Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (13)

13

— О’кей момко, спипан си! — Полицаите, които нахлуха вътре, изглеждаха доста добре. Носеха онези красиви лъскави шлемове с плексигласови козирки отпред и онези бронежилетки, от които гърдите им се издуваха като на културисти. От глава до пети бяха пременени в изисканото униформено синьо.

Бяха направо страхотни.

Онзи, който извика: „О’кей момко, спипан си!“, не носеше шлем, а това беше достойно за съжаление, защото беше започнал да оплешивява и с шлем щеше да изглежда поне пет години по-млад.

Той обаче нямаше шлем и това си е.

Но пък имаше патлак.

— Ти си… — завъртя го на 360 градуса към бара — спипан?

Пол вдигна глава от вестника.

— Изпуснахте го. Тръгна си преди десет минути.

— Преди десет минути? — Инспектор С’Мърт дойде до барплота. — Нали ти казах да го заприказваш. Когато ми се обади по телефона, ти казах да го заприказваш.

— Ти за куку ли ме мислиш? — попита Пол. — Според теб човекът е заподозрян, че е сериен убиец. Изчаках го да напусне пределите на заведението и чак тогава се обадих по телефона. Бях воден от грижа за теб.

— От грижа за мен?

— Помисли си само за купищата бумащина, която би се наложило да изпишеш, ако се бях опитал да го заприказвам за по-дълго. Което така и така не бих могъл да направя, защото той си тръгна, преди да ти телефонирам. Но да предположим, че се бях опитал да го заприказвам; по някое време той би могъл да заподозре нещо, би могъл да извади някой автомат или нещо подобно и би могло да се създаде обсадно положение, при което невинни жертви биха могли да се озоват на огневата линия, а кръчмата би могла да изгори до основи и…

— Да, да, да. Ясно. Купища бумащина.

— Точно така. Обаче тук имам нещо за теб. — Пол извади нещо, завито в носна кърпа. Постави го внимателно на тезгяха и го разви.

— Това е чаша за уиски — каза инспектор С’Мърт.

— Това е неговата чаша от уиски — отбеляза Пол.

— Е, и?

— Ами можеш да свалиш от нея отпечатъци от пръстите му.

Инспектор С’Мърт поклати глава с гадното усещане, че пак ще стигнат до задънена улица.

— Защо ми е да свалям отпечатъци от нея? Бяхме в дома му. Там е пълно с негови отпечатъци.

— Тогава би могъл да ги сравниш с тях. Нали каза, че се дават петдесет лири за насочване по вярна следа?

— Добър опит — усмихна се инспекторът. — Обаче всъщност казах, че се дават петдесет лири за информация, която би могла да допринесе за арестуването му.

— Въпрос на семантика — каза Пол. — То си е едно и също.

— Изобщо не е едно и също. Трябва да знам къде се намира заподозреният точно в този момент.

— Петдесет лири — каза Пол. — За информацията. Петдесет лири.

Инспектор С’Мърт въздъхна отчаяно.

— Знаеш ли къде се намира сега заподозреният?

— Петдесет лири — каза Пол.

— Ама знаеш ли?

— Петдесет лири.

— Полицай, плати на този човек петдесет лири и вземи квитанция.

Полицаят със сестрата каза:

— Кой, аз ли?

— Кой, аз ли, сър — поправи го инспектор С’Мърт.

— Слава Богу — въздъхна облекчено полицаят. — Помислих, че имате предвид мен.

— Наистина имах предвид теб, момче. Плати на този човек петдесет лири.

— Нямам петдесет лири, сър. — Полицаят козирува. — Портфейлът ми е вкъщи, в спортното яке.

— Спортно яке? — Пол поклати глава. — Обзалагам се, че този има и чехли у дома.

— Има — каза полицаят, който нямаше сестра, но беше виждал заповед за обиск. — Виждал съм ги. Виждал съм и заповед за обиск.

— Полицай, веднага плати на този човек петдесет лири.

Полицаят, който си падаше по спортното облекло, заклати яростно глава.

— Нямам петдесет лири, сър. Но Дерек има.

— И аз нямам — запротестира полицаят, който нямаше сестра, чието име беше Дерек. (Дерек беше името на полицая, а не името на сестрата, която той нямаше — тя се казваше Дорис.)

— Има, сър. Той спестява за скутер.

— За скутер? — Пол отново поклати глава.

— Да, за скутер. И винаги носи парите в себе си.

— Не ги нося.

— Носиш ги пък.

— Млък! — Инспектор С’Мърт тресна с патлака си по тезгяха. Той изгърмя със страхотен трясък и избълва много дим.

Полицаите се хвърлиха един другиму в обятията, след което се изтъркулиха един връз друг на пода в разтреперана купчина.

Пол дори не трепна. Не мигна. Премести поглед от разбитото шише с уиски към лицето на инспектор С’Мърт, на което бе избила пот, а после го прехвърли към вестника си.

— Гръмна — каза той.

— Гръмна ли? — Инспекторът помириса димящото дуло.

— Десет лири глоба за стрелба с пистолет. Благодаря.

— Няма защо. Полицаи, станете от пода и платете на човека петдесет лири. Незабавно!

— Да, сър.

— Така — каза инспекторът, докато наблюдаваше как Пол брои парите, преди да ги мушне в джоба си. — Казвай сега къде е заподозреният?

— В дома на Драскача. Четиридесет и девет, петдесет, благодаря.

— И къде живее той?

— Хабер си нямам — каза Пол.

Инспектор С’Мърт се прицели в него с патлака си.

— Може да проверите в телефонния указател. — Пол измъкна един изпод тезгяха. — Казва се Филиз, Килгор Филиз.

 

— Е, какво мислите, господин Филиз?

Саймън си беше качил краката на канапето му.

Беше старинно канапе, претрупано драпирано с онзи вид отвратителни многоцветни вълнени покривки, с каквито собствениците на котки много обичат да прикриват драскотините от нокти по мебелите и така да придават повече уют на дома си.

Къщата на Драскача се намираше точно в края на уличката-чието-име-никой-не-смее-да-произнесе. Беше се сгушила зад тази на откачения стар майор. Около нея се издигаше висок, гъст плет. Саймън, които беше прекарал целия си живот в селото и мислеше, че познава всеки сантиметър от него, до този момент дори не подозираше съществуването й.

Вътре беше много уютно.

Всекидневната беше типична за хора от средната класа, които работят в града, а живеят в провинцията. Имаше купчини лъскави списания. Подредени по броеве. И едно компютърно устройство от онези, за които толкова се говори напоследък. От тия джаджи, дето приличат на електрически пишещи машини с прикрепен отгоре им телевизионен екран. Викат им текстообрадващи устройства. Имаше и голяма камина, която в студен зимен ден можеше да изгори толкова много пънове, че да стопли дори небето.

Стаята не беше точно по вкуса на Саймън.

— Какво мисля ли? — Драскачът отпи малка глътка сладко шери. Беше донесъл една три четвърти празна бутилка от кухнята. Пазеше я за гости, които нямаха намерение да се заседяват. — Разкажи ми, ако обичаш, още веднъж историята отначало.

— Всичко е много просто. — Саймън отпи от пълната си чаша, която след съприкосновението с устните му се оказа празна. — От това, което ми разказа за героя си, чийто прототип съм аз, излиза, че той си пада малко копелдак, нали? Но има златно сърце. И е един симпатичен вагабонтин.

— Ами да, придал съм му някоя и друга копелдашка черта. Всъщност, всичките му черти са копелдашки. Но независимо от това продължавай нататък.

— Той трябва да стори нещо голямо и вълнуващо. — Саймън сложи на масата миниатюрната си чашка и посегна към бутилката с шерито. Драскачът обаче я дръпна извън обсега му. — Не ти го казвам само защото съм прототип на героя ти, а защото, ако аз бях на негово място, щях да сторя нещо голямо и вълнуващо. Нали искаше да чуеш какво ще те посъветвам?

— Да, обаче съветът, който ми даваш, не е точно онова, което очаквах да чуя.

— Разбира се, че не е. Тъкмо затова си го забатачил със сюжета. Имаш нужда от свежи идеи.

— Трябва да призная, че новият сценарий, който предлагаш, е много вълнуващ. Героят ти не дава печалбата си за благотворителни цели, а бива обран от банда терористи. Той се спуска да ги преследва и си връща парите. Смяташ ли, че ще има достатъчно смелост, за да го направи?

— Обзалагам се, че… ъъ… той би го направил. Версията, според която си дава парите за благотворителни цели, ми се струва твърде пресилена. Точно тук сюжетът тръгва в погрешна посока.

— Мога да преработя целия пасаж така, че той изобщо да не спечели никакви пари.

— Не, не го прави… Той спечелва парите, открадват му ги, а после си ги открадва обратно.

— Мисля, че си прав — каза Драскачът и напълни чашата на Саймън до половината. — Версията с даването на пари за благотворителни цели никога не ми е допадала. Беше идея на издателите.

— Мамка им, така ще да е било. Кои каза, че са издателите? — попита Саймън. Сякаш не знаеше кои са.

— Инициалите им са З. В. Я. Р. Макар че не знам какво стои зад това съкращение. Чувал ли си някога за тях?

— Никога — поклати глава Саймън.

— Добре — каза Драскачът. — И така, той се втурва да преследва тези терористи, за които ти хрумна. Как обаче ще разбере къде да ги търси?

„Как, я?“ — помисли си Саймън.

— Там е целият номер. Ето, ти си написал книгата до половината, нали така? И не ти се иска да въвеждаш твърде много нови герои, нали? Те трябва да са свързани с някой, за когото вече си писал.

— Да — каза Драскачът. — Но с кого?

„Точно това искам ти да ми кажеш на мен, тъп педал такъв“ — помисли си Саймън.

— Ами това ти ще ми кажеш. Ако искаш да пишеш за тайна терористична група, която действа в селото, къде според теб трябва да бъде щабът й?

Драскачът се почеса по плешивото теме, а Саймън се усмихна, разкривайки чудесните си изкуствени зъби.

— Има една изоставена лесничейска колиба извън селото.

— Твърде малка е — каза бързо Саймън.

— Знаеш ли я?

— Знам за нея. Те трябва да са свързани с някой местен жител.

— С викария?

Саймън отново поклати глава. Когато му хрумна във „Веселите градинари“, този план му се виждаше съвсем прост. Линията на разсъжденията му беше следната: ако Драскачът е определен да напише бъдещата биография на Реймънд и действително не знае, че написаното от него е истина, а не литературна измислица, тогава той би могъл да го убеди да промени разказа си в частта, отнасяща се до него, Саймън, и така да си върне парите. Щеше да е направо гот. Пред човека, който знаеше бъдещето предварително, отново се откриваха неизброими възможности. И този човек щеше да бъде Саймън.

Кучият му син!

— Сетих се — каза Драскачът.

— Така ли? — попита Саймън.

— Да. Как не ми хрумна по-рано. Птицефермата на Дългия Боб.

— Ааа — каза замислено Саймън. — И защо точно там?

— Ами, той крои нещо. Спомняш ли си онова място в книгата, за което ти споменах — за това как героят, чийто прототип си ти, видял Дългия Боб насред опитите му да провежда строева подготовка на пилетата си?

— Май ми спомена нещо такова. — Драскачът не беше правил подобно нещо.

— Да, той ще е в дъното на тази работа. Нали знаеш, че е откачен? Освен това отглежда нова порода пилета. Възнамерява да завладее с тях света. Нещо от този сорт.

— Това ми харесва — каза Саймън. — Какво друго ще ми кажеш за него?

— Ами, значи се нуждае от пари за сатанинския си план. Той плаща на терористите. Да. Вече си представям всичко останало. Това е религиозна секта. От онези, които предричат края на света.

— Я по-кротко — каза Саймън. — Това не е ли малко прекалено?

— Месианство. — Драскачът взе бележника си. — Обичам да пиша за такива работи. Няма да се съобразявам повече с изискванията на издателите. Ще я напиша, както аз си знам.

— Браво — каза Саймън. — Надявам се, че номерът ще мине.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Няма значение. Добре тогава. Е, мисля, че е време да си вървя у дома. Ще си легна рано тази нощ.

— Не и в книгата ми — каза Драскачът и задращи в бележника си. — В книгата ми отиваш при Дългия Боб да си откраднеш обратно парите. Точно така.

— Искаш да кажеш, че така е в живота ми в литературната измислица, нали? — Саймън се надигна от канапето и се опита да се откачи от ужасната многоцветна вълнена покривка. — Но в реалния живот отивам да си легна. В случай че някой попита.

— Не мога да си представя защо някой би се интересувал от това. — Драскачът продължаваше енергично да дращи.

— Прав си. Е, тогава довиждане.

— Довиждане. — Драскачът не вдигна глава от бележника си и Саймън се възползва от това, за да грабне бутилката с шерито и да я мушна в джоба си. — Довиждане — повтори той.

Тръгна покрай изоставената железопътна линия, която минаваше зад къщата на Реймънд и се спускаше към долния край на селото.

Това беше мъдър избор. Защото не бе изминал и стотина метра, когато чу силен вой от полицейски сирени. Както и отчетливото дрънчене на полицейските коли, които подскачаха през дупките-за-които-никой-не-ще-да-поеме-отговорност по улицата-чието-име-никой-не-смее-да-произнесе.

Саймън закрачи по-енергично и вместо към къщи се отправи към птицефермата на Дългия Боб.

 

В светлината на гореизложеното е логично да се заключи, че в действителност полицията бе нахлула във „Веселите градинари“, а не в големия салон на парахода „Саламандър“. В такъв случай би следвало, че там въргалът е още в разгара си.

Така си беше.

Някой с дрехи, украсени с пайети, прелетя над масата, пльосна се пода, скочи отново на крака и продължи да се бие. Изпочупени бяха много порцеланови съдове и безценна стъклария. Сред всичките крясъци, писъци, викове и какво ли още не внезапно прогърмя мощен глас:

— Значи това е „Най-страхотното шоу в Космоса“!

Реймънд, който се бе укрил под масата, видя чифт златни ботуши и част от панталон, който явно беше изключително постижение на шивашкото изкуство.

Дрънченето на сабите и трясъкът на счупени съдове спряха изведнъж. Е, поне за една-две секунди.

Професорът удари с една тояга джуджето, което се беше провесило на бричовете му. Били Балонът каза:

— Спусни ми въздуха!

А един от луделите на Поли изквича, вземайки „си диез“.

— „Най-страхотното шоу в Космоса“? Ха, ха.

Беше странен глас. Акцентът беше непознат за Реймънд. Беше някак носов и превзет. Думите бяха по-скоро изкашляни, отколкото произнесени.

Гласът не допадна на Реймънд. Караше го да се чувства неспокоен. Беше почти сигурен, че притежателят му никак нямаше да му хареса. Запита се как ли може да изглежда той. Защото гласът звучеше като да е мъжки, нали разбирате?

Реймънд повдигна крайчеца на разкъсаната покривка, който се беше изпречил пред очите му, и погледна нагоре.

Но веднага отново го пусна, коленичи, сви се и каза:

— Мама му стара!

Наистина беше видял онова, което беше видял, нали?

Реймънд отново надникна плахо.

Наистина го беше видял.

Сигурно си въобразяваше.

Не, не може да бъде.

Да, обаче можеше.

Реймънд надникна за трети път изпод масата и ето какво видя: златни ботуши с остри върхове и токове като на кубинки; следваха майсторски ушити панталони от черен сатен — бяха много шик и подхождаха идеално на вталената куртка с два реда златни копчета, препасана със златен колан с много сложно изработена катарама-диск с крила и инкрустации. На раменете имаше еполети, а на левия джоб на гърдите — брошка във формата на скарабей^[1]. От украсените с дантели ръкавели се подаваха фини човешки ръце, добре гледани и със съвършен маникюр.

Дотук всичко беше наред, макар и прекалено префърцунено.

Проблемът беше главата.

Тя не беше човешка.

Това беше глава на животно.

Беше глава на вълк. Не, не на вълк. Реймънд направи плах оглед. Приличаше на главата на онова животно, което се примъква към мършата, оставена от лъвовете. Чакал. Да, това бе глава на чакал и съвсем не беше някаква карнавална маска. Това нещо беше живо и дишаше. Беше наистина великолепен екземпляр. Ах, как се присвиваха и разширяваха ноздрите му, как се стиснаха черните му устни, как примигваха жълтите му очи с тесни зеници.

Наистина много впечатляващо. Ами с какво достойнство се носеше само. Почти като… Реймънд се замисли. Почти.

— Мътните го взели — прошепна Реймънд. — Това е той. Онова божество. Египетското. Дето го има изрисувано по стените на гробниците. Как беше… Анубис. Това е Анубис.

— Може би това е метеж. — Беше друг глас. Много странен глас. Писклив и като че под налягане. Като звук от свирка. Притежателят на този глас излезе напред и Реймънд можа да се наслади на целия му блясък.

На ръст беше почти колкото другия (значи висок). Имаше почти същото телосложение (значи строен и атлетичен). Облеклото му беше почти същото (с изключение на някои дребни подробности). Но главата беше друга.

Това беше неговият другар. Онзи с птичата глава. Главата на свещената птица ибис.

Той също беше изумителен. Перата бяха черни, с отблясъци във всички цветове на дъгата. Очите му представляваха две ярко светещи червени точки. А човката беше наситено жълта. Зашеметяващо жълта.

Сет. Това беше Сет. Или пък Тот. Той също имаше птича глава. Реймънд се замисли за момент. Сет — реши той. Тот беше по-трудно за произнасяне.

Значи беше Сет. Не можеше и дума да става за някаква грешка.

— Мътните го взели — прошепна отново Реймънд и тежко се отпусна на задника си. Двама египетски богове, и то в един и същ ден. Това се казва изненада.

Но пък, от друга страна.

Реймънд се замисли какъв ден бе прекарал.

Този ден бе започнал, когато се беше събудил с мисълта, че си е у дома, но след това бе разбрал, че всъщност се намира на борда на пътнически параход от времето на кралица Виктория, който е на орбита около Сатурн. И при това плава по въздуха. Защото космическото пространство е пълно с въздух. После се бяха появили жената-мечта на име Зефир и костюмът-мечта на Джорджо Армани. Сега този костюм-мечта беше напълно оплескан и не ставаше за нищо. След това бе дошло разкритието, че светът, в който беше израсъл, бе всъщност един вътрешен свят. И че хората от горния свят, на които им беше писнало от мръсотията, бълвана от долния, са решили да запушат отворите на полюсите и да задушат всички, които се намират вътре.

Т.е. да изтребят човечеството. Просто така.

След това бе изкарал успешно специалния тест, измислен от професор Мерлин. И това го бе изправило пред перспективата да го застигне почти сигурна смърт, като му бе отредена незавидната роля да бъде единственият войник в една армия, която ще се сражава, за да попречи на „горните земляни“ да осъществят своите планове за запушване на отворите при полюсите.

А и преди да се заеме с тази задача, ще трябва да освободи двеста земляни от долния свят, които точно в този момент се намират в плен на Сатурн.

Да бе.

На всичко отгоре току-що се беше сбил с един французин, който твърди, че е на повече от век.

Ей такъв ден беше преживял.

Така че пристигането на двама египетски богове не би трябвало да го изненада чак толкова. Просто трябваше да свикне с тези неща.

Какво е най-добре да направи сега?

Дали да им се поклони? Просто така, от любезност? Разбира се, той беше християнин-евангелист. През последните два дни се чувстваше по-такъв, отколкото когато и да било преди това.

Но да изразиш почит към боговете на други религии винаги си беше проява на вежливост.

Особено пък, когато са се възправили пред теб от плът и кръв.

— Мисля, най-добре ще е да се поклоня — прошепна Реймънд. — Предполагам, че всички в момента постъпват така. — Поклони се, както си беше под масата.

Професор Мерлин се прокашля.

„Сигурно ще започне да чете молитва“ — помисли си Реймънд и събра ръце.

Професор Мерлин заговори.

— Я се пръждосвайте от кораба ми, кучешки изчадия — каза той.

Под масата Реймънд захапа кокалчетата на пръстите си.

Над масата великият Анубис огледа великолепния салон. Един великолепен салон, който вече не беше толкова блестящ. Всички столове и чинии бяха изпочупени. Навсякъде беше пръсната храна. Участниците в пиршеството бяха изпоцапани от главата до петите. Имаше богато разнообразие от насинени очи и разкървавени носове. А един тип си търсеше главата. Великолепните дрехи бяха станали на парцали, а перуките бяха килнати на една страна и съвсем раздърпани. Подът беше осеян с изпочупени чаши и залят със скъпи вина.

— Леле, леле — каза той.

— Казах ви да се пръждосате. — Професорът им даде знак в същия смисъл с великолепните си пръсти. — Ще пратя някой с вас на палубата да хвърли някоя пръчка, за да я вземете. Как ви се вижда тази идея, а?

Реймънд се сви.

Сет каза:

— Дали да не ви екзекутираме незабавно по обвинение за извършване на насилие върху територия, намираща се под юрисдикцията на Сатурн. Как ви се вижда тази идея на вас, а?

Професор Мерлин погледна надменно бога.

— Говориш ли ми, или си подсвиркваш? Гледай да произнасяш по-ясно каквото имаш да ми казваш.

„Млъкни бе — каза си наум Реймънд. — Да не си откачил?“

— Не си спомням да сте искали разрешение да се качите на борда — обърна се професорът към двамата богове. — Опасявам се, че сте се промъкнали, без да обявите присъствието си.

— Изцапал си си брадата с крем от торта — отвърна му Сет.

— Ама това брада ли е? — попита Анубис. — Аз пък си помислих, че е хамак, на който се е излегнало да си почива някакво прасе.

Професор Мерлин размаха ръка пред носа си.

— Кучешки дъх и птичи мозък — каза той. — Веднага се омитайте от кораба ми, преди да съм нашибал единия с камшика, а другия да съм го оскубал и да съм го сготвил с плънка тъкмо навреме за чая на котката ми.

При тези думи устните на Анубис се изкривиха и оголиха равните му зъби, а Сет показа как ще изкълве очите на някого с човката си.

— И двамата знаете къде е вратата. Ако искате, излезте на подскоци или изхвърчете през нея, кой както си избере. — Професор Мерлин облиза крема от брадата си с внушителния си език.

— Документите! — излая Анубис.

— Веднага! — изсвири Сет. — Или ще ви изправим пред наказателната рота, за да бъдете екзекутирани за насилствени действия.

— Зефир — провикна се професор Мерлин. — Ако обичаш, седни да напишеш едно писмо.

Зефир се усмихна, обърна един стол със седалката нагоре, за да може да седне. Седна. Извади от нищото писалка и лист и каза:

— Готова съм да ми диктувате.

— Много любезно от твоя страна. Адресирай го до Негово кралско височество, Великия херцог Фогърти, Дворец на небесните удоволствия номер 1, „Големия шикозен път“, град Фогърти, Сатурн. „Драги Бинки…“

— Бинки? — възкликна Анубис. Сет само заклати човка.

— „Драги Бинки, с най-голямо прискърбие трябва да ти съобщя, че съжалявам, че не мога да присъствам днес на честването на рождения ти ден. Знам колко много искаше отново да видиш представлението на моя цирк, а за мен, разбира се, тъй като сме такива близки приятели от толкова много години, щеше да бъде изключително удоволствие да се порадвам на гостоприемството ти и на жените ти.

За съжаление обаче това не може да стане. Точно по средата на генералната репетиция на специално подготвения по твоята хореография нов номер — бой с торти, — с който искаше да позабавляваш горкичкия си болен син Колин с надеждата, че това ще му помогне да преодолее болестта, бяхме прекъснати от двама простаци, които се промъкнаха без предупреждение и заплашиха трупата ми със смърт…“

Професорът спря. Сет и Анубис отстъпваха на пръсти към вратата.

— Защо си тръгвате толкова скоро? — попита ги професорът. — Надявах се, че ще ни позабавлявате с някой и друг скок през огнен обръч или пък с номера на папагалчетата, които подскачат нагоре-надолу по една стълбичка и бият камбанка. Не искате ли?

Но той вече говореше на празния вход на великолепния салон, който вече не беше толкова великолепен.

За момент настъпи пауза. След това бурен смях разцепи въздуха.

Реймънд бавно изпълзя изпод масата. Клатеше отчаяно глава и се тресеше от страх.

— Чудех се къде си се скрил — каза професорът. — Много мъдро от твоя страна да не се показваш, за да не те познаят по-късно. Умна постъпка, цветенце мое.

Реймънд още клатеше глава и доста глуповато ту отваряше, ту затваряше уста.

— Ти… ти… — успя да каже той.

— Какво аз, аз, аз? — изимитира го професорът, като отърсваше трохите и останалите фрагменти храна от себе си. — Какво искаш да кажеш с това аз, аз, аз?

— Ти. Тези богове. Ти ги обиди.

— Така ли? — Настъпи мълчание. А след това салонът отново се разтресе от бурен смях. Подигравателен смях.

— Анубис и Сет. Видях ги. Чух ги. Чух и теб.

— А, това ли? — Професор Мерлин извади някакъв плод от перуката си и го лапна. — Не одобряваш, така ли?

— Това беше възмутително богохулство.

— Добре — каза професорът.

— Добре ли?

— Да, добре. Реймънд, ако се бях държал по друг начин, ако бях показал някакво уважение, любезност, почит или изобщо нещо друго, освен абсолютна арогантност, пълна самоувереност и вироглавост, те щяха да ми видят сметката, докато мигнеш. Казах ти, че се преструваме на „горни земляни“, а те се държат точно по този начин.

— Но не и пред богове.

— О, не. Съмнявам се, че дори „горните“ биха посмели да се държат така пред богове.

— Но ти направи тъкмо това.

— Не, Реймънд. Аз се държах така пред двама сополиви митничари от Сатурн. Мисля, че се казваха Фидо и Туийти. Макар че не мога да се сетя кой на кое име отговаряше. Но, я почакай, дръпни юздите, не би ти, глупачето ми, да си мислиш, че…

— Разбира се, че не. — Реймънд настъпи нещо хрускаво на пода.

— Ти си си помислил, че те… — Професор Мерлин се обърна и намигна дяволито на оплесканите си артисти. — Реймънд си е помислил, че те… — Артистите започнаха да се кикотят. — Той си е помислил, че тези двама тъпанари са…

— Не съм си помислил. — Реймънд яростно заклати глава и поръси професора с парченца от торта.

— Не, разбира се, че не си. — Професорът намигна и потупа Реймънд по гърба. — Че те… — той посочи с палец към вратата.

— Я престани! — Реймънд тропна с крак. — Виж на какво заприлича костюмът ми. Вече за нищо не става, за нищичко. Хубавият ми костюм.

Професорът подуши жалкия остатък от костюма на Реймънд.

— Доста си го омърлял.

— Хубавият ми костюм! — Реймънд вдигна юмруци.

— Ще платя сметката за химическото чистене.

— Той е виновен. — Реймънд посочи към дребния французин, който се мъчеше да се изправи на крака.

— Ти пръв започнал — изписка мосю Ла Рош. — Ти, подлога на мое старо кафяво куче.

— Ти започна пръв, лъжлив жабар такъв.

— Той пак псува, негова мама. А бе няма ли кой ми даде пистолети!

— Успокойте се, моля ви. — Професорът вдигна ръце и пръстите му се удължиха чак до безсрамните фрески по тавана, където погъделичкаха по задника едно херувимче. Това наистина успокои Реймънд.

— Английска свиня — каза Ла Рош.

— Лъжлив жабар — върна му го Реймънд.

— Той не лъже — намеси се Зефир, която единствена не беше изцапана и изглеждаше чудесно, както винаги. — Казва истината, Реймънд. Той е истинският Ла Рош.

— Но тогава ще трябва да е на…

— Сто петдесет и три години — каза французинът и тропна с токовете на ботушите си. — И аз два пъти повече мъж от теб.

— Много си стар.

— Как смееш! Аз най-млад в цял цирк.

— Какво?

— Жалкото е, че не вярваш в магии — каза професор Мерлин, — иначе бих ти разказал как става това. Но стига за днес.

— Хъм — измърмори Реймънд, но после значително се оживи, като погледна към „съпругата“ си, и каза: — Да, време е да си лягаме. Утре трябва да станем много рано. Къде е младоженският апартамент?

— Младоженският апартамент? — Професор Мерлин се разсмя. — Добър опит, мой стари Казанова, но опасявам се, че леглото трябва да почака. Приземихме се на Сатурн преди двадесет минути. Парадът на цирка започва след половин час, а нашето първо представление — един час след това. Така че, ако искаш да си синхронизираме часовниците, най-добре да го сторим сега. Като свършим с това, ще ми кажеш точно в колко часа да те чакам да се завърнеш с двестате души, които ще си освободил. Нали така?

— Да бе, точно така — каза Реймънд. — Дума да няма.