Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (22)

22

В Бремфийлд цареше оживление. Беше вече десет и половина и кръчмите бяха отворени.

Във „Веселите градинари“ беше фрашкано с народ. Но днес тук не се бяха събрали обикновените сутрешни пройдохи, а представители на националната преса. Анди имаше много работа зад тезгяха и думата „Чудесно“ почти не слизаше от устата му. Фактът, че неизвестна терористична група беше освободила Касапина от Бремфийлд, бе придал на случая невероятна пикантност. Блюстителите на морала се нахвърляха да интервюират всеки, който си падаше по психиката на психаря.

Броят на подобните личности значително набъбна от наличието на цял харем кокетки, които бяха чели, че журналистиката се прави с тлъсти чекове, и горяха от желание да продадат на пресата едно-две сензационни заглавия, най-популярното измежду които беше: „Саймън такъв, какъвто го познавах — спомени на годеницата му, която го обичаше“.

Непрекъснато се вдигаха и се сваляха чаши, чуваха се наздравици, а чекмеджето на касовия апарат постоянно тракаше.

— В бара бяхме само двамата — разказваше Пол на един репортер с бележник в ръка. — Само аз и Касапина. Атмосферата беше толкова сгъстена, че можеше да се реже с нож. Аз осведомих полицията за местонахождението му. И мисля, че най-голямата заслуга за залавянето му е моя. Между другото, познавате ли човека, който ви съставя кръстословиците?

— Ами, да — споделяше обинтованият полицай Дерек с един друг репортер с бележник в ръка. — Бяха шестима въоръжени мъже. Не, не шестима съоръжени, а шестима въоръжени мъже. Съпротивлявах се отчаяно, но някой ме удари и загубих съзнание, а през това време са го освободили. Предложение да бъда награден за храброст ли? Да, говори се за нещо такова. Някаква монахиня да е бягала с терористите ли? Не, не съм виждал никаква монахиня.

* * *

В „Бремфийлд Армс“ атмосферата беше по-спокойна. Но тъй като ставаше въпрос за „Бремфийлд Армс“, все пак най-добре беше атмосферата там да се измерва с уреди за дълбочинно проучване или каквито са там океаноложките им еквиваленти.

Черният Джек се беше сгушил зад тезгяха си, а в едно отдалечено мръсно ъгълче на бара двама мъже в сиво се бяха надвесили над куп листове, напечатани на машина.

— Нали ти казах — започна сивчовец номер две, — знаех си, че онова копеле лъже за кратковременната загуба на паметта. Прави бяхме да го държим под наблюдение. От това тук се вижда, че се е захванал да пише шибаните си мемоари.

Сивчовец номер три скръцна със сивите си зъби.

— Според написаното тук той бил на землището, когато Абдула отмъкна другия дебил. Много ми допада и онази част, в която се казва, че те е изритал от дома си.

— Не ме е изритал, никога не ме е изритвал. Това си е чиста лъжа.

— Е, да. Ами останалото? Какво ще кажеш за приключенията на Реймънд? Това би трябвало да е литературна измислица, нали?

Сивчовец номер две не беше много сигурен.

— Но тук е казано всичко. За Рай и така нататък. Не се опитвай да ми кажеш, че той просто си е измислил това. Ами тая част, дето жителите на Рай щели да запушат отворите на полюсите? Ако е вярно, какво ще стане с нас?

— Я си затваряй устата — каза сивчовец номер три. — Тлъстото копеле там ни подслушва.

— Не ми харесва тази работа. Още не са ни платили, а и не искам да ме оставят да умра тук.

— Затваряй си устата! Скоро ще разберем всичко. Сивчовец номер едно отиде да се обади по телефона на шефа ни от Рай. Той ще разбере каква е истината.

— Сивчовец номер едно ли? Той няма ли си име? Сивчовец номер три запрелиства ръкописа на Драскача.

— Тук не е посочено. А, ето го и него.

Сивчовец номер едно доплува през полумрака до безименните си приятели и седна при тях.

— Какво става? — попита сивчовец номер две.

— Не знам. Не можах да се свържа с шефа. Включен е телефонният секретар и затова му оставих съобщение той да ни потърси.

— Това никак не ми харесва. — Сивчовец номер три беше недоволен. — Мисля, че са ни отписали, изоставили са ни. Това мисля аз.

— Не. — Сивчовец номер едно поклати сивата си глава. — Онези от Рай не биха ни погодили такъв номер. Те ни уважават. Ние сме лоялни служители. Ще продължим работата си. Трябва да се погрижим за този Саймън.

— Ами господин Килгор Филиз?

— Той не е важен. Опасният е онзи с изкуствените зъби. Премахнем ли го, работата ни е свършена.

— Да, но…

— Повярвайте ми — каза сивчовец номер едно. — Онези от Рай ще се погрижат за нас. Иначе името ми да не е сивчовец номер две.

 

— Името ми е Мойсей — каза слонът. — И ви казвам: освободете моя народ.

— Виж какво, уведомих Негово Величество за това — каза раболепният велможа. — Но точно сега той е много зает. Трябва да организира подготовката за война. Защо не се обадиш по-късно?

— Кажи на фараона — цитира Мойсей Стария завет, — че ако откаже да ги пусне, ще обсипя границите му с жаби. Изход, 8.2.

— С жаби? — попита велможата.

— С жаби.

— Добре, ще му предам. Но не мисля, че ще му хареса.

 

За разлика от предния ден сега инспектор С’Мърт не беше един щастлив човек. Предишната вечер се беше върнал със съзнанието, че не само беше арестувал един сериен убиец и си беше подсигурил шансове за повишение, но беше и прибрал мангизите на един сериен убиец и си беше подсигурил възможността да си купи кръчмичка някъде в провинцията, за да се оттегли преждевременно в пенсия. Но доволството му бе заличено от грубата и неочаквана вест, че маскирани въоръжени лица взривили участъка и освободили Саймън.

Сега въпросът беше къде да разположи щаба на оперативната част, след като половината от участъка беше превърнат в димящи развалини. А щабът беше необходим, за да се координира мащабната операция, която щеше да бъде предприета.

Сградата на селската община беше заета от пролетната изложба на цветя, а младежкият клуб, където в понеделник обикновено дъни музика, беше затворен поради ремонт. Единственото помещение с подходящи за целта размери беше „приемната“ над бара „Веселите градинари“.

Анди с удоволствие даде под наем покритата с паяжини и мухъл стая. А тъй като нямаше накъде да мърда, инспектор С’Мърт бе принуден да плаща наем, който дневно му излизаше два пъти повече от целия седмичен оборот на „Веселите градинари“.

И така, сега инспекторът седеше зад дървената маса и кипеше от гняв, докато неговите колеги щъкаха насам-натам, прекарваха телефони, правеха компютърни връзки, остреха моливи и се отказваха от пушенето. Носеше се слух, че от Скотланд ярд към тях се е отправил един главен инспектор, който ще командва операцията. Говореше се също, че този главен инспектор е жена, която приличала на Хелън Мирен.

В джоба си инспектор С’Мърт държеше пистолет. На него никак нямаше да му е приятно да се срещне с нея.

 

— Моля Ви, сир, моля Ви, сир, трябва да видите това. — Един раболепен лакей („лакей“ в случая е термин, обозначаващ нещо по-различно от „велможа“; макар че разликата е почти недоловима, тя все пак съществува) се втурна без предупреждение в покоите на султана на Уран.

Султанът празнуваше рождения си ден със своите държанки и една от тях точно се спущаше надолу във въртяща се, пробита кошница. Моментът никак не беше подходящ.

— Изчезвай от спалнята ми — изкрещя султанът.

Раболепният лакей се хвърли по лице на пода.

— Брат ви, сир, Великият херцог на Сатурн.

— Брат ми тук? Добре де, не си губете времето в церемонии. Веднага му отсечете главата.

— Не, сир, не е дошъл тук. Дават го по сателитната телевизия.

— Какво? — Султанът се изправи и отмести онази си работа (а вие си я наричайте както щете). — Ти нахълтваш тук, за да ми кажеш, че моя брат негодник го дават по телевизията?

— Той обяви война, сир.

— Какво? На нас ли?

— Не, сир. На Рай. На другия Ви брат. На крал Еди.

— На онзи лайнар ли?

— Вие май не сте толкова гъсти, колкото обикновено се очаква от тризнаци, а, сир?

— Чумата да те тръшне теб и твоето нахалство! Веднага да ми целунеш краката.

Раболепният лакей целуна краката на султана.

— По-скоро бих целунал онази ти работа — каза раболепният лакей под сурдинка.

— Стига си ми целувал краката. А защо оня лайнар обявява война на другия лайнар?

— Има някаква връзка с вашия кораб, сир. Онзи, за който Абдула ви се обади но телефона. Корабът е напуснал Сатурн и Великият херцог изпраща военновъздушните си сили да го унищожат.

— Да унищожат моя кораб? — Султанът изрита лакея в ухото.

— И да водят война с Рай — каза лакеят, докато си търкаше ухото.

— Майната й на Рай. Искам си кораба. Обади се веднага на специалните военноморски части. Веднага да изпратят отряд за бързо реагиране. Да унищожат онези от Сатурн и да ми докарат обратно кораба.

— Но…

— Но ли? — изрева султанът.

— Но вие им дадохте отпуск в чест на рождения си ден.

— Уфррррр! — раздразни се султанът. — А къде е Абдула?

 

Наистина, къде беше Абдула?

* * *

— Къде е Саймън? И къде са ни всичките пари? — запита гневно Дългият Боб през масата в кухнята.

— Не знам — сви рамене Лайза. Тя все още беше в одеждите на монахиня и ръцете й бяха вързани. Завързана монахиня. В това има нещо. Някаква тръпка. Дългият Боб бе склонен да опита някой път.

— Освободи ме — задърпа се Лайза. — Саймън просна полицая на земята, завърза ме и избяга.

— Тя го прикрива — каза хубавицата. — Двамата са гъстаци. Сигурно искат да си поделят парите. А той ми сви и колата.

— Положението ти става напечено — каза Дългият Боб на Лайза. — Негово Величество беше лишен от жертва тази нощ. А той сега расте и трябва да се храни.

— Какво? — изкрещя Лайза. — Какво!

— Боя се, че нещата стоят точно така. Освен ако — Дългият Боб огледа останалите членове на З. В. Я. Р. — някой от вас не е готов да заеме мястото на Лайза.

Другите енергично закимаха отрицателно.

— Не! — изкрещя Лайза. — Не можете да постъпите така с мен.

— Трябва да гледаш на това като на голяма чест.

— Я ме пусни, идиот такъв.

— Дрън-дрън — каза Дългият Боб и поклати глава. — Дик, хвани тази жена и я заведи в бараката с инструментите.

Кучето на бракониера започна да върти опашка.

— С най-голямо удоволствие — каза Дик.

„С най-голямо удоволствие — каза Дик“! Саймън затвори с трясък „Най-страхотното шоу в Космоса“. Тези маниаци ще принесат в жертва Лайза. Исусе Христе! О, извинявай, но тези копелдаци…

— Ако не е едното, ще е другото — каза, като затръшна телефона, г-н Хилсейвайс, вече изкъпан, превързан и намъкнал се в най-новия костюм на Драскача. — Не мога да се свържа с никой. Полицейските жичкаджии прекъснаха половината от телефонните връзки на селото, за да ги използват в оперативната стая във „Веселите градинари“:

— Трябва да направим нещо — каза Саймън, — и то веднага.

— Без останалите селяни и горящите факли нищо не можем да направим.

— Майната им на селяните! — Саймън грабна книгата. — Ще прелистя няколко страници напред, за да видя какво ще стане.

— Мисля, че не трябва да правиш това, Саймън.

— Да, ама ще го направя.

— Мисля, че не трябва да знаеш какво ще се случи по-нататък.

— Не ме интересува. Ще погледна.

— Не го прави, Саймън!

— А кой ще ме спре?

Господин Хилсейвайс въздъхна. После замахна с юмрук, голям колкото получила награда ряпа, и фрасна Саймън в брадата.

Откривателят на бъдещето се срути безчувствен върху канапето, покрито с отвратителната многоцветна покривка.

Заклинателят погледна към тавана.

— Съжалявам за това, Господи — каза той. — Но ако беше прочел какво ще трябва да прави, не се знае как щеше да постъпи. Ако ме разбираш какво искам да кажа, а аз съм сигурен, че разбираш. Затова мисля, че е най-добре да го оставим да поспи и да направим тази глава по-кратка, за успеем да се подготвим за голямата, вълнуваща кулминация. Ако си съгласен, разбира се.

Господ, както обикновено, не отговори. Но тъй като точно в този миг главата рязко свършва, това ни дава основание да приемем, че се е съгласил.