Често ми се иска да прочета нещо ново от непознат автор, да намеря удоволствие в откритието и текста. Често тези ми опити са много разочароващи. Вероятно защото съм претенциозен, вероятно защото активно чета вече повече от 30 години.
През това време несъзнателно съм си изработил метод за връщането на вярата в литературата, за получаване на безсъмнено удоволствие от писаното слово. Има такива автори, които някак си никога не омръзват, които четени на различна възраст винаги имат леко различен вкус, леко различен аромат, книгите им растат с читателя, или читателя с книгите.
Ерих Мария Ремарк никога не разочарова. В предговора на настоящото издание се твърди, че други били постигнали чудовищни висоти, а той бил просто обичан и книгите му се предавали от ръка на ръка и скъсвали от четене.
Не знам дали това е толкова ’просто’. Не знам, може и да не е класик. Класик в ученическия смисъл на думата значи обикновено ’досаден’.
Тогава Ремарк е обратното на класик. Той винаги е вълнуващ. Нищо че знаем какво ще се случи, нищо че историята ни е позната. Думите, дори в превод, носят уникално естетическо удоволствие.
Както един от героите на Вонегът казва в „Синята брада“: Когато човек е виждал хиляди картини, някак много лесно разбира кои са шедьоврите. Те просто изпъкват.
„Обелиска“ не бях чел отдавна. Философски-тематично погледнато е подобна на други негови романи. Отношението, обаче, е самоиронично, а тонът мажорен. До края. Само дето бях забравил, че има и послеслов. Ударът идва там.
Приятно четене.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.