Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (26)

26

— Ела при мен — избумтя гръмовният глас на Сатан-Кокошката. И тъй като дворът на фермата не беше голям, Лайза вече стоеше пред него, трепереща в одеждите си на монахиня. Сатан-Кокошката ги разкъса. — Падни на колене пред мен, момиче. Отдай ми почит.

— Отдай ми почит? — повтори след него инспектор С’Мърт. — Това не е ли евфемизъм за…

— Да, така е. — Джени Лестрейд грабна радиотелефона. — Открийте огън! — нареди тя.

И П. Р. Ъ. Ц. откри огън.

Безразборно. В края на краищата, хората от специалния отряд бяха много мъжествени, а меката цел си е мека цел, независимо дали това беше обектът, по който трябваше да се целят, или не беше.

Когато изстрелите проехтяха над фермата, пилетата се разпръснаха на всички страни — едни побягнаха по земята, други се разхвърчаха във въздуха, трети стигнаха чак до храсталака-скривалище.

— Нападат ни! — извика сивчовец номер едно и свали предпазителя на малката си минохвъргачка. — Отговорете на огъня!

— Виждам само някакви скапани пилета — извика сивчовец номер две.

— Ами застреляй ги!

— Ей това вече наистина го обичам. — И тримата сивчовци откриха огън.

— Вражески огън от хълма! — извика един мъж с черно бяло на очите. — Отговорете им с дългобойните минохвъргачки.

Мъжете и жената от З. В. Я. Р. си пробиваха път през хвърчащите пилета към къщата, където бяха оръжията им.

— Знам, че трябва да помогна — каза г-н Хилсейвайс, докато лежеше под лендроувъра, — но в книгата е казано, че трябва да стоя тук и да чакам… О, да.

Те се появиха откъм изоставената железопътна линия. Бяха селяните. Всички носеха горящи факли.

— Отдай ми почит! — изграчи Сатан-Кокошката, без да обръща внимание на стрелбата, виковете и разхвърчалите се пилета. — Настъпва Краят на времената, а с него и моето царство.

Е това ако не е дяволско изчадие, здраве му кажи.

 

— Бягайте! — извика Реймънд.

Бяха излезли от двореца. Навсякъде цареше хаос. Над тях бойните самолети на Сатурн водеха ожесточена битка с флотата на Уран. От небето непрекъснато падаха някакви парчетии: бомби, остатъци от самолети, парчета от мачти, хора и пак бомби.

— Не мога да тичам — каза професорът. — Оставете ме.

Силният човек Херкулес, за когото досега почти не беше ставало дума, вдигна стареца на ръце.

— Ще яздим! — Лейди Алострел направи някакви заклинания. Надигна се вятър, които прие формата на коне. Бяха големи, бели коне, макар и малко размити по краищата.

— Качвайте се всички! Няма да издържат много дълго. Побързайте!

— Аз изкъм да се кача на мотоциклет — каза британският премиер.

— А изкъш ли да ти перна един? — викна Реймънд. — Скачай веднага на коня.

 

Едва ли има нещо по-убедително от тотално нападение над родния град в списъка на нещата, които биха могли да накарат военните да се върнат на работа, а не да седят пред телевизорите и да посръбват чай.

От вратите на казармите се изляха потоци войници в червено-бели униформи.

Странната кавалкада от полупрозрачни коне — на седлото на един беше завързан кралят — бе предвождана от човек, облечен в черния кожен костюм на принца, който караше и неговия „Харли Дейвидсън“. Кавалкадата мина съвсем близо покрай войниците, а те я наблюдаваха, направиха оценка на ситуацията и стигнаха до общото решение да я преследват.

 

Саймън се отдръпна от вратата на бараката за инструменти. Не беше пропуснал нищо и знаеше, че трябва да направи нещо. Но не знаеше точно какво. Размаха отчаяно фенера насам-натам. Бараката беше пълна с крадени фермерски сечива, които Дългият Боб очевидно беше събирал от години. Но ако не беше скътал тук някой танк „Шърман“, нищо от тези вехтории нямаше да помогне. Фенерът на Саймън освети нещо в ъгъла, полузакрито зад няколко торби с изкуствен тор. Беше голямата косачка на г-н Хилсейвайс.

— Бум-шака-бум! — извика Саймън.

 

— Трябва да стреляме по Саймън, а не по онези гадове в черните дрехи. — Сивчовец номер едно изстреля още един откос.

— Аз стрелям предимно по пилета — каза сивчовец номер две.

— Току-що застрелях и кучето на бракониера — извика сивчовец номер три.

Ау, колко жалко!

 

Хряс-хряс — се чуваше Голямата Алън, с която се понесе Саймън.

 

— О, Господи! — извика Реймънд. — Погледнете към кея.

— Войници! — извика професор Мерлин. — Колко много войници.

— Никога няма да можем да минем през тях.

— Е, все пак трябва да се опитаме. Напред!

 

Селяните с горящите факли вече стигнаха до портата на фермата. Но какво можеха да направят те при тази пукотевица, когато шайката на Дългия Боб стреляше от къщата, а онова чудовище се опитваше да накара монахинята да му… и така нататък…

И така нататък…

Чувстваха някаква неохота да продължават напред.

— Хайде! — викна г-н Хилсейвайс. — Напред! Огън!

 

— Право в зиналата паст на смъртта — викна професор Мерлин, изтегли сабята си и смушка избледняващия си жребец.

Войниците се бяха строили пред парахода „Саламандър“. Бяха в две редици. В червено-бели униформи. Като в исторически филм. Вдигнаха пушките и командващият офицер се приготви да им даде заповед за стрелба.

Реймънд натисна газта на мотоциклета. Не можеше да измисли нещо по-добро от това.

— Б-б-б-бед ту дъ боун — извика той и пусна съединителя.

— Напред! Огън! — изкомандва професор Мерлин.

— Първа редица о-ог…

Ракетата изсвири, мина над главите на атакуващите конници, после над Реймънд и съвсем близо над стрелците в червено и бяло.

И се вряза в борда на „Саламандър“.

Последва страхотна експлозия.

Реймънд спря рязко мотора.

— О, не! — извика той.

Професорът изправи жребеца си на задните крака.

— Корабът ми!

Войниците се изправиха сред облаци дим и бъркотия и вдигнаха оръжията си.

— Огън! — извика командващият офицер.

Войниците вдигнаха пушките.

И тогава…

И тогава какво?

И тогава през зейналата огромна дупка в корпуса на парахода изскочиха привържениците на „Милуол“ — двеста рицари с ръчно изработени оръжия и в много кофти настроение.

И рицарите видяха войниците.

И войниците видяха рицарите.

А войниците бяха облечени в червено и бяло.

Цветовете на „Манчестър Юнайтед“!

 

Хората от П. Р. Ъ. Ц. стреляха срещу мъжете и жената от З. В. Я. Р. Мъжете и жената от З. В. Я. Р. пък стреляха срещу хората от П. Р. Ъ. Ц. Сивчовците стреляха по хората от П. Р. Ъ. Ц. и по мъжете и жената от З. В. Я. Р. Тогава хората от П. Р. Ъ. Ц. и мъжете и жената от З. В. Я. Р. престанаха да се стрелят помежду си и откриха огън по сивчовците.

Жалко, че никой от тях не стреляше срещу Сатан-Кокошката, защото той се канеше да направи с Лайза нещо, което не е за разправяне.

— Готови! — изкомандва г-н Хилсейвайс факлоносците. — Ще се случи всеки момент.

И то се случи.

Когато ужасните нокти на Сатан-Кокошката се сключиха над главата на Лайза, изведнъж се чу страхотен трясък от счупено дърво и рев на мотор.

Мощната косачка изскочи от бараката, повличайки вкопчилия се в нея Саймън. Големите й яки колела от състезателна кола от 50-те години се затъркаляха по двора, разпръсквайки това, което беше останало от пилетата, а огромните, остри като бръснач ножове за рязане на трева затракаха все по-бързо.

Те направиха на парчета прътите, като че ли бяха от тръстика, разхвърляйки навсякъде стърготини, перушина и пилешки дреболии. Саймън продължи нататък.

— Какво е това? — Чудовището блъсна настрана коленичилата жертва и сви нокти. Лайза скочи на крака и побягна.

Химическото вещество в главата на Саймън нареди: „Утрепи го, приятелче!“

— Сега ще си получиш заслуженото — извика Саймън, когато Голямата Алън набра скорост.

— Факлоносци, напред! — нададе боен вик застаналият при портата господин Х. Селяните се втурнаха напред.

— Назад! — От очите на Сатан-Кокошката изскочи адски огън, а от човката му излезе дим с миризма на сяра.

Онези от пилетата, който бяха оцелели, изведнъж закрещяха:

— Не-не-не! — и се хвърлиха към лицето на Саймън.

Помощникът на градинаря и божи воин наведе глава и

Голямата Алън се устреми към Сатан-Кокошката. Но той не отстъпваше.

— Безбожнико! — извика той. Саймън натисна газта до край.

Голямата Алън захапа краката на Сатан-Кокошката. Косачката ги сдъвка. Накълца ги. Ужас! Чудовището пищеше и риташе. Всичко наоколо плувна в кръв. Голямата машина продължи да го разкъсва. Впи се в него и го разръфа. Кръв. Гной. Гнъс.

Но така му се падаше.

И тогава дойдоха селяните.

— Върни се, откъдето си дошъл. — Г-н Хилсейвайс държеше в ръка запалена факла. — Гори в пъкъла, където ти е мястото.

Селяните също хвърлиха факлите си. Съществото пламна и започна да гори със син пламък. Все още продължаваше да крещи и да рита. Пламъците докоснаха Голямата Алън. Заувиваха се около резервоара с горивото.

— Бягайте! — извика Хилсейвайс. — Спасявайте се! Чел съм какво ще стане.

Селяните побегнаха.

И тогава мъжете от П. Р. Ъ. Ц. и жената и мъжете от З. В. Я. Р., както и сивчовците на хълма, които бяха спрели да стрелят, за да не усложняват нещата, забиха глави в земята, очаквайки да се случи неизбежното.

Експлозията беше страхотна.

 

— Всички обратно на кораба! — извика Реймънд, след като на пристанището станаха още няколко експлозии. — Хайде, качвайте се на борда.

Привържениците на „Милуол“ разплакваха майката на войниците. И кой можеше да ги обвини? Много им се беше насъбрало. Трябваше да изпуснат малко пара.

— Хайде! — извика им Реймънд. — Води се война. Връщайте се на кораба и да си вървим вкъщи.

— А бе, това не е ли Арни? — попита един скинхед на име Вини, който риташе в лицето паднал войник.

— Ар-ни! Ар-ни! Арни! Арррррррни! Арррррррни!

— Хайде! Да си вървим!

 

Горе в небесата султанът на Уран се двоумеше.

— Стрелят по нас — каза раболепният лакей. — Това доказва, че самолетите имат превъзходство над корабите.

— Писна ми от теб — каза султанът, хвана лакея за гащите и го хвърли през борда.

— Аааааааааааааааааааааагх! — извика лакеят. И вие бихте направили същото на негово място.

— На добър час, досаднико. — Султанът завъртя кормилото на кораба и пое курс към дома.

Една летяща чиния от Сатурн изстреля по него ракетен залп.

Чу се: „Бум!“

И от султана на Уран не остана и следа.

 

— Хайде да си вървим! Не се шегувам.

Воините от „Милуол“, като видяха, че в пристанището навлиза доста голям контингент от червено-бели с бронирани коли, бронетранспортьори и т.н., направиха стратегическо отстъпление на палубата на „Саламандър“, откъдето започнаха да крещят мръсотии и да показват среден пръст на настъпващите войски.

— Корабът дали ще може да полети? — попита Реймънд.

— Разбира се, момчето ми. Аз ли да карам?

— Ти майтапиш ли се, професоре?

— Изкъм аз да съм кормчията — каза британският премиер.

Реймънд се обърна и направи това, което поколения млади британци винаги са искали да направят — заби едно круше в брадата на министър-председателя.

— А сега да тръгваме.

— А какво ще правим със самолетите горе и с космическите кораби?

В това време ракетните батареи на земята откриха огън към небето. Оцелелите самолети и космически кораби отпратиха надалеч, отлагайки сражението за друг път.

— Курс към северния полюс — каза професор Мерлин. — Хайде, братче, натисни кормилото!

* * *

Стрелбата във фермата на Дългия Боб бе престанала. Мургавите мъже с черното бяло на очите обискираха терористите от З. В. Я. Р., които стояха с вдигнати ръце и с лице към стената. Ентусиазмът им за съпротива изглежда се беше изпарил.

— Всички сте арестувани — каза инспектор С’Мърт. — Срещу вас има купища обвинения, които не мога да изброя. А ти къде си тръгнал, Саймън?

Саймън, който беше прихванал Лайза през кръста, тихичко се измъкваше.

— Да бе, и аз се чудя.

— Отива да заведе приятелката си вкъщи — каза главен инспектор Джени Лестрейд.

— Но той е арестуван — опъна се С’Мърт. — Той е сериен убиец.

— Жената, която се предполага, че съм убил, стои там с вързани ръце — каза Саймън. — Мисля, че всеки момент може да се върне и Реймънд. А ти ми открадна парите, мошеник такъв.

Инспектор С’Мърт се засмя:

— Откраднал съм ти парите?

— Да, така беше, сър — каза полицай Дерек. — Съвестта ми не може да се примири с кражбата на парите му. Той го направи, мадам шефе. Открадна печалбата на Саймън. Около половин милион. Скрити са в неговата барака.

Главен инспектор Лестрейд се усмихна със загадъчната усмивка на актрисата Хелън Мирен.

— Изпратена съм тук не само да командвам отряда за бързо реагиране, но и да разследвам обвиненията в корупция, повдигнати срещу вас, инспекторе. Мисля, че бихме могли да кажем, че вие сте арестуван.

 

— Мисля, че бихме могли да кажем, че успяхме. — Реймънд седеше начело на масата в големия салон. Корабът се движеше на автопилот или нещо подобно. Цирковата трупа, която бе насядала около трапезата, вдигна чаши. Тук бяха и държавните глави от вътрешната Земя, които също вдигнаха наздравица. Всички бяха тук с изключение на един, който лежеше в безсъзнание на пода в рубката.

Имаше и един завързан крал в трюма, заобиколен от двеста пазачи.

— Ти победи — каза професор Мерлин. — Сега всички от вътрешната Земя ще научат истината за онези, които живеят отгоре. Кралят е наш заложник, холограмите са унищожени и държавните глави се връщат на власт с новите знания, с които вече разполагат. Мисля, че жителите на Рай могат да бъдат убедени да променят държанието си. Освен това на Земята има много повече ядрени ракети, отколкото на Рай. Ако ги заплашим, че ще им изпратим няколко през отворите на полюсите, това може да се окаже един доста сериозен довод в полза на предложението ни да се вслушат в думите ни, в случай че не са склонни да отстъпят.

— Стига войни — каза Реймънд, — нека да живеем в мир. За трайния мир! — той вдигна чашата си. — За мира!

— По-добре вдигни тост за смъртта. Скоро сред вас ще има много, много мъртъвци — чу се глас свише.

Реймънд не беше обърнал особено внимание на силната миризма на риба, която се усещаше в големия салон. Вероятно се канеха да им поднесат рибена чорба.

Очите на всички се насочиха нагоре.

От големия свод на тавана висеше Абдула, летящата морска звезда от Уран.

— Добре, че ви спипах накуп — каза той. — Мога да ви грабна всичките наведнъж.

Отблъскващата средна част на тялото му ужасно се изду и от нея излезе нещо невидимо, но много здраво. Прозрачният купол обгърна всички долу.

— А сега — каза той — ще изтегля въздуха и ще пукнете до един.

— Не! Не! Не! — се чу на различни езици.

Последваха отчаяни удари по невидимата стена, а също и писъци.

— Кажете: сбогом, Абдула. — Летящата морска звезда пое дълбоко въздух.

И изсмука целия кислород от прозрачния купол.

— Сбогом. — Реймънд се хвана за гърлото.

Държавните глави се строполиха на пода, закашляха се и се запревиваха. Професорът се хвана за гърдите. Лицата на циркаджиите посивяха, те разтвориха безпомощно уста, запрепъваха се и се строполиха на земята.

— Не! — Реймънд се бореше за глътка въздух, но не беше останал никакъв въздух, който да може да глътне.

Край на всичко.

Колко ужасно несправедливо!

— Кажете „сбогом“, де — захили се Абдула.

— Сбогом, Абдула. — Какъв чуден глас. Губещият съзнание Реймънд едва го чу, а когато погледна нагоре, видя как на физиономията на Абдула се изписва ужас.

Една голяма риба-меч преряза летящата морска звезда през средата И и изкара вътрешностите, разпръсквайки навсякъде тъмна пихтиеста течност. След това прозрачният купол изчезна и въздухът нахлу отвсякъде. Абдула се строполи на голяма купчина върху подредената за банкета маса.

— Зефир? — усмихна се немощно Реймънд и изгуби съзнание.