Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (3)

3

Реймънд беше един тъжен и нещастен дебил.

Седеше свит на кълбо в ужасната си малка сфера и се взираше мрачно в планетата Венера. Не можеше да съзре много от нея, но дълбоко намрази онова, което виждаше.

Сферата му стоеше закрепена здраво на нещо като триножник в центъра на невзрачно сив площад, заобиколен от ниски, неприветливи и също така невзрачно сиви сгради от индустриален тип. След като се завъртя на малката седалка, Реймънд видя голямо количество други сфери, подобни на неговата. Те варираха от много мънички до грамадни и в тях имаше изумително разнообразие от онова, което човек би могъл да опише само като „някакви твари“. Някои от съществата се въртяха и се блъскаха в стените на прозрачните си затвори, а други, подобно на Реймънд, бяха изпаднали в отчаяние.

Отвлечен от извънземни! Работата наистина беше от лоша по-лоша. Да те вземат за заложник някои близкоизточни маниаци — и то не беше шега работа. Но на Земята поне има някаква надежда да бъдеш освободен.

Според теорията на Саймън, когато те вземат за заложник в Близкия изток, твоите похитители винаги се договарят с някое лондонско издателство за дял от приходите при продажбата на бестселъра, който се очаква да напишеш веднага след като те освободят. Саймън дори каза, че бил виждал „тайно измъкнат“ секретен правителствен меморандум по този въпрос. Каза също, че повечето отвличания не би трябвало да продължават повече от месец. Толкова време е нужно на агентите да подготвят договорите за сделката.

Вярно е, че Реймънд не беше чак такъв голям циник като приятеля си. Макар че винаги се беше чудил защо почти винаги отвлечените са добре пишещи журналисти.

Но това тук беше планетата Венера. О, господи!

Реймънд подсмръкна. Като се изключат сферите, площадът беше пуст. Къде бяха тези, които щяха да наддават? И как ли изглеждаха? Внимателно прочете още веднъж табелката, окачена на врата му. Беше напечатана на английски език. Значи венерианците сигурно говореха английски. Освен това той дишаше. Следователно изглежда, че и те дишаха въздух. Но какви бяха те? Без съмнение са раса на по-висш стадий на развитие. Вероятно щяха да го продадат като домашно животно. Тук се очертаваха някои възможности. Особено ако го вземеха за разплод.

Стомахът на Реймънд изкурка. Младежът потрепери, наистина му беше много студено. Можеха поне да му оставят долното бельо. Да те изложат на показ, както те е майка родила! Какъв срам. Какъв ужасен срам. Сигурно го правят от гледна точка на предназначението му за жребец за разплод. Тъкмо затова са го оставили без гащи. Въпреки че при този студ и…

И…

— О, господи!

Реймънд изведнъж се хвана най-безсрамно за оная работа и натика свободната си ръка в устата си. Нужна му беше тоалетна. Беше му се събирало от доста време и не можеше да търпи повече.

Ама че беда.

Може би в малката седалка има скрита тоалетна. Реймънд я сграбчи с ръката, с която не се държеше за оная работа, но тя не се помръдна.

Какво може да се направи? Какво?

Трябва да се намери някаква дупка. Да, това беше разумна идея. В края на краищата, въздухът трябваше да прониква отнякъде. Реймънд заопипва стените на сферата.

— Изтрай още малко, изтрай още малко — си викаше той. — Само още една-две секунди. — О Господи, божичко!

В този миг един от пръстите му се промуши навън. Точно под седалката имаше малка кръгла дупчица. Реймънд се прицели много внимателно.

— О, господи! О, да. Слава тебе, господи!

Той се отпусна на седалката. Един нещастен гол дебил с подмокрен крак и кретенско изражение на доволство.

— Престани вече, експонат двадесет и три. — Гласът прозвуча ужасяващо неочаквано.

— А-а-а-а! — провикна се Реймънд. — Тоалетна хартия, ако обичате.

— Я се успокой!

Реймънд се сниши и надникна навън. Това, което видя, много го впечатли. Отсреща му се усмихваше едно красиво същество. Хем беше мъж, хем не беше. Беше нещо повече от мъж. Беше нещо като идеалния пример за това как трябва да изглежда един мъж. На ръст беше над метър и осемдесет и носеше тога, която се спускаше до пода. Съществото вдигна ръка, давайки знак на Реймънд да се успокои.

То беше изцяло от сребро.

С изключение на очите. Те бяха златни. Гледаха от лице, което изразяваше мъдрост, спокойствие и състрадание.

Ангел? Ангел с папка в ръка?

— Как се чувстваш сега? — попита видението. Реймънд се опита да заговори, но думите така и не излязоха от устата му.

— Ще имаш ли нещо против, ако ти задам няколко въпроса?

Реймънд кимна с глава в знак на съгласие.

— Просто кимни с глава. О, ти вече го направи. Чудесно. Представител на земния живот. От мъжки пол, нали така?

— Да — промълви едва чуто Реймънд.

— Чудесно. При това много хубав екземпляр, ако ми е позволено да отбележа.

— О — каза Реймънд.

— Име? — попита съществото.

— Реймънд.

— Джордж — каза съществото.

— Здравей, Джордж. — Реймънд глуповато размърда пръсти за поздрав.

— Аз не Джордж. Ти Джордж — каза съществото.

— Аз Реймънд — каза Реймънд. — Искам да кажа, аз съм Реймънд. Името ми е Реймънд.

— Добре, но в случай че някой те попита, казвай, че е Джордж. Това улеснява значително нещата.

— Но аз се казвам Реймънд.

Съществото погледна в папката.

— Боя се, че тук си записан като Джордж.

— Тогава трябва да е станала грешка. — Реймънд изведнъж се оживи. — Да, явно е станала някаква грешка.

— Грешка ли? — попита любезно съществото.

— Да — отвърна Реймънд и заклати енергично глава. — Виждате ли, аз си бях на парцела и изведнъж там се появи летящата морска звезда Абдула. Изкарах теста за инициативност, подготвен от султана на Уран за приемане в Божествения съвет на Космическия супернарод.

— Дадоха ли ти удостоверение?

— Не — каза Реймънд. — Не, не ми дадоха.

— Типично. — Съществото запрелиства листовете в папката. — Този път някой наистина е оплескал цялата работа.

— Значи действително всичко това е някаква грешка? — Реймънд закърши умолително ръце.

— Знаете ли какво ще направим — съществото му се усмихна така, че Реймънд моментално се почувства стоплен от главата до босите пръсти. — Ще ми гласувате ли доверие аз да оправя цялата работа вместо вас.

— Да, разбира се. — Реймънд закима енергично с глава.

— Добре, тогава не е зле да си починете малко. Поспете, а през това време аз ще оправя цялата работа. Какво ще кажете? — Златните очи се втренчиха в очите на Реймънд. — Заспете и всичко ще бъде наред.

— Да заспя. Да. Благодаря. — Младежът в сферата се усмихна на сребърния си спасител. Клепачите му натежаха и главата му се отпусна на гърдите. Всичко ще бъде наред.

— Приятни сънища.

И Реймънд наистина щеше да се унесе в безгрижен сребърен сън, ако не беше заклещил по някакъв начин големия пръст на крака си в дупката, от която под седалката идваше въздух.

— Ох! — извика той и подскочи, за да се освободи.

— Ох! — простена той отново, когато си удари главата в покрива на сферата.

— Аааайаай! — изкрещя той, когато внезапна остра болка му подсказа, че е седнал на онези две топки от тялото си, които изобщо не са за сядане.

Преви се на две от болка, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. Потърси за помощ сребърното същество. Но съществото се отдалечаваше с бързи крачки.

И изобщо не го слушаше. Всъщност съществото се смееше. С цяло гърло. Между изблиците на смях Реймънд успя да долови две думи. Едната беше „удостоверение“, а другата „дебил“.

— Ах ти, мръсно, долно копе… — Реймънд сви юмруци, но мигновено ги разпусна и застина, без да вярва на очите си. Беше станало нещо абсолютно необикновено.

Докато крачеше напред и се смееше, сребърното същество изведнъж придоби неясни очертания и в него настъпи изумителна промяна. То вече не вървеше с походката на блестящия супермен. Вместо това по земята се влачеше нещо с щръкнали бодли и провиснали кожи. Но продължаваше да държи папката.

Реймънд разтърка очи, забравил за болката. Да вярва ли на очите си? Съществото току-що се беше преобразило по най-бързия и идеален начин, който някога е бил виждан на… къде? Тук, разбира се. Реймънд го гледаше с удвоено благоговение.

Сега, вече в новия си образ, съществото се спря пред друга сфера. Нещото в нея се блъскаше насам-натам. То беше цялото в бодли и провиснали кожи. Съществото му заговори и скоро другото притихна, отпускайки се върху пода на сферата. След това съществото закрачи по-нататък.

Реймънд го наблюдаваше как отново смени образа си, за да заприлича на нещото от следващата сфера. Видя го да се преобразява още два пъти, преди да изчезне от погледа му.

— Значи такава била работата! Мамка ти, мръсна подлога на старото ми кафяво куче! — извика Реймънд.

Това наистина беше много долен номер. Явяваш се пред пленника си в неговия идеализиран образ, казваш му няколко сладки приказки, за да се успокои, и после какво? Хипнотизираш го да заспи, ето какво.

Реймънд разтърка меките си части. Ако не си беше заклещил пръста, щеше да се унесе в сън като останалите.

— Как ли изглежда този приятел, без да прибягва до специалните си ефекти? — запита се Реймънд. — И какво ще е най-добре да направя по-нататък? Да се престоря на умрял и да видя какво ще се случи.

И Реймънд постъпи точно така.

Стомахът му изкъркори, издавайки абсолютна празнота. Беше му студено, беше гладен и всичко го болеше. Наоколо всичките му събратя по участ бяха заспали. Сигурно и те бяха гладни и им беше студено. Най-вероятно. Ако Реймънд беше в състояние да погледне безпристрастно на ситуацията, може би щеше да се възхити на изобретателността на многоликия венерианец. Не се налагаше да харчи пари за храна на екземплярите, докато бъдат разпродадени. Те не надаваха крясъци, които биха могли да разколебаят потенциалните купувачи. Наистина всичко беше измислено много умно.

Реймънд обаче изобщо нямаше настроение да възприема отношение, което дори бегло да напомня за абстрахиране от конкретната ситуация. Той просто седеше в сферата, гледаше навъсено навън и трепереше.

След известно време в далечината се чу вой на сирена и на площада се появи дълга колона от бавно движещи се автомобили. Бяха големи и тумбести, но никак не приличаха на автомобилите, с които Дан Дейър се появява на първата страница на „Ийгъл“. Тези имаха преди всичко практичен вид. Те като че ли казваха: „Построени сме за полза, а не за красота, предназначени сме да бъдем карани от хора, които предпочитат да харчат по-малко бензин пред това да се поддават на разни естетически приумици.“

Това бяха безлични коли за безлични хора.

Реймънд продължаваше да се прави на умрял и наблюдаваше през пролуките между пръстите си приближаването на колите.

Накрая те всички паркираха в стройни редици.

И тогава от тях слязоха онези, които бяха вътре.

— Мили боже — каза си Реймънд, — значи така изглеждали.

Не бяха приятни за гледане. Ходеха на два крака и имаха също толкова ръце. Но останалото… Телата им имаха яйцевидна форма. Коремите им преминаваха в глави без каквато и да било гънка или брадичка. Големите, широки лица имаха мръсносив цвят.

Напомниха на Реймънд за онези играчки — господин Картофена глава — които всяко дете е намирало в коледния си чорап за подаръци. На онези, с които той си игра най-много два пъти, преди на майка му да й писне и да ги изхвърли в кофата за боклук.

Това дори не бяха приятни за гледане картофени глави. Напротив, в тях имаше нещо зловещо. Повечето от тях, изглежда, имаха предпочитания към това, което на Венера е заместител на целия костюм.

Реймънд ги намрази от пръв поглед. Силата на омразата, за която не можеше да намери основателна причина, като изключим външния вид на тези „хора“, изненада дори самия него.

Защото той не беше расист.

Като дете си беше задавал въпроса за расовата нетърпимост и веднъж дори го бе повдигнал пред баща си, който се беше върнал за кратко вкъщи между двата сезона, когато касиерите на хиподрума бяха отпуска.

Реймъндовият старец бе оставил настрана в. „Спортен живот“ и за момент се бе замислил по въпроса.

— Сине — беше каза той, — сред всички раси има и добри, и лоши хора.

Доволен от простата мъдрост на този отговор, малкият Реймънд бе излязъл навън да играе.

— Бих искал да зная обаче — беше продължил баща му, скрит зад вестника, — защо онези шибаняци, лошите, трябва да живеят точно на моята улица.

Но момчето Реймънд не бе чуло тази забележка и така от онзи ден до днес твърдо вярваше, че онзи отявлен расист — баща му — е бил голям хуманист.

Сега обаче това не му помагаше.

Реймънд продължи да хвърля плахи погледи през пръстите си.

— Мразя ги тези копелета — мърмореше едва чуто той.

Картофените глави сновяха между сферите и от време на време правеха справки в списъците с експонатите, които държаха в ръцете си. Сочеха с пръст и коментираха нещо помежду си.

Реймънд ги слушаше. Говореха на английски. Всички говореха английски. Една групичка се приближи до неговата единична килия. Ако можеше да се съди по вида им, бяха типично семейство. Майка, баща и две отрочета. Момче и момиче. Всички в цели костюми. Семейство Трътльови.

— Този какъв е? — попита най-малкото изчадие, дъщерята.

Татко Трътльов запримигва, докато правеше справка в списъка за разпродажбата с черните си като копчета очи.

— Експонат двадесет и три. Представител на земния живот. Пол мъжки.

— Пфу — продължи дъщеричката, — ама колко е грозеен!

Грозен? Реймънд прехапа долната си устна, но успя да остане неподвижен.

— Можем ли да го събудим? — Другото изродче захвана да тропа по сферата на Реймънд.

— Не прави така, ако обичаш. — Реймънд позна този глас, макар все още да не можеше да види говорещия. Беше гласът на господин Хамелеон, сребърният мошеник с папката. — Великолепен екземпляр, нали, сър?

Картофените глави се заклатиха над големите тумбаци.

— Много е хубав — каза татко Трътльов.

— Има ли си име? — попита скъпата дъщеричка.

— Да. Казва се Джордж.

Реймънд изскърца със зъби.

— Всички земни мъже носят името Джордж — продължи господин Хамелеон.

— Това традиция ли е, отколешен обичай, изтъркано клише или нещо подобно? — попита таткото.

— Не. Причината е, че те просто са тъпи.

Реймънд изскърца още по-силно със зъби.

— Щом като всички земни мъже носят името Джордж — каза госпожа Трътльова, — тогава как се наричат жените?

— Милдред — беше отговорът.

— Мамо, искам Джордж — каза скъпата дъщеричка.

— Не, мила. Днес сме дошли да купим Клингън.

— Ама аз искам Джордж. — Реймънд видя как лицето на малката пикла се изкриви и как започна да тропа с крачета.

— Колко според вас ще струва този Джордж? — попита татко Трътльов.

— Чакайте да погледна. — Сега Реймънд можа да види господин Хамелеон, който застана в полезрението му. Той също беше картофена глава, при това твърде ниска.

Запрелиства бумагите в папката с късите си, дебели пръсти.

— Цената му е пет лири, сър — каза той.

Пет лири? Реймънд положи значителни усилия да овладее гнева си. Пет лири? Разбира се, петте лири на Венера вероятно нямат същата стойност, колкото пет лири на Земята. Сигурно тя беше много по-голяма. Би трябвало. Несъмнено.

— Пет лири? — Татко Трътльов се разтресе. Лицето на дъщеря му стана моравочервено, докато тя продължаваше да повтаря: — Искам Джордж! — все по-високо и по-високо.

— Разбира се, че ще го имаш, скъпа. Моля те, успокой се.

— Значи ще получа Джордж, нали?

— Ами…

— Вижте каква физика, сър — намеси се Хамелеонът. — Този индивид е в прекрасно физическо състояние. Ще оправдае разходите по него.

Оправдае? Реймънд се замисли върху думата „оправдае“. Може би става дума за работа? Тогава значи робство? А може би трябваше да оправдае други очаквания. Да оправдае очакванията, че ще бъде добър за разплод. Може би ще го използват за жребец във фермата? Да, това той с готовност би опитал.

— Всички Джорджовци ли са с такъв неприятен синкав цвят? — попита госпожа Трътльова.

— О, не мадам. Не, особено ако ги затоплите. Тогава стават съвсем розови.

— Това ми харесва. Обичам розовото. Как най-добре могат да се затоплят?

— Като се пекат на бавен огън от дървени въглища — отговори господин Хамелеон. — Разбира се, най-добре е да се готвят живи. Устата им трябва да бъде плътно залепена, а за по-пикантен вкус им се пъха люта чушка в задника.

Реймънд толкова силно стисна зъби, че си проби една пломба.

Но не се помръдна, докато траеше пазарлъкът. От него не научи много за начина на живот на Венера. Той по нищо не се отличаваше от разпродажбите на Земята. Например, при разпродажбата на добитък или на угоени свине, които се продават заради сланината.

Господин Хамелеон изтъкваше качествата на всеки екземпляр. Хвалеше вкуса му и отбелязваше колко крехки са някои части. Кръвта на Реймънд съвсем се смрази в жилите. Той научи, че венерианската лира е равна на един милион пенса, но не можа да разбере каква е стойността на един пенс на Венера. А и не го беше грижа.

Интересуваше го само как би могъл да се измъкне цял и невредим от тази зловеща планета. За предпочитане беше това да стане, преди да му напъхат лютата чушка в задника.

— Той е ваш, сър. — Реймънд погледна още веднъж през пролуките между пръстите си. Пазарлъкът беше приключил. Проклетото семейство Трътльови го купи с намаление за 4 лири и 99.999 пенса.

— Носачът ще откара сферата до колата ви — каза ухилен до уши господин Хамелеон. — Бъдете внимателни с нея. Както знаете, отвътре сферите практически са неразрушими, но един по-силен удар отвън може да ги разбие на парчета. Сложете си ръкавици, за да не се порежете.

— Мога ли да отрежа топките на Джордж? — попита скъпата дъщеричка.

— Разбира се, мила — каза всеотдайният татко. — Но ги сложи на скарата да се опекат заедно с Джордж. Няма да са много вкусни, ако са сурови.

— Наистина, ама съвсем наистина ги мразя тези копелета — процеди през зъби Реймънд. — Сега поне знам защо.