Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (11)

11

Саймън докуцука до вкъщи и ритна котката. Действието му не произтичаше от наличието на някакъв хладнокръвно подготвен план за преднамерено грубо отношение към домашните любимци. Просто го направи мимоходом. Както бихте постъпили и вие. Като се имат предвид обстоятелствата.

Котката не беше нещо особено. Обикновена сива котка от онези, които подобно на някой мазен перверзник се отъркват в краката ви, когато са гладни, а през останалото време съвсем демонстративно ви отбягват. Саймън рядко се сещаше да я нахрани, но тъй като котките съвсем не са толкова интелигентни, колкото смятат празноглавите им собственици, тази проявяваше тъпо постоянство в опитите си да намаже безплатен обяд. Обаче днес очевидно нямаше да го получи.

Но в природата нищо не се губи. И тъй като между Саймън и котката му не съществуваше излишък на любов и привързаност, нито тя приличаше на него, нито той на нея.

Саймън ритна котката. Котката го ухапа по крака. Той я напсува, бутна входната врата, влезе вътре и закуцука нагоре по стълбите.

Не можеше да се каже, че е доволен от развоя на събитията през този ден. Бутна шкафа настрани, отпра една разкована дъска на пода, измъкна изпод нея „Най-страхотното шоу в Космоса“, подхвърли книгата във въздуха и я изрита.

После изкрещя, строполи се на леглото и отново се хвана за бедната си, боляща глава. Сега го болеше стръвно.

— Гадни копелета — оплака се той на света. — Мръсни, гадни копелета.

Когато предметите престанаха да му се виждат двойни, запълзя по пода и докопа биографията на Реймънд.

— Ликвидиран съм — изръмжа той. — Свършено е с мен. Аз съм аут. До шушка ме обраха. Взеха ми цялата печалба и моите сто лири.

Рицарят на печалния образ се върна на ложето, където бе изплаквал мъките си, и разтвори книгата на коленете си. Смело стигна до там, докъдето не беше стигало никое човешко същество. Е, поне той не беше стигал. Обърна книгата направо на последната страница. Имаше ли описание на съдържанието? Да, имаше. Споменаваше ли се там за него? Да, споменаваше се. Но не му бяха посветени много глави. А книгата беше доста дебеличка. Последната глава, в която пишеше за него, беше на страница деветдесет и четвърта.

— Я да видим сега — Саймън запрелиства бясно страниците. Да, ето той напуска будката, понесъл печалбата си. Плъзна поглед надолу по страницата. Не се споменаваше нищо за колата, която го бутна, нито за терористите от З. В. Я. Р., които му откраднаха парите. Защо така, а?

— Ще ти кажа защо — каза Саймън с кисела физиономия. — Защото книгата е написана от онези шибаняци от З. В. Я. Р., а едва ли ще искат да си признаят, че те са откраднали печалбата ми. Я да видим какво казват.

Зачете на глас:

Внезапно и съвсем неочаквано, в порив на добра воля и подтикван от загриженост за обществото, Саймън дари цялата си печалба на местна благотворителна организация. С този самопожертвователен жест се изчерпва ролята му в нашето повествование.

— Какво? — Саймън сграбчи книгата. — С този жест се изчерпва ролята му в нашето повествование? Вило е капан, ах, вие мръсни…

Бабата и дядото, които живееха в съседната къща, бяха глухи. Затова не чуха думата „КОПЕЛЕТА!“. Въпреки това усетиха, че стената се разтресе и видяха как портретът на кралицата майка (Бог да ви благослови, госпожо!) пада в сандъка за въглища. Това наистина много ги разстрои.

— Не може да постъпвате така с мен! — Саймън размаха заканително юмрук срещу обидилата го страница. — Няма да ви позволя. Ще… Ще… — Наистина не знаеше какво щеше да направи. — Знам какво ще направя. Ще лъжа. Ето това ще направя. Когато ме интервюират, за да напишат тази книга, ще излъжа. Ще посоча грешни имена, ще им пробутам коне, които няма да спечелят. Така парите няма да им паднат в ръчичките. Да видим дали ще им се услади. Копелета с копелета.

Той прелисти няколко страници назад. Имената на печелившите коне все още си бяха там, в малкото каре над глава девета.

— По дяволите — изруга Саймън. — По дяволите, по дяволите, по дяволите. Нищо не разбирам.

В този миг на вратата се почука.

Саймън стреснато вдигна очи.

После пак ги сведе към книгата.

В нея не се говореше нищо за това.

— Мамка му! — Саймън отново запрати книгата на пода, стана от леглото, отиде на пръсти до прозореца на спалнята и надникна.

Долу стояха трима мъже. Двама бяха с полицейски каски, а третият — с грижливо сресан алаброс.

— Полиция! — Саймън се долепи до стената. Какво ли искаха от него? Не е направил нищо. Той беше един невинен човек. Той беше един невинен човек.

— Аз съм един невинен човек — каза Саймън. — Даже…

Изведнъж на фона на мрачния хоризонт, който представляваше бъдещето му, се появи мъничка табелка с надпис: „НАДЕЖДА“. Думата „НАДЕЖДА“ беше изписана с яркочервени букви, за да съответства на предназначението си. Започна все повече и повече да се уголемява.

— Ама, разбира се — каза Саймън, — знам какво се е случило. Някой ще да е видял, когато са ме ограбвали на главната улица, обадил се е в полицията и е описал колата. После полицаите са засекли колата и след шеметно преследване по странични улици, по алеи с разлистени дървета и през полята, преминавайки с трясък през много врати, вдигайки суматоха от разхвърчали се пилета и избягвайки в последния миг челен удар с някой трактор, се завързала престрелка и всички терористи от З. В. Я. Р. са били избити (както се НАДЯВАМ). А сега блюстителите на реда вероятно желаят да се явя в участъка и да си идентифицирам печалбата. Тъй ще да е. Човек трябва да може да разсъждава, нали?

— Ида — провикна се Саймън.

 

Полицаите го познаваха. И Саймън ги познаваше. Всички бяха възпитаници на селското училище. Не си спомняше някога да са враждували, макар да беше почти сигурен, че един от полицаите имаше по-малка сестра, която той веднъж…

— Добър ден, блюстители на реда — каза Саймън приветливо. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Господин…? — Човекът с алаброса произнесе фамилното име на Саймън.

— Не така високо — Саймън размаха ръце. — Да, това съм аз.

— Господин…

— Саймън, моля. Просто Саймън.

— Ще ви казвам сър, ако нямате нищо против.

— Сър? Да не ми е присъдено рицарско звание?

— Не, сър, но като служители на обществото ние сме длъжни да се обръщаме към гражданите на това общество почтително и любезно. Това е традиция. Отколешен обичай. Изтъркано клише. Или нещо подобно. Името ми е инспектор С’Мърт. Мога ли да ви задам няколко въпроса, сър?

— Аз съм лесен — каза Саймън.

— И ние така сме чували — промърмори един от полицаите. Онзи със сестрата, предположи Саймън.

— Благодаря, сержант. Дали е възможно да вляза за една-две минути, сър?

— Имате ли заповед за обиск? — попита Саймън.

— Не, сър, защо питате?

— Ами, винаги ми е било интересно да разбера как изглеждат.

— Веднъж видях една — каза другият полицай. — Нищо особено. Просто лист напечатана хартия.

— Благодаря, сержант. — Инспектор С’Мърт мина покрай Саймън. — Оттук ли, сър?

— Вие момчета няма ли да влезете? — попита Саймън.

— Не. — Онзи със сестрата поклати глава. — Ще пазим входната ви врата.

— Защо? Мислите ли, че някой може да се опита да я открадне?

— Не. Ще пазим входната врата, за да не излезете през нея.

— Ама аз не искам да излизам. Аз живея тук.

— Може да се опитате да избягате. Известен сте с това.

Саймън сви рамене.

— Е, ако поискам да избягам, ще предпочета да го направя през задната врата, за да не ви смущавам при изпълнението на служебните задължения.

— Благодаря ви, сър.

— А не. Я почакайте, ако обичате — каза другият полицай, който нямаше сестра, но пък беше виждал заповед за обиск. — Мога ли да мина през дома ви, за да застана на пост край задната врата?

— Заповядайте, чувствайте се като у дома си.

Полицаят прекоси приземния етаж и застана до задната врата, а Саймън последва инспектор С’Мърт във всекидневната.

— И така — рече Саймън, — предполагам, че ми носите добри новини. Арестувахте ли някого?

Инспекторът поклати глава. Кичур мазна коса се отпусна над дясното му ухо.

— Очакваме това да стане скоро — каза той.

— Камък ще ми падне от сърцето — отвърна Саймън.

— Това е много хубаво, сър, много хубаво. — Инспектор С’Мърт извади полицейския си бележник, измъкна един тънък молив, наплюнчи върха му и си записа нещо. — Много хубаво — каза отново той. — Това доста облекчава нещата. Сигурен съм, че разбирате.

Саймън поклати глава.

— Не, не разбирам.

— Така. Дали може да изясним някои малки подробности? — Инспекторът извади една цветна снимка. — Виждали ли сте този младеж? — попита той.

Саймън взе снимката.

— Реймънд — каза той, защото това наистина беше Реймънд.

— Значи бихте потвърдили, че много прилича на покойния, нали?

— На покойния? — Саймън върна снимката. — Какво искате да кажете с това „покойния“?

— Е, тогава безследно изчезналия. Но както знаете, безследно изчезналият днес много често се оказва труп на другия ден.

— Труп? Какъв труп?

— Ами, конкретно в настоящия момент имам предвид криминален случай, свързан с откриването на човешки труп. За разлика например от други случаи, когато трупът е сложен в специално приспособен кожен куфар с кодова заключалка.

— Благодаря, че ми изяснихте тази разлика.

— И така, сър, кога видяхте за последен път изчезналия?

— А-а. — Саймън се замисли. Верният отговор на въпроса, разбира се, беше: „Онзи ден вечерта на землището. Той беше прибран в търбуха на една летяща морска звезда от Уран.“ Но дали този верен отговор щеше да бъде най-подходящият? Саймън реши, че определено нямаше да бъде. — Не мога да си спомня точно — каза той. — Може би преди около седмица.

— Преди около седмица. — Инспекторът си го записа в бележника. — А тази дама? — той извади друга снимка и я завря под носа на Саймън.

Саймън й хвърли един поглед. После още един. Беше хубавицата.

— Това е тя! — Крясъкът му си го биваше. В гостната на съседния апартамент портретът на кралицата майка отново падна в сандъка за въглища.

— Това е тя. Това е жената. Парите при вас ли са?

— Дали парите са при мен ли, сър? За какви пари става дума?

— За моите пари.

— За вашите пари?

— Не ме занасяйте. Знаете много добре за какво говоря.

— Мисля, че знам, сър. — Инспектор С’Мърт произнесе гласно това, което си записа в бележника: „Заподозреният ме попита дали съм получил парите, които ми е изпратил.“

— Не съм казал това. Заподозрян? Какво искате да кажете с това „заподозрян“?

— Тази жена се води за изчезнала от снощи, сър. Не е била видяна на работното й място и не е спала в леглото си. Това прави двама за една седмица, сър. Замесен сте и в двата случая.

— Замесен? В нищо не съм замесен.

Инспекторът прелисти бележника си.

— Ако не греша, страдате от „кратковременна загуба на паметта“, нали?

— Грешите. Вижте, коя е тази жена?

— Бостънският удушвач.

— Не може да е Бостънският удушвач. Бостънският удушвач прилича на Тони Къртис.

— Кратковременна загуба на паметта — каза инспекторът. — И бостънският удушвач е страдал от същото. Убил седем жени и нищо не си спомнял за това.

— Не страдам от кратковременна загуба на паметта.

— Жената на викария твърди обратното, сър.

— Имам чудесна памет — каза Саймън, макар че беше забравил за жената на викария. — Мога да си спомня всичко.

— Обаче не си спомняте ясно кога за последен път сте видял господина на снимката.

— Не.

— Тогава, може би, аз ще ви помогна. — Инспекторът отново прелисти бележника си. — Аха. Така. Според човека на име Дългия Боб, птицефермер и виден член на местната търговска камара, за последен път сте видял изчезналия приблизително към осем и половина онзи ден вечерта на землището. Цитирам неговите показания: „Поведението на Саймън спрямо Реймънд беше силно подозрително. Мисля, че пак беше дрогиран.“

— Копелето му мръсно! — каза Саймън.

— Да не би да си спомнихте, сър?

— Е, добре. Бях с Реймънд онзи ден вечерта. Но Реймънд няма значение. Да забравим за него. Нека да говорим за жената.

— Искате да си признаете чистосърдечно за жената, така ли, сър? — Инспекторът наплюнчи пак върха на молива. — Да имате да ми заемете една острилка?

— Не.

— Моля да ме извините, но на какво отговорихте с „не“: на въпроса за жената или на въпроса за острилката?

— Просто ми кажете как се казва тя — примоли се Саймън. — Това е всичко, което искам да зная.

— Искате да кажете, че изобщо не сте я попитал за името й? Та вие сте прекарал цялата вечер в нейната компания. — Той пак си прелисти бележника. — Ето какво казва Анди, съдържателят на „Веселите градинари“: „Той веднага се залепи за нея. Похарчи парите на Реймънд. Успя да я напие и след това двамата излязоха заедно. Това беше последният път, когато я видях жива.“ Разполагам и с показанията на не по-малко от петима души, които са си разхождали кучетата късно вечерта и които твърдят, че са ви видели да се забавлявате заедно с младата жена в камиона на господин Хилсейвайс. Там ли я пречукахте, сър? Както и всички останали?

— Както кои всички останали?

— Хайде, хайде, сър. Защо не си признаете направо? От години на бюрото ми се трупат досиета на неразрешени случаи с безследно изчезнали. Къде сте заровил труповете им, сър? В землището ли?

— Никакви трупове не съм заравял. — Саймън взе да го избива пот.

— Нали знаете, че след време ги намираме? Този път малко сте се престарал, защото сте преорал целия район.

Преорал целия район? Да не е онова разчистване, за което си говореха сивчовците!

— Стоп! — каза Саймън. — Спрете, моля, и ме изслушайте! Не съм убивал никого, нито съм заравял нечии трупове. Правите ужасна грешка. Реймънд е жив и е добре. По дяволите! Мога да ви кажа точно къде се намира сега, в момента. Трябва само да направя справка.

— Да не би да имате предвид да го изровите, сър? — Тъпият молив отново влезе в действие.

— Казах „да направя справка“. Чухте ме много добре.

— Значи признавате, че имате специална документация, в която са заведени всички данни за жертвите ви. — Инспекторът погледна бележника си. — Да не би да си ги записвате, защото страдате от кратковременна загуба на паметта като Бостънския удушвач?

— Не страдам от кратковременна загуба на паметта. — Саймън размаха заканително юмруци.

— Трябва да ви предупредя, сър, че знам как да използвам този молив.

— Добре, де. — Саймън мушна юмруците си в джобовете.

— Мога ли да погледна тази ваша документация?

— Не — каза Саймън. — Невъзможно.

— Тц, тц, тц. — Инспекторът заклати глава и над дясното му ухо паднаха още кичури. — А аз си мислех, че ще ни улесните. Спомняте ли си, когато ви казах, че ще извършим арест, и вие отвърнахте, цитирам: „Камък ще ми падне от сърцето…“

— Да — отговори Саймън. — Но нямах предвид…

— О, значи си спомняте, че сте го казал, така ли? Значи през цялото време сте лъгал, че страдате от кратковременна загуба на паметта?

— Лично аз никога не съм казвал, че страдам от кратковременна загуба на паметта.

— Според съпругата на викария носите в портфейла си медицинско удостоверение, което твърди това. Мога ли да ви помоля да си изпразните джобовете, за да изясним веднага въпроса?

— Ако не ми представите заповед за обиск, тази работа няма да стане.

— Саймън… — инспекторът произнесе фамилното му име, — арестувам ви по подозрение в масови убийства. Не е нужно да казвате каквото и да било. Но всичко, което кажете, ще…

— Не! — Саймън изкара юмруците си от джобовете.

— Внимавайте, че виждате ли този молив, сър!

— Не, чакайте! Аз съм невинен по всички тези обвинения. Горе имам една книга, която ще докаже, че казвам истината. Не исках да ви я показвам. Не исках никой да я вижда, но…

— Да не би да е малко зловеща, а, сър? Надявам се да не е подвързана с човешка кожа или нещо подобно?

— Не, разбира се, че не. — Саймън зарови лице в ръцете си.

— Жалко. Но продължавайте. Казвате, че имате книга, която ще докаже вашата невинност. Между другото, мога ли да запитам кой е авторът? Да не сте вие? А може би дядо Господ? Чувате ли гласове, сър? Да не би дядо Господ да ви я е диктувал?

— Господ? — попита Саймън. — Без съмнение. Ако ми позволите да отида и да я взема, може да си я прочетете сам. Вероятно дори и за вас се споменава в нея. Искрено се надявам да е така.

— Ъ? Сър?

Саймън беше вече до вратата.

— Да? — попита той.

— Сър, вие намеквате, че аз, един блюстител на реда, трябва да пусна вас, един сериен убиец, който си е направил самопризнание и когото, без съмнение, печатът скоро ще нарече „Касапинът от Бремфийлд“, да отидете горе в стаята си и да донесете една книга, която според вас ви е била продиктувана от дядо Господ?

— Ще ни отнеме само минутка — каза Саймън. — Пък и без това задната врата се пази от полицай на пост.

— Вървете тогава, сър. Донесете книгата.

— Благодаря ви. Ще я донеса.

Саймън се качи в спалнята, сложи си якето, взе биографията на Реймънд и я мушна под мишница. После отиде на пръсти в банята, измъкна се през прозореца, спусна се по водосточната тръба и за пореден път си плю на петите.