Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (4)

4

Саймън се събуди рано и взе още един душ. Предишната вечер застава два пъти под душа, ала отвратителната смрад на летящата морска звезда се беше впила в него като плесенясал тесен клин.

Но по някакъв странен начин тази миризма му действаше успокоително. Беше сигурен, че ако не беше тя, твърде лесно щеше да се убеди, че това, което се беше случило с Реймънд, не е нищо друго освен творение на развинтената му фантазия.

Саймън си спомни една статия, която беше чел веднъж, докато чакаше в приемната на зъболекаря. Беше част от самоделно печатан памфлет, публикуван от организация, чието загадъчно наименование бе съставено от буквите З. В. Я. Р. Та там се разказваше как човешкият мозък има склонността да отхвърля необикновените неща. Като например срещата с някой призрак. Бил сте трезвен като краставичка, когато ви се е изправил пред очите, и сте абсолютно сигурен, че сте го видял. На следващия ден обаче споменът ви започва да избледнява и за много кратко време се убеждавате, че никога всъщност не сте го виждал.

В статията малко мъгляво се намекваше, че хората са подложени на някакви странични въздействия, които нямат нищо общо с мозъка. Допускаше се, че те могат да идват от самия преждеспоменат призрак, от НЛО или от нещо друго. Всичко било част от някаква зловеща психична димна завеса, която трябвало да попречи на човечеството да научи някаква ужасна истина.

Саймън беше много заинтригуван от статията, но не можа да я прочете до края, защото го извикаха в кабинета, за да му поставят нови коронки. При следващото му посещение при зъболекаря памфлетът вече не беше там.

Може би просто си беше въобразил, че го е виждал.

Но беше сигурен, че Абдула не беше плод на въображението му.

Докато търкаше за кой ли път зъбите си, Саймън се замисли какво ли прави сега Реймънд.

— Сигурно яде и пие в някой царски палат на Венера — избоботи той през пяната в устата си. — Късметлийско копеле.

След като приключи с миенето и поля обилно с афтършейв и най-интимните си части, той вече беше готов да посрещне новия ден.

Тъй като Саймън си беше Саймън, предишната вечер не се бе оказала пълна катастрофа за него. След като се измъкна от „Веселите градинари“, късметът го срещна със съдържателката на кръчмата „Разветия байрак“, която се опитваше да си отпуши синусите с бягане по късна доба. Съпругът й Кийт (или може би Тревор) беше заминал за град Пендж на конференция, посветена на храната, предлагана в баровете. Саймън беше поканен на късно кампари със сода. Това доведе — както се беше надявал — до няколко часа интензивна креватна гимнастика, чиято кулминация беше едно устно споразумение да се грижи през цялото лято за висящите кошници с цветя в кръчмата.

Интересно е да се отбележи, че когато синусите на съдържателката най-после се отпушиха, а мъжът й се върна от конференцията, и двамата бяха еднакво озадачени от силната миризма на риба, която идваше от бара, пълзеше нагоре по стълбището и изпълваше съпружеската спалня.

През цялата седмица Саймън трябваше да коси. Благодарение на много години упорит труд и на някак необяснимото, но твърде удобно банкрутиране на другите градинарски фирми господин Хилсейвайс беше успял да си създаде многобройна клиентела. Тъй като беше единственият му помощник, Саймън никога не оставаше без работа.

Днес трябваше да вземе косачката Голямата Алън и да окоси ливадата под птицефермата на Дългия Боб. Саймън беше много привързан към Голямата Алън. Тя беше обемисто и мощно изобретение на агротехниката от 50-те години — цялата лъскава и зелена. Колелата й бяха солидни и масивни, снабдени с гуми от старомодна състезателна кола, а отпред беше монтирана огромната косачка.

Веднъж пусната в действие, тя опоскваше безмилостно всичко наоколо. Само нещо по-яко от бетонен стълб можеше да й се опре.

Саймън изкачи на заден ход пикапа марка „Транзит“ до портата на ливадата и изключи мотора. Разтвори вратите, спусна задния капак, постави под необходимия ъгъл две широки дъски и внимателно изтъркаля по тях Голямата Алън до земята.

Беше благоуханен ден. Слънцето грееше с пълна сила, птиците си разменяха клюки, а нарцисите бяха вирнали високо глави. Всички зайчета, които предишната нощ се бяха оказали извън обсега на действие на Дик и кучето му, сега подскачаха наоколо така, както само зайците могат да подскачат.

Направо райска картинка.

Саймън се вслушваше в бръмченето на карбуратора, предхождащо дръпването на стартера, когато до ушите му достигна далечно биене на барабан.

— Хей — рече той, както можеше да се очаква. — Това пък какво е?

Съставът „Римска свещ“ понякога репетираше в хамбара на Дългия Боб. Но това сега не ти беше думкането, съпътстващо песни като „Разбий гадните машини“. Беше онзи барабанен ритъм, който човек по правило свързва с армията. Онзи тип биене на барабани, под чиито звуци наетите за пушечно месо селяци прекрачват в зиналата паст на смъртта. Не беше никак подходящо за ден като този.

Саймън се огледа неспокойно наляво и надясно, избърса омаслените си пръсти с парцала, който беше донесъл за тази цел, и за пореден път се зае да се промъква. Този път обаче приложи техниката на ниското промъкване, като приведен правеше прибежки от дърво на дърво, без да забравя да заляга зад естествените си прикрития. Прокрадваше се, припълзяваше и се движеше предпазливо по събуждащ подозрение начин (което е точното значение на думата „промъквам се“).

Той изпълзя по насипа, който отбелязваше долната граница на фермата на Дългия Боб, и надникна през високата трева, която го бяха пратили да окоси. Онова, което видя, го озадачи.

Дългият Боб се беше изтъпанил насред двора на фермата си. Беше хубав, типичен двор на ферма. Имаше си всичко, което един типичен двор на ферма трябваше да има: трактор без колела, две разнебитени коли на неопределена възраст, много листове нагъната ламарина, хубавичко покрити с ръжда, и безброй найлонови чували от изкуствени торове.

И пилета.

Дългият Боб беше застанал сред пилетата си, както би се очаквало от един притежател на птицеферма. Така че не това озадачи Саймън. Озадачиха го одеждите на Дългия Боб.

Последният се беше намъкнал в танкистки гащеризон с цип отпред, на който беше пришил чифт саморъчно стъкмени еполети, направени от жълти капачки за бутилки от мляко и лъскави коледни гирлянди. Върху овалната му кратуна се мъдреше стара тенекиена каска. А на нея бяха залепени чифт крилца.

Дългучът думкаше по малък тенекиен барабан.

Саймън го загледа как бие барабана. Ако странният външен вид на фермера беше достатъчен, за да предизвика изумление, то какво да кажем за поведението на пилетата му?

Какво наистина?

Саймън разбираше от пилета. Не можеш да живееш на село и да не разбираш от пилета. Пилците и техните навици бяха добре познати на селяните.

Психофизическата активност на пилетата се заключава главно в това да кълват зрънца, да мътят яйца, да бъдат изяждани нощем от лисиците и в редки случаи да търчат из двора, след като им отсечаха главите.

Тук обаче ставаше нещо различно.

Пилците на Дългия Боб не се занимаваха с обикновените си пилешки дейности. Те всички стояха неподвижни и смълчани и зяпаха внимателно Дългия Боб. Фермерът отново удари барабана.

— Стрроой-се! — изкомандва той.

Пилетата не помръднаха.

— Стрроой-се! Хайде, знам, че можете да го направите. Дори и да можеха, пилците не пожелаха да го сторят.

— Хайде де. Строй се!

Пилетата само продължиха да го зяпат. После едно-две престанаха да правят и това. Главите им се заклатиха, ноктите им задраскаха земята, а човките им закълваха зрънца. И скоро всички пилци започнаха да клатят глави, да драскат с нокти земята и да кълват зрънца.

— Копелета! — Боб скъса връвта, с която си беше овесил барабана, и го захвърли на земята.

Продължи да ги нарича и с други думи, но те бяха заглушени от врявата на кудкудякащи кокошки. Саймън го загледа как се запътва към къщи, раздавайки ритници наляво и надясно из пернатото множество.

Ама че странен начин да пожелаеш „Добро утро“.

Саймън напусна скривалището си и се върна при Голямата Алън, като поклащаше глава и потракваше със скъпите си зъби. Очевидно Дългият Боб беше изкукуригал. Ама и тези пилета, а? Те като че ли наистина го слушаха. Каква беше тази работа?

Саймън поклати глава за последен път. Беше сигурен, че скоро щеше да разбере всичко. А когато разбереше, щеше да извлече някаква полза от цялата тази история. И в това беше съвсем сигурен.

— Бум-шака — каза си този прекрасен младеж. — Бум-шака-бум.

До обяд той окоси ливадата. После качи Голямата Алън в колата, хвърли вътре и дъските, заключи капака, извади от джоба си чисто бяла ленена носна кърпа и изтри от лицето си потта от честния труд, който беше положил.

Небето синееше. Слънцето се беше изкачило високо. Кръчмата го зовеше.

Но не „Веселите градинари“.

Нито пък „Разветия байрак“.

Саймън подкара към селото и остави пикапа в паркинга, определен само за клиенти на супермаркета. Днес беше решил да рискува и да си поръча кълцан бифтек по селски с халба „Тъмен облак“ в кръчмата „Бремфийлд Армс“.

Бе прекосил почти половината зебра на пресечката до аптеката, когато един лъскав сив микробус потегли рязко от мястото си край бордюра и за малко не го прегази. Саймън отскочи, за да си отърве кожата.

Претърколи се пъргаво в канавката, където го наобиколиха няколко селски представителки на нежния пол (оказа се, че едната от тях се казваше Милдред). Те му помогнаха да се изправи и се засуетиха около него. Справедливо изтъкнаха нуждата от светофари на това място и го опипаха от главата до петите, за да проверят дали не си е счупил нещо.

Саймън им благодари за загрижеността и ги увери, че е невредим. Отмести ръката на една дама, с която наскоро се беше запознал (в библейския смисъл на думата), отклони предложението за чай или „нещо по-силно“ за успокояване на нервите и се вмъкна в „Бремфийлд Армс“.

Е, преминаването от огряната от слънцето улица в неосветената кръчма може да се стори някому само една малка крачка, но за неподготвения нов посетител то беше направо гигантски скок в мрака.

„Бремфийлд Армс“ не предлагаше на новодошлия радушно посрещане. В огнището не гореше уютен огън. Зад тезгяха не седеше червенобузеста селска хубавелка с благи кравешки очи, която да ти налее чаша ябълково вино и да ти отреже парче черешов пай. О, не! Бог ми е свидетел, не.

Тук, зад тезгяха, в подводния полумрак, разсейван от време на време от припламванията на екраните на игралните автомати, подобно на пушена щука стърчеше Черният Джек Ментарджията — негодяй с бирено шкембе и господар на подземния свят.

Човек имаше чувството, че въздухът е втечнен и че при влизането сякаш се гмурва в големия салон на кръчмата. Ужас!

От мюзикбокса на билярдната зала отзад долиташе песен на Фейт Ноу Мор, докато група младеещи почитатели на спортните облекла се млатеха с билярдните щеки. Но звуците от техните забавления почти не стигаха до главния салон. Те се поглъщаха от тъмните, леденостудени дълбини. Брр!

От гледна точка на Саймън главният салон страдаше от липса на посетители. А пък точно такъв си го харесваше Черният Джек по обедно време. Саймън примигна и се взря през полумрака в съдържателя на бара. Черният Джек втренчи в Саймън рибешкия си поглед и изпробва лишения си от благозвучие глас.

— Я чупката от заведението ми с тази нова шапка — изръмжа той.

Градинарският чирак оголи в усмивка ослепително белите си зъби, осветявайки с тях малко пространство от бара, и се почеса по голата глава.

— Да бъде светло утрото за теб, о повелителю на бара. Приветствам те. Щастлив е денят на нашата среща.

Черният Джек разкри почернелите си зъби и изплю голяма колкото жаба храчка към един отдалечен ъгъл на помещението. Тя се пльосна с глухо шляп някъде в тъмното. Саймън си отбеляза наум да не търси място за сядане в тази посока.

Приближи бара с енергична, пружинираща походка, макар мислено всъщност да се запромъква към него.

— Халба „Тъмен облак“ и кълцан бифтек по селски, ако обичаш.

Черният Джек го изгледа кръвнишки, постави халбата под чучура на един автомат и я напълни с тъмна бира.

— Плати сега, а като ми дойде мерак, ще ти напълня копанята.

— Много мило от твоя страна, благодаря. — Саймън плати, взе халбата и се отправи по изтъркания линолеум към една маса до прозореца.

— И внимавай с луксозната ми мебелировка — изръмжа кръчмарят.

— Ще се отнасям с нея като с моя собственост.

— Как пък не, това е бар, а не футболно игрище.

— Точно така.

Саймън се настани на една дървена скамейка, която навяваше асоциации за онези подвижни дъсчени етажерки, върху които работниците по скелетата си слагат инструментите, и се опита да зърне някаква искрица живот зад неизмития прозорец. Но наслоилата се от десетилетия мръсотия наложи вето над подобно безумно желание. Принуди се да наплюнчи пръст и след доста дълго търкане успя да изчисти малка дупчица, през която се виждаше външният свят.

Слънчевата светлина нахлу през дупката и младежът погледна навън.

Светът, заключен в пределите на Времфийлд, живееше в нормалния си ритъм. Беше часът на обичайното обедно оживление. Саймън отпи от бирата и се зае да оценява по достойнство купувачите от женски пол, пазаруващи в отсрещния магазин. Много от тях му се сториха твърде приятни за гледане. Той винаги е бил измежду първите, готови да се възхитят от налятите бедра на нечия чужда жена. Дори и в такова малко селце в това отношение никога не липсваше разнообразие. Изглежда, че всеки „го правеше“ с всеки друг, но не и с този, с когото би трябвало да „го прави“.

Сложните любовни възли, извънбрачните връзки, кръшканията, флиртовете, свалките и скъсванията, скъсванията и свалките никога не са му правили впечатление. В края на краищата, той беше израснал тук. Животът е такъв, нали? Разбира се. Тук, както и навсякъде другаде.

Черният Джек внезапно изплува от мрака и хвърли чиния пирог със свинско на масата пред Саймън.

— На ти кльопачката, боклук такъв — избоботи той.

— Това не е кълцан бифтек по селски — отбеляза Саймън.

— Точно това си е, ако селякът е дошъл да яде тук. — Този път Черният Джек го погледна наистина заплашително.

— Добре де, добре — съгласи се Саймън.

— И си махни мръсните пръсти от прозореца ми. Пускаш вътре озонния слой.

— Съжалявам.

Саймън побутна пая с вилицата си. От споменатото творение на кулинарията лъхаше неотстъпчивост. То като че казваше: Само да си ме докоснал!

Тумбестият кръчмар разигра мускулите на яките си челюсти и се отправи към бара, където отново зае мястото си зад тезгяха.

Саймън отпи още една глътка бира. Каква муха му беше влязла в главата да дойде да обядва тук? Смъртта ли си търсеше?

Той въздъхна и погледна пак през шпионката, която си беше разчистил на прозореца. Но нещо бе застанало пред нея. Беше лъскав сив микробус, паркиран с две колела върху тротоара отпред.

Саймън се вгледа в него. Беше му познат. Беше същият микробус, който едва не го премаза на зебрата.

От него слизаха някакви хора. С тъпи тесни лица и тъпи тесни костюми. С еднакви костюми. С еднакви слънчеви очила: сиви рамки и сиви стъкла. Сиви бяха и ризите, и вратовръзките, и обувките, и чорапите на тези момчета. Трима юнаци в сиво. Изцяло в сиво. Тройно сиво.

Както изглеждаше, те се канеха да влязат в кръчмата.

Саймън отмести настрана халбата, а Черният Джек сбръчи носа си, който до този момент чоплеше, когато при влизането на тримата слънчевата светлина нахлу вътре.

Саймън се настани удобно на прогнилата скамейка. Не беше нужно особеното химическо вещество в главата му да го предупреждава, че трябва да бъде нащрек. Защото въпреки че тези приятели бяха кльощави и слабовати, те все пак бяха трима, а той беше сам. Да не говорим пък как за малко щяха да го пречукат. Но с удоволствие щеше да се наслаждава на ужасите, на които щеше да ги подложи Черният Джек. Защото Черният Джек мразеше чужденците. Особено костюмираните чужденци. Веднъж беше изхвърлил един нещастник от фирма за производство на чипс чак на отсрещния тротоар само защото костюмът му не се връзвал с цвета на таблото за хвърляне на стрелички. А в „Бремфийлд Армс“ дори нямаше такова табло.

— Разкажи им играта, тлъст мошенико — прошепна Саймън на халбата си.

Тримата мъже доближиха бара с небрежна походка. С ръце в джобовете.

— Хопа! — каза единият и Саймън се стресна.

— Добър ден, господа — поздрави ги ухилен до уши Черният Джек, оголил гнилите си зъби, докато бършеше месестите си ръце в престилката. — Какво ще обичате?

— Хъ? — изпусна се Саймън. — Я пак?

— Три халби от най-добрата бира — каза единият от мъжете, облечени в сиво.

— Разбира се, сър. Ако вие и вашите приятели благоволите да седнете, аз лично ще ви донеса бирите.

Саймън се почеса по главата, на която никога не беше слагал шапка. Очевидно Черният Джек им гласеше нещо наистина специално. Може би се канеше да им излее бирата върху главите?

Мъжете в сиво седнаха край близката маса. Още бяха със слънчевите си очила. Саймън се чудеше как ли виждат къде ходят. Черният Джек наточи три халби.

И ги поднесе.

При това на табла!

— Ще поръчат ли нещо друго господата? — осведоми се той с мазен глас.

— Храна — каза един мъж в сиво.

— Хубава храна — добави втори.

— И по-бързо, че иначе… — закани се третият.

Ченето на Саймън увисна. И по-бързо, че иначе…? Е, сега вече щяха да си го получат. Господи божичко! За по-сигурно той мушна халбата си под седалката. Не искаше да се излее в скута му, ако някой от облечените в сиво мъже бъде запратен в тази посока.

— Ще действам с възможно най-голяма бързина. Дано ви се услади бирата.

Съдържателят любезно се поклони и побърза (побърза!) да се отдалечи.

Саймън си уви за вкъщи пирога със свинско. Май беше време и той да побърза да се пръждоса. Беше повече от вероятно, че когато Черният Джек се завърне, ще да е в компанията на ловната си пушка или на бултериера си. Щеше да е далеч по-благоразумно да научи за касапницата от местния вестник, отколкото да става пряк свидетел.

Да, далеч по-благоразумно.

— Ей, ти! — Един мъж в сиво внезапно се обърна към Саймън.

— Аз ли? — Саймън насочи пръст към гърдите си, както понякога и вие правите.

— Да, ти, дебелоглавецо с новата шапка. Тукашен ли си?

— Аз ли? — Саймън поклати главата си, която изобщо не беше дебела и на която никога не беше слагал шапка. — Ъъ, не. Просто турист. Защо?

— Няма значение тогава. Хайде върви да нанкаш. — Сивият мъж се обърна към останалите и всички се разсмяха.

Като поразмисли — а той беше тип, дето размисля, — Саймън си каза, че ще е по-добре да остане и да се наслади на кървавата баня. И дори да им ритне по някой шут, когато вече няма да са в състояние да се надигнат от земята.

Измъкна халбата си изпод скамейката, но тя беше хванала паяжини. Тъй че просто се облегна назад и се заслуша в разговора на сивчовците.

— Мразя полевата работа — каза първият. — Винаги можеш да пропуснеш нещо.

— Колко обекта за разчистване ни остават за тази седмица? — попита вторият.

— Само един тук и още един на пет мили по-нататък, в Билингтън.

Третият потри ръце.

— Тогава другата седмица излизам в отпуск. Полага ми се почивка.

— Няма да ти разрешат при толкова извънредни поръчки — каза първият сивчо.

— Ще ми разрешат. Паспортът ми е проверен. Документите ми са в ред. До месец ще се кача горе.

— Ти да се качиш горе? — Сивчо номер едно се разсмя. — Единственият начин да се качиш горе е, ако си във вид на туршия.

— Или консервиран — добави сивчо номер две, като се включи в закачката, чийто смисъл остана напълно непонятен за Саймън.

— Или затворен в сфера — продължи да се майтапи първият сивчо.

— Качвам се горе. Ангажирал съм си място. Дори мога да си потърся някоя работа там. Хубаво ще е да видя отново звездите.

Саймън прокара пръсти през косата си. Какви ги дрънкат тия? Във вид на туршия, консервиран или в сфера. Сигурно са търговци. Да видел отново звездите? Да не би да си кара почивката в Холивуд?

Тези мъже да не са юпита? Саймън винаги се беше чудил как ли изглеждат. Но 80-те години отминаха и юпитата изчезнаха. Така ще да е. Тези са юпита. Затова са такива грубияни. Сега той, Саймън, щеше да стане свидетел как породата на юпитата бива заличена от лицето на земята.

Вратата зад бара се отвори с трясък.

— Яденето идва — провикна се Черният Джек и изплува от мрака.

— Яденето идва? — Саймън се сниши на седалката. Това ще да е някакъв евфемизъм за стрелба с ловна пушка.

— Най-хубавата ни местна гозба. — Съдържателят си беше сложил бял калпак на готвач. Носеше сребърен поднос. — Варени картофи, брюкселско зеле, зелен фасул, агнешки котлети със сос. Уверен съм, че ще допадне на вкуса ви.

Саймън остана с отворена уста. Изобщо не можа да я затвори.

Жената на Черния Джек, която никога не влизаше в бара, носеше хубава, чиста, бяла ленена покривка за маса. Синът му Мърльо беше помъкнал лъскави ножове и вилици и сребърен сервиз за подправки и оцет. Дъщерята на Джек, Бузла-Гъзла Ментарджиева, притискаше до необятната си гръд кофичка с лед, от която се подаваше златното гърло на бутилка шампанско.

За няколко секунди масата на сивчовците беше сложена. Из заведението се разнесоха чудни благоухания. Устата на Саймън се затвори с трясък, но бързо пак се отвори.

— Ако се нуждаете от още нещо, аз съм на вашите услуги. — Черният Джек направи нисък поклон и калпакът му падна. Той го грабна и го натъпка в джоба на престилката си.

— Още три бири — каза първият мъж в сиво.

— И лютив сос — добави вторият.

— И по-бързо, че иначе… — закани се третият.

И Черният Джек побърза да се отдалечи, следван по петите от семейството си.

А Саймън отново поклати глава. Значи не са юпита? Да не са полицаи? Или пък мафиоти? Или от някоя банда? Кои са тия? Черният Джек се отнася с тях като като с кралски особи. Да не са кралски особи тогава?

Саймън отнесе до бара пълната си с паяжини халба. Черният Джек енергично точеше бира. Саймън го видя как взе една изумително чиста чаша.

— Тези тук приятели ли са ти? — попита той.

— Не, не са. — Кръчмарят поклати огромната си плешива глава, при което една капка пот се откъсна от върха на носа му и падна в халбата, която пълнеше. Саймън се усмихна. Това все пак беше нещо.

Съдържателят погледна ужасено халбата. После я изля направо в мивката и взе друга чаша с ръка, която определено трепереше. Саймън се изуми. Доколкото му беше известно, Черният Джек не се боеше от никой смъртен освен от господин Хилсейвайс, за когото мнозина твърдяха, че се е съюзил с дявола.

— Каква е тази работа? — попита Саймън. — Кои са тези ужасни копелдаци?

— По-тихо. И се омитай. Просто се пръждосай.

— Къде ни е бирата? — провикна се първият сивчо.

— Ето я, сър. Веднага пристига.

Саймън се подпря с лакът на бара и се загледа как Черният Джек бърза с бирите. Тук имаше нещо много гнило. Кръчмарят беше голям негодяй, всеки го знаеше. „Той е толкова черна душица, че адът ще стане още по-черен, когато отиде там“, обичаше да казва Анди. А как го караха да се кланя и да се мазни тези сиводрешковци! Тук има нещо гнило. Ама много гнило. На това трябва да му се сложи край, И то веднага.

— Размърдай се, дебелако — изграчи първият сивчо.

Саймън мушна крадешком дясната си ръка през тезгяха към мястото, където знаеше, че Черният Джек държи една голяма чепата тояга.

— Няма да те чакаме цял ден я — изгаври се вторият. — Размърдай си дебелия задник.

— Саймън сграбчи тоягата. „Просто фрасни един от тях — опитваше се да внуши той на съдържателя, — аз ще ти помогна, обещавам.“

Обърнете внимание, че човек не бива да прави обещания, които не може да спази. Саймън обаче чувстваше, че наистина ще изпълни своето. Странно, но установи, че е на страната на Черния Джек. Като че ли двамата бяха изправени срещу общ враг, което си беше така, но не точно както Саймън си го представяше.

— Кръц, кръц. — Третият мъж вдигна ръка и зловещо заимитира ножица с два пръста. — Не искаш да кажем на Големия Абдула, че си ни забавил, нали?

— Не, сър, не. — Кръчмарят сложи бирите на масата. — Не на Големия Абдула, не.

— Големия Абдула? — Саймън пусна голямата чепата тояга и се вкопчи в тезгяха. — Големия Абдула? — Мозъкът му бързо защрака. Какво бяха казали те? Говореха за някой или нещо, което са пропуснали и за някакво разчистване. И за „извънредни поръчки“. А също и за качване „горе“. За някой, който може да бъде направен на туршия или консервиран, или сложен в сфера. А също и за възможността отново да видят звездите. Големия Абдула!

Мозъкът на Саймън продължаваше да щрака. И едно особено химическо вещество препусна през него със страшна скорост.

Саймън излезе от „Бремфийлд Армс“ и запремига на слънчевата светлина сред рева на автомобилните двигатели и майките, бутащи детските си колички. Дамата с красивите сини очи, която работеше в пощата, му се усмихна. Саймън се запрепъва нагоре по главната улица. Трима мъже в сиво, които щяха да разчистят след големия Абдула. Мъже в сиво. Като мъжете в черно^[1], нали?

Беше изчел всичко за „мъжете в черно“. Те разчистваха след приземяването на някое НЛО през петдесетте и шестдесетте години. Значи тези бяха моделът за 90-те. И Черният Джек знаеше кои са и какви са.

Кой друг го знаеше?

Докато се мъкнеше нагоре, Саймън хвърляше плахи погледи наляво и надясно. Кой друг може да знае? Някои от хората наоколо? Всички?

Познатите лица сега му се сториха чужди. Чуждопланетни.

„Трябва да се махна оттук.“ Запъти се към пикапа. „Трябва да се махна от това село и да обмисля нещата.“

Не, не това. Още не. Саймън се спря. Беше гледал много стари научнофантастични филми и знаеше как стават нещата. Ако се опиташе да избяга, щеше да се превърне в екшън с преследване и преследваният щеше да бъде той. Трябваше да постъпи по-хитро. Мъжете в сиво не знаеха, че той знае. Никой не знаеше, че той знае. Само Реймънд. А къде беше Реймънд сега? Може би „горе във вид на туршия или консервиран, или затворен в сфера“?

„Така, каза си Саймън. Какво да правя тогава? Аз ще преследвам тях. Ето това ще направя. Ще бъда преследвач, а не преследван. Дошли са да разчистят. Значи ще отидат на землището. Тогава ще ги последвам там. Ще видя какво се канят да направят.“

„Има и по-добър вариант. Ще отида преди тях. Ще залегна и ще ги чакам. Така е далеч по-добре.“

Саймън изтича до паркинга, определен само за клиенти на супермаркета.

И тогава се спря.

После зяпна от учудване. Устата му зейна като широко разтворена порта.

Пикапът не беше в състоянието, в което го беше оставил.

Задният капак беше свален. На асфалта лежеше една широка дъска.

Голямата Алън беше открадната.

И като че ли това не беше достатъчно, ами…

И сякаш това не стигаше, а…

Колелата на пикапа бяха хванати със скоби.

— Леле божичко! — каза Саймън. — Божичко, божичко, господи божичко!

— Хей, ти! — извика един глас.

Саймън се обърна. Към него тичешком се приближаваше един от мъжете в сиво.

— Да, ти. Искам да си поговорим с теб!

— Мале мила! — Саймън погледна към празната каросерия и скобите на колелата, а после към мъжа със сивия костюм и сивите слънчеви очила.

След това си плю на петите и хукна през глава.