Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (6)

6

Един всемогъщ пръст освободи небесния бутон за пауза и Реймънд продължи да пада към арената.

Имаше време само за едно кратко „а-а-ах“, преди да се стовари върху дървените стърготини, при което кокалите му страшно изпукаха.

После изкрещя и се събуди.

Скочи рязко и разтърка очи. Къде се намираше? Къде? Къде?

Изпаднал в шок, ужасен и облян в студена пот, Реймънд плахо огледа непосредственото си обкръжение.

После примигна, отново потърка очи и изпусна едно: „Ох“.

След което на лицето му се появи усмивка.

Една наистина широка усмивка. Почти от ухо до ухо.

— У дома съм си — въздъхна Реймънд. — У дома, в леглото.

Опипа се дали няма счупени кости. Нямаше. Някакви изгаряния? Не. Натъртвания? Не, никакви. И беше облечен в пижамата си.

— Сънувал съм. Всичко е било само сън. — Избърса лицето си с ръкава на пижамата и вдигна юмрук към тавана. — Било е сън. Сън. Просто един кошмар!

Реймънд потрепери.

— Какво пих снощи? — Прокара леко ръка по веждата си. Главата наистина го понаболяваше. От оная бира „Смърт със зеле“ ще да е. Няма да пие повече от нея. Не му трябват кошмари за картофи човекоядци.

Реймънд се оживи. От това би могло да излезе твърде добър разказ, ако го напечати. Историята беше наситена с напрежение. Макар че краят й си беше чисто измъкване на автора, който пуска главния герой от покрива, а после просто го кара да се събуди в леглото си. Може би ако поспи още няколко часа, ще досънува останалата част от историята.

— А не, благодаря. — Реймънд отметна завивките и стъпи с босите си крака на килима. Изправи се, протегна се, пръдна и въздъхна. Зашляпа бос към огледалото, което стоеше върху шкафа. Погледна в него и се усмихна. Пълна отврат. Изглеждаше доста отблъскващо, както е с всички мъже, когато се събудят сутрин.

„Защо е така? — зачуди се той. — Защо жените винаги изглеждат толкова добре? Рошави, топлички и ухаещи като малки кученца.“ Освен очевидните причини не му идваше на ум никакво друго обяснение.

Реймънд погледна към часовника до леглото. Беше 7.30. Дори няма да закъснее за работа. Два аспирина с чаша чай и отново ще е тип-топ.

Дръпна пердето на прозореца.

Навън планетата Сатурн заемаше три четвърти от обсипаното със звезди небе.

Прозина се юнашки, смъкна долнището на пижамата си, изрита го в един ъгъл и отвори чекмеджето за долно бельо.

Какво да избере за днес? Дали специално подплатените слипове от червена ликра „Адонис“, които „придават идеалните очертания“? Или пък онези от черен сатен с връзки отстрани, които са „за мъжа, притиснат от нуждата да бърза“? Какво ли караше майка му да продължава да му купува такива неща? И защо, след като ги купеше, просто не ги оставяше направо в неговото чекмедже? Реймънд винаги ги намираше под леглото й или в коша за пране. Обикновено това ставаше, когато се връщаше вкъщи след нощен риболов. При това тя никога не успяваше да уцели номера му. Някои му бяха твърде големи.

Реймънд поклати глава.

— Мисля, че ще е най-добре да си сложа памучните шорти на райета. — Взе един чифт и го намъкна. — Имам ли чиста риза? — Реймънд прокара ръка по наболата си брада. — Ако все пак имам, с дълги или с къси ръкави да избера? Между другото, защо от прозореца ми се вижда Сатурн?

— А-а-а-а-а-а-а — бе следващото, което каза.

— Ужасно съжалявам за това, Реймънд. — Гласът беше женски. И то какъв глас! По гръбнака му пролазиха тръпки.

— Кой каза това? — Хвърли поглед назад към леглото. В него нямаше никой. — Кой е там? Кой? Кой?

— Аз съм тук. Наистина много се извинявам за Сатурн. Ти се събуди, преди да успея да свърша.

— Къде си се скрила?

— Тук. Аз съм тук. — Гласът идваше откъм скрина.

— Скрила си се в скрина ми?

— Аз съм скринът ти!

Реймънд засмука кокалчето на пръста си и целият се разтрепери. Значи в крайна сметка се беше случило. Беше започнал лекичко да откача (О, Господи!).

— Загубен съм — простена той. — Дъската ми се е разхлопала.

— Разбира се, че не е. — Гласът беше много нежен. И толкова съчувствен. Изобщо не звучеше така, както човек би очаквал да прозвучи гласът на някой шкаф. — Професорът смяташе, че ще се почувстваш по-добре след всичко, което си преживял, ако се събудиш сред присъщото ти обкръжение. Затова направих тази стая за теб по спомените, съхранени в подсъзнанието ти. Виждаш ли, аз се занимавам с това. Това ми е работата. Тъкмо се канех да се заема с гледката, която се открива от прозореца, когато ти се събуди и изгубих достъпа до паметта ти. Така че, виждаш ли, всичко е много просто. Впрочем, наистина ли носиш слипове „Адонис“? Сигурно ужасно се впиват, когато се навеждаш да си завържеш обувките.

— Спокойно сега, Реймънд. — Младежът се залюля от пръсти на пети, от пръсти на пети. — Добре де, добре. Причуват ти се гласове. Но това не означава, че се побъркваш. Може да има съвсем логично обяснение. О, Боже!

Реймънд падна на колене пред скрина и се прекръсти.

— Ти си пресветата Дева Мария, нали? — попита той.

— Пресветата коя? О, ужасно се извинявам, не се представих. Аз съм Зефир. Би ли подскочил за миг, ако обичаш?

— Какво да направя?

— Не мога повече да задържам стаята. Просто подскочи леко.

— Какво?

— Съжалявам. Не мога да я задържа.

Внезапно Реймънд почувства, че вече не стои на колене. Беше се проснал по гръб. Килимът се измъкна изпод тялото му. Докато зяпаше нагоре, след килима се повлякоха и таванът, и стените, и леглото му, цялата бутафорна обстановка. Стаята се сгъна, сви се и бе изсмукана от чекмеджето за долно бельо с непривлекателното гъргорене на нещо, изтичащо в канализацията.

Реймънд остана сам-самичък. Единствената му компания беше скринът.

Съвсем сам. Но къде?

Огледа се наоколо. Намираше се на палубата на кораб. При това очевидно голям и хубав кораб. Макар и малко старичък. Палубата беше избеляла от солта, по нея имаше шупли и раковини. Край вратите на каютите беше избила ръжда. Брезентът, с който бяха покрити спасителните лодки, беше доста изтъркан. Боята по наредените в дълги редици шезлонги се лющеше. Приличаше повече на музеен експонат, отколкото на плаващ океански лайнер. На един спасителен пояс беше написано името му: „Саламандър“. Това събуди у Реймънд някакъв неясен спомен, свързан с кораби.

А на палубата си беше студено. Определено кучи студ. Особено когато си само по горнище на пижама и по слипове. А горе добрият стар Сатурн изпълваше три четвърти от обсипаното със звезди нощно небе.

— Ааааааагх! — разнесе се откъм Реймънд. — Ние сме в открития космос. Ще умра. Ще се задуша. Очите ми ще се изцъклят. Аааааагх!

— О, Боже, съжалявам. Предполагам, че си малко шокиран.

— Кислородна маска — промърмори Реймънд и притисна шепи към лицето си.

— Няма да се задушиш. Тук има много въздух.

— Нммф. Ъмм гм?

— Разбира се, че има. Повярвай ми.

— Мф ъмфмммф фмммм гм гм?

— Не съм говорещ скрин. Аз съм Зефир. Махни си ръцете от лицето.

— Нм!

— О, я хайде!

— Нм! Дмдмдмъм гм дмдмъ.

— Не си задържаш дъха. Виждам, че гърдите ти ту се повдигат, ту се отпускат.

— Гм ъмдм!

— Няма да умреш!

— Е, добре! — Реймънд свали ръце от лицето си. Наистина дишаше. Наистина имаше въздух. — Аз дишам — каза той. — Тук има въздух.

— Нали ти казах.

— Да, но как е възможно в открития космос да има въздух?

— Природата не търпи вакуум — каза скринът. — Ако в космическото пространство нямаше въздух, как тогава топлината от Слънцето щеше да стига до планетите? Кажи де.

— Ами — започна Реймънд, — предполагам… Я чакай малко.

— Какво има?

— Ясно ми е. Всичко ми е ясно. — Реймънд обхвана с един широк жест обстановката наоколо. — Не можеш да ме избудалкаш.

— Така ли?

— Не, не можеш. Всичко това… Аз още сънувам, нали? Все още спя.

— Какво те кара да мислиш така?

— Някои дреболии. — Реймънд направи характерен жест с палеца и показалеца си, за да покаже колко са малки. — Например това, че в настоящия момент си говоря с един скрин на палубата на океански лайнер, който пък е в орбита около планетата Сатурн.

— И дишаш въздух — добави услужливо скринът. — Не забравяй да споменеш, че дишаш въздух.

— И дишам въздух, да, благодаря, че ми напомни. — Реймънд се усмихна дяволито. — Знаеш ли какво може да се е случило? Аз съм се събудил, но не съм станал от леглото. Сигурно просто съм се обърнал на другата страна и отново съм заспал. Затова сега най-добре ще е да се събудя, че иначе ще закъснея за работа. — Реймънд затвори очи.

— Какво правиш пък сега? — попита скринът.

— Събуждам се.

— Събуждаш се, като си затваряш очите?

— Знам какво правя. Щом като сънувам с отворени очи, тогава, като ги затворя, би трябвало да се събудя.

— Ти си много странен тип.

— Аз ли съм странен? В мен няма нищо странно.

— А в мен има чекмедже, пълно с гащи втора употреба, които не са ти по мярка.

— Втора употреба ли казваш? — Реймънд почти отвори очи. — Повече няма да разговарям с теб. Ти си просто сън.

— Значи често сънуваш такива работи, така ли?

— Не. Сънувам най-вече влакове.

— О, я хайде, Реймънд. Отвори очи.

— Няма. — Реймънд скръсти ръце.

— Ще си струва усилието. Повярвай ми. Обещавам.

— Не. Остави ме на мира сега. Правя опити да се събудя.

— Разбира се, когато се събуждаш, трябва да отвориш очи.

Реймънд се замисли върху това.

— Е, добре. Ще отворя очи и ще се събудя у дома, в леглото. Така… готови… старт!

Реймънд отвори очи.

Не беше вкъщи, нито в леглото си. Все още беше на палубата на „Саламандър“, а „Саламандър“ продължаваше да е на орбита около Сатурн. Имаше обаче една-две малки промени.

Първо, Реймънд вече не беше само по горнището на пижамата си и по слипове. Беше облечен в един наистина мафиотски, светъл копринен костюм на Джорджо Армани. Носеше бяла ленена риза, вратовръзка от крепишон, шикозни, тънки вълнени чорапи и кожени обувки от магазин „Хобс“ на Пикадили. Точно така беше облечен Ерик Клептън на концерта си в „Брайтън сентър“. Реймънд винаги бе мечтал да си има такива дрешки.

— Брей — възкликна Реймънд. — Искам да кажа…

Още нещо се беше променило.

Скринът беше изчезнал. Но на мястото му стоеше…

— Здравей, Реймънд, аз съм Зефир. Зефир Вълшебната.

Ченето на Реймънд увисна и космическият въздух изпълни докрай дробовете му. Отсреща му се усмихваше най-красивата жена, която беше виждал през живота си.

По принцип, общо разпространено (сред тези, които разпространяват подобни мнения) е виждането, че красотата на жената е сбор от прилежащите й части. Сред западното общество поне се шири убеждението, че тези прилежащи части изглеждат по-добре, когато са по-големи или по-малки от нормалното. Законите, които определят кои части какви да бъдат, са много строги. Например, харесват се жени с големи очи и малки нослета, а не обратното. Дългите крака са предпочитани пред късите, а тесните кръстчета се харесват повече от широките и затлъстелите. Вкусовете за дупетата и бюстовете непрекъснато се менят, но предпочитанието устните да са сочни си остава константа.

Разбира се, това си е чиста проба дискриминация. Дискриминация, в чиято основа са половите признаци. Сексизъм тоест. И както изглежда, критериите неизбежно се определят от мъжете. Но така би трябвало и да бъде, нали? Щом са сексистки критерии.

Реймънд се беше заглеждал с възхищение в много жени, търсейки съвършената, на която да предложи вечната си любов. Тя съществуваше и в селото. Но само на фрагменти. Тук чифт дълги крака, там нечии сочни устни. На някое момиче ще ти харесат ушите, а на друго ноктите на ръцете. Проблемът беше как да събереш всички тези части в една жена.

Но Саймън не се вълнуваше много от този въпрос.

Ала Реймънд не беше като Саймън. Той беше Романтик и когато откриеше госпожицата-на-която-всичко-й-е-наред-и-прилежащите-й-части-са-уголемени-или-умале-ни-в-съответствие-с-личните-му-предпочитания, той щеше да я обича вечно.

Изобщо не му минаваше през ум, че претенциите му са направо абсурдни. Продължаваше да вярва, че някой ден ще се появи ослепителната красавица, която въплъщава най-дръзките му мечти относно женската външност; и че тя мигновено ще се влюби в него и двамата ще заживеят щастливо до края на дните си.

Но човек винаги може да си мечтае. И да сънува.

А сега сънуваше ли?

Реймънд много се надяваше да не е сън.

Зефир застана пред него. Да, това беше ТЯ. Тя беше всичко, тя имаше всичко, което някога бе мечтал да намери у една жена.

Глезените й бяха като на проститутката Анжела, бедрата като на жената, която преподаваше степ аеробика в спортния център, коремът, талията и гърдите — като на барманката от „Разветия байрак“, скулите на лицето — като на адвокатската секретарка Сю и т.н. и т.н. Тя дори имаше красивите сини очи на жената от пощата.

Имаше си всичко. И естествено, беше облечена в къса черна рокля.

— Обичам те — каза Реймънд и падна в краката й.

Зефир му се усмихна широко. Реймънд стреснато се отдръпна. Жената имаше зъбите на Саймън.

— Съжалявам — каза тя и бързо си затвори устата, преди да се усмихне отново. Този път зъбите й бяха като на директорката на началното училище. Реймънд погледна краката й. Носеше и обувките на директорката. Той бързо стана.

— Това пак е номер — викна Реймънд и сърцето му се сви. — Ти всъщност не изглеждаш така, нали?

— Ужасно съжалявам. Само се опитвах да те ободря.

Реймънд втренчи поглед в космическото пространство.

— Аз наистина съм тук, нали? Това изобщо не е сън.

Зефир поклати красивата си глава. Направи го точно като библиотекарката госпожа Конън. Когато ходеше в библиотеката, Реймънд винаги й задаваше много въпроси. Обичаше да гледа как се движи шията й, когато поклаща глава.

— Я престани! — викна той. — Не е честно.

— Съжалявам — каза Зефир. — Не можах да се сдържа.

— Ами този костюм? — Реймънд стисна костюма на Джорджо Армани за ревера. Не беше никак приятно да загуби любимата си, но трябваше ли да се прости и с костюма?

— Той си остава за теб. Можеш да го задържиш. Наистина ти отива.

Реймънд опипа плата. Беше чудесен. Точно такъв си го беше представял. Но колко дълго щеше да остане негов?

— Колко време мога да го задържа? — попита той.

— Колкото си поискаш. Докато ти харесва да го носиш.

— Благодаря ти. Много ти благодаря. А ти как изглеждаш в действителност, Зефир?

Тя отметна назад косата си. Беше гъста и кестенява. Много хубава коса. Приличаше на косата на Саймъновата приятелка Лайза. Реймънд никога преди не си беше давал сметка колко много харесва косата на Лайза.

— А сега ще дойдеш ли да се запознаеш с професора? — попита Зефир.

— Кой е той?

— Професор Мерлин. Това донякъде е неговият кораб. Ти падна през брезентовия му покрив, след като срути неговата много скъпа реклама.

— А, онова ли. Значи наистина съм го направил?

— Боя се, че да. Но съм сигурна, че ще можеш да компенсираш щетите. Професорът те очаква за вечеря.

— За вечеря? — Краката на Реймънд в добре скроените панталони се разтрепериха. — А, не отново. Не за вечеря.

Реймънд се огледа наоколо, като търсеше накъде може да побегне. Ако всичко това не беше само кошмарен сън, а действителност, тогава Зефир сигурно беше сестра близначка на господин Хамелеон, шефа на разпродажбата.

— Не се приближавай! — Реймънд вдигна юмруци. — Няма да стана ничия вечеря.

— О, ужасно съжалявам. — Зефир вдигна ръце. Бяха ръцете на Пат, вестникарката. — Нямах предвид ти да си вечерята, а ти да вечеряш. Никой не се кани да те изяде, Реймънд. Тук си в абсолютна безопасност.

— Значи под всичките ти маски ти не си венерианка, така ли?

— Венерианка ли? Разбира се, че не съм.

— И не ядеш хора?

— Реймънд, ако наистина искахме да те изядем, мислиш ли, че щяхме да си правим целия този труд да те оправяме след падането ти и да създаваме копие на стаята ти, за да се почувстваш по-удобно, когато се събудиш?

— Предполагам, че не, но…

— Никакво „но“, Реймънд. Просто не бихме го правили. Така. Сигурна съм, че си много гладен. Така че защо не дойдеш с мен да вечеряш с професора, а той ще ти обясни всичко.

— Ами… — Реймънд се поколеба, после сви рамене и накрая кимна в знак на съгласие. Той наистина нямаше накъде да бяга. А и макар да знаеше, че Зефир не е нищо друго освен една великолепна илюзия, измъкната от гънките на подсъзнанието му, това не я правеше по-малко привлекателна за гледане. При това съвсем не беше изключено тя да започне да си върти задника, когато върви — точно като Шейла, която работи в магазина за земеделски сечива.

Той я последва във вътрешността на кораба.

Тя наистина си въртеше задника точно по този начин.

— Само още нещо — запита Реймънд. — Този професор Мерлин да не е случайно от Венера?

Зефир отметна отново коси и му се усмихна.

— Разбира се, че не е. Професор Мерлин е от планетата Земя.