Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (9)

9

АРИМАН^[1]

ЛУЦИФЕР

СЕДЕМ ПЕЧАТА

ИЗБОР НА ХИЛЯДОЛЕТИЕТО

 

Тази сутрин Саймън беше пръв на опашката пред банката. Когато отвориха в девет и половина, той влезе и изтегли всичките си спестявания. Те възлизаха точно на сто лири. После се отправи към будката за залагания и направи своя, днес вече легендарен, залог на четири коня с акумулираща се печалба.

Щеше да си подсвирква, ако не беше махмурлия. Как бе пропуснал да спомене на автора на биографията на Реймънд за махмурлука си? Ако беше споменал, предварително щеше да знае, че не би трябвало да пие толкова много предишната вечер. Сега нямаше да е махмурлия, нито пък щеше да се споменава за това в книгата. Всъщност в нея не се говореше за махмурлука му, въпреки че той го имаше.

Саймън много добре знаеше защо в книгата не се говори за махмурлука му. Защото той нямаше никакво желание бъдните поколения да узнаят какви ги беше вършил предишната нощ. Ето защо!

Всичко започна, след като беше решил да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината на бъдещия автор на Реймъндовата биография и бе измислил гениалния си (макар и копелдашки) план как да спечели на конните състезания. Имената на печелившите коне бяха написани точно там, където беше решил да помоли писателя да ги напише. В малко каре над главата, започваща с думите: „Тази сутрин Саймън беше пръв на опашката.“

Записа си имената им върху плика, в който се намираше неговото безценно медицинско удостоверение, после грижливо скри книгата от бъдещето, взе душ, облече чисти дрехи и излезе.

Направи голяма грешка.

Изобщо не биваше да ходи във „Веселите градинари“.

Обаче отиде.

Анди го посрещна мрачен като буреносен облак. Имаше да му каже това-онова.

Това-онова-то се отнасяше за неприятностите, последвали бързото измъкване на Саймън от „Веселите градинари“ предишната вечер. Беше това-онова, за което според Анди Саймън носеше отговорност. Това-онова, което засягаше приятелката му Лайза.

Лайза, каза Анди, ритнала мелеза на Дик Годолфин, а когато Дик изразил протеста си срещу това деяние, тя ритнала и него. Птицефермерът Дългият Боб, който наемал Дик от време на време, се намесил, за да въдвори ред, и също получил един шут.

На всички бе известно колко строги правила беше въвел Анди относно ритниците в неговия бар и на Лайза й било казано кракът й повече да не стъпва там.

Когато чу това, Саймън просия. Защото то означаваше, че за в бъдеще щеше да може да си пие бирата, без винаги да поглежда през рамо. Но сияйната му радост скоро помръкна, когато Анди каза, че след това се е наложило цели трима членове на рокгрупата „Римска свещ“ насила да изхвърлят раздаващата ритници дама от бара. Въпросната дама обаче приложила смъртоносна техника от източните бойни изкуства върху увисналата само на един пирон табела на кръчмата. Направила близо двуметров скок и я съборила с ритник. Тъй като сега на Лайза й било забранено да стъпва в бара, Саймън трябвало да заплати щетите, които Дик (той работеше от време на време като чистач в кръчмата) се съгласил да поправи за петнадесет лири.

Анди добави, че е честен човек и че предоставя на Саймън правото да избира: може и да не плати, ако желае, но в замяна на това ще бъде доживотно отлъчен от кръчмата.

— Ще ти платя утре — отговори Саймън. Просия отново при мисълта, че когато настъпи „утре“, неговите коне щяха да са спечелили и той щеше да има достатъчно пари дори да купи „Веселите градинари“, ако пожелае. — Дай една халба от мойта — продължи той. — Пиши я на сметката на Реймънд, от която естествено не мога да тегля, тъй като това не са мои пари.

Анди прехвърли казаното няколко пъти в ума си, реши, че е прекалено объркано, за да си струва спора, и се зае да точи бира на Саймън.

— А, и пликче фъстъци, ако обичаш. Почерпи се и ти едно.

Анди се почерпи с пликче фъстъци.

Още беше рано и барът съвсем не беше фрашкан с народ. Всъщност беше празен. Единственият посетител беше Саймън. Но вътре миришеше някак странно. Не на риба, а на сяра. Саймън би трябвало да забележи това. Както и преполовената халба с бира „Гинес“ на другия край на барплота.

Той обаче не забеляза.

Затова наистина не беше подготвен, когато вратата на тоалетната се отвори с трясък и се показа голямата плешива глава на господин Хилсейвайс, върху която се мъдреше познатият петоъгълен отпечатък от гредата-в-която-всички-новаци-си-блъскат-кратуните-на-излизане-от-тоалетната.

— Я гледай, я гледай — каза градинарят, който никак не изглеждаше весел. — Кого виждам? Един чирак с нова шапка, който си е взел почивен следобед.

Саймън измери едрия човек от главата до петите. Спомни си една статия, в която се говореше как притежателите на кучета след време започват да приличат на питомците си. Очевидно собственикът, който обича кучето си, подсъзнателно иска да бъде като него, а то пък му отвръща за любовта, като копнее да стане като притежателя си. И двамата се настройват на тази биологическа честота, като постепенно си разменят някои черти. Не се обясняваше напълно каква точно е тази честота и как функционира. И Саймън много се съмняваше в цялата работа.

Сега, както си седеше на ръба на стола, той осъзна, че това може и да е истина. Защото доказателството се възправяше току пред очите му.

Не че господин Хилсейвайс имаше куче. Нямаше. Нямаше и котка. Обаче обичаше работата си. А Саймън предполагаше, че и тя го обича.

Ами това беше съвсем очевидно. Глава, прилична на тиква. Уши, подобни на къдраво зеле. Очи, червени като цвекло. Ръце досущ като връзка банани. И т.н. и т.н. Съвкупността от тези черти изглеждаше както винаги…

Заплашително.

Ако този човек не беше в съюз с дявола, това се дължеше единствено на някакво недоглеждане от страна на Принца на мрака.

Чиракът на градинаря пусна най-подкупващата си усмивка. Но този път тя не подейства подкупващо.

— Къде ми е камионът? — попита господин Хилсейвайс.

— Закарах го у дома, за да го почистя — излъга Саймън.

— О, ужасно съжалявам — каза гигантът с гръден кош, издут като ябълка. — Нямах представа.

— Представа за какво? — беше въпросът, който Саймън не би трябвало да задава.

— Нямах представа, че сега паркингът зад супермаркета е твой дом. Да не са те изхвърлили, а?

— Ъъ, не. Ха-ха-ха. — Саймън положи много усилия звуците, които издаде, да заприличат на смях. — Камионът е там за по-сигурна безопасност. Може би сте забелязал скобата, с която съм заключил кормилото. Това би трябвало да спре онези, които искат да се поразходят за чужда сметка.

— Предполагам, че това ще да са онези, които са ми взели Голямата Алън.

— Тя е в гаража за смяна на маслото. За моя сметка, естествено.

— Естествено. — Господин Хилсейвайс се приближи бавно към бара. Миризмата на сяра го изпревари. Господин Хилсейвайс се надвеси над Саймън.

— Утре в девет и половина, на конското пасище в края на уличката-чието-име-никой-не-смее-да-произнесе. Ще бъда там. И ти ще си там. Камионът ми ще е там. И косачката ми Алън ще е там. Ясно ли се изразих?

Саймън заклати енергично глава. С все сили опита да оголи зъби в усмивка. Но те усилено тракаха.

— Защото ако ти не си там и тях ги няма… — господин Хилсейвайс се наклони отвратително близо и прошепна в ухото на Саймън някои много конкретни подробности. Младежът едновременно подбели очи и кръстоса крака.

— Добро момче — каза градинарят и потупа Саймън по разтрепераното рамо. После се върна при халбата си с бира. Пресуши я и излезе.

Анди, който през цялото време на разговора не бе посмял да шукне, сега поднесе на Саймън бирата и фъстъците.

— Печени фъстъци, нали? — попита той.

— Имаш извънредно остър слух — отбеляза Саймън.

 

Оттук започна всичко.

Саймън трябваше просто да си изпие бирата и да се прибере у дома. Да бъде с трезва глава в съдбоносния за него ден.

Но не би.

Пресуши халбата и си поръча друга. Ще купи господин Хилсейвайс и цялото село. Ще стане местният скуайър. Такива неща си мислеше.

Към осем часа барът се напълни с посетители, а Саймън бе в много приповдигнато състояние на духа. От лявата му страна седеше Драскачът. Беше една от вечерите, когато не драскаше и както винаги в такива случаи, горчиво оплакваше съдбата си. Да гледа как много по-малко талантливи от него драскачи печелят милиони, докато той е принуден да влачи жалко съществувание, бе поносимо единствено посредством консумацията на големи количества алкохол.

Това ама наистина никак не интересуваше Саймън. Вниманието му беше привлечено от високата млада жена, която седеше от дясната му страна. Хубавица. И без компания. Въвлече я в разговор просто като проява на любезност.

— На това му викат кратковременна загуба на паметта — обясни той.

Хубавицата поклати красивата си глава.

— Сигурно ти е много трудно — каза тя през прозявка.

— Беше, до днес — отговори Саймън, който винаги бе обичал предизвикателствата. — Утре обаче трябва да получа значително наследство, което ще ме направи напълно независим във финансово отношение.

— Така ли? — каза хубавицата. — И кога научи това?

Някоя по-дребна душица би се хванала на тази уловка и би отговорила: „Ами, глей к’во съвпадение, точно днес следобед.“ Но не и Саймън. В края на краищата той играеше на собствен терен.

— Завещано ми е още от дете. Мога ли да ви предложа още едно питие?

— Няма да откажа водка с доматен сок. Впрочем, имаш прекрасни зъби.

Това беше началото на следващата фаза.

Хубавицата изпи още една чаша „Блъди Мери“, а после още една и още една. Саймън виждаше как кредитът на Реймънд взе да се стопява. Но забеляза също, че хубавицата започна все повече и повече да се „отваря“.

Макар и хубавица, не беше от приказливите. Ала Саймън беше експерт в играта на прелъстяване и с изтънчени ласкателства я изкуси да прояви своята мъдрост и съобразителност.

По едно време тя попита:

— Имаш ли кола отвън?

Саймън се престори, че гледа някакви бележки в портфейла си.

— Както изглежда, една от колите, които изпълнителният директор на фирмата ми използва за демонстрации, се намира на паркинга зад супермаркета. Защо питаш?

— Просто си помислих, че няма да е зле да отидем в нея и да се изчукаме.

Това беше началото на последната фаза.

Срещу онова, което беше останало от кредита на Реймънд, Саймън взе пиене за из път и двамата с хубавицата излязоха от кръчмата. Тръгнаха, хванати за ръце, към паркинга зад супермаркета. Хубавицата неистово се кикотеше. Същото правеше и Саймън, който беше пил много повече, отколкото бе възнамерявал. Докато прекосят паркинга и влязат в кабината на камиона, всеки носеше в ръка дрехите на другия.

След това започна едно ми ти бумкане, едно ми ти джасане… а бе не е за разправяне. Саймън беше на шофьорската седалка.

— Да, да, да — нареждаше хубавицата и изпълняваше сексуалната си гимнастика, като непрекъснато си удряше главата в покрива. — Да, да, да, ох, ах, ух-ух.

— Да — нареждаше и Саймън. — Бум-шака-бум.

И естествено това продължи с часове. От време на време спираха, за да сменят позата. Изпиха пиенето, което носеха със себе си, отвориха прозорците и запушиха. После отново се завърнаха към бурните си занимания.

— Няма да ме забравиш, когато забогатееш, нали? — попита хубавицата, като се възползва от един момент, когато устата й беше празна.

— Не, не, не — започна да я уверява Саймън, без да нарушава ритъма. — Ще се видим утре.

— Кога, кога, кога?

Саймън си пое дъх.

— В три и половина на главната улица. Тогава ще взема парите. Ще бъдат в брой. Ще те заведа да хапнеш нещо. Имам пред вид да хапнеш нещо друго. Не спирай. Не спирай. Не спирай. Бум ШАКА БУУУУУУУУУУУУМ!

Наистина непростимо поведение!

Това беше краят на последната фаза. Защото, когато Саймън се събуди в девет часа на другата сутрин, установи, че е сам, че е гол и че е обект на зяпачески интерес от страна на много жени, тръгнали на пазар.

Освен това имаше ужасен махмурлук.

Стана и се помъкна към будката за залагания.

— Добро утро, Саймън — каза касиерът от Уелс господин Джоунс. — Да не би да си се загубил? Харесва ми новата ти шапка.

— Дойдох да заложа — отговори Саймън, като се хвана за главата, която беше без шапка, но го болеше.

— Да заложиш ли казваш? — слиса се касиерът. — Но ти никога не залагаш. Не съм чувал някога да си го правил, Нито пък съм те виждал.

— Е, сега ме виждаш. Сънувах сън, нали разбираш?

— А-а — поде касиерът, — сън значи? Настоятелно ти препоръчвам да не се съобразяваш с него. Моят съвет е да си отидеш на работа. Плати за скобата, с която са ти заключили колата, и си вземи обратно косачката Алън от Дългия Боб, който я открадна, видях го. Това е мъдър съвет. Вслушай се в него и си върви.

— Искам да направя залога си, ако нямаш нищо против.

— Правиш ужасна грешка.

— Слушай — каза Саймън. — Оценявам това, което казваш, но решението ми е окончателно. Ще заложа и точка.

— Троши си главата тогава.

— Така да бъде. — Саймън извади плика си и прочете имената на конете.

— И ти си сънувал, че тези четири коня ще спечелят?

— Да — каза Саймън, защото се беше спрял именно на тази лъжа.

— Ами че те всичките са безнадеждни аутсайдери.

— Тогава ще е още по-добре, когато спечелят.

— Никога няма да си простя, когато не спечелят — каза господин Джоунс.

— Ето парите — подаде му ги Саймън. — Напиши ми квитанция, че съм заложил.

— Та това са сто лири, бе момче! — Господин Джоунс политна назад и за малко да падне от стола си. За щастие жена му, госпожа Джоунс, беше застанала с парцала и кофата точно зад него и го подхвана.

— Саймън, непослушнико — викна тя, докато разтриваше китките на съпруга си с одеколон, — как можа да го изплашиш така. Да му даваш сто лири наведнъж без никакво предупреждение. Ами че той е единственият представител на символичното етническо малцинство в Бремфийлд. Това си е направо расов тормоз.

— Вижте какво, просто го изправете на стола и го накарайте да ми напише квитанцията. Моля ви.

Госпожа Джоунс настани съпруга си на стола. Пъхна между пръстите му писалка и положи хладна длан на трескавото му чело.

— Ще плащаш ли такса? — попита Джоунс с разтреперан глас.

— Майната й на таксата — отговори Саймън.

Госпожа Джоунс се прекръсти.

— Господ и вси светии да са ни на помощ.

— Господи божичко! — Господин Джоунс клатеше глава, докато попълваше квитанцията на Саймън. Подаде му я през отвора в бронираното стъкло и прие двете банкноти от по петдесет лири. — Как се изписват 100 лири на касовия апарат? — попита той жена си.

* * *

Саймън се отдалечи от заложната будка. С пружинираща походка. Госпожа Джоунс го наблюдаваше иззад перденцата.

— Чао. И се цуни отзад — каза тя.

Господин Джоунс пък скочи от стола и заподскача из стаята със стиснати юмруци, като неспирно повтаряше:

— Ха така, ха така!

Саймън имаше достатъчно дребни пари да си купи сандвичи, бутилка бира и пакет цигари. След това напусна селото.

Чувстваше, че ще е по-благоразумно да влезе в някое неутрално пристанище, докато корабът на неговия късмет хвърли котва на главната улица. Така си и беше.

Знаеше една отдавна изоставена лесничейска колиба. Там на пода имаше удобен дюшек. На дюшека имаше две дълбоки вдлъбнатини. Бяха точно с размера на Саймъновите колена. Може би ходеше там да се моли, кой знае.

Ала днес той наистина се помоли в колибата. Молеше се, чакаше и се безпокоеше. Ами ако номерът не минеше? Ами ако конете не спечелеха? Беше дал цели сто лири. Сто лири! Номерът трябваше да мине. Беше сигурен в това. Беше сигурен също, че скоро ще бъде много богат.

Но от богатството го деляха още много часове. Много, много безкрайни часове.

До десет часа Саймън беше вече изял сандвичите, а до единадесет изпуши всичките си цигари. Наистина съжали, че не си беше пръснал парите по аспирин вместо по тях.

Опита се да подремне. Но не можа. Опита се да брои секундите. След това опита да брои летвите в колибата. По-късно опита да брои пироните, които бяха забити в тях. Зае се с лицеви опори. После с подскоци на място. Накрая се хвана за кънтящата от болки глава и притихна за известно време.

Измина цяла вечност, докато дойде моментът, в който стана и излезе от колибата.

Тъй като беше ден, в който всички приключваха работа по рано, главната улица беше пуста. Никой не забеляза как Саймън се запромъква по нея. Но това не му подейства успокоително. Докато стигне до будката за залозите, сърцето му биеше така, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Устата му беше суха като задника на някой скелет. А главата продължаваше да го цепи.

В атмосферата на заложната будка беше настъпила някаква неуловима промяна.

Не. „Неуловима“ не беше точната дума.

Господин Джоунс говореше по телефона. Крещеше, нещо на уелски. Тези, с които разговаряше, също му крещяха. Около будката се мотаеха няколко отбрани екземпляра селски старци. Носеха шапки от туид и жилетки, каквито обикновено човек получава на Коледа, след като премине определена възраст. При пристигането на Саймън двама от тях изръкопляскаха, а един килна назад шапката си и каза:

— Бог да те благослови, великолепни.

— ДА! — ликуваше вътрешно Саймън.

Господин Джоунс тресна телефонната слушалка, обърна се и видя чирака на градинаря.

— А-а-а-а-а-агх! — изтръгна се от него.

— Добър ден, господин Джоунс — поздрави Саймън. — Добър ден, госпожо Джоунс.

— А-а-а-а-а-агх! — изтръгна се от госпожа Джоунс, която се вкопчи в ръката на съпруга си.

— Някакъв проблем ли има? — осведоми се учтиво Саймън.

Господин Джоунс бе загубил дар слово.

— Ах ти, гадно копеле! — изруга жена му.

— Моля? — усмихна се Саймън, при което изкуствените му зъби блеснаха.

— Разорение! — господин Джоунс отново намери своя дар слово. — Ти направо ме разори бе, момче.

— Искате да кажете, че съм спечелил? — Саймън изобрази изненадата, която дълго беше репетирал.

— Спечелил? Дали си спечелил! Обра ни до шушка! Хиляди, хиляди и…

— Хиляди? — попита Саймън. — Боже, боже. Предполагам, че имате достатъчно пари, за да ми изплатите печалбата.

— Отидоха залозите, събирани цяла седмица — промърмори господин Джоунс. Саймън чу това.

— Извинете, не чух добре.

— Ще ти платя печалбата. Онези копелета от управлението казаха, че трябва да я изплатя.

— Копелета? — Саймън поклати глава. — За какви копелета става дума?

— Ами за такива като теб — каза господин Джоунс. — Богати копелета!

— Намирам промяната в отношението ви за изненадваща — каза Саймън, който не я намираше за изненадваща. — По-рано днес бяхте толкова загрижен да не би да си изгубя парите. Мислех, че късметът ми ще изпълни сърцето ви с радост.

Горната устна на госпожа Джоунс затрепери. Саймън взе да се тупа по джобовете.

— Къде ли съм сложил тази квитанция?

— Какво? — извика господин Джоунс.

— Мушнах я някъде. — Саймън взе да се тупа където завърне. — Не може да бъде, портфейлът ми! Къде ми е портфейлът?

— Да не си го загубил? — Господин Джоунс взе да потрива ръце.

— Откраднали са го! — извика Саймън, а на лицето му се изписа ужас.

— Боже, боже, колко жалко! — Джоунс заподскача на стола си. — Не мога да ти изплатя печалбата без квитанцията. Божичко, колко жалко. — Двамата с жена му се закискаха.

— Просто се пошегувах. — Саймън театрално измъкна портфейла си. — Сигурен бях, че това ще ви развесели.

— Ах ти, гадно ко…

— Тц, тц, тц. — Саймън ги заплаши с показалец. — Да не чувам повече такива приказки. — Той извади квитанцията и я мушна под отвора на бронираното стъкло. Джоунс посегна да я вземе. — Естествено, погрижих се да оставя при адвоката си едно ксерокопие от нея.

— Естествено — изръмжа Джоунс и сграбчи бележката.

— Пресметнал съм сумата, която ми се полага, до последното пени. Надявам се, че няма да съществува разминаване между моите и вашите изчисления.

Касиерът сви юмруци.

— Хайде, плащай му на това копеле и да се разкара — каза госпожа Джоунс.

 

— ДА!

Банката на Саймън беше само през шест магазина по-нататък. Дори и с двете тежки торби, чиито дръжки се бяха врязали в пръстите му, разстоянието никак не беше голямо.

Там обаче нямаше никой. Беше ден, в който се затваряше по-рано. Ден, в който се затваряше по-рано!

Притежателят на половин милион долара гледаше с недоумение голямата заключена врата на банката.

— По дяволите! — каза той. — Ох, по дяволите!

После каза:

— Мамка му!

Което прозвуча под съпровода на онова добре познато остро свирене на гуми, което винаги предвещава големи неприятности. Една кола рязко потегли от мястото, където беше паркирана на отсрещния тротоар. Беше стар модел ягуар — точно типът автомобил, ползващ се с горещото предпочитание от страна на криминалните елементи.

Колата не сви цивилизовано в близкото платно. Просто прекоси шосето и се качи от пътя на бордюра, преди Саймън да успее да повтори „мамка му“.

Той хукна като луд.

Но какви шансове имаше? Не много големи. Освен ако бензинът на ягуара внезапно не свършеше, разбира се. А той не свърши. Разбира се.

Колата мина по бордюра, като забърса новата кофа за боклук, купена с волни пожертвования, и смачка велосипеда на пощаджията. От бързото тичане гумените подметки на Саймън замирисаха на изгоряло.

Можеше да се получи страхотно преследване. По странични улици, по алеи с разлистени дървета. През полята. Можеха да преминат с трясък през много врати, да вдигнат суматоха от разхвърчали се пилета, да избегнат в последния миг челен удар с някой трактор. Изобщо неща от този род. Екшън.

В реалния живот обаче такива работи не стават. Саймън не успя да измине и пет крачки. Ягуарът го засече на входа на супермаркета. Не го удари силно. Само леко го бутна. Но това беше достатъчно. Професионална работа.

Вратите на колата се отвориха със замах. Отвътре наизскачаха маскирани мъже. Трима маскирани — до един бабайти. И с бухалки.

Имаше и една жена.

Тя не носеше маска.

Дори от мястото, където лежеше сега — с три ботуша, стъпили върху гърдите му, — Саймън забеляза, че е хубавица.

Приличаше на една позната хубавица.

Ами да, това беше снощната хубавица!

— Мамка му! — задави се Саймън. — Мамка му, мамка му, мамка му!

Хубавицата погледна надолу към него. Усмихваше се.

— Помниш ли ме? — попита го тя.

— Мамка му! — каза отново Саймън.

— Просто вземете парите — нареди хубавицата. — Не го наранявайте, ще бъде голяма загуба. Трябват ни само парите.

— Не! — простена Саймън. — Не, не, не!

— Да! — каза хубавицата. — Да, да, да! — Но този път тя не правеше сексуални гимнастики. Бе застанала неподвижно. И се усмихваше.

Тримата маскирани свалиха краката си от гърдите на Саймън и издърпаха торбите от ръцете му.

— Кои сте вие? — изпъшка Саймън. — Да не сте от ИРА?

— ИРА ли? — Хубавицата се разсмя. — Не сме от ИРА. Нашата организация е нещо много повече. Няма да го разбереш. Тези пари са нужни, за да финансират една мисия, съпроводена с безчет опасности. Необходими са, за да се вдигне оръжие срещу един зловещ противник. Трябват ни, за да се борим за каузата на справедливостта. Ти отдаваш парите си за онова, що е истинно и достойно. Саймън, З. В. Я. Р. те приветства.

Маскираните мъже изръкопляскаха. Един от тях извика:

— Добре казано, колега!

Странно, но не съществува никакво писмено свидетелство за това какво точно е отговорил Саймън.