Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (17)

17

— Мисля, че пристигнахме — каза Реймънд.

Така си и беше. Намираха се в сърцето на пирамидата. В склада.

Беше огромен — колкото футболно игрище и половина. С висок таван. С бетонни стени. Никак не беше приветлив. Във въздуха се носеха зловония и обстановката наистина беше гадна. Беше зловещо като в Дахау. Реймънд настръхна и падна духом.

Тук-там се виждаха клетки и колибки, но за щастие бяха празни. Имаше паркинг за камиони, на който въпросните возила бяха наредени в стройни редици — огромни и съвършено нови. Виждаха се и няколко подемни крана, няколко булдозера и нещо като малки джипове. Всички имаха много земен вид.

Имаше и стоянки. Дълги редици алуминиеви стоянки. Приличаха на кутиите за яйца по вратите на хладилниците. Но в уголемен размер. В тях бяха наредени сферите. Двеста сфери. Всяка съдържаше достоен за съжаление товар. Вътре имаше по едно съвършено голо човешко същество, свито на две и спящо.

— О, Господи! — Реймънд потрепери. — Това е отвратително. Наистина е отвратително. Не мога да се справя с тази работа.

— Я се стегни! — Зефир слезе от мотора. — След като си дошъл дотук, ще свършиш и останалото.

— Не мога — каза Реймънд с разтреперан глас и с патос.

— Разбира се, че можеш. И така. Какво искаш да направиш? Да строшиш тези сфери, за да освободиш хората в тях?

— НЕ! — Реймънд размаха ръце и падна от седалката на мотоциклета. — Не тук. Двеста голи човешки същества в състояние на шок. И през ум да не ти минава такова нещо. Трябва да ги оставим да си спят и да ги закараме някак на кораба, както са си в сферите. Там ще ги освободим. Внимателно. Един по един.

— Ти си истински хуманист, Реймънд.

— Благодаря. — Реймънд се надигна от пода и си изтупа дрехите. — Ами давай тогава — каза той.

— Какво да давам?

— Направи някоя от твоите магии. Превърни се в хеликоптер или нещо подобно и откарай всички хора до кораба.

— Не мога да направя това.

— Сега е мой ред да кажа: разбира се, че можеш. Не направи ли с магия този мотор?

— Да, направих го, но…

— Тогава можеш по същия начин да направиш и един голям камион, нещо като… — Реймънд посочи — онзи там? Има си специални стоянки за транспортиране на сфери.

Зефир погледна Реймънд, а Реймънд погледна Зефир.

— Да? — попита той. — Какво има?

Тя поклати красивата си глава.

— Можеш ли да караш голям камион?

— Мога — каза Реймънд и скръсти ръце.

— Например като онзи, който току-що посочи?

— Ако уредите в кабината са същите като на земните камиони, да.

— Ами тогава защо просто не отидеш и не го докараш тук, за да го използваме?

— О — каза Реймънд. — Да бе. Разбира се. О’кей.

Нямаше никой наоколо. Реймънд предположи, че всички са в отпуска по случай националния празник и сега или бяха в цирка, или наблюдаваха шоуто по телевизията. Реймънд се качи в кабината на огромния, съвършено нов камион, който имаше специални стоянки за транспортиране на сфери.

Вътре всичко беше точно като на всеки друг камион, който беше виждал. Защо ли беше така?

Реймънд разгледа волана. Точно в центъра му с печатни букви беше изписано: „АКМЕ, Завод за камиони, Рай“.

— Е, това обяснява нещата. — Ключовете бяха на таблото. Реймънд запали мотора и откара големия камион при Зефир. — Просто като фасул — каза той, като слизаше от кабината. — Нищо работа.

— Браво — каза Зефир. — А сега да побързаме и да натоварим тези хора.

— Ама внимателно. Гледай да не запушиш малките дупки под седалката.

— Ти си истински хуманист.

— Благодаря.

— Давай тогава — каза Зефир.

— Аз ли да давам? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа: Реймънд, потърси някой да ни помогне. Ще ни отнеме часове, ако товарим само двамата.

— Но тук няма никой — каза Реймънд.

— Ами иди при пазача при портала. Поискай да ти бъде оказана помощ, знаеш как се правят тези работи.

— Добре.

Реймънд се отправи към входа на пирамидата. Обърна се веднъж-дваж, за да погледне Зефир. Беше наистина чудесна, като търкаляше внимателно сферите към камиона. Толкова силна. Толкова уверена в себе си. Но каква беше всъщност? Със сигурност не беше човек. Вълшебно същество може би? Сигурно беше родена от някаква магия. Реймънд и представа си нямаше.

Той продължи към портала.

Пазачът седеше в малката си будка. Реймънд виждаше тила му през задното прозорче. Беше си вдигнал краката на масата и се беше зазяпал в екрана на един портативен телевизор. Като приближи, Реймънд видя точно какво зяпаше пазачът.

Беше представлението на цирка на професор Мерлин.

Реймънд спря пред прозореца и надникна през рамото на пазача. Професорът беше в своята пълна манежна униформа. С белия цилиндър. С белия редингот. С белите ботуши за езда. В пълно бяло снаряжение. Плющеше с камшика си. Пуделите на Поли изпълняваха номера си. Странен номер. Бяха облечени като дами и благородници. Дамите имаха шапки с пера, а благородниците малки саби. Вървяха изправени на задните си крака. Танцуваха менует. Кланяха се и правеха реверанси. А онези от тях, които бяха на арфата и челото, със сигурност свиреха на инструментите.

— Шантава работа — прошепна Реймънд. — Опа, това пък какво е?

Картината изведнъж се смени. Появи се говорител с глава на чакал.

— Прекъсваме програмата — каза Хъмфри Гогмагог, защото това беше той, — за да прочетем извънредно съобщение. Преди двадесет минути нашето летящо око забелязало масово убийство в източния край на града. Централната компютърна система обработи снимките и отново първи с новината, този телевизионен канал ще ви покаже в най-добър контраст изображенията на двамата масови убийци.

На екрана се появиха един до друг два портрета. Бяха цветни и много ясни. Единият беше на Реймънд. А другият на Зефир.

Пазачът подскочи на стола си.

Реймънд не знаеше какво да прави.

Пазачът посегна към телефона.

Реймънд загриза кокалчето на пръста си.

Пазачът започна да набира някакъв номер.

Реймънд блъсна вратата и се втурна в будката. Пазачът ужасено погледна нагоре към него. Реймънд ужасено погледна надолу към пазача. После грабна телефонната слушалка от ръката му и го удари с нея. Удряше ли удряше ли удряше ли удряше.

 

— Не ме удряйте повече. — Саймън се сви и закри главата си с ръце. Намираше се в стаята за разпити в полицейския участък на Бремфийлд.

Вътре не беше приятно. Светлината беше прекалено ярка — тези стаи винаги са прекалено осветени, така видът им е по-заплашителен. Саймън се скри зад една отвратителна маса с плексигласово покритие. По средата имаше голям пепелник, пълен с фасове. Във всички подобни стаи има такъв пепелник. Това е традиция, отколешен обичай или нещо такова. А може би просто правеха икономии за сметка на числеността на персонала по поддържане на чистотата.

Полицаят, който имаше сестра, се беше подпрял на стената. Беше свалил снаряжението си за борба с демонстранти. Пушеше цигара.

Инспектор С’Мърт, който току-що бе треснал Саймън по главата, седна пред отвратителната маса с плексигласово покритие и бутна пепелника настрани. Той не пушеше. Беше отказал цигарите.

Сега сред полицейските инспектори беше модно да се отказват от пушенето. Имаше някаква връзка с въпроса дали е правилно от политическа гледна точка представителите на властта да пафкат цигари на обществени места.

Саймън си спомни, че беше чел една статия по въпроса. В нея обаче се казваше, че идеалният полицейски инспектор е жена. По-възможност Хелън Мирен.

А побоят над главния заподозрян беше нещо съвсем недопустимо. Според статията де.

— Оставете ме — проплака Саймън. — Искам жена.

— Запиши това, полицай — каза инспекторът. — „Дори пребиваването в участъка по никакъв начин не намалява апетита на заподозрения за женска плът.“

— Какво? — възмути се Саймън.

— Точно така. А сега, Саймън… — каза инспекторът.

— Саймън? — учуди се младежът. — Къде отиде обръщението „сър“? Ох! — извика той, когато инспекторът пак го тресна по главата.

— Мисля, че започваш да схващаш, нали Саймън?

— Да.

— И така, да повторим ли още веднъж показанията ти?

— Да, ако обичате. За мен е безкрайно удоволствие да ги чуя за шести път.

— Сър… — каза полицаят, който имаше сестра.

— Какво има полицай? — запита въпросният сър.

— Да прибавя ли с молив „заподозреният се подхлъзна и си тресна главата в радиатора“?

Инспекторът повдигна вежда и погледна към Саймън.

— С удоволствие ще повторя още веднъж показанията си — каза смирено Саймън. — След като това може да помогне на следствието.

— Добро момче. Така. — Инспектор С’Мърт запрелиства купчината хартия пред себе си. — А, да — каза той, — птичарникът. Разкажи ми отново за него.

— В него има едно нещо. То е демонично и ужасно. Това е Сатаната. Викат му Сатан-Кокошката.

— Сатан-Кокошката. — Инспекторът подчерта думата в показанията на Саймън. — Получовек-полупиле, казваш.

Полицаят, който имаше сестра, се изхили.

— Получовек-полупиле, половин халба бира и пакетче чипс, а, шефе?

— Благодаря, полицай. И гледай да не прекаляваш с това „шефе“.

— Но, сър, по телевизията винаги казват „шефе“.

— Тогава го използвай по-умерено. И изгаси тази проклета цигара.

— Да, сър. Извинявай, шефе.

— Не се занасяйте — каза Саймън, — това наистина е много важно. Те говорят за края на света, а също, че това нещо щяло да властва над него и тем подобни щуротии. Това е голям заговор. Трябва всички да ги окошарите. Ще ви помогна да ги накарате да говорят.

— Това ще да е заговор на З. В. Я. Р., нали? Терористите, които ти откраднаха парите. Ти си отишъл при Дългия Боб заради тях, нали така?

— Земляци Величаещи Явлението Реинкарнация. Фенове на Сатаната. Слушайте, казах ви всичко, което знам. Сега трябва да се върнете там.

— И да арестуваме един получовек-полупиле?

— Не, унищожете го. Взривете го. Изгорете го.

— Ти се канеше да направиш точно това с тубата с бензин, нали?

— Да — отговори Саймън.

— Възнамеряваше да изгориш птичарниците.

— Да.

— И Бог ти нареди да го направиш, нали?

— Какво?

— Бог. Предполагам, че не си забравил за Бога. За онзи, който ти е продиктувал книгата. Онази, която се качи да вземеш, а предпочете да офейкаш.

— А, за онзи Бог и за онази книга ли става дума?

— Аха — отвърна инспекторът. — Та този Бог ти е казал, че дяволът е пиле и че трябва да изгориш птичарниците.

— Никога не съм казвал подобно нещо.

— Казвал си. — Инспекторът размаха показанията на Саймън. — Ето тук, виж.

Саймън погледна показанията си.

— Това вие сте го вмъкнали и сте задраскали моите думи.

— Когато ги препишат на машина, няма да си личи.

— Какво?

— Тогава да поговорим за ягуара, съгласен ли си? — попита инспекторът. — За ягуара, който те залових да караш, и то с превишена скорост.

— Той е на жената, която според вас съм убил.

— Успя ли да запишеш всичко? — обърна се инспекторът към полицая.

— Да, шефе. Заподозреният отговори: „Той е на жената, която убих.“

— Изобщо не съм казвал това. — Саймън удари с юмруци по отвратителната плексигласова маса.

— Защо просто не си признаеш всичко чистосърдечно? Знаеш, че правата ти са гарантирани.

— Аз съм невинен и вие го знаете. Не можете да ме накарате да подпиша тези показания. Освободете Невинния от Бремфийлд. — Саймън скръсти ръце и на лицето му се изписа непреклонност.

— Сега да вмъкна ли с молив пасажа „подхлъзна се и си тресна главата в радиатора“, шефе?

— Да, полицай. По-добре напиши: „Тогава той си удари многократно главата в масата и си счупи няколко предни зъба.“

— Не! — изписка Саймън. — Не и зъбите. Всичко друго, но не и зъбите.

— Тогава се стегни, момко. Трябват ми пълни признания. Гръмки и зловещи. „Бог ми каза да го направя, заяви Касапинът от Бремфийлд.“ Да започнем ли на чист лист, или просто ще подпишеш показанията, които съчиних в твое отсъствие по-рано днес? Вече съм направил ксерокопия за пресата.

— Вижте какво — каза Саймън, — моля ви. Заклевам се, че никого не съм убивал. Книгата ще обясни всичко. Там всичко е казано.

— Божията книга ли?

— Не божията книга. А книгата от бъдещето. Онази, която търсят Дългият Боб и неговите откачалки. В нея е обяснено всичко. Ако ви трябва история за пресата, просто изчакайте, докато я прочетете.

— Казваш, че това е книгата, която според теб е в… — инспекторът погледна показанията — храсталака-скривалище горе, на хълма над фермата на Дългия Боб?

— Значи не сте изтрили този пасаж.

— Не още. Изпратих един полицай да я потърси. Трябва да се върне всеки момент.

— Добре — каза Саймън. — Тогава сам ще се уверите.

— Много се надявам да е така. Защото ако не е — инспекторът посочи към зъболекарския шедьовър в устата на Саймън, — занапред ще станеш известен с прякора „Пихтията“.

Саймън се сви.

Някой почука на вратата.

— Това е феята на зъбите — каза си инспектор С’Мърт. — Влез! — викна той.

Беше полицаят, който нямаше сестра, но беше виждал заповед за обиск. Дерек ли му беше името? Или пък другият полицай се казваше Дерек? Всъщност няма значение.

— Е, полицай — инспекторът стана от масата, — намери ли магическата книга?

Полицай Дерек — защото това беше неговото име — извади своята книга. Беше неговият полицейски бележник. Зачете от него. На глас.

— Действайки в съответствие с разпорежданията на полицейския инспектор Смърт…

— Много късно се сети — каза инспекторът.

— Късно ли, сър? За какво, сър?

— Да се майтапиш с името ми, полицай. Ако ще си правиш закачка с нечие име, трябва да почнеш от самото начало и да не спираш да го правиш.

— Като случая с моето фамилно име — намеси се услужливо Саймън. — И с шапката ми.

— Точно така — каза инспекторът. — Не можеш да почваш ей така, от средата. Не става. Не е смешно.

— О — каза полицаят, който нямаше сестра, но беше виждал заповед за обиск (това май също е закачка, но не много сполучлива), — да започна ли отначало?

— Ако нямаш нищо против.

— Добре, сър. — Полицаят се изкашля. — Действайки в съответствие с разпорежданията на полицейския инспектор С’Мърт, аз пристъпих надлежно към описания ми храсталак-скривалище, горе на хълма над птицефермата на някой си Робърт Гъзо…

— Чакай! — викна инспектор С’Мърт. — Робърт кой?

— Гъзо, сър.

— Това сега си го измисли, нали, полицай? Не е смешно. Това са детинщини.

— Доста е смешно — каза Саймън. — Ходил съм с него на училище. Не че аз някога съм си позволявал груби забележки, засягащи името му.

— Нищо чудно — каза инспекторът, — след като се казваш…

— Съвършено сте прав — съгласи се бързо Саймън. — Дали не е по-добре полицаят да продължи? Започвам да ставам малко нетърпелив.

— Моля, продължавай, полицай.

— Да, сър — продължи полицаят. — След като локализирах гореспоменатия храсталак-скривалище, организирах търсене на книгата, за която намеква заподозреният в показанията си. По време на търсенето попаднах на празна бутилка от шери, отговаряща на описанието на откраднатата от г-н Килгор Филиз, когото разпитахме официално във връзка с местонахождението на заподозрения.

— Много добре, полицай. Ще прибавим това към обвинителния акт.

— Благодаря, сър. Сега бутилката е в лабораторията. Уверен съм, че отпечатъците по нея ще съвпаднат с тези на заподозрения.

— Чудесно, продължавайте.

— Да продължавам ли, сър?

— Книгата, момче, намери ли книгата?

— Не, сър.

— Не, сър?

— Не, сър. Нямаше никаква книга.

— Какво? — Саймън отново произнесе специфичното си „какво?“.

— Нямаше и следа от каквато и да било книга, сър. Само купчина птичи пера и онази наистина отвратителна миризма.

 

Ако човешката аура си имаше миризма, то в този миг аурата на Реймънд направо вонеше. Той се върна съкрушен при Зефир, която се бореше със сферите. Тя видя изражението на лицето му и каквато си беше, усети мириса на аурата му.

— Какво стана?

— Мисля, че току-що убих пазача.

— Защо го направи?

Устната на Реймънд затрепери.

— Видя ни по телевизията. Показаха портретите ни на екрана. Търсят ни за убийство.

— Тогава трябва да побързаме. Ела да ми помогнеш.

— Зефир. Мисля, че току-що убих пазача.

— Вече го каза. Сега ела и ми помогни.

— Зефир, моля те.

Зефир се приближи към него и го прегърна. Той усети докосването на плътта й, полъха на парфюма й. Тя го целуна.

— Погледна ли какво има в кутията, в която си държи закуската?

— В кутията му за закуска? Не.

— Може би трябваше да погледнеш. Предполагам, че сандвичите му са били с месо от някой Джордж.

— О, Боже — каза Реймънд и се разрида.

— Тези хора ще умрат, ако не ги спасиш. Сега ще цивриш ли, или ще помагаш при товаренето?

— И двете — каза Реймънд.

— Добре. Хайде тогава да довършим работата. И те я довършиха.

Вероятно щяха да я свършат и по-бързо, ако не беше цивренето на Реймънд, прекъсвано от време на време от „умни предложения“ относно процеса на товарене. Когато накрая на Зефир й писна и от двете, тя го напляска и го накара да седне в кабината на камиона, докато тя свърши.

— Най-после. — Зефир натовари и последната сфера на камиона и влезе при Реймънд в кабината. — По-добре ли се чувстваш сега?

— Да — подсмръкна Реймънд.

— Да се връщаме на кораба тогава. — Зефир не носеше часовник, но веднага щом погледна китката си, там услужливо се появи един. — Разполагаме с двадесет минути.

— Тогава ще успеем. — Реймънд завъртя ключа, запали двигателя и настъпи докрай педала на газта.

— По-бавно — каза Зефир.

— Добре. Просто исках да чуя как ще изреве двигателят.

— Карай.

Реймънд подкара камиона. Когато минаваха край будката на пазача, проточи врат през прозореца на кабината с надеждата, че ще забележи някакво движение вътре. Но там нищо не помръдваше.

— По дяволите — каза Реймънд, — подяволитеподяволитеподяволите.

— Като изкачиш наклона, свий вляво.

— Вдясно, разбира се.

— Вляво — каза Зефир.

— Сигурна ли си? Аз гласувам за десния завой.

— Свий вляво или пак ще те напляскам.

Реймънд зави наляво.

— Не съм съвсем сигурен, че одобрявам изцяло този нов дисциплинарен елемент, появил се в отношенията ни.

— На края на улицата свий вдясно.

— Не желая да ме пляскаш повече. — Реймънд зави надясно.

— Тогава се дръж както трябва.

Реймънд се намръщи и продължи да кара. Справяше се доста добре с големия камион. Сменяше плавно скоростите. Не натискаше рязко спирачките. След един-два експеримента, при които едва не загинаха, дори започна да схваща от коя страна на пътя да кара.

— Как сме с времето? — попита той.

— Разполагаме с около десет минути.

— Професорът дали ще се върне навреме на кораба?

— Точно на минутата. Той е професионалист.

— Хей, виж, пристанището е пред нас. Мисля, че ще успеем.

— Червен светофар, Реймънд. Червен светофар!

— Виждам, виждам. — Гумите на големия камион болезнено изсвистяха пред светофара.

— Не го видя.

— Видях го. — Реймънд свали стъклото откъм неговата страна, провеси навън ръка и започна да барабани небрежно по вратата. Вътрешно обаче се тресеше от страх. Той се беше насъбирал в него от доста време и сега, когато бяха толкова близо до кораба, Реймънд се залюля на седалката, а улицата започна да се размива пред погледа му.

— Ще успеем, нали? — попита той с треперещ глас.

— Разбира се, че ще успеем — отвърна Зефир. — Вече нищо не може да ни спре.

По една случайност бяха спрели пред едно кафене на ъгъла. То беше твърде необикновено. Входът му беше много широк, а таванът необикновено висок. Обслужваше всякакви екзотични космически пришълци. Те не бяха двуноги. Не бяха от вида Хомо сапиенс. Нито пък от някой подвид на този вид.

Кафенето приличаше малко на бара от филма „Междузвездни войни“, където странни същества свиреха на някакви невероятни инструменти. Приликата обаче не беше голяма.

Всъщност, и тук от мюзикбокса се разнасяше песен на Фейт Ноу Мор, а почитатели на различни марки спортни облекла се млатеха със сатурновия еквивалент на щеките за билярд. Онези, чийто дизайн е съобразен за същества с пипала.

Върху три стола, близо до прозореца, загледан в движението навън, се беше разположил един твърде съмнителен на вид космически пришълец. Името му беше Абдула и той беше летяща морска звезда от Уран.

Абдула забеляза чисто новия товарен камион от тържището. И товара му също. Направо побесня и нададе вик до небесата. Е, ако не до небесата, то поне до тавана.

— Някакво копеле ми отмъква Джорджовците!

После се вгледа в шофьора на откраднатото превозно средство, а от отвратителното отвърстие на онова, което му служеше за устна кухина, се посипаха и други думи.

— Това е онзи дебил от Бремфийлд, когото сега търсят на Венера и за чиято глава е определена голяма награда. Как се е добрал дотук?

Абдула проточи през пощенската кутия на кафенето, после през улицата и по каросерията на големия, съвършено нов камион едно твърде страховито пипало с въртящ се оптически наконечник, за да проследи погледа на Реймънд, който отново беше на фокус.

— Я гледай — каза Големият Абдула. — С малкото си оченце забелязвам нещо, което започва с буквата С. Дали това не е същият кораб, който бе откраднат преди сто и не знам колко си години от най-великолепния от всички владетели, Султана на Уран? Или моето страховито пипало с въртящ се оптически наконечник ме лъже? Не, не ме лъже! Това е проклетият „Саламандър“. Келнер!

— К’во искаш, бе? — Келнерката беше една абсолютно безформена представителка на протозойската фауна, обаче носеше престилка и руса перука, дъвчеше дъвка и говореше със същия носов бруклински акцент, с който говорят всички келнерки в американските филми. — К’во искаш, бе? — повтори тя. — Задник скапан — добави келнерката за по-голяма убедителност.

— Телефон — каза Големият Абдула.

— Там отзад.

Той се надигна (гнъс!) и се помъкна към задната част на кафенето. С един отблъскващ израстък вдигна прекалено голямата слушалка (чийто дизайн бе съобразен за същества с пипала) и я сложи до онази си част, която съответстваше на ухо.

— Номерът, моля — чу се гласът на телефонистката.

— Междупланетен разговор — каза летящата морска звезда. — Бързо ме свържете с Уран. Трябва да говоря със Султана.

 

— Бързо ме свържете с полицията. Трябва да говоря с полицията.

Беше пазачът от тържището. Малко поочукан в областта на главата, но все още между живите.

— Ало, полицията ли е? Здравейте. Отнася се за двамата психари, търсени за масово убийство. Те бяха тук. Да, мъжът и жената. Те…

— Откраднаха последната пратка Джорджовци — каза пазачът, който току-що бе дошъл, за да застъпи на смяна. — Видях ги, като профучаха покрай мен. Познах и жената. Тя дойде с цирка. Беше на големия параход, който хвърли котва на кея днес.

— Чухте ли всичко това? — попита пазачът с поочуканата глава.

— Да, разбира се — отвърна любезен глас. — Един въоръжен отряд от силите за бързо реагиране се отправи директно за кея. Отбийте се да погледате, ако имате желание.

— Много благодаря — каза пазачът. — Ще се отбия.

 

— Много благодаря — каза инспектор С’Мърт. — Ви ли се подписал тука, тука и тука?

— Ще отрека валидността им в съда — каза Саймън, докато се подписваше.

— Не се и съмнявам. Всички постъпват така.

— Ще им кажа, че сте заплашили да ми счупите зъбите, ако не подпиша.

— Предполагам, че точно така ще постъпиш. Подпиши се и тук, ако обичаш.

Саймън пак се подписа.

— Нищо не сте разбрали, нали? Онова нещо е там, в птичарника. То трябва да бъде унищожено.

— Разбира се, че трябва. Нали така пише в Божията книга. Само че Господ сигурно си я е отнесъл. Продължавай да се подписваш.

Саймън продължи да се подписва.

— Книгата е при тях. Миризмата в храсталака-скривалище… оная миризма иде от него. Трябва да направите нещо.

— Правя нещо. Придвижвам по канален ред признанията на един сериен убиец. Подпиши и това.

Саймън подписа и това.

— Ще съжалявате за тази работа. Ще си взема наистина добър адвокат. Ще взема жена. Някоя, която прилича на Хелън Мирен.

— За служебна защита ли? Не бих казал, че ще стане. Подпиши се и тук.

— Какво е това?

— Моят личен бележник за автографи. Ти си първият сериен убиец, когото арестувам.

— Ясно — каза Саймън и се подписа. — Какво искате да кажете с това „служебна защита“? Мога да си позволя най-добрия адвокат.

— Със заплатата на градинар? Майтапиш се. — Инспектор С’Мърт прибра бележника за автографи в джоба си.

— Майната й на заплатата ми. — Саймън върна писалката на инспектора. — Знаете с какви средства разполагам. Нали преброихте парите от печалбата ми, когато ме обискирахте горе. Парите, които сега държите, заключени в сейфа, са мои. Законно спечелени. В тази страна има два вида справедливост: една за богатите и друга за бедните. В състояние съм да си позволя тази за богатите. — Саймън оголи в усмивка бисерните си зъби. — Това е — каза той.

— Така ли? — Инспектор С’Мърт оправи мазните кичури коса, които закриваха челото му. — Много любопитно. Не си спомням Саймън да е имал някакви пари, когато го претърсвахме, нали полицай?

— Не, сър шефе. — Полицаят, който имаше сестра, поклати глава. — Никакви пари не си спомням.

— Какво? — извика Саймън.

— А вие полицай, който нямате сестра, но сте виждал заповед за обиск, спомняте ли си да сме слагали едно малко състояние в банкноти от по двадесет лири в сейфа горе? — попита инспектор С’Мърт.

— Не, сър. — И този полицай поклати глава. — Спомням си, че намерихме един стар, опърпан портфейл, в който имаше медицинско удостоверение, за което вие ни казахте, че е важно доказателство. Но пари? Не, сър. Сигурно щях да си спомня, ако заподозреният имаше голяма сума пари в джобовете, всичките в банкноти от по двадесет лири, които да му конфискуваме при обиска, сър.

— Какво? — извика отново Саймън.

— Ето, виждаш ли? — Инспектор С’Мърт разпери ръце. — Няма никакви пари.

— Какво? — извиси още повече глас Саймън. — Никакви пари ли? Какво?

— Разбира се, когато те докарахме тук, ти беше пиян. Не си ли спомняш, че се провали при алкохолната проба? Не, сигурно не си спомняш. Особено с тази кратковременна загуба на паметта и така нататък.

— Какво? Какво? — Саймън заръкомаха и заподскача на стола си. — Не може да бъде. Това не се случва с мен. Аз сънувам. Не можете да постъпите така с мен. Не можете просто ей така да ми откраднете парите, да ме принудите насила да подпиша неверни показания, да не обръщате никакво внимание на това, което ви казвам. Не можете да правите това. Не можете.

— Да, ама можем. — По устните на инспектор С’Мърт заигра ехидна усмивка. — Мога да направя каквото си поискам. Ти си един маниакален убиец. На никой не му пука какво ще стане с теб и никой няма да повярва на теб вместо на мен.

— Не! — изкрещя Саймън. — Не, не, не!

— Започва да нервничи, сър шефе — каза полицаят, който възнамеряваше да похарчи част от новопридобитото богатство за скутер. — Да го фрасна ли с палката?

— Не, не е нужно. — Инспекторът продължи да се усмихва. — Знаеш ли какво. Защо не отидеш да доведеш полицейския лекар. Кажи му, че си имаме тук един, дето много буйства, затова да донесе голямата игла за подкожни инжекции.

— Не! — изхлипа Саймън.

— Да, сър шефе — каза полицаят. — А да му кажа ли да вземе и усмирителната риза?

— Добра идея, полицай.

— А да вземе ли кожения намордник?

— Не! — писна Саймън. — Не, не, не!

— Това също е много добра идея. А сега побързай. Касапина от Бремфийлд нещо много се пени в устата. Колкото по-скоро го озаптим и натъпчем с фенобарбитал, толкова по-спокойно ще спим в леглата си.

— Неееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее! — изрази мнението си Саймън.

 

— Бибиииииииииииииииииииииииип — Червената светлина се смени със зелена и колите отзад надуха клаксоните.

Реймънд се засуети със скоростите на големия, съвършено нов камион.

— Хайде, мърдай — каза Зефир. — Трябва да спазим уговорения с професора час. И да се махнем колкото се може по-скоро от тази планета.

Реймънд се съсредоточи, включи на първа и камионът потегли.

— На портала има пазач — каза той. — В ръцете си държи папка.

— Сега нямаме време за такива формалности. Прегази го.

— А, не. Няма.

— О, да. Ще го направиш. — Зефир хвана кормилото и камионът се устреми към пазача на портала пред кея.

Той хукна да се спасява, а колата прегази будката. Електрическият чайник, портативният телевизор, вентилаторът, чашите за чай, калориферът — всичко отиде.

— Копелета — изруга пазачът и измъкна мобифона си. — Свържете ме с полицията.

Тину-нину-нину-нину — чу се сирена от полицейска кола.

— Това му харесвам най-много на Сатурн — каза пазачът. — Винаги има някой полицай наоколо, когато ти потрябва.

— Чувам полицейски коли — простена Реймънд. — Мислиш ли, че стълбата на парахода ще издържи този огромен камион?

— Не — каза Зефир. — Но ти продължавай да караш.

— Хоп! Както си беше до него, в следващия миг вече я нямаше. Реймънд продължи да кара към стълбата, която като по чудо изведнъж бе подсилена със стоманени стълбове.

„Чудя се как ги прави тези работи“ — каза си Реймънд. Той мина на по-предна предавка, натисна клаксона, от който се разнесе „Бибиииип“, внимателно изкачи камиона по стълбата и се скри в търбуха на „Саламандър“. Чу се скърцане на зъбци и свистене на хидравлично устройство. Стълбата на парахода се вдигна и се прибра отстрани на борда.

Просто като фасул!

Реймънд изключи. Излезе от кабината. Изкачи се по стълбите и накрая се присъедини към Зефир на палубата.

— Успяхме, а? — той вдигна юмруци към небето, прегърна Вълшебната и я целуна. — Успяхме.

— Да, ние успяхме. — Зефир се измъкна от нежната прегръдка на Реймънд. — Но я погледни натам.

Реймънд погледна. По цялото протежение на кея се виждаше онова, на което му викат полицейско присъствие. Десетки и десетки черно-бели коли, съвсем прилични на американските от Земята. Полицаи тичаха насам-натам. Насочваха се картечници. Блъсканица, викове. Далечен шум на перки предизвести пристигането на три бойни хеликоптера.

— По дяволите — каза Реймънд. — Да се махаме оттук. Включвай устройството за излитане в Космоса, кажи магическите думи. Да отлитаме.

Зефир поклати глава.

— Не можем.

— Не можем ли? Какви ги говориш?

— Казвам, че не можем да напуснем планетата.

— Никак не ми е приятно да ти противореча. Но този път ще трябва да настоя да излетим. Къде е професорът?

— Там. — Зефир посочи отвъд кея към града. — Някъде там с цирка си. Те не се върнаха, Реймънд. Трябва да се е случило нещо ужасно.