Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (2)

2

Саймън полежа доста време във високата трева под хубавите стари дъбове, които ограждаха землището. Цялата работа стана пред очите му. Чу разговора между Реймънд и Абдула и с изумление видя как неговият приятел беше всмукан във вътрешността на летящата морска звезда и отнесен в космическото пространство.

Остана съвсем сам и взе да се чуди какво да прави по-нататък.

Всъщност не бе възнамерявал да духне по такъв начин. Не и преди да благодари на Реймънд, че му беше спасил живота и така нататък. Обаче не бе имал друг избор.

Саймън беше прочел веднъж в едно медицинско списание за едно особено химическо вещество в мозъка на човека. Та в сериозни критични моменти — като надвиснала заплаха от физическо насилие например — това особено химическо вещество преценява със светкавична бързина възможностите „за“ и „против“ и решава дали да отстояваш позицията си и да се съпротивляваш, или да си плюеш на петите и да офейкаш. В неговия случай веществото безпогрешно беше избрало втората възможност.

Не че беше страхливец или нещо подобно. О, не. Беше заради химическото вещество. Саймън беше сигурен, че Реймънд няма да го упрекне, когато се върне, покрит със слава от Венера.

— Надявам се да ми донесе някакъв подарък — си каза той. — Какво ли пият на Венера?

Като си зададе въпроса какво ли пият на Венера, се сети какво се пие на Земята. И си каза, че ако побърза, ще успее да обърне една-две халби, преди да затворят „Веселите градинари“.

— Бум-шака! — възкликна младежът с хубавите зъби, като се надигна от леговището си в тревата, и поздрави нощното небе. — Приятно пътуване, Реймънд! Надявам се скоро да се видим отново.

Като каза това, Саймън хукна да си смени бързо ризата, преди да отиде в кръчмата.

 

Във всеки град и селце има кръчми и кръчми. Те варират в целия спектър между двете крайности — мръсни и занемарени и шикозни, в които всичко блести от чистота. В най-отдалечения край на спектъра, този на инфрачервеното, са изпълнените с цигарен дим пиянски бърлоги, окупирани най-вече от гледащи накриво негодяи с големи бираджийски шкембета. В тях почитателите на различните марки спортни облекла често се млатят с щеките за билярд под звуците на някоя песен на Фейт Ноу Мор, която долита от мюзикбокса.

В другия край на спектъра, този на ултравиолетовото, са заведенията с претенции, че са по-скоро кътче за отдих на пътника, отколкото кръчма. Там си прекарват времето в артистично редене на подложки за бирени чаши късокраки, добре запазени дами на средна възраст, с тупирани коси и начервени устни, които поддържат фигурата си в съседния фитнес салон. Те седят величествено на високите столчета край бара, а мъжете им с имена като Кийт или Тревор блещят очи към младите сервитьорки, които непрекъснато идват да изпразват пепелниците и да забърсват масите. „Музиката за фон“, която съдържателката е донесла от отпуската си в Бенидорм, се разнася от скрити колони и лази по нервите на посетителите.

„Веселите градинари“ заемаше разумното средно положение между тези две крайности. Съдържателят Анди сервираше чисти, добре напълнени халби бира на сносна цена, усмихваше се на всички посетители и не пропускаше да каже „Чудесно!“ винаги когато му се стореше, че е подходящо. Със сдържания си, но авторитетен тон той бе спечелил уважението на постоянните посетители. Всъщност Анди бе успял да създаде такава дружеска атмосфера между тях, че единствения път, когато тук се стигна до насилие, ужасените погледи на останалите мигновено подсказаха на извършителя, че е сторил изключително сериозна простъпка, и го накараха да се изниже тихомълком от кръчмата и никога повече да не се мерне в нея.

Под умелото ръководство на Анди „Веселите градинари“ най-после започна да процъфтява. За първи път в своята дълга и живописна история заведението носеше печалба.

Според местните хора предишният собственик бил вдигнат от леглото при една среднощна чистка, организирана от значителен брой зложелатели. И — пак според мълвата — с него станал тъжен инцидент, който бил свързан с цимент и дълбок водоизточник.

Пивоварната имаше доверие в Анди. Той наистина се ползваше с доверието на хората от пивоварната.

И нямаше намерение да злоупотребява с него.

 

Все пак трябва да се отбележи, че въпреки настоящото блестящо ръководство на кръчмата самата сграда на „Веселите градинари“ никак не изпълваше сърцата с радост и веселие поради своята хубост.

Не, не. И дума да не става.

За тези, които се придържат към старомодното убеждение, че някои неща са по-добри от други, както и за онези, които са способни да направят тази разлика, златният век на кръчмарското строителство, както изглежда, е свършил със смъртта на кралица Виктория.

Сред многото книги, които никога няма да бъдат издадени, има една, която се нарича „Най-хубавите кръчми на двадесети век“. Тя е написана от човек, който явно много си пада по стила „имитация на Тюдор“^[1].

Имитация на Тюдор!

Определено може да се каже, че всичко е в резултат на смъртта на кралица Виктория. Историята ни доказва, че когато се изправят пред несигурното настояще, някои недотам талантливи архитекти неизбежно търсят спасение в миналото. Онези от епохата на крал Едуард, които са били наемани от пивоварните, без съмнение са постъпили така.

Имитация на Тюдор!

Е, „Веселите градинари“ беше тъкмо такава имитация. Малко след Първата световна война на кръчмата й била направена козметична операция. Тя се е изразила най-вече в премахването на всички прегради от махагон и дебело стъкло между сепаретата и в изпълването на помещението отгоре, отдолу и околовръст с греди от боядисани в черно железопътни траверси. Говори се, че по едно време мислели да я преименуват на „Дик Търпин“.

Но това е било много отдавна. Днес не са останали много живи свидетели, които биха могли да си спомнят как е изглеждала преди. Постоянните посетители просто я приемаха такава, каквато е — с чудесната бира, приятелската атмосфера, веселите разговори и без каквато и да било музика. Това наистина беше съвсем достатъчно. На тях изобщо не им пукаше за естетиката.

 

Саймън беше редовен клиент във „Веселите градинари“ и на него определено не му пукаше за естетиката. Той се зададе от малката уличка, която идваше от землището и неговата къща, прекоси улица „Цар Нептун“ и приближи въпросната кръчма.

Посрещнаха го черните траверси, излющената мазилка, фенерите, взети от някоя стара карета, и табелата, която висеше само на единия си пирон.

— Мила, родна стряха — разнежи се Саймън.

Бутна вратата, влезе вътре, навеждайки глава под гредата-в-която-всички-новаци-си-удрят-кратуните и се запромъква към бара.

Групата от постоянното присъствие за миг прекъсна веселия си разговор, за да се наслади на Саймъновото промъкване. След като достатъчно му се понаслаждаваха, те решиха, че това е първокачествено промъкване, и възобновиха разговора си със забележката, че макар и Саймън да има хубави зъби, походката му е несигурна. Честно казано, един толкова млад човек с такава несигурна походка не беше нещо приятно за гледане.

Саймън приключи с промъкването и се възкачи на любимия си стол край бара. Анди му се усмихна, а момъкът му се ухили в отговор.

Анди беше среден на ръст, каквото и да се разбира под това понятие. Беше човек с приятна външност, изгладена риза и смачкани панталони. Имаше глава на гръцки бог и тяло на млад английски бизнесмен. Обичаше да задава много въпроси, но невинаги получаваше отговор. Беше с брада.

— Добър вечер, Саймън — поздрави Анди. — Нова шапка, а?

— Не, благодаря. Само халба бира от обичайната, моля.

— Халба от обичайната. Добра идея. — Анди изгледа редицата ръчки за точене на бира. — Халба от обичайната ли каза?

— Да, това бяха думите ми.

— Дай сега да се уточним. От обичайната бира, която обикновено поръчваш веднага след като влезеш, ли искаш? Или от по-скъпата обичайна, която обикновено поръчваш, когато черпи друг? Или пък от онази, евтината, „Смърт с кисело зеле“, която обикновено поръчваш в края на вечерта, когато парите ти са на привършване?

— От обичайната, която обикновено поръчвам веднага след като вляза.

— Да, ама обикновено ти не влизаш в такъв късен час.

Саймън поглади мъжествената си брадичка.

— Разбирам. Виж какво, тогава ще пийна от по-скъпата, която обикновено поръчвам, когато плаща някой друг.

— Сигурен ли си? — Анди повдигна едната си вежда.

— Напълно.

— Опасявам се, че тази вече свърши — каза Анди.

— Тогава дай една халба „Смърт с кисело зеле“.

— И тя свърши.

— Какво ще кажеш да ми дадеш от онази, която обикновено поръчвам веднага след като вляза?

— От нея имаме.

— Дай ми тогава една халба, ако обичаш.

— Чудесно. — Анди сложи една халба под чучура на най-близкия казан за бира и я напълни до горе. — Виждал ли си Реймънд тази вечер? — попита той Саймън.

— Не, тази вечер не съм. — Изричайки лъжата, Саймън се погледна в огледалото зад бара. Просто за да види дали зъбите му не са се измъкнали. Не бяха.

— Жалко. — Анди поднесе халбата на Саймън. — Тази сутрин тук по погрешка за него пристигна един пакет. Дали ще искаш да му го предадеш?

— С удоволствие. — Саймън извади банкнота от пет лири.

Анди я дръпна от пръстите му.

— Ти си добро момче. Виждаш ли, жена ми приела пратката, а на нея не били сложени марки и тя трябвало да плати на пощаджията. Ще си приспадна парите от твоята банкнота, а ти можеш да си ги вземеш от Реймънд, когато му предадеш пакета. Наздраве.

— Наздраве. — Саймън отпи от халбата. — Обикновено не пия това — каза той.

Анди се върна от касовия апарат с няколко дребни монети.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Ами, няма такова нещо — каза Саймън. — Всичко си е съвсем наред.

— Чудесно. — Анди се скри зад тезгяха.

— Добър вечер, Саймън — думите долетяха от другия край на барплота и се бяха откъснали от устните на Дик Годолфин. — Нова шапка, а?

— Препоръчвам ти да се обърнеш за справка към отговора, който по-рано днес дадох на този въпрос — каза Саймън с тон на министър-председател.

Анди отново се изправи с голям пакет в ръце. Сложи го на тезгяха до халбата на Саймън.

— Заповядай.

— Наздраве — каза отново Саймън.

— Често съм се питал — започна Анди, — защо парламентаристите от опозицията винаги прахосват половината от времето, определено за въпроси към министър-председателя, за да го питат какви са ангажиментите му за деня.

— О — Саймън тракна със зъби, — имам си теория за това. Според мен те си мислят, че ако продължават да му задават този въпрос, един ден той ще превърти и ще каже нещо от сорта: „Тази сутрин имах срещи с колеги от кабинета и с други хора, а в обедната почивка спуснаха върху уважаемия ми член една гола филипинка във въртяща се пробита кошница. О, по дяволите, какво казах! Подавам си оставката.“

— Мислиш, че това може да е причината?

— Сигурен съм — отговори Саймън и пресуши халбата си.

— Още от същото ли? — попита Анди.

— Мисля, че останах без наличен капитал — каза Саймън. — Реймънд още ли има открита сметка тук?

— Разбира се. Платил си е всичко до снощи. Има право на кредит до 25 лири. Това е единствената кръчма в околността, в която той все още се ползва с такава привилегия, а и досега не е имал глупостта да злоупотреби с нея.

— Никога не би сторил подобно нещо. Тогава ще изпия една халба за негова сметка.

— Няма да стане. — Съдържателят поклати с професионален маниер прошарената си брада. — Нали знаеш, че за доверието трябва взаимност.

— Знам, разбира се — престори се на засегнат Саймън. — Та не съм ли аз най-довереният приятел на Реймънд?

— Ти изобщо си единственият му приятел, доколкото знам.

— А не платих ли току-що за пакета му, както подобава на един-единствен и най-доверен приятел?

Прошарената брада се повдигна нагоре и пак се спусна.

— Тогава не се опитвай да забиеш клин между двама истински приятели. Пиши му в сметката една халба бира от мое име и ако може да е от същата, кръчмарю, ако обичаш.

— Чудесно — каза Анди и взе чашата на Саймън. — Между другото, каква бира пиеше ти?

— Аз ще пийна една халба „Смърт с кисело зеле“ — каза Дик Годолфин и се нареди мигновено до Саймън. — Моят приятел тук ще почерпи.

— Дали бих могъл да си го позволя? — запита се човекът, който току-що беше получил кредит за 25 лири. — Дори и да можех, пак нямаше да го направя.

Годолфин процеди през зъби няколко цигански псувни и започна да се бърка, за да си поръча за своя сметка.

Дик беше циганинът бракониер на Бремфийлд. Всяко село си има по един. Това е просто традиция, някакъв отколешен обичай, изтъркано клише или каквото и да е там. Дик беше нисък, с тъмна кожа и страховит на вид. Носеше омазнена шапка и сако от туид, което не му беше по мярка, и имаше очи, които, ако си послужим с думите на великия английски шпионин Д. Х. Лоурънс Арабски^[2], „светеха като черни дупки от пикня в снега“.

Дик имаше жена, с която семейството му вечно беше във война и едно куче мелез, което вечно му се провесваше на крака.

Той живееше най-активно във вампирските часове между затварянето на кръчмата и зазоряване. В тази тъмна доба с мелеза, увиснал на крака му, той тръгваше да събира кървавата си жътва измежду редиците на заешкия род.

Безразличен към годишните сезони, промените на времето и табелите „Влизането забранено“, Дик се мъкнеше, накуцвайки, по хълмове и долове, като разпръскваше стадата овце, изпречили се на пътя му, и всяваше страх от Бога сред тайнствените същества, които правят онези кръгове (нали се сещате?) в пшеничените ниви. В добра нощ успяваше да напъха в торбата до четири охранени дългоушковци, които продаваше на местния касапин за по лира единия.

На средностатистическия градски жител това сигурно щеше да се стори твърде труден начин за изкарване на насъщния, но какво ли знаят гражданите за живота на село?

Не много. Там е работата.

Дик беше последната или една от последните издънки на една изчезваща порода. Той чувстваше, че е предопределен от Бога да продължи да живее, както се е живяло на село в доброто старо време, защото без такива като него този начин на живот щеше да изчезне завинаги, както бяха изчезнали дървеното рало, селската къщурка със сламен покрив и правото на местния феодал да си избира измежду селските девственици в месеците с буквата „р“.

И така, той водеше своето скромно съществуване, без да разчита на нещо повече от по лира за заек, социалните помощи и приличната седмична стипендия, дадена му от Обществото за защита на селските занаяти.

Бог да те благослови, Дик Годолфин!

— Я се разкарай, Дик — каза Саймън. — И кажи на кучето си да ми се махне от краката.

— Куш, долу — изкомандва Годолфин. — Стой мирен.

— Заповядай — каза Анди и плъзна по тезгяха още една халба бира към Саймън. — Разпиши се тук на тази подложка.

— Ще се разпиша направо за всичките 25 лири. Нали не искаш да те затрупам до козирката с подложки за халби?

— Чудесно! — възкликна Анди. — Пак от същото ли, Дик?

— От същото.

Саймън отпи от втората халба и се огледа бавно наоколо. Повечето от постоянните посетители бяха вече тук — заели любимото си сепаре в стил имитация на Тюдор или седнали върху ниските табуретки, чиито криви крачета бяха репродукция на краката на кралица Ана. Други се бяха наредили край бара и си бъбреха за това-онова. За секс и скандали. За войни или за слухове, че тук или там ще има война. За всичко и нищо, както обикновено се разговаря по кръчмите.

Саймън се загледа в тях. Птицефермерът Дългият Боб, чиято глава бе закрита от гредата-в-която-всички-новаци-си-удрят-кратуните-на-излизане-от-тоалетната, се смееше гръмогласно в компанията на членовете на селската рокгрупа „Римска свещ“ (кръстена на един парашутен инцидент, а не на едноименния фойерверк). Дейв Войнишката стойка, който работеше нещо, свързано с рафинирането на машинно масло, сега се беше надвесил над тройна водка и мечтаеше за планински ручейчета. Ето го и Драскача, който очевидно пишеше, за да се препитава, въпреки че никой не беше виждал негова книга в книжарниците. А по-нататък са седнали двете напарфюмирани касиерки от супермаркета на главната улица и така нататък и така нататък.

Саймън ги познаваше всичките, някои от тях още от ученическата скамейка. Същите познати физиономии. Същите банални шеги. И — ако речеше Анди — винаги същите питиета.

Тук обаче беше и той. Ала вече съвсем не беше същият, Бе видял как най-добрият му приятел беше всмукан от една летяща морска звезда и отведен на Венера. Затова никога вече не можеше да бъде същият.

Сега Саймън седеше, отпиваше от бирата и прехвърляше в ума си възможностите как най-добре да се възползва от онова, което беше известно единствено нему. Трябваше да се отнася много внимателно към тази ценна информация. Ако успееше да убеди някой неделен вестник да повярва на разказа му, имаше добри изгледи да напипа златна жила. Но вероятността да го вземат за откачен беше далеч по-голяма.

Реши да обмисли всичко много сериозно.

Точно в този момент някой го фрасна по ухото.

— Оу! — изохка той и се строполи на пода.

При това ужасно нарушение на благоприличието за миг настъпи мъртва тишина, но помещението отново бързо се оживи с обичайните си шумове, когато се видя каква е причината. Беше Лайза, изстрадалата приятелка на Саймън. Когато фрасна младежа — с малко или много отработено движение, — дори Анди деликатно се направи, че не е забелязал нищо. Но взе мерки тя да не се възползва от това обстоятелство.

— В девет часа, а? — развика се Лайза, след като веселата глъчка в кръчмата се възобнови. — Каза, че ще дойдеш около девет часа, нали?

В опряната на пода глава на Саймън прозвучаха нотки с някакво смътно сексуално звучене. Но в момента лицето му беше жертва на нежеланото внимание от страна на мелеза на Дик и той бе възпрепятстван да изложи красноречиво извиненията си.

— Висях цял час в онази пробита кошница. Задникът ми заприлича на обжарена говежда пържола.

— Дик, махни си кучето от лицето ми — изломоти Саймън.

— Стани, момчето ми — каза бракониерът. — Застани мирно.

Саймън с мъка се изправи на крака. По физиономията му се разля страдалческа усмивка.

— Мисля, че се бяхме разбрали да се срещнем тук, Лайза. Дори се чудех защо закъсняваш. Току-що влязох.

— Лъжеш — Лайза се опита да го ритне. — Разкарай шибаното си псе от крака ми, Дик.

— Слушай, Лайза, моля те. — Саймън изплю кичур кучешки срамни косми. — Случи се нещо непредвидено. Ужасно съжалявам.

— Така ли? — Ноздрите на Лайза се разшириха. А бяха хубави, млади ноздри. Поставени точно там, където трябваше да бъдат: под хубаво носле и на красиво лице, оградено с ореол от чудесна, буйна, светлокестенява коса. — Каква е тази миризма? — попита тя.

— Миризма? Каква миризма? — Саймън помаха с ръка пред носа си.

— Ами миризма — каза Лайза.

Събралите се в кръчмата взеха да душат. Това, че Саймън го бяха ударили, изобщо не ги беше впечатлило, но споменаването на пробитата кошница и задника, който приличал на обжарена пържола, беше засилило интереса им. Сега приказките за някаква миризма съвсем приковаха вниманието им. Хубава стръв им беше пуснала Лайза.

Стръв, може би в смисъла на „стръв за риба“.

— Риба! — провикна се Лайза. — Точно така, риба. Смърдиш на риба.

— На риба ли? — каза Саймън. — Няма такова нещо.

— На риба е — каза Анди. — Усетих миризмата още когато влезе, но, разбира се, от любезност не ти го казах.

Смрък, смрък, смрък — започнаха да душат посетителите.

— На риба, на риба, на риба — заключиха единодушно те.

— Не иде от мен — проплака Саймън. — От кучето на Дик е.

— Точно от теб идва, момче. — Бракониерът се наведе и подуши Саймън отблизо. — Направо вониш на риба.

— При това на прясна, а не на замразена — отбеляза съдържателят на заведението.

— Ах ти, перверзен тип. — Лайза ритна Саймън в слабините. С хубав, младежки крак. Поставен точно там, където трябваше да се намира един хубав, младежки крак. Беше обут в бяла кожена обувка, изрязана на големия пръст и с иглено токче. Саймън заподскача наоколо, като виеше неистово.

— Може това да е част от ролята на Саймън — отбеляза птицефермерът Дългият Боб, като показа главата си изпод гредата и се ухили на седналите при бара.

— Роля? — думата бе повторена няколко пъти в различни части на помещението, придружена от всеобщо недоумение.

— Роля? — извиси се над всички гласът на Лайза. — За каква роля става дума?

— Ами за ролята, която го видях да репетира заедно с Реймънд, когато минавах край землището. Правеха онези работи, с които актьорите от пантомимата никога не се уморяват да досаждат на публиката. Знаете какво имам предвид. — Дългият Боб започна да обяснява с мимики за какви работи става дума.

— Не е лошо — каза един от „Римска свещ“. — А можеш ли да правиш така, сякаш че вървиш, а всъщност да стоиш на едно място?

— О, това го мога — обади се друг. — Фасулска работа.

— Аз пък мога да жонглирам с три умрели заека — каза Дик на Лайза. — И да балансирам халба бира на моя ху…

— Саймън! — кресна Лайза. — САЙМЪН!

Но Саймън внезапно бе изчезнал. Особеното химическо вещество в мозъка му беше взело отново едно от мигновените си решения.

Пакета на Реймънд го нямаше на тезгяха и само изпитата до половина халба с бира, разписката с неговия подпис, разгневената му приятелка, по чийто крак копоят отново се опитваше да се покатери, половин дузината зрели мъже, които се опитваха да се измъкнат от въображаемите телефонни будки и натрапчивата миризма на риба, бяха единствените доказателства, че Саймън изобщо е бил тук.

А това, като се замисли човек, не беше никак малко.