Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (25)

25

А какво ставаше с любителя на пилета? Наистина, какво правеше Дългият Боб?

Дик бракониерът беше изкарал прътите навън и ги беше подредил от трите страни на двора на фермата, с лице към големия птичарник. Бяха провесени и големи коледни фенери. Бяха онзи тип отвратителни неща, които наистина досадните ти съседи окачват на градинските си увеселия, на които не канят теб, но затова пък канят онези наистина привлекателни необвързани жени, които към края на вечерта събличат всичките си дрехи и се плацикат в басейна, построен всъщност без позволение от общината, а ти едва не се изтърсваш от прозореца на спалнята си, докато се опитваш да видиш нещо по-така през бинокъла си, през което време някой е извикал полицията, а съседът ти мисли, че ти си този някой, и на следващия ден идва и ти удря един юмрук в зъбите. Ей такива фенери. Та точно с такива фенери беше осветен дворът на птицефермата. И огънят за барбекюто на Дългия Боб беше стъкмен.

А какъв беше този странен звук?

— Какъв е този странен звук? — попита сивчовец номер едно. Той и другите сивчовци се бяха скрили в храсталака-скривалище горе на хълма. — Пеене ли е, що ли?

Сивчовец номер две нагласи усъвършенствания бинокъл за нощно виждане, изработен от АКМЕ (компания за оптически уреди, Рай).

— Вратата на големия птичарник се отваря и… О, Господи! Гледайте!

Сивчовец номер едно сложи бинокъла до сивите си късогледи очи и погледна. И също каза:

— Гледайте! Гледайте!

От птичарника излезе процесия. Най-отпред вървеше Дългият Боб в пълно одеяние. Носеше роба от чували за фураж, на гърдите имаше изрисуван петоъгълник с пера, а на главата — шлем с птичи крила. В едната си ръка размахваше кадилница.

Пееше нещо, което можеше да се нарече „Пилешката молитва“. След него идваха пилетата. В редици по четири. Маршируваха в идеален синхрон и също пееха.

Какви чудни гласчета! Като хор от херувимчета.

Дългият Боб спря пред барбекюто в средата на двора, а пилетата се наредиха зад него и продължиха да пеят от все душа и сърце. После накацаха върху прътите, като всяко зае мястото си. Всичко стана в пълен ред и много добра организация. Нямаше никакво блъскане и пляскане с крила.

— А сега малко от това и малко от онова. — Дългият Боб си размърда задника и взе да имитира с пръст кълване.

Абсолютно ку-ку. Отка…

От къщата излязоха хубавицата, Дейв Войнишката стойка и тримата от рокгрупата „Римска свещ“ (кръстена на един парашутен инцидент, а не на едноименния фойерверк). Те също пееха и размахваха кадилници.

А къде беше богоненавистният Годолфин?

А, ето го и него.

Вратата на бараката за инструменти се отвори с трясък и Дик се появи на прага, влачейки след себе си жена на високи токчета, облечена като монахиня.

— Я! Завързана монахиня — прошепна сивчовец номер едно. — Падам си по такива работи.

Едно куче, облечено в тога, последва Дик. Едно много уморено куче.

Мнимата монахиня риташе и се съпротивляваше, но Дик продължаваше да я влачи с псувни и шамари.

— Какво правят те? — попита инспектор С’Мърт, който беше залегнал във високата трева, която Саймън не беше успял да окоси с Голямата Алън. — Нищо не мога да разбера.

— Гледате с бинокъла не оттам, откъдето трябва — каза главен инспектор Джени Лестрейд, съпроводена от хихикането на полицай Дерек.

— О, да, сега виждам наистина добре. Но кога ще действаме? Ни знак, ни звук от П. Р. Ъ. Ц. Кога възнамеряват да сгащят Гъзо?

Полицай Дерек зарита безпомощно на тревата и захапа кокалчетата на пръстите си.

— Възлюблени мои ближни — каза Дългият Боб, — събрали сме се тази нощ вие, братя, и ти, сестро, да приветстваме зората на новото начало. Да поднесем почитта си Нему и да Му принесем жертва — на Него, който ще ни избави от гибел, когато светлината се превърне в мрак и мракът изпълни цялата земя. Сега, както е казал пророкът, когато луните паднат от орбитите си и за нас настъпи Краят на времената, нека възхвалим Великия, нека го приветстваме, ако знаем какво е добро за нас. Да се свети името му. Да живее Сатан-Кокошката!

— Да живее Сатан-Кокошката! — съгласиха се останалите, а също и псето.

— Да живее Сатан-Кокошката! — каза то. — Хей, Дик, приятел, аз мога да говоря.

— А сега да изпеем химн номер три за края на света — продължи Дългият Боб, — който започва със „Старият Макдоналд имаше ферма“. Пропускате всички куплети за патици, крави, прасета, коне и чували за фураж. Във фа мажор. — Дългият Боб наду една свирка-камертон.

— Абсолютно ку-ку — каза Саймън, който лежеше скрит под лендроувъра на Дългия Боб.

— Прав си — съгласи се господин X. — Най-добър е куплетът за чувалите за фураж, който започва с думите: „Един голям куп тук, един голям куп там.“

— Имам план — прошепна Саймън. — Ако успея само да… — той млъкна.

— Да стигнеш до колибата за инструментите, нали така? — каза г-н Хилсейвайс.

— Благодаря — отвърна Саймън. — Точно така.

 

— Имате ли инструменти? — попита президентът на САЩ. — А оръжие?

— Не, господин президент, съжалявам. — Реймънд поведе държавните глави по коридора. — Добре, че ключът беше в ключалката — каза той, преди някой да попита. — Трябва да намерим професор Мерлин.

— Той има ли оръжие?

— Не, но има един огромен кораб, с който да избягаме.

— Изкъм да избягам с голям кораб — каза британският министър-председател.

— Така и ще направим — отвърна Реймънд. — Я да проверим тук. Стори ми се, че чух нещо.

 

— О-о-о-ох, о, Божичко, о, милостиви Боже! — Дисекто издаваше неубедителни стонове, които трябваше да изразяват болка. — О-о-о, имайте милост! Моля ви!

— Млъквай! — изрева кралят, без да пусне в действие маниашкия си смях. — Откъснахме ти главата. Не можеш да продължаваш да викаш „О-о-о-ох, Божичко“. Умри в агония като мъж, дяволите да те вземат.

— О, мамичко — каза Дисекто, — аз съм мъртъв.

— О, не, не си.

— О, да, съм.

— О, не, не си.

— О, да, той е — викнаха циркаджиите в хор.

— Я да млъквате вие там! Лакей, запали огъня в стола за печене на задници. Да видим кой ще иска да се опържи.

— Аз бих опитала, ако обичате — каза Феникс.

— Ха-ха-ха, хо-хо-хо — зарадва се кралят. — Готово, маце. Столът те очаква.

 

— Да, определено идва оттук — каза Реймънд и бутна вратата.

— Можеше първо да почукаш — каза сладураната, която висеше в кошница, провесена от тавана.

— Съжалявам — Реймънд се изчерви и затвори вратата.

— Изкъм и аз да погледна — каза британският министър-председател.

— По-добре недей. Я да проверим тук.

 

— На сега, опържи се! Ха да те видим!

— О-о-о-о-о-о! — извика Феникс в престорена агония. — О-о-о-ох, боли! Ох, не мога.

— Не е достатъчно нагорещен. — Едрият тлъст крал пипна стола с пръст. — Ох! Ох, боли! Ох, не мога!

— Да целуна ли болното пръстче? — попита д-р Бактерия.

 

— Определено са тук — каза Реймънд и отвори друга врата.

Дузина страховити огнестрелни оръжия се насочиха към него.

— Горе ръцете! — викна командващият офицер.

— Ето на — каза Реймънд, — нали ви казах, че са тук.

 

— Ние сме тук! — изрева Дългият Боб. — Ела при нас, о, Великолепни! Ела при нас, Ваше величество.

Вратата на големия птичарник изскърца и се отвори. Оттам блесна силна, ослепително бяла светлина. Тя обгръщаше като ореол нещо ужасно, което пристъпи напред. Беше по-високо от г-н Хилсейвайс и много по-мощно. Очевидно беше пораснало много в сравнение с предишната вечер. И докато пристъпваше важно през осветения с фенери двор, всички видяха колко ужасно е то.

— Да ме вземат мътните — каза сивчовец номер едно. — Това Голямата стъпка ли е, що ли?

Нещото наистина имаше големи крака. Бяха птичи крака, с нокти на велосираптор. (Велосираптори! Спилбърг сигурно си ги е измислил.) Когато пристъпваше, от земята се вдигаха облачета прах.

Краката бяха с добре оформени мускули, а черни пера прикриваха клатещата се отврат, която се размотаваше между тях. Големият гръден кош беше покрит със сребристочерна перушина, а раменете бяха широки и мускулести. Масивната глава завършваше с гребен от черни пера, с очи, от които можеше да ти прилошее, и с невероятно ужасна човка.

— Да живее Сатан-Кокошката! — Дългият Боб и неговите последователи паднаха на колене. Възползвайки се от възможността, Лайза се отскубна.

— Не мърдай! — Гласът, който излезе от ужасната човка, проехтя из фермата.

Инспектор С’Мърт не можа да се устиска и се подмокри за голяма радост на полицая Дерек.

— Не мърдай!

Краката на Лайза се подкосиха и тя се строполи на земята.

— Доведете ми жертвата — каза Сатан-Кокошката.

 

— Я ми доведете тук оня с черните кожени дрехи — изръмжа крал Еди и войниците побързаха да се подчинят.

Един от тях фрасна Реймънд по главата и той падна в тлъстите крака на краля.

— Много хубав костюм имаш — изграчи Негово величество. — Подарих същия на сина ми Уилфред за рождения му ден. Е, естествено на неговата яка има кралски монограм. — Кралят погледна надолу. — Ама твоят също има такъв монограм.

— Синът ви караше ли мотор „Харли Дейвидсън“? — попита Реймънд.

— Изкъм „Харли Дейвидсън“ — каза британският премиер.

— Тишина! Къде е синът ми Уилфред?

Реймънд се изправи на крака и възприе маниерите на Саймън.

— Взел съм го за заложник. Засега е в безопасност, но ако не се върна скоро с професора, с неговия цирк и с всичките държавни глави, не мога да гарантирам какво ще направи с него откаченият ми брат, който си пада по сатъри и оченца, разрязани с ножчета за бръснене.

— О, Господи! О, милостиви Боже! — извика кралят.

— Така че сега си тръгваме — усмихна се Реймънд. — Ако обичаш, кажи на войниците си да хвърлят оръжието.

— О, Боже! — извика пак кралят. — Не знам какво да правя.

— Решително Ви препоръчвам варианта с хвърлянето на оръжието — каза професор Мерлин. — Естествено, говоря като безпристрастен наблюдател.

— Да, да, хвърлете оръжието.

Войниците го хвърлиха.

— Хайде да тръгваме — каза Реймънд.

— Татко! — извика един префърцунен млад мъж в прогизнала моряшка куртка, който се втурна през вратата. — Това лошо момче ми открадна костюма и мотора.

— Вдигнете си оръжието — извика кралят — и открийте безразборна стрелба. Но гледайте да не ме уцелите.

 

— Трябва да открием огън — каза инспектор С’Мърт. — Къде е П. Р. Ъ. Ц.?

— Не, моля ви. — Полицай Дерек вдигна умолително ръце. — Имайте милост, не повтаряйте повече това име.

 

— Да го застреляме ли? — попита сивчовец номер три.

Мъжете в сиво бяха въоръжени с много опасни железа. Всички бяха производство на фабриката за огнестрелно оръжие АКМЕ, Рай.

— На мен не ми плащат да стрелям по такова нещо — каза сивчовец номер две.

— Я гледай — каза сивчовец номер едно, който гледаше през бинокъла за нощно виждане, — какви са онези идиоти, които пълзят в другия край на двора?

 

— Доведете ми я! — изрева Сатан-Кокошката с гръмовен глас. Никак не си поплюваше. — Дайте ми я да я изям! Веднага ми я доведете!

— Застреляйте ги! — извика кралят и войниците заредиха оръжията си.

— Съжалявам — каза Реймънд на професора. — Май че оплесках цялата работа.

— Застреляйте ги веднага!

Войниците сложиха пръсти на спусъците. В този миг нещо изсвири от небето, удари двореца и експлодира със страхотен трясък.

— Това са гадните копелета от Сатурн! — Кралят, който се беше изтъркулил на пода, се изправи на крака. — Не им е времето да пристигат сега. Военновъздушните ми сили са още в отпуск. Не са се върнали.

Нова експлозия разтърси двореца.

— Време е да се направи нещо знаменателно — каза професор Мерлин. — Готов ли си, Реймънд?

— Готов за какво?

Професорът протегна своя удължаващ се пръст. Той премина през залата и мушна в окото най-близкия от войниците. Взе пушката от ръцете му и я хвърли на Реймънд.

— Ако бях на твое място, бих пленил краля — каза професорът.

— Горе ръцете! — викна Реймънд и опря дулото в голямата дебела кралска глава. — Кажи на войниците си отново да хвърлят оръжието.

— Правете, каквото ви казва!

Войниците отново хвърлиха оръжията си и започнаха да мърморят. В този миг последва още една експлозия и те се разбягаха.

— Хайде! — каза Реймънд. — Чака ни още много работа.

 

Мъжете в черно заеха позиции.

Дик Годолфин побутна Лайза в гърба.

— Върви при господаря си — каза той.

А в бараката за инструментите Саймън освети наоколо с фенера и попита:

— А аз защо дойдох тук?

 

— Влизай там — каза Реймънд и побутна краля.

— Защо там? — попита професорът.

Реймънд посочи надписа на вратата: „Секретна стая за разпространение на холографски изображения.“

— Аха — каза професорът. — Колко удобно.

— Да, много е удобно. А сега да побързаме. Да свършваме с тази работа.

 

Ако ви се иска да бъдете на някой хубав, пуст плаж и да се приличате на слънце, то плажът, на който Реймънд беше изхвърлен от вълните, ще ви свърши работа.

Любителите на слънчевите лъчи се бяха разбягали.

Над главите им прелетяха самолетите от Сатурн. Те имаха формата на слънчев диск (за да се запази древната египетска традиция), покръжиха малко и откриха огън срещу Утопия.

Снарядите се посипаха в морето, по брега и по крайбрежния булевард. Така че може би този плаж не беше най-подходящото място за слънчеви бани.

Разхвърчаха се отломки от жълт камък. Зикуратите се разтресоха.

Но в този миг над кръжащите самолети се появиха корабите на Уран. Страхотни кораби — с високи мачти и с много оръдия отстрани.

Султанът стоеше при кормилото на флагманския кораб.

— Пускайте бомбите, господин лакей!

— Пускаме бомбите, сир.

— Освободете се от товара!

— Освободих товара, сир.

Надолу полетяха още бомби.

 

— Изключи го — каза Реймънд на краля. Бяха в секретната стая за предаване на холографски изображения. — Изключи всички холограми на Земята.

— Изкъм аз да го направя — каза британският премиер.

— Кралят ще се справи сам — отвърна му Реймънд. — Нали можете, Ваше величество?

— Ти не знаеш какво говориш. — Крал Еди закърши дебелите си пръсти. — Ще предизвикаш хаос там долу.

— Не за дълго. Смятам съвсем скоро да заведа всички държавни глави обратно вкъщи.

— А ние ще разкажем за вашето съществуване — каза президентът.

— О, Господи, о, Господи! Какво да правя?

— Дръпни се настрана! — Реймънд отстрани дебелия човек от пътя си, зареди пушката и с един изстрел пръсна на милиони парченца устройството за предаване на секретни холографски изображения.

— Ето, готово — каза той.

— Браво! — провикна се професорът. — Това се казва изпипана работа. Но не смяташ ли, че това може да попречи на плана ти за подмяната на крал Еди с холографско изображение? Нали унищожи устройството.

— Мамка му! — извика Реймънд.

— Бум! — чу се експлозия и голяма част от тавана падна.

— Бързо в кораба! — викна Реймънд. — Всички обратно на кораба! — Той насочи пушката към краля.

— Не стреляй! Моля те!

Реймънд презареди пушката и я опря в голямото чело, по което бяха избили капчици пот.

— Кажи ми една основателна причина, за да не го направя.

— Защото… — Кралят захленчи. — Защото…

— Защото е много по-добре да го вземем за заложник — каза професор Мерлин. — И защото ти си добър човек, а добрите хора не стрелят в главите на другите.

Реймънд с облекчение остави оръжието настрана.

— Това са две основателни причини — каза той. — А на мен ми трябваше само една.