Читателски коментари от нт

Elentari,

Ще си позволя да ви напиша нещо като кратък [offtopic] отговор.

Всъщност е потресаващо (и прадоксално), но ’комунизмът’ всъщност спечели Студената война.

Западът е тотално разяден от комунистическата пропаганда, преопакована в модерните от 50-те и 60-те години насам, постмодернизъм, етически релативизъм, тотално инфилтрираното от комунисти природозащитно движение, феминизма и цялата образователна система, медии и до голяма степен — политика.

Никой от младите кретени на Запад и техните професори-идеолози не се интересува от това, че комунистическите експерименти на 20-ия век струваха поне сто милиона човешки живота.

За мен, който ’избягах’ преди много години с илюзията, че се спасявам завинаги от това мракобесие, днешните развития и разговорите ми с повечето ми приятели, които са все образовани, културни и, бих казал, интелигентни хора, ме карат понякога да изпитвам отчаяние от това, че не мога да предупредя никого, нито дори да ги накарам да се усъмнят в своята тотална индоктринация. Никога, когато напусках България, не съм предполагал, че ще има опасност да преживея марксическия ад още веднъж.

Знам че от България Европейския Съюз изглежда като цивилизоваща сила, но всичките безумия с ислямизацията на Европа и тоталната загуба на ориентир и ценностна система на западните общества са следствие от ’деморализацията’ на левите идеи.

Понякога си мисля, че колкото по-бързо падне Швеция, толкова по-голяма надежда има за останалите да се разбудят и да направят нещо преди всичко да е безвъзвратно загубено. Всъщност дали ще е Швеция, Франция, Белгия, Германия или дори Англия няма особено голямо значение. Просто си мисля, че Швеция е най-малка и най-отдалечена и донякъде трагедията ще може да бъде локализирана поради това. А и са най-напреднали в самоубийството.

Ще започна с цитат по памет на мисъл, която всъщност не съм сигурен на кого е:

„Днешната младеж безспорно е ужасна, но най-ужасното от всичко е, че ние вече не сме млади.“

Разбира се, като повечето цитати звучи ефектно, а за самото съдържание може доста да се спори.

Трудно ми е да преценя дали има начин в прав текст и някаква достъпна форма да се обясни на младите хора, че смисъла на образованието не е развлечение, а това да постави основи, да им подари компас и координатна система от понятия, чрез които да могат да се ориентират в сложната система на култура, общество през целия си бъдещ живот; да започнат изграждането на своята личност чрез приемане или отрицание на това, което е създадено от стотиците поколения преди тях и по причини още неясни за самите тях, е било оценено от предишните като значимо.

Трудно ми е да преценя дали за младия човек идеята, че цивилизацията принадлежи не само на настоящето поколение, на тези, които са живи, а също и на вече умрелите, и на тези, които още не са родени; дали това би могло да накара младия човек да бъде по-сдържан и спокоен в преценките си; да си каже: „Нека сега се запозная с тези неща, които ми се предлагат, с после, след 10–15 години ще се върна към тях, ще помисля и ще отсъдя“

Младостта е твърде кратка; постмодернизмът твърде деструктивен; съвремието — пълно с лесно-достъпни заместители, които постоянно кресливо отвличат вниманието дори на генетично интелигентните.

Децата са изгубени и се лутат. Възрастните са ’вдигнали ръце’ или самите те са изгубени и също се лутат; или пък участват в хедонистичния разпад, окуражавайки го, печелейки от него.

Индивидуалното усещане за време с напредването на възрастта се ускорява.

Затваряйки очи, сякаш вчера е било времето когато четох „Тютюн“. Комунизмът беше напълно разложен; никой от нас, четящите младежи тогава не беше склонен да приема пропагандата сериозно. Бяхме си изработили рефлекса на някаква избирателна пропускливост. Лозунгите заминаваха направо в кофата за боклук, а стойностните неща оставаха в нас. Чел съм книгата само тогава, през осемдесет и някоя година. Харесах я. По-точно харесах ’истинските’ неща в нея, а партизанските пратих в кофата. После, когато излезе по-ранната версия, имаше толкова други неща за четене до които преди нямахме достъп, че никога не намерих мотивация да се върна към „Тютюн“.

Не бих прочел „Тютюн“ отново. Но има толкова малко добри романи за България от времето преди да бъде размазана от руския ботуш и изхвърлена извън орбитата на естественото цивилизационно развитие, че е трудно да не опитам поне малко да го защитя.

Наистина фентъзито, криминалните романи и останалите ’жанрови’ произведения имат своето място; приятни и интересни са за четене.

(Споменавал съм го и друг път. В английския има ясно терминологично разграничение между ’истинска’ и ’жанрова’ литература — Literary vs. Genre Fiction. Допускам че на български също има, но за съжаление не ми е известно.)

Далеч съм от мисълта да ги сравнявам като стойност и литературни качества, но (в малкия ограничен български контекст изборът е почти несъществуващ) автори като Ремарк и Димов ни дават знание и връзка с непосредствено предишния етап на цивилизацията към която принадлежим като живи в настоящето; тази връзка е емоционална и философска, различна от статистиката, датите и познанията, които бихме могли да получим от историята или вестниците на онова време.

Спомням си добре собствената си смелост да критикувам Омир и Шекспир, когато бях на 15–16 и това ме кара да мисля, че е трудно, или вероятно напълно невъзможно за младите хора да разберат идеята, смисъла на културната приемственост, а още повече да я приемат.

Докато сме млади е достатъчно да познаваме класиката. Не е нужно да я харесваме. За останалото после ще има време.

… а ако сте чел само „Гласовете ви чувам“ и „Сто години самота“ ще намерите приликите между макондийския и македонския народ.

А пък като гледаме луната, виждаме човешко лице.

„Боже, боже, колко мъка има по тоя свят!“ — цитат от Вонегът :)

На мракобесния комуноиден трол няма изобщо да се хабя да отговарям.

Но понеже се спомена извергът Че Гевара, ето за всички приятели, които ползват английски, няколко сериозни презентации:

The Truth About Che Guevara — https://youtu.be/1eMLk1nQh5o

The Truth About Fidel Castro — https://youtu.be/2EhlTI0fte0

The Truth About Karl Marx — https://youtu.be/yA2lCBJu2Gg

Why Cultural Marxism Is Destroying America — https://youtu.be/LpzfdC8HGP4

За нашия малък екип, това, че любителите на Селинджър забелязват и оценяват положително усилията ни, е най-голямата възможна награда за труда ни.

За публикуване са готови и чакат реда си още два разказа, с което този много личен литературен проект — „Седем несъбрани разказа“ — ще бъде завършен.

—

Оригинално заглавие: Blue Melody (Needle on a Scratchy Phonograph Record)

Автор: J.D. Salinger

Публикувано за пръв път в Cosmopolitan, September 1948

Превод от английски: нт © 2016

Редакция и корекция: сди’17

Уважаема, глупачките обикновено не са мили. Само се правят на такива, докато си мислят че околните ги смятат за умни. В мига в който осъзнаят че околните не мислят така, тогава се разкрива и тази липса на ’милост’ :)

Сарказмът ви е неуместен и като цяло постингът ви е илюстрация точно за това, за което искрено се опитах да предупредя детето.

Първо, няма нищо лошо в това да се засегнат нечии чувства, ако истината е неприятна за засегнатия.

Второ има разлика между мъжката и женската глупост.

Мъжката е като цяло генетична и там нещата са напълно безнадеждни по начало.

Женската, може да бъде също генетична, но в случая когато става дума за неразвит интелектуален потенциал, поради постоянна снизходителност и окуражаване от страна на околните, е социално проявление на сексуалната еволюция и модерния свят.

Ако можете за миг да допуснете, че не ви нападам и не ви обиждам, нито лично, нито като жена, може би ще се замислите над думите ми.

Радвам се, че приехте забележката ми така спокойно!

Точно заради това ще си позволя да ви кажа още нещо, което би могло да ви бъде от полза и което вероятно едва ли някой би ви споменал в днешно време.

За жените е значително по-голямо предизвикателство да развият логическото си мислене и възможността да водят аргументиран спор без да се ядосват и без да се поддават на чувства.

Причината е, че докато са млади и красиви, в реалния живот, околните са склонни да им прощават всевъзможни глупости и неадекватности. Една усмивка и поглед от красива млада жена е достатъчна да накара почти всеки опонент да се откаже от аргументите си и да приеме глупавото ѝ мнение за ’очарователна екстравагантност’.

Тази реалност създава изкривена представа у младите жени са тяхната собствена интелигентност, информираност и ’умност’ и те нямат стимул да развиват логическото си мислене, нито да натрупват знания (гримът, коса, изрусена на кичури и къса пола се оказват по-лесно достъпни и по-ефикасни). Това е един биологически капан, в който момичетата не са длъжни да попадат, но ако искат да го избегнат трябва да положат големи усилия да не се поддават на това изкушение да влизат в спорове въоръжени само със силата на чувствата и интуицията си, подкрепени от младостта и красотата си.

Описаният по-горе случай води до развитието, което виждаме у много жени, пишещи мнения тук, в настоящия форум, а и на много други места — мненията им показват претенция за изключителна значимост, но са по детски незрели, повърхностни или откровено глупави. За тях е твърде късно да направят каквото и да е за интелектуалното си развитие. Заедно със загубата на младостта и красотата, изчезва и възможността да печелят спорове с усмивка или поглед през премрежени клепачи. Това което остава е брутелен когнитивен дисонанс; тотално разминаване на фалшиво-раздутото самочувствие и странната промяна на отношението на околните. „Защо изведнъж всички са толкова злобни?“ Истината е че просто изведнъж ’всички’ се държат с тях като с възрастни, а не като с деца както докато са били красиви. Тъжно е наистина. Затова и много жени на средна възраст се увличат от окултни и други повърхностни псевдо-научни четива, за да избягат от някак си необяснимо враждебния изведнъж свят…

Онлайн общуването може да бъде полезно точно заради това: защото ’номерата’ не минават; защото събеседниците ви преценяват единствено по смисъла на мнението и мислите, които изразявате.

Искрено ви желая да се опазите от интелектуалния капан на младостта и красотата.

И да ви окуража да поствате добре обмислени рецензии за книгите, които четете.

Хубаво ще бъде и за вас самата, а и за аудиторията на „Моята библиотека“.

A Warrior of Light,

Позволете ми едно добронамерен и приятелски съвет.

През последните дни забелязвам голяма активност от ваша страна, която провокира тази ми реплика.

Пишете по същество за произведенията! Секцията за читателски мнения не е чат, макар понякога да се получават дискусии и да има размяна на реплики между читатели.

Като цяло създавате впечатление за умно дете; в конкретния случай не сте съгласна с мнението на очевидно глупава жена. Може би, когато пораснете, вие ще бъдете умна жена, но в момента отговорът ви страда от същите логически недостатъци и неумело боравене със сарказма, реторичните въпроси и друга методология на аргументирания спор, от който и мнението, което атакувате.

Възрастните са склонни да бъдат търпеливи с децата. Ако дете налети с юмруци и истински устрем върху мен, бих се опитал да се предпазя без не го нараня.

Това, обаче, не бива да ви създава фалшиво чувство за ’порасналост’ и превъзходство.

Съветът ми наистина е приятелски. Успокойте малко топката. Ако имате желание да пишете рецензии — пишете; но най-вече четете и си дайте време да пораснете и да си изградите вкус и стил.

Ако случайно се чудите защо никой не влиза в полемика с вас, причината не е, че аргументите ви са неотразими, а че възрастните като цяло обикновено да не отвръщат на удари от деца.

Те и много полове се нароиха напоследък :) — все в резултат на феминизма, който кани исляма в Европа и по другите Западни държави да ги обогати мулти-културно.

Лора, попадал съм на ваши ’мнения’ и преди и очакванията за логически построения не са високи — това в момента което проявявате на английски се нарича Female in-group preference.

Апострофа в съобщението ви пред ’s’ е неуместен, но е честа грешка и при англоезичните.

Целият израз е Gold digging cunt — опитах първия път да го спестя.

Поведението е типично женско и резултат на еволюционна адаптация. Почти всички жени търсят партньор с по-високо от тях социално положение — по-богат, по-образован, по-красив, по-умен, силен и т.н. който може да им осигури охолство, спокойствие, сигурност и пр. (на тях и потомството им) Терминът на английски е Hypergamy.

При мъжете нещата са различни.

Ще използвам аналогия за да ви объркам :)

На света има много китайци. Толкова много са, че сигурно всеки ден, до края на живота ми, бихте могла да ми намирате по един двуметров и да ми посочвате че е по-висок от мен.

Въпреки това като цяло китайските мъже са по-ниски от европейските мъже. Това е типично за китайските мъже.

А тук разговора беше за друго.

Само че пачаврите, които се женят за араби не искат да изглеждат като проститутки и затова казват че го правят от любов. Дори сами се убеждават — искрено се влюбват все в богати мъже с беемвета :)

Наздраве на всички Gold Digger-ки!

Тези с беемветата си заслужават жените и обратно — всички са си лика-прилика.

И феминистките ще си получат ислямистите, които са си поканили.

Тъкмо писах кратък коментар по друга ’женска’ тема и мернах репликата ви.

Не сте ме разбрала, уважаема.

Но не ми допада и да интерпретирате думите ми и да влагате смисъл, който не присъства.

Така че ето ви едно уточнение:

Във всички раси и националности има жени, които постъпват така. На английски им казват Gold diggers.

Има също така много, които искат, но не им стиска или не са достатъчно привлекателни, за да могат.

Има и такива, които имат друга ценностна система и не биха го направили за нищо на света.

Т.е. във всички раси и националности има такива жени. Това е типично женско поведение.

Сега ясен ли съм?

Да, наистина, хубаво пише Капоти.

Ако бях прочел книгата преди 20 години сигурно щях да съм възхитен от интересния, богат и противоречив характер, който авторът убедително изгражда.

Тогава просто нямаше откъде да знам, че става дума за стандартна диагноза: Borderline Personality Disorder (BPD). (За съжаление не знам как е на български.)

Тук на такова се казва Borderline Bitch и всеки нормален мъж на възраст, в която вече може да разсъждава с главата си, трябва да бяга надалеч и без да се обръща, ако има нещастието да попадне в гравитацията на подобно нещо.

Поведението на Холи е абсолютно типично и за съжаление поставяйки ѝ диагнозата още в първите страници, четенето беше напълно лишено от всякакви изненади. Разбира се, остава приятният начин на писане (Четох новелата на английски, но предполагам че преводът е добър). Радвам се все пак, че текста е достатъчно кратък.

Ще си позволя едно уточнение към емоционалния (и повърхностен) коментар на Лилия.

Макар в голяма степен от случаите да има припокриване, не етническата принадлежност (арабин) е от значение в случая, а религиозно-етическата — исляма.

Ислямът е закостеняла, агресивна и експанзионистична тоталитарна идеология, напълно несъвместима с европейските хуманистични ценности и враждебна на всичко, което Западната цивилизация олицетворява.

Индивидуална свобода, равнопоставеност на половете, разделение на религия и държава са идеи не само недопустими, но престъпни в ислямските общества. Ислямът не подлежи на развитие, хуманизация или ревизия. Идеалният мюсюлманин е техният пророк; неговият живот и поведение са модел и идеал, който всеки мюсюлмански мъж трябва да следва. Притежаването на роби, полигамията и педофилията са все неща, които не само че са приемливи, но и са част от биографията на идеалния първообраз.

Ако сега западните общества в тяхната тотална морална дезориентация, подмамени от доминиращата идеология на културния марксизъм и завладени от самоубийственото желание да изглеждат безкрайно добри и либерални в собствените си очи, могат да бъдат оправдани с липсата на историческа памет и съприкосновение с исляма в миналото, то българите няма как да имат подобно оправдание.

Ако за Швеция, Германия или дори Англия културното ’обогатяване’ с ислям е ново явление и тепърва им предстои да прогледнат за реалността и да осъзнаят в какво превръщат собствените си държави и цивилизацията, създадена от предците им с цената на милиони жертви и хилядолетни битки към целта за равенство между половете, избирателни права за жените, индивидуални свободи и разделяне на църквата от държавата, за българите всичко би следвало да бъде кристално ясно.

През времената на соца много хора имаха възможност да пътуват и работят в почти всички арабски диктатури и да добият лична представа от тяхната ’култура’.

Много жени ходеха с и се женеха за араби от алчност, заради обещанието за по-богат и охолен живот. Това е типично поведение, характерно за жените от всички раси и националности. На етично-емоционално и логическо ниво няма разлика между това и връзките им с мутрите и ’бизнесмените’ на Прехода. Нещата вървят в пакет и жените от Западна Европа ще получат целия пакет, така както мутресите и онези, които се влачеха и ожениха за араби през 70-те и 80-те. Напълно заслужено, поради глупост и алчност.

Никой в България не може да има оправданието, че не знае — Вазов, Ботев, Талев и Каравелов са част от задължителната програма в училище и винаги са били.

Оригинално заглавие: Slight Rebellion Off Madison

Автор: J.D. Salinger

Публикувано за пръв път в The New Yorker, December, 1946

Превод от английски: нт © 2016

Редакция и корекция: сди’16

Оригинално заглавие: The Ocean Full of Bowling Balls

Автор: J.D. Salinger

Превод от английски: нт © 2016

Редакция и корекция: сди’16

д г, и ти също като оня путинофил обичаш да ходиш след мен. Но ти се грижиш за моралното ми издигане.

Гледам също, обичаш и shaming tactics да ползваш.

Ако и когато имаш да кажеш нещо по същество, си говори по своя инициатива — сайта си има администрация — а самоделната си философия си я дръж в панталоните.

д г, ДГД

Взимай си хапчетата против логорея. Казах ти го още оня ден.

Провинциализма си и липсата на информираност, начетеност и интелект няма как да ги покриеш със завеса от думи.

Културният марксисъм, Cultural Marxism, е свързан т.нар. Frankfurter Schule — изглежда дори не си чувал. Животът само в България и любимия ти соц. лагер, за съжаление, стеснява много гръгозора и не дава възможност за ясна представа какви процеси протичат на Запад; откъде са тръгнали и какви са тенденциите.

Следя българските медии и често виждам линкове към статии на руски, които също понякога чета. Знам добре какво преживяш.

Нямам рубли, така че няма нужда да вървиш подире ми. Най-много да получиш шут в муцуната.

Баба ми, на такива като тебе, казваше: „Чиба!“

Рублите за теб са като просо за кокошка — само да се разсипе малко и пристигаш да кълвеш.

Културният марксизъм пък е доминиращата на Запад идеология от около 25–30 години, която унищожава ценностите на Западните общества и ги превръща в модернизирани подобия на съветското, вдъхновило Оруел да напише великата си книга.

Ако още нещо не ти е ясно, троле, ще трябва да учиш английски и да търсиш информация от източници различни от RT и стандартните левичарски медии.

Взимай си също хапчетата против логорея.

Трол, ще ти отговоря:

Защото не всички са малоумни, неморални, рублояди, марксисти, тъпи, недоносени или дебили.

Затова.

Колкото и да се напъваш, дори и да искаш, никога няма да го разбереш.

Преди няколко месеца, когато тъкмо бях превел първия от седемте „Несъбрани“ разказа на Селинджър, мой близък приятел, с когото от много години живеем на хиляди километри един от друг ме попита какво мисля за стила на автора.

Отговорих му искрено.

Изчаках да мине известно време и реших да завърша десетгодишното си участие в „Читателски коментари“ на „Моята библиотека“ с част от този текст.

Цитирам без всякакво позволение въпроса на приятеля ми, защото го намирам фундаментално важен и неразделен от последващия отговор.

Всъщност, ако някога той попадне на този текст, моля го да не се сърди. Всичките тези разсъждения бяха предизвикани от него, така че просто му ги посвещавам:

На приятеля ми, отдалечен на хиляди километри, с когото понякога си говорим за литература. На М, когато е бил малко момче.

---

Анонимно-безименен приятел:

Забравих, че ми се искаше да те попитам как би определил стила на Селинджър? Това, което на мен ми направи най-силно впечатление напоследък е че речта на пръв поглед изглежда много разговорна и непосредствена. Но пък всичко тежи на мястото си, всяка дума заковава репер, около който мисълта плътно се плъзга — като слаломист между колчетата по пистата. Също ме впечатлява как текстът може да тече бавно и почти лежерно, а в един момент колчетата да се подредят така интензивно, че човек трябва да се съсредоточи страхотно, за да не пропусне някое. Всяка дума стои безкомпромисно на мястото си и човек не може да я пропусне и да продължи просто. Но това е само повърхностно наблюдение, и то само от преводни текстове. Затова ми е интересно твоето…

нт:

Стилът на Селинджър — в добрите му работи — бих определил като виртуозен. Знам, че думата не значи нищо.

Както класическият монтаж се стреми да бъде невидим, така и писането на Селинджър до голяма степен е такова. На първото изречение четеш думи, на второто имаш лек интерес, на третото изненада и след това просто свят. Поне на мен така ми е въздействал винаги. Създавал ми е усещането че макар действието да се развива в стая, целият свят е зад стените. Много трудно за описване и не се сещам за друг, който постига подобен ефект така убедително.

До голяма степен спазва теорията на Хемингуей, но просто е много пъти по-добър от него.

Казвал съм ти за първата ми среща с този автор. На 16 или 17 без да съм чувал каквото и да е за него взех от рафта книга наречена „Девет разказа“ и зачетох нещо с неангажиращото заглавие „Идеален ден за лов на рибка-бананка“.

Едва ли на тази, а и на която и да е друга възраст има нещо което би могло да ме подготви.

Но ако все пак някой ми го беше препоръчал… Или и аз не знам. Както и да е. Когато приключих с разказа, мисля че бях напълно зашеметен, в нещо като шок, а и объркване какво точно ми се е случило. Не мисля че нещо подобно ми се е случвало друг път.

Ще опитам да помисля по въпроса — езикът му е обикновен и контролиран; според мен основното са режисурата и монтажът на необикновеното, това което остава неизказано.

До преди „Идеален ден…“ смятах че най-хубавият разказ на света е „Котка в дъжда“ на Хемингуей.

---

Давам си сметка, че до голяма степен подсъзнателно съм отбягвал да опитвам да дефинирам или анализирам ’стила’ на Селинджър по традиционния начин, с който обикновено разглеждаме литературни произведения — език, структура, фабула, подтекст, метафори, герои и т.н.

Вероятната причина е в това, че ми се струва, че подобен подход не може да ми даде нищо. Затова и вчера използвах думата ’виртуозен’ като незначеща нищо, а казваща всичко.

По аналогия с виртуозна рисунка, която с няколко щриха улавя движение, емоция, характер, стилизира и удивлява със своята лекота и непостижимост и нищо от съставните части не би могло да обясни цялото — нито ако измерим дължината на линиите, нито колко нюанса на черното има, нито пък каквито и да е други количествени съотношения в метода. Обикновено, когато всички принципи са спазени, нещата изглеждат хармонично и също будят възхищение — подобни работи подлежат добре на анализ.

При виртуозното изпълнение има нещо в повече — велика творческа инвенция — уникален принос на автора отвъд всички принципи; отместване на границата без задължително да нарушава който и да е от принципите.

В класическата музика добрият изпълнител и виртуозът свирят по едни и същи партитури и въпреки това в изпълненията има разлика, и за ценители и познавачи разликата е огромна.

При вокалното изпълнение на джаз, груув-ът или суинг-ът не са в мелодията или ритъма, а в една пулсация и едно закъснение отвъд тактовете. Човек е чувал за това но някак абстрактно, докато не му се случи нееднократно да чуе лоши изпълнения на джаз стандарти от пев(и)ци, които основно пеят поп или R&B — без значение дали имат прекрасни гласове и школувана вокална техника, изпълненията им страдат от липса на груув и не звучат джазово, а семпло и директно — както един марш сравнен с валс.

Та мисълта ми беше такава — слаломът и флагчетата са прекрасна аналогия — ако трябва да хвърля някакви думи ще използвам оксиморон: стилът на Селинджър е директно-асоциативен.

Чрез точно, конкретно и неочаквано подбрани детайли, събужда у читателя богати асоциативни връзки, които като едни фрактали започват да се развиват сами до без край, а той (авторът) продължава да ги натрупва преплитайки ги с най-добрия стилизирано-леко-дълбок-неочаквано-разкъсан-богат-и-последователен диалог, на който аз съм попадал в литературата.

Диалог, който не крещи: „Вижте ме колко съм умен и кадърен — аз съм Селинджър“. Не, той е авторът, но героите просто си ги има и са различни, фракталната плетеница зад тях генерира достатъчно контраст, за да ги виждаме все по-ясно — всеки изгражда себе си, но и останалите — линията е и обем, и материал, и твърдост, и мекота — точно както в рисунката — не по отделно.

Затова и споменах класическия монтаж — преди Хичкок да реши да се прави на интересен — монтажът, който разказва историята — кадрите се сменят така, че никой не забелязва дали плановете са близки или далечни, дали зад рамо или отстрани.

Така и при Селинджър — авторът изчезва и на сцената остават героите, и Мати е различна от Винсънт, Франи не е Сиймор, Холдън не е Бейб. Удивително е как всички са възхитителни по различен начин.

Заради разтварящите се фрактални асоциативни капки, когато завършиш прочитането на един разказ, имаш усещането че са минали не двайсет минути, а часове и че току-що си завършил роман.

Виждал съм много негативни мнения за Селинджър. Допускам, че поради този начин на писане изисква определена нагласа за четене, където читателят е готов да съучаства на автора много по-активно, резонирайки.

Съвременният пост-модернизъм често разчита на културни референции по един евтин и недвусмислен начин — Мураками се опитва да бъде истински западен автор, но не може да постигне почти нищо извън джуркането на собствените си клишета.

Селинджър формално използва подобни ’ключове’, но при него те са фундаментални елементи, изграждащи историята, а не пошло намигане към аудиторията с цел да накараш кухите Gen Y да се почувстват много умни и начетени.

От там и поляризацията в мненията. Едни читатели не виждат нищо особено — две жени се напиват и водят повърхностен разговор, а малкото момиченце на едната си измисля приятелчета — доста банално; други читатели резонират с „Мече буболече“ по причини извън директната фабула — да кажем натрупан жизнен опит или емпатия.

Без всякакво съмнение Селинджър спазва теорията за айсберга на Хемингуей. Кореспондирали са си и Хемингуей е подкрепял младият Дж. Д. Морално, докато е бил на фронта.

Известният пример на Хемингуей: „За продан: Бебешки обувки, никога неизползвани.“ показва как Дон Ернесто би написал — с теслата. Като най-добрия дърводелец.

Селинджър е избрал да работи със стъкло.

Селинджър за мен се явява тоталният екзекутор на класическата литература.

Никой от формалистите или модернистите преди него, а и не съм попадал на никой автор след него, за мен не е успявал напълно да обезсмисли всичките томове на логорейните класици — всичките им описания; всичките им дълбания в човешката душа; всичките им драми и разсъждения.

Струва ми се, че повечето от останалите добри модернисти и съвременни автори се ’провалят’ именно защото имат стил, искат да имат стил, имат ’его’, което надзърта зад всяка дума и казва: „Аз съм Ъпдайк, Аз съм Фитцджералд, Аз съм Стайнбек — имам да ви кажа това и това и съм по-умен, по-скромен, по-минималистичен и по-талантлив от всички други писатели“, а при Селинджър само първите три изречения са думи — нещо като портал към свят, в който читателят се разтваря.

Ако трябва да избера един най-любим автор, просто давам заето. Ако ограничението е три — Екзюпери, Ремарк и Селинджър — всичките на първо място.

Преводачът и редакторът са искрено благодарни за подкрепата!

Без да искам да отвличам дискусията от „Непознатият“, под първият преведен разказ, „Последният ден…“, написах нещо като предговор, който вероятно отговаря на някои от поставените тук въпроси.

Не искам да го дублирам, затова ето линка още веднъж: http://chitanka.info/text/36071/comments

Проектът за превод на „Несъбраните“ разкази на Селинджър е изцяло личен.