Читателски коментари от нт

Петя,

Поради ярко изразеното ви мнение, и простият факт че съм изцяло съгласен с него, ми се прииска да ви предупредя за „Фондацията“… Цикълът, макар и ’велика класика’ е ’манджа с грозде’: стилистично, идейно и всякак. Азимов никога не е бил добър писател в литературния смисъл на думата.

Спомням си, че навремето, когато по-активно участвах в сайта, писах дълго мнение за Фондацията. Може още да го има под някоя от книгите.

Приятно четене!

НТ

Отдавна не бях чел нищо от този автор. Всяка дума носи изненада и удоволствие. Картините са осезателни, а персонажите далечни и същевременно близки. Сюрреалистично, в просъница, магическо, странно и носещо усещане за истинност. Една гротескна истина за Латинска Америка, разказана от големия майстор Г. Г. Маркес.

Това което искрено ме интересува е дали хората, които харесват „Улица Консервна“ и „Благодатният четвъртък“ смятат „На изток от рая“ за добра.

Моето скромно мнение, когато я прочетох беше, че любимият Стайнбек е изкуфял, затънал в словоблудство и съсипал репутацията си на стари години. Максимата „Никога не е късно да станеш за резил“ ми се видя изключително на място.

Не бих си губил времето да я чета втори път, за да видя прав ли съм бил или не преди 20 години. Знам само, че колкото пъти ми е попадало в ръцете книжното тяло (книжната тухла по-право), ми е ставало мъчно за автора… Някак лично съм се срамувал заради него, че е натворил подобен роман.

Да, разбира се! „Котка в дъжда“. Как съм могъл да го забравя за почти 20 години.

Не всички ние, Nia Treyman, ами само тая мизантропска и побъркана пасмина на руските велики ’класици’. Фани Гогол, удари Достоевски и после Толстой и Тургенев. Болни хора. Горките!

Булгаков и Хармс са друга работа, ама тия не ми ги хвали.

gost, наистина е за завиждане.

когато веднъж преминеш от ’изгубени в историята’ на нивото на структурата, връщане назад няма. това ми е работата. от време на време само някой лош френски филм ме изненадва, понеже не мога да предположа накъде ме води и как ще свърши. изненадва ме, но не ме радва. обикновено са просто нескопосани.

изборът в повечето случаи е между баналните холивудски клишета и издяланите с тъпа тесла други. декаданс или обикновен упадък?

Кирил Ковачев, изключително приятно ми беше да прочета горното ви мнение!

Съгласен съм с всяка дума. За жалост, изглежда, национализма и провинциализма вървят задължително ръка за ръка, а всичкото това е стока за вътрешна употреба в някои бедни и недоразвити общества. Печалбата и вредата от продажбата на подобна стока ми се вижда да е същата, както от търговията с наркотици…

Много е говорено и писано за „Малкият принц“. Книгата изобщо не е детска, макар да въздейства силно и на деца.

Имаше един глуповат въпрос едно време по лексиконите: Ако трябва да заминете на необитаем остров/планета до края на живота си и да вземете само една книга със себе си, коя е тя?

Отговорът през последните почти трийсет години за мен неизменно е един: Малкият принц от Антоан дьо Сент-Екзюпери.

Да, Elanor, да!

Всъщност жанрът до голяма степен не само започва, но и май свършва с ’Властелинът…’ Другите са главно подражание, може би с изключение само на Зелазни.

Аз чета ’Властелина’ на всеки 2–3 години и, някак си, направо вълшебно, всеки път ми е като за пръв път. Чудя се дали не е време за започна пътешествието отново.

Един простичък съвет към някои от анализаторите и коментаторите:

Хубаво ще е да използвате препинателни знаци на местата, където в разговорната реч бихте направили пауза, пък била тя и за вдишване на въздух.

Хубаво би било да отделяте логическите групи изречения в пасажи. Така ще бъде по-ясно и за самите вас какво искате да кажете.

„Спирка на хоризонта“ със сигурност ще достави удоволствие на ценителите на Ремарк. Хората, които за пръв път ще се срещнат с този автор, може би е по-добре да започнат с някоя от другите му, по-известни, по-зрели и по-завършени творби.

Ремарк няма навършени 30, когато публикува този роман. Въпреки това потенциалът на бъдещия брилянтен стилист, майстор на естетизираните диалози, се вижда отчетливо. Удоволствие от четенето носи дори само факта, че ценителят може да усети как само за година-две тези възможности са овладени и превърнати в един от най-изящните стилове на писане в съвременната литература. Тук нещата до голяма степен са фрагментарни, разхвърляни, на моменти изпуснати от контрол или дори ’надребнени’. Но езикът е очарователен!

„Живот на заем“, едно от най-харесваните от мен произведения на Ремарк е своеобразен римейк на „Спирка на хоризонта“. Или, може би, по-точно е да се каже: вариация на темите, интерпретация много по-силна от първоначалния ескиз.

За мен тук има и една загадка: Защо в късното си произведение авторът е решил да използва същото име, Лилиан Дюнкерк (Дънкърк) за една друга, доста различна героиня.

Докосването до ранното творчество на големите майстори Рафаел и Пикасо, винаги е будило у мен възхищение. Сега при тях добавям младия Ремарк — нюансиран и виртуозен.

Добрият вкус е толкова рядко срещано явление.

От 20 години слушам колко хубава и уникална книга е „Парфюмът“. След поредица от неудовлетворително-слаби произведения на които попадах, реших да прочета нещо, за което всички твърдят, че е стойностно.

Глупости на търкалета! Подобни има с десетки. Единственото, което я отличава е старомодния стил, в който е написана, и който може би подвежда някои читатели, че е класика.

Димитри Иванов говори за това, че личността на Уортън е забулена в мистерия. Нещата изглежда са се поразбулили. Статията на английски в Wikipedia дава информация и снимка, както и библиография с още произведения.

http://en.wikipedia.org/wiki/William_Wharton_(author)

Наскоро прочетох (и написах читателско мнение) за поредицата „Зона 51“ от Робърт Дохърти. Търсейки какво да прочета след нея, погледът ми попадна на анотацията на „Предсказанието“ от Джак Дю Брул. Там се споменава ’зоната’ и това привлече интереса ми. Казах си: Любопитно е каква интерпретация на темата дава този автор.

Да, ама не!

Джак Дю Брул няма стил. Няма и прилична идея. Има измъчена и изсмукана от пръстите аналогия с акупунктурата и на базата на това и около милион клишета забърква глупав и досаден екшън. Описанията отегчават. Мотивацията на героите е смехотворна и целият роман дъха на долнопробност. Естествено, накрая с цената на много жертви спасяват земята, унищожават де що има ценни непознати реликви и всичко завършва там, където е било преди злодеите да се покажат от дупката си.

Повърхностното сравнение може да покаже прилики между „Зона 51“ и „Предсказанието“: секващ дъха екшън, двуизмерни герои, тайни заровени в историята, смъртна опасност за планетата. Само че в първата тези неща са до голяма степен овладени и стилизирани, уместни, а във втората — досадни, глупави и дразнещи.

Всъщност книгата е точно толкова лоша, колкото и долнопробният холивудски филм, който може да бъде направен по нея.

Едва ли някога бих прочел нещо друго от Дю Брул, освен ако след години не забравя името му и не сбъркам…

Първо искам да благодаря на rebu и Mandor за отличната работа по дигитализирането на Зона 51!

Второ, ще си позволя едно по-обстойно лично мнение за поредицата, с което ми се иска да допълня гореизказаните кратки, категорични и схематични присъди.

Деветте книги от Зона 51 не са равностойни. Първите седем описват повече или по-малко последователна и завършена история с повече или по-малко постоянни действащи лица. Осмата и деветата книга проследяват паралелни сюжетни линии, оформящи предисторията на събитията в първите седем книги.

Докато в деветата книга „Легендата“ главните герои частично се припокриват с тези от основните седем книги, тези в „Носферату“ са изцяло отделни, странични и почти непресичащи се с главния конфликт.

Първите седем книги проследяват развитието на доста мащабна история, която има своя завършек в края на „Истината“. Градацията и стилът варират, като моето впечатление е, че началото е най-силно и с всяка следваща повествованието отслабва. Едва ли тенденцията е изцяло линеарна, но усещането ми е, че на авторът малко му е поомръзнало да „монтира“ все така динамично в продължение на години както го е правил от начало.

В „Началото“, „Отговорът“, „Мисията“ има едно усещане за добро кино, великолепна интерпретация на идеите на Фон Деникен и подобни автори, находчиво навързване на археологически и исторически загадки. Фантазията, научната фантастика и доброто познаване на военни тактики, методи и технологии създават чувство за реализъм и правдоподобност. Стилът е овладян, насечен и липсата на дълбочина и многоплановост у типажите не пречи ни най-малко на повествованието.

При шестата и седмата книга, обаче, същите тези похвати, някак си, излизат от контрол. Действието се фрагментира прекалено, персонажите се превръщат само в имена, а монтажът се изплъзва от контрола на режисьора и остава изцяло в ръцете на монтажиста, който губи усещането за цялото. Така рязко намалява критичната доза убедителност и читателят започва бавно да губи интерес.

Финалът-кулминация е според мен доста слаб и поради това неглижиран. Парата по някакъв начин е била изпусната преди това.

Епилогът-обяснение (Истината) е и най-слабият пункт, който до голяма степен обезсмисля едно добро и увлекателно произведение. Там вече всичко издиша и цялата наукообразност и правдоподобност отиват по дяволите. Всеки уважаващ себе си автор на научна фантастика, който си играе с исторически, инженерни, биологични и какви ли още не научни концепции свободно, трябва да има пред вид Еволюцията и огромното количество фосили, намиращи се в земните пластове от един момент нататък. Идеята за това, че хората са изсипани на Земята готови за разплод преди 12–15 000 години е лековата (и меко казано глупава) и не подхожда на съвременен автор.

Във всеки случай, обаче, първите седем книги ми доставиха удоволствие и ги прочетох с интерес, който само слабо намаля към края. Бих ги препоръчал на всеки, който е чел или гледал филмите на Деникен, и който се интересува от темата за палеоконтакти, присъствие на извънземни и странни артефакти. Голяма част от тези неща са много приятно и умело навързани в цялостна картина.

Осма и девета книга са друга история. „Носферату“ е еднопланова вампирска любовна история, която трае доста дълго. Не че не става за четене. На мен ми беше доста досадна и носеше привкус на изсмукана от пръстите. Пък и плискащата се навсякъде кръв ми дойде малко в повече.

„Легендата“ е 30% препечатка на историческите пролози от предните книги и обяснение на някои факти, за които вече се досещаме. Също по своему досадна и еднопластова. След като сме научили „Истината“, някак си всичко вече е безинтересно.

Иска ми се да отбележа още нещо, което смятам за положително в случая. Р. Дохърти не се е изкушил да се заиграва в описание на любовни и еротични сцени. Би било наистина проява на лош вкус.

Мисля че по „Зона 51“ може да се направи чудесен филм или сериал и нямам чувството, че съм си загубил времето прочитайки деветте книги.

Възнамерявах да напиша коментар за поредицата, когато приключа с четенето на последната книга. Най-вероятно и ще го направя.

Още в първите страници на настоящата седма книга, обаче, прави много неприятно впечатление несъответствието на лични имена, често използвани понятия, географски транскрипции и фактологически неточности.

Преводачът, не си е направил да прочете дори една от предишните книги, а редактор изглежда, че в издателството също няма.

Във всеки случай мен тези несъответствия, както и значително по-тромавия превод/език ме дразнят много.

Може би не е лоша идея да се добави втори редактиран вариант на „Истината“, където понятията и имената са подменени с тези от предишните части на „Зона 51“.

Човек в казарма е склонен да чете какво ли не. Пет читателя за една книга не са много. Открадването не е доказателство за каквото и да е, освен че извършилият го е склонен да краде.

Според мен книгата е долнопробна.

Наистина чудесно и толкова любимо!

Очаквах нещо като български аналог на „Наследникът от Калкута“. Прочетох един слаб и написан по ’Партийно’ поръчение приключенски роман. Краят на историята е поредната безобразна комунистическа пропаганда, претупан по жалък начин, поради невъзможността подобен род идеологическо ’четиво’ да се интегрира в жанра.

Ако мнениетята ви за литература съвпадат с тези, които аз съм дал за други произведения на този сайт, може спокойно да прескочите „Остров Тамбукту“ от Марко Марчевски и да се насочите към други много по-добри образци на приключенско четиво. Ако пък търсите глуповата комунистическа пропаганда, мисля, лесно може да се намерят по-синтезирани произведения.

Нивото тук е същото както на карикатурите изобразяващи американски войници, търкалящи се мъртво пияни с Кока-Кола по улиците на Западен Берлин след построяването на стената.

Оценка: слаб. Много слаб.

„Нощем с белите коне“ е най-добрият съвременен български роман, който съм чел. Вероятно има и други, но на мен не ми се е случвало да попадна на текст, който да ми донесе подбно читателско удовлетворение.

Очевидно Вежинов е класик. Не знам дали учебните програми днес го споменават или не. Хубаво би било. От друга страна нито „Нощем с белите коне“, нито „Бариерата“ са книги подходящи за младежи. Струва ми се, че читателят трябва да бъде поне на трийсет, а дори и на четиридесет години, за да може да съпреживее, за да може да разбере, за да може да оцени.

Романът е завършен през 1975-а и описва светът такъв какъвто той беше тогава. Описва го без типичния за други български автори битовизъм и провинциализъм. Едно зряло произведение на зрял и фин автор, написано на единствения език, който българският читател може да оцени напълно и нюансирано, без нуждата от посредник, без загуба на полутонове и деликатни пластове.

Истинско удоволствие от първата до последната дума.