

  • 125. yulmana (19 август 2018 в 06:52)

    Новият превод на книгата ще се появи ли тък?

Само регистрирани потребители могат да дават коментари.