Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (23)

23

— Мале мила! — възкликна Реймънд. — Я погледнете онова там, долу.

Цирковата трупа се беше струпала на палубата на „Саламандър“, които сега беше на стационарна орбита над северното полукълбо на Рай.

Не пристигна ли твърде бързо от Сатурн?

А кои го управляваше?

Хубави въпроси. Но няма да се занимаваме с тях сега.

Планетата приличаше съвсем на Земята, но беше по-голяма. И имаше една голяма мръсна дупка там, където трябваше да е северният полюс.

— Много е красива — каза Реймънд, като се възхищаваше на гледката. — Цветовете са толкова ярки!

— Това е Рай. — Професор Мерлин сложи едно пенсне с тъмни стъкла на върха на носа си, който приличаше на перка на акула. — Люлката на човечеството, райските селения и тем подобни. Някога поне така й викаха. Виждаш ли пушека?

Реймънд го видя. Излизаше от мръсната голяма дупка, където трябваше да бъде северният полюс.

— Какъв позор!

— А виждаш ли луните?

Реймънд огледа черното небе.

— Виждам две.

— Изключително си наблюдателен, мой стари Галилео. Тези две малки луни бяха неотдавна уловени в орбита и скоро с тях ще запушат дупките на полюсите.

Реймънд сви рамене. Не беше предполагал такова нещо, когато стана въпрос по какъв начин ще бъдат запушвани отворите. Поне не беше очаквал точно това. Но все трябваше да е нещо подобно.

— И така — рече професор Мерлин без особен ентусиазъм. — Предполагам, че сега трябва да вдигна телефона и да се свържа с Рай.

— И какво предлагаш да им кажеш?

— Ами — професорът поглади спретнатите си ревери, — всъщност имам идея.

— Така ли? — усъмни се Реймънд.

— Да, наистина. Както знаеш, днес и крал Еди има рожден ден. Ще съобщя, че сме цирк от Сатурн, който неговият скъп брат Великият херцог е изпратил като изненада специално за рождения му ден.

— А дали кралят няма да се обади по междупланетния телефон и да попита брат си за нас?

— А защо ще го прави?

— Просто хрумване. — Реймънд сви рамене.

— Е, добре, избий си го тогава от главата. — Професорът се усмихна широко. — Виждаш ли, Реймънд, не само на теб ти идват добри идеи. И други могат да ударят кьоравото.

 

— Кой ме удари? — Саймън се събуди, залят безмилостно със студена вода. — Вие го направихте. Защо?

— Без да искам — каза г-н Хилсейвайс. — Извинявай.

Саймън опипа ожулената си брада и с тревога провери дали зъбите му са на място.

— Мисля, че си ми повредил един зъб.

— Остави за миг проклетите си зъби. Трябва да тръгваме.

— Добре. И аз ви казах, че нямаме време за губене. — Саймън с мъка се изправи на треперещите си крака и се протегна. С изключение на гостната във всички стаи беше тъмно. — Вече е нощ. Колко време съм бил в безсъзнание?

— Помислих си, че почивката ще ти се отрази добре.

— Но Лайза…

— Всичко ще бъде наред. Но сега трябва да тръгваме.

— Пристигнаха ли селяните с факлите?

— О, те ли? — Господин Хилсейвайс тъжно се усмихна.

— Какво искате да кажете с това „о, те ли“?

— Имаме затруднения — обясни г-н Хилсейвайс. — Разбираш ли, докато спеше, в Бремфийлд беше въведен полицейски час. Всички пътища към селото са блокирани, а специален полицейски огневи отряд претърсва района. П. Р. Ъ. Ц., така се казват.

— Извинявай, ама нещо не разбирам.

— Ами П. Р. Ъ. Ц. Полицейска Рота за Ъглово Целене. Отбор грубияни с точни мерници, които се целят от най-точния ъгъл.

— Много типично — каза Саймън. — Достатъчно е няколко безобидни въоръжени терористи да взривят един полицейски участък и да освободят някой сериен убиец, за да последва вълна от полицейско насилие.

— Прав си. Затова не можах да събера достатъчно факлоносци.

— Е, все си събрал стотина-двеста.

— Ами…

— Тогава сто.

— Ами…

— Петдесет?

Господин Хилсейвайс се почеса по бръснатата глава.

— Прочете ли онова място от „Най-страхотното шоу в Космоса“, където Реймънд пита професора колко войници е успял да събере за каузата?

— Разбира се — отговори Саймън, който всъщност беше чел само местата, които се отнасяха до него. — И колко беше събрал той?

Господин Хилсейвайс подаде на Саймън един прът, на единия край на който имаше парцал, напоен с бензин.

— Той тогава каза: „Имам само теб. Ти си цялата армия.“

 

— И тогава той каза, че можем да се приземим. — Професор Мерлин се беше върнал на палубата. Реймънд беше останал съвсем сам. Правеше през борда нещо, което не би трябвало да прави.

— Кой каза това? — попита Реймънд, като побърза да си закопчае копчалъка.

— Моят добър приятел, крал Еди.

— Твоят добър приятел!

— Очарователен човек. Имахме дълъг разговор. Той е голям почитател на цирка. Странно. Изглеждаше, че едва ли не ни е очаквал. Очарователен човек.

— Това онзи очарователен мъж ли е, който се кани да запуши с луните отворите на полюсите и да унищожи живота на Земята?

— Тинтири-минтири.

— И тарататам. Можеш ли да спретнеш някакво по-прилично представление, професоре? Повечето от атрибутите на цирка останаха на Сатурн.

— Представлението трябва да се състои. А къде са артистите ми, между другото?

— Мисля, че отидоха да се преоблекат. Всички имат доста смачкан вид. Може би това е голяма грешка.

— Те са воини по дух. Ако това ще бъде нашето последно представление, ще дадем всичко от себе си.

— Съвсем естествено. Само още нещо. Мога ли да те помоля за една услуга.

— Не е нужно да питаш. Ако е по силите ми, смятай я за изпълнена.

— Много ти благодаря — каза Реймънд и се отправи към рубката. — Просто исках да приземя сам кораба на Рай.

 

— Просто исках сам да се справя с всичко това — каза инспектор С’Мърт и изгледа накриво добре облечената жена, която стоеше пред него в оперативната стая над „Веселите градинари“.

Тя носеше втален, син вълнен костюм, бяла блуза, черни копринени чорапи и достатъчно високи токчета, за да накара минувачите да се обръщат. И наистина приличаше много на актрисата Хелън Мирен.

— Главен инспектор Джени Лестрейд. Но можете да се обръщате към мен с мадам.

— Мога ли да ви казвам „шефе“, мадам? — попита полицай Дерек.

— Разбира се, че можете, полицай. И така, инспекторе, какво ще ми разкажете?

Инспектор С’Мърт прехапа устна и оправи кичур коса, който беше паднал чак до брадата му. С кисела усмивка отиде до голямата карта на района, която беше закачена на стената до прозореца.

— Сложили сме бариери по пътищата тук, тук, тук и тук.

— Тук ли? — посочи главен инспектор Лестрейд.

— Тук — отговори С’Мърт. — И тук, и тук, и тук, и тук.

— И тук ли?

— И там.

— Ами тук?

— Тук също.

— А ей тука?

Инспектор С’Мърт се вгледа в картата.

— Това са „Веселите градинари“, където сме в момента.

— Просто проверявам. Както изглежда, блокирали сте всички пътища.

— Да — каза гордо инспекторът.

— Тогава да се надяваме, че той няма да мине напряко през нивите.

— Няма да го направи.

— О. — Главният инспектор извади кутия цигари от чантичката си, загледа се замислено в нея и после пак я прибра обратно.

— Да не би да сте отказали цигарите? — попита жлъчно С’Мърт.

— От днес. — Главният инспектор погледна към картата. — Имате ли конкретни основания да смятате, че убиецът все още е в района?

— Най-малко половин милион.

Полицай Дерек нервно се изкашля.

— Обяснете, моля — каза Лестрейд.

— Познавам този психар, мадам. Знам начина му на мислене. Той е някъде тук, наблизо и аз ще го заловя.

Главният инспектор пак посочи към картата.

— Какъв е този голям район тук, около който няма нито едно блокирано шосе?

— А, това ли? — усмихна се инспектор С’Мърт. — Просто птицеферма. Собственост е на виден член на местната търговска камара. Той е и градски съветник. Името му е Робърт Гъзо.

— Гъзо ли казахте?

— Да, но това не е много смешно.

— Чудя се дали не е…

— Всъщност, не е. Изобщо не е смешно.

— А на мен ми е смешно — каза полицай Дерек.

— Затваряй си устата, полицай.

— Не — каза главният инспектор, — чудя се дали не е оня същият Гъзо.

Полицай Дерек се захили и ръгна инспектора в ребрата.

— Всички гъзове си приличат, освен ако нямат татуировка, нали шефе.

— Затваряй си устата, полицай.

— Да, сър шефе.

— Като кой същия Гъзо, мадам?

— Имаше един доктор Робард Гъзо. Генетичен инженер, който работеше в министерството на земеделието. Беше блестящ учен. Но откачи и се опита да създаде нов сорт пилета чрез използване на човешки хормони. Дори се носеха слухове, че всъщност правел онази работа с птиците.

Инспектор С’Мърт простена.

— Този въпрос беше повдигнат в парламента и проектът беше отхвърлен. След което Гъзо се изпари.

— Да не се е изпарил в сауната? — Полицай Дерек се запревива от смях.

— Предупреждавам те, полицай.

— Извинявайте, сър.

— Чух, че бил създал някакъв животински култ или нещо подобно. — Главният инспектор не обръщаше внимание на превиващия се от смях полицай. — Мисля, че се казваше ТВАР. Не, казваше се ЗВЯР.

Инспектор С’Мърт отново простена.

— И все пак, не виждам какво общо може да има това с човека, когото търсим, или пък с терористите, които го освободиха.

— О, Боже — каза инспектор С’Мърт. — Аз обаче мисля, че виждам. Това е същият Гъзо, мадам, и той е мозъкът на цялата операция. Полицай!

Полицай Дерек се беше хванал с едната ръка за корема, а с другата бършеше сълзите си.

— Да, сър — успя да каже той.

— Я се стегни, глупак такъв! Иди при телефона и се обади на отряда, който претърсва района.

— На специалния отряд ли, сър?

— Да, на полицейската рота за ъглово целене П. Р. Ъ. Ц.

— Какво? — Очите на полицая щяха да изскочат от орбитите.

— П. Р. Ъ. Ц., идиот такъв, П. Р. Ъ. Ц. Ако Гъзо се кани да направи това, което мисля, че се кани, тогава само П. Р. Ъ. Ц. може да го спре.

— Само П. Р. Ъ. Ц. може да спре Гъзо? — Полицаят се срути на пода от смях и зарита с крака във въздуха.

Инспектор С’Мърт сам се обади по телефона.

 

— Виждаш ли? Нали ти казах, че мога да се справя сам? — Реймънд стоеше при руля.

— Още не сме се приземили. Внимавай — каза професор Мерлин.

— Фасулска работа — каза Реймънд. — Вече му хванах цаката. С какво всъщност се задвижва корабът, професоре?

— С двигател.

— Да, но как работи той?

— Не знам.

— Но функционира. Няма значение. Дръжте се здраво, защото кацаме.

Големият викториански кораб се устреми надолу към Рай. Под него се виждаха океани, континенти, планински вериги и лъкатушещи реки, гори, равнини, селца и пак морета.

— Тук завий наляво.

Реймънд направи ляв завой.

— Съвсем леко — каза професорът.

— Това беше съвсем леко.

— Не беше толкова леко леко.

— Аха — каза Реймънд. — Виждам къде ми е грешката.

Пред тях се възправи голям крайбрежен град.

— Утопия — каза професор Мерлин.

— Утопия? Те са нарекли столицата си Утопия?

— Те са много интелигентни хора.

— Те са шайка копелдаци и аз ги мразя.

Ако Фогърти беше египетският Мемфис, то Утопия не беше. В града имаше нещо от Ню Йорк. Но Ню Йорк, проектиран от архитекта, създал Вавилонската кула.

Мащабите бяха поразителни. Изградени една над друга кули от жълт камък се извисяваха чак до облаците.

— Викат им зикурати — каза професорът. — На хиляди години са. Разбира се, всичко вътре е съвсем модерно. Ето, погледни натам — посочи старецът към майката на всички зикурати. — Това е кралският дворец.

— Да се приземя ли в задния му двор?

— Не, Реймънд. Мисля, че трябва да спазваме протокола. Приземи се в пристанището.

— О’кей, капитане. — Реймънд натисна кормилото. — Половин градус надолу и пристигаме:

Пристанищата навсякъде са си пристанища и пристанището и кейовете на Утопия приличаха много на тези на Фогърти.

Там бяха хвърлили котва великолепни кораби, които приличаха много на галерите на древния Рим, въпреки че изглеждаха като току-що построени. Бяха боядисани в най-различни цветове и от всяка страна имаха по два реда гребла.

— Това робски галери ли са? — попита Реймънд.

— Да. Не всеки Джорджовец отива в тенджерата.

— Какво? — Реймънд сви юмруци.

— Дръж кормилото с две ръце, кормчия!

— Копелета! — извика Реймънд.

— Прав си. Свий един градус вдясно и после малко надолу.

Кеят беше пълен с хора. Бяха ярко облечени и весели. Държаха се съвсем по човешки. Или поне като разклонение на човешкия род. Докато Реймънд приземяваше внимателно огромния кораб, професорът махаше на хората, а те му отговаряха.

— Тези са от Комитета по посрещанията — каза той. — Виждаш ли, Реймънд, където и да отиде циркът на професор Мерлин, навсякъде е посрещнат много радушно. Трала-лала-ли.

Реймънд повдигна едната си вежда. Старецът очевидно беше преодолял умората. Много е интересно какво може да направи ликуващата тълпа за самочувствието на човека.

А Реймънд промърмори под сурдинка:

— Канибалски педерасти! — и завъртя рязко кормилото вдясно, даде малко назад и дръпна ръчната спирачка.

„Саламандър“ се пльосна в пристанището, вдигайки голяма вълна, която се блъсна в кея и измокри краката на хората от Комитета по посрещанията.

— О, съжалявам — каза Реймънд, който изобщо не съжаляваше.

— Дрън-дрън ярина — каза професор Мерлин.

Реймънд намери бутона, с който се спускаше котвата, и го натисна. На кея засвири духова музика.

— Да си сверим ли часовниците? — попита професор Мерлин.

 

На едно друго място други хора си сверяваха часовниците. Това бяха часовниците по ръцете на хората от специалния полицейски отряд за бързо реагиране П. Р. Ъ. Ц. Вяха главно мъже. Някои от тях бяха изхвърлени от военноморските сили заради прекалена мъжественост. Носеха черни бронирани жилетки, черни шотландски полички и високи черни ботуши. Лицата им бяха загорели и изглеждаха толкова страховити, мъжествени и безкомпромисни, че дори и бялото на очите им беше черно. Носеха големокалибрени карабини с инфрачервени устройства за нощно виждане, а на коланите им бяха провесени големи ножове. Това бяха хора, които никой не би желал да срещне по тъмно. Нито пък когато и да било.

 

Тримата сивчовци също си сверяваха часовниците. Те все още се намираха в „Бремфийлд Армс“ и въпреки че сивчовец номер едно (който преди малко по погрешка се беше представил за сивчовец номер две) беше телефонирал няколко пъти на шефа си от Рай и беше отправял енергични молби да му се обадят, никой не се беше отзовал на тях и сега и тримата се канеха да си тръгват.

— А сега къде? — попита сивчовец номер две.

— У Гъзо — каза сивчовец номер едно.

— О, не си падам по анален секс.

— Не бе, отиваме в птицефермата на Гъзо. Доверете ми се, знам какво правя.

 

А в птицефермата на Гъзо Дългия Боб, който нямаше ръчен часовник, свери часовника в кухнята.

— Ще си сложим ли тогите? — попита той.

— Тогите ли? — попита Дейв Войнишката стойка, на чиито колене сега седеше хубавицата. — Не знаех, че ще трябва да носим тоги.

— Сам ги уших. — Дългият Боб отвори шкафа на кухнята, измъкна ги оттам и ги раздаде.

Хубавицата помириса своята с отвращение.

— Това са стари чували за фураж, зашити един за друг и боядисани в черно.

Дългият Боб показа украсения с пера петоъгълник, който беше изрисуван на гърдите.

— Изрисувах ги със светеща боя. Освен това за всеки от вас има и шлем с крила.

Тримата от групата „Римска свещ“ се спогледаха.

— Страхотно — казаха те.

— Къде е Дик? — попита Дългият Боб. — Направил съм една тога и за него и една по-малка за кучето.

— Мисля, че още е в бараката за инструментите — каза Кевин от „Римска свещ“.

— Добре, иди и го доведи. Трябва да сложи прътите, на които ще стоят пилетата по време на церемонията. Тази вечер ще се принесе кръвна жертва и ще започне новият световен ред. Да живее Сатан-Кокошката!

— Да живее Сатан-Кокошката! — извикаха всички.

До един пълни откачалки.

 

Повечето от хората на кея продължаваха да ръкомахат весело и да надават приветствени възгласи, въпреки че обувките им бяха мокри. Но те нямаше да видят големия парад. По старата озвучителна уредба прозвуча „Маршът на гладиаторите“ и артистите се струпаха на стълбата за пасажери, която беше спусната от палубата.

Реймънд тъжно ги наблюдаваше. Изглеждаха толкова крехки, сякаш и при най-лекото докосване щяха да се разпаднат. Може би всичко това не беше добра идея. Но трябваше да бъде направено. И артистите се стараеха. Те бяха воини и се държаха като такива.

От мястото си на наблюдение Реймънд видя как оркестърът долу се мъчеше да засвири „Маршът на гладиаторите“ в такт с уредбата на кораба и как ликуващата тълпа погълна трупата, когато тя слезе на кея.

И тогава видя войниците.

Бяха около дузина, облечени в униформи в червено и бяло.

Те изскочиха незнайно от къде и внезапно изпълниха пространството. Носеха страховити на вид оръжия и ги насочиха към професор Мерлин и актьорите му.

Ликуването спря, оркестърът — също. Озвучителната уредба на кораба сякаш се зарази от примера им и заглъхна, иглата се запъна в грамофонната плоча и зазвуча непрекъснато един и същ мотив. Отново и отново и отново.

После и това спря.

Мъртвешка тишина.

— О, Господи! — Реймънд се сви на пода на рубката. Пак остана съвсем сам. Този път поне беше с дрехи, въпреки че не бяха негови, но беше съвсем сам. — Божичко, какво ще правя?

Той изпълзя до вратата и надникна през счупения прозорец.

Ликуващата тълпа се беше стопила. Цирковата трупа се отдалечаваше под ескорта на войниците. Други войници бяха заели позиции в началото на стълбата.

— Какво да правя?

Реймънд изпълзя до вратата от другата страна, отвори я безшумно и се измъкна на палубата. Да се хвърли през борда и да изплува на брега? Каза си, че не бива да го прави. Почти не знаеше да плува. Един от постоянните му кошмари беше, че се дави. Да изпълзи на кърмата и да се опита да скочи долу на кея? Но корабът беше много голям и беше много високо за скачане.

Реймънд се скри зад един шезлонг и пак погледна към трагичната сцена. Видя как един войник се провикна:

— По-бързо, върви по-бързо! — и после удари с приклада на пушката си професора между плещите.

Реймънд извърна лице и захапа кокалчето на пръста си.

Трябваше да направи нещо. И то веднага.

Нямаше избор. Взе един стар спасителен пояс и отново прилази до перилата.

Спускането беше много продължително. Водата вероятно беше много студена и много-много дълбока. А той не беше добър плувец. Освен това умираше от страх.

Сложи си пояса, пое дълбоко въздух, прочете една моряшка молитва за упокой на душата и скочи в морето.