Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (1)

1

За срещата между Реймънд и летящата морска звезда от планетата Уран. И за това как последната го открехна за смисъла на думата „дебил“.

Ако ви се случи да влезете в селото откъм землището, завийте наляво при кръговото движение, през което всички минават напряко, свийте в първата уличка надясно покрай голямата къща, която вечно е в ремонт, и ще се озовете на улица „Цар Нептун“.

Продължете по нея около половин миля. Ще минете покрай обраслото с бурени игрище, след това край младежкия клуб, където в понеделник музиката дъни с пълна сила, после покрай „Веселите градинари“ — където пък музиката изобщо не е разрешена; ще отминете улицата, на която живее Саймън, а сетне и голямата работилница на Вини Зидаря, покрита с боядисана в зелено нагъната ламарина.

Уличката-чието-име-никой-не-смее-да-произнесе се е свряла вляво, на самия връх на хълма.

По нея трябва да карате внимателно, защото е осеяна с дупки, за които никои не ще да поеме отговорност. Ако обаче успеете да се доберете невредими до другия й край, ще забележите, че там са се сгушили няколко къщи.

Там е онази ужасна нова къща Със сателитната чиния и трите зли песа. До нея гордо се извисява с покрива си от червени керемиди къщата, в която живее откаченият стар майор. А малко по-нататък следва къщичка във викториански стил с врата от ковано желязо.

Ето това е къщата на Реймънд.

Е, разбира се, ако влезете в селото от другия край, всичко става много по-сложно. Затова най-добре ще е да спрете и да се осведомите в пощата. Но ако наистина ви се налага да питате там, тогава се обърнете или към дамата с боядисаната руса коса, или към нейната помощничка с красивите сини очи. Не питайте плешивия пощенски началник, който си пада малко негодяй, нито пък старицата, която седи и си плете. И двамата мразят Реймънд, затова могат да ви пратят в погрешна посока.

А, и още нещо. Ако пристигнете в някоя топла пролетна вечер след шест часа, Реймънд няма да си е вкъщи. Той ще работи на своя парцел на землището, а един Господ знае как бихте могли да стигнете дотам.

 

Естествено, Реймънд познаваше много добре пътя до парцела си. Той знаеше дори откъде може да се мине напряко. Така де, все пак познаваше околността като петте си пръста. Цял живот беше живял в това село и знаеше всичко, което би трябвало да знае.

Известно му беше къде може да отидете в понеделник, ако ви се слуша силна музика, и къде да си пиете питието през останалите дни от седмицата, ако нямате желание за музика. Знаеше също, че е по-добре да не се опитвате да си приберете топката за тенис от градината на ужасната нова къща със сателитната чиния, както и това, че не носи отговорност за дупките по безименната уличка.

Реймънд беше на двадесет и три години. Със сини очи и кестенява коса. Беше малко по-нисък от метър и деветдесет. А краката му бяха малко по-големи от необходимото, за да се напъхат в обувки 43 номер. Работеше за Вини Зидаря в голямата къща, която вечно бе в ремонт. Когато не беше на работа, не слушаше силна музика, не си пиеше на спокойствие питието, не му се налагаше да отхвърля от себе си отговорността за дупките в уличката и беше след шест часа в някоя топла пролетна вечер, както сега, човек можеше да го намери (макар това да не е много сигурно) да копае на парцела си.

Там Реймънд главно копаеше. Другите дейности по този парцел, като засаждане, отглеждане и прибиране на реколтата, бяха тера инкогнита за него. Беше поръчал по пощата ръководство по градинарство, но то така и не пристигна в обещания срок от двадесет и три дни. Реймънд се обади по телефона на издателите, които го увериха, че ръководството е било изпратено. След това протестира пред плешивия пощенски началник, който се закле с две ръце, че пратката е била доставена на адресата. Стигна се до повишаване на тон и бяха разменени някои обиди. След което достъпът на Реймънд до селската поща беше забранен.

Всъщност пратката наистина беше доставена, но погрешно беше изпратена в ужасната нова къща със сателитната чиния. А човекът, който живееше в нея, не обичаше Реймънд, защото веднъж една негова топка за тенис беше пробила покрива на парника и при опита да си я прибере Реймънд беше изпотъпкал много ценни цветя, спасявайки се с бягство от трите зли песа.

И така, човекът от ужасната нова къща реши да задържи ръководството и да отгледа малко зеленчуци върху лобните места на цветята си.

Тъй че засега Реймънд просто си копаеше. Често работеше само по фланелка и нерядко си подсвиркваше силно. Тези му навици бяха дошли до гуша на неговите съседи по парцел. Затова в топлата пролетна вечер той беше съвсем сам на землището.

На съседите му по парцел доста бързо им втръснаха подсвиркването му и гледката на голите му мишци, затова се отправиха към „Веселите градинари“, където подсвиркването беше забранено и не се разрешаваше да се стои по потник. Реймънд копаеше дупка, в която се канеше да засади ябълка. Може би от сорта „Грени Смит“ или пък „Златна превъзходна“. Имаше предостатъчно време, за да вземе решение, тъй като най-добрият период за засаждане на ябълки беше през ноември.

Белът му удари в един светлокафяв камък и Реймънд се наведе да го вдигне. Докато разглеждаше камъка с известен интерес, мина най-добрият му приятел Саймън.

Той беше малко по-възрастен от Реймънд, но не и по-мъдър. Ползваше се с благоразположението на местното женско население и откакто напусна училище, работеше за градинаря господин Хилсейвайс, който според мнозина се беше съюзил с дявола. Саймън беше тъмнокос, тъмноок и с много скъпи изкуствени зъби, за които дълго беше спестявал.

— Д’расти, Рей — Саймън оголи зъби в усмивка. — Дупка копаеш, а?

Реймънд вдигна глава.

— Здравей, Саймън — отвърна той. — Нова шапка, а?

Саймън, който дори и през зимата не носеше шапка, поклати голата си глава.

— Обмислям дали да не си пусна брада. Но това засега е само идея. Какво държиш в ръката си?

Реймънд наплюнчи пръст и го прокара по находката си.

— Това е или камък, който копнее да стане картоф, или картоф, който твърде сполучливо се е превърнал в камък.

— Може да е вкаменелост на картоф.

— Или пък просто да е форма на мимикрия.

— Вероятно е така. — Саймън си каза, че когато се прибере вкъщи, трябва да погледне думата „мимикрия“ в речника. — Прочете ли онзи ден какво пишеше във вестника за онова нещо? — попита той.

— Не — отговори Реймънд. — Сигурно ме бъркаш с някой друг.

— Излиза, че руснаците изкопали дупката… — каза Саймън.

— Не — поклати глава Реймънд. — Аз я изкопах.

— Не — на свой ред поклати глава Саймън. — Не говоря за тази дупка тук. Говоря за принципно различна дупка. Тя е в Сибир. Руските учени сондирали, за да проучат движението на тектоничните пластове. — Млъкна за миг, надявайки се Реймънд да попита какво точно означава „тектонични пластове“. Но той не го направи и Саймън продължи. — Сондата им стигнала на 23 мили дълбочина. През твърда скална маса. После внезапно пробила свода на огромна кухина. Извадили я и спуснали с дълго въже в дупката специален микрофон. Никога няма да се сетиш какво са чули.

Реймънд се подпря на дръжката на лопатата, която след пристигането на Саймън бе осъдена да бездейства.

— Да не са чули писъците на хиляди души, обречени на вечна агония? — попита Реймънд.

— Точно това пишеше във вестника.

— А-ха. — Реймънд прибра камъка-картоф в джоба си, излезе от дупката и взе да я запълва. — Искаш ли чаша кафе?

— Да, с удоволствие.

— Аз също. Но имам само чай.

Когато влязоха в колибата на парцела, Реймънд извади запушалката на термоса и наля чай в две чаши, от които се заиздига пара. В едната сложи захар, а в другата не.

— Ще ми се да беше кафе — каза той със скръбен глас. — Никога не съм обичал чай.

— Тогава трябва да кажеш на майка ти да ти прави кафе вместо чай.

— Де да беше толкова лесно — въздъхна Реймънд. — Но затова пък винаги сам си наливам в термоса онова, което ми е приготвила.

Саймън отпи глътка от предложения му чай.

— Термосът винаги ме е озадачавал — каза той между посръбванията.

— В какъв смисъл?

— Ами, когато сложиш в него нещо горещо, то си остава горещо, а когато го напълниш с нещо студено, си стои студено.

Реймънд замислено поклати глава.

— Е, как знае кога какво да прави?

Реймънд пусна усмивката, която беше видял на корицата на едно здравно списание, и вложи най-доброто от себе си в исканото обяснение.

— Всъщност той не притежава познание. Разбираш ли, термосът се състои от две стъклени бутилки, поставени една в друга. Между тях има около сантиметър вакуум. А топлината не може да минава през вакуум.

— А стига бе — каза Саймън. — Значи топлината не може да минава през вакуум?

— Точно така.

Саймън се почеса по главата.

— Тогава я ми кажи, след като топлината не може да премине през сантиметър вакуум, как топлината от Слънцето стига до Земята през вакуум от деветдесет и шест милиона мили?

Реймънд се вторачи в димящото стъклено гърло на термоса.

— Може би термосът все пак притежава някакво познание — прошепна той със страхопочитание.

— Тъй ще да е — каза Саймън. — Впрочем, каква е тази ужасна миризма?

Реймънд сбърчи нос.

— Сигурно си настъпил кучешко лайно.

— Не, не мирише така. Реймънд отново подуши.

— Мирише на риба. Да не си настъпил риба?

— Не говори като дебил — каза Саймън, който беше видял тази думи в речника, докато прелистваше, за да провери какво означава „тектоничен“, и само чакаше повод да я употреби.

Реймънд тъкмо се канеше да попита какво означава думата „дебил“, когато съвсем наблизо се чу ужасна експлозия, той изпусна термоса и се хвърли по очи на пода с надеждата да намери някакво прикритие.

— Това пък какво беше? — попита Саймън, който залегна до него. — Да не би да сме във война?

— Не, все още сме приятели. — Реймънд се претърколи по гръб и си удари главата в половин торба втвърдил се цимент. — Излез да видиш какво се е случило.

Саймън опипа зъбите си.

— Ти би ли го направил, ако беше на мое място?

Чу се втора експлозия, която прозвуча някак по-силно и по-наблизо от първата.

— Да бягаме! — викна Реймънд и скочи на крака.

Последва твърде недостойно боричкане, докато двамата младежи се опитваха да се измъкнат през тясната врата. Най-после успяха да излязат запъхтени навън в топлата пролетна вечер. Веднага им стана ясно едно нещо. И това нещо беше, че на землището не се беше променило нищо.

— Не виждам ями от избухнали снаряди — каза Саймън, докато приглаждаше косата си и изтупваше праха от дочените си панталони. — Всъщност, няма пукната дупка.

— На моята улица има колкото щеш — каза Реймънд. — Но те не са моя отговорност. Чудя се от какво бяха тези силни гърмежи.

— Чувал ли си за Барисалните оръдия?

Реймънд поклати глава и по раменете му се посипа циментов прах.

— Предполагам, че сега ще чуя за тях, нали?

— Те може би съответстват на ситуацията.

— Съответстват?

— Да, съответстват. — Саймън мушна палци в колана на дънките си й се заразхожда напред-назад. — Прочетох за тях в една книга за необяснените явления, която получих по пощата.

— И аз правих такава поръчка по пощата — каза с надежда в гласа Реймънд. — Моята обаче не пристигна.

— Срамота. Та в тази книга имаше статия за Барисалните оръдия. Това са звукове, наподобяващи оръдейни изстрели, които се чуват често в околностите на едно малко селце, което по една случайност се казва Барисал. Намира се някъде в делтата на река Ганг. Това обаче не са оръдейни изстрели и никой не знае какво ги причинява. Предполага се, че са в резултат на някакво атмосферно явление, и там пише… Ох, носът ми!

— Това сигурно е някаква печатна грешка в твоята книга.

— Не, казах „ох, носът ми“. — Саймън се олюля и се хвана за носа.

— Нищо не разбирам.

— Току-що си изджасах проклетия нос в нещо — проплака Саймън някак носово.

— В какво?

— Не знам. В нещо. Нещо, което е някъде тук. — Саймън посочи малко неуверено в посоката, където според него бе преживял трагичния сблъсък.

Реймънд пристъпи напред, за да погледне.

Не се виждаше нищо.

Но почувства нещо.

— Да му се не види! — извика той. — И аз си ударих носа. И пръста на крака. — Той протегна пипнешком ръка и усети пред себе си студена и съвсем невидима стена. — Това е стъкло.

— Стъкло? — Саймън проточи врат, като продължаваше да си търка носа. — Профилът ми наред ли е? — попита той. — Я ми покажи това стъкло.

— Ето го. — Реймънд почука с пръст. Саймън протегна ръка и също почука.

— Това стъкло е много прозрачно. Изобщо не може да се види. И е много студено, а също и… — Той допря пръст до носа си. — Смърди на риба.

Реймънд помириса пръста си.

— Може да е рециклирано. Кой ли го е поставил тук и защо? — Той започна да почуква тук-там. — Колко ли е голямо?

— Хайде да разберем. Ти върви в тази посока, а аз в другата.

Те тръгнаха, като се протягаха и почукваха, приклякваха и пак почукваха. Заопипваха с разтворени длани — движенията им бяха подобни на тези, с каквито актьорите от пантомимата никога не се уморяват да досаждат на публиката. Не след дълго отново се събраха.

— Ах — каза притежателят на парцела.

— Ах, я — каза приятелят му. — Изглежда сме затворени в нещо кръгло. Това не е на добро, нали?

Реймънд се почеса по главата. Саймън направи същото.

— Престани да ме чешеш по главата, ако обичаш — каза Реймънд. — И ми помогни да си пробием път през тази стена.

— Добра идея. — Саймън взе лопатата на Реймънд, той потърси кирката, която веднъж успя да му пробута човекът с обицата — собственик на железарския магазин на горната улица.

Удряха и блъскаха. Бъхтеха и цапардосваха. Перваха и хлопваха, прасваха и тупаха, думкаха и чукаха, фрасваха и нанасяха удари. Разнесоха се ужасни псувни, а кокалчетата на пръстите им се ожулиха на много места. Но всичко беше напразно. Невидимата стена не поддаваше. Нито една пукнатина, нито една дупчица, нито една драскотина. Стената се държеше.

Накрая металната част от кирката на Реймънд изхвръкна от дръжката и за малко не му извади окото. Той захвърли дървената дръжка и се отпусна на колене на земята. Саймън се строполи до него.

— Бива ли те да викаш помощ? — попита Реймънд, когато успя да си поеме дъх.

— Помощ! — изкрещя Саймън.

— Доста добре — похвали го Реймънд. — По-мо-о-о-щ!

 

Слънцето току-що беше започнало да се скрива зад хубавите стари дъбове, които ограждаха землището, а гърлата им бяха взели да прегракват от виковете за помощ, когато на Саймън му дойде идея.

— Можем да запалим огън — каза той с тембъра на Луис Армстронг. — Да струпаме съчки до тази невидима стена и да ги подпалим. Ще я разтопим и ще се освободим.

— Мислиш ли, че ще успеем?

— Чувал ли си за петата теорема на Евклид?

— Не — отвърна Реймънд. — Нито пък имам желание да чувам за нея сега.

— Можем да изгорим дръжката на кирката. С какво друго разполагаш?

Реймънд погледна с тревога към хубавата си дървена колиба.

 

Успяха да разпалят хубав, голям огън. Стояха край него и му се любуваха. Грееха си ръцете и ръчкаха жаравата с пръчки. Хвърляха в огъня каквото им попадне и се държаха така по детски и безотговорно, като всички мъже, когато запалят огън.

— Дали е започнала да се топи? — попита след известно време Реймънд.

— Би трябвало. — Саймън се опита да разпръсне дима пред лицето си с ръка, но го сполетя ужасен пристъп на кашлица. — Тук има ужасно много дим — отбеляза той.

— Ужасно много, наистина. — Реймънд също се разкашля. — Я погледни нагоре.

— Къде нагоре?

— Ами нагоре. — Реймънд вдигна ръка.

Димът се сгъстяваше на не много голямо разстояние над главите им.

— Мисля, че започвам да се задушавам — каза Саймън.

— Изгаси огъня! — изграчи Реймънд.

 

Пушекът не можеше да премине през огромния, прозрачен и очевидно непропусклив свод, който обгръщаше по-голямата част от парцела на Реймънд. Реймънд пък седеше върху половин торба втвърден цимент върху малката бетонна плоча, на която до неотдавна се бе издигала хубавата му дървена колиба. Саймън седеше до него. И на двамата въздухът нещо не им достигаше.

— Не искам да звуча като паникьор — каза Реймънд, — но ако скоро не дойде помощ, мисля, че ще загинем.

Саймън погледна гневно към бетонната плоча.

— Ти си виновен. Не трябваше да идвам тук тази вечер.

— Аз ли съм виновен? Хайде бе. Копаех си спокойно дупката и си гледах работата, докато ти не се появи. Ти ни докара тази беля до главите. Обзалагам се, че си се сдушил с господин Хилсейвайс, който според мнозина е в съюз с дявола.

— Не съм. — Саймън се попипа по носа, който беше протекъл. — Не искам да умирам — проплака той. — Аз съм млад и красив, а и платих цяло състояние за тези зъби.

— Да те вземат мътните и теб, и зъбите ти — каза Реймънд.

— Хигиената на устната кухина е много важно нещо. Ти ще останеш без зъби още на тридесет години.

— Ако не се измъкна оттук, няма да доживея и до двадесет и четири. А ти можеш ли да ни измъкнеш, като сдъвчиш стъклото с хубавите си зъби?

Саймън се надигна и замаяно замахна към Реймънд.

— Дебил проклет — каза той и изгуби съзнание.

Реймънд седеше, сврял глава между коленете си. Цялата Тази работа беше твърде разстройваща. Вечерта беше тръгнала толкова добре за него, но сега май се превръщаше в кошмар. Изглежда, наистина щеше да умре.

Никога не се беше замислял много-много за смъртта. Сега му дойде наум, че това е било пропуск от негова страна. Беше ли успял да се подсигури за небето? — запита се той. Щеше ли Господ да му се усмихне благосклонно? Бил ли е „добър“ човек? Беше сигурен, че не е бил лош човек, но дали това беше достатъчно? Щеше ли да се присъедини към небесния хор или щяха да го пратят да пищи заедно с останалите грешници в Сибир? Ако го пратеха там, трябваше да не пропусне да се огледа за микрофона, провесен с въжето.

Взе да му се вие свят и мислите му станаха съвсем объркани. Изправи се несигурно на крака и олюлявайки се, направи крачка напред, като се държеше за гърлото и едвам дишаше. Спъна се в лопатата и се просна по очи.

Точно в този последен, отчаян миг му дойде една идея.

 

Слънцето бе почти залязло зад хубавите стари дъбовете, които ограждаха землището, а луната беше поела пътя си към своето обичайно място. Птиците, които обитаваха землището, си пожелаха „лека нощ“, след като покръжаха над изпълнения със сив дим огромен свод, които миришеше на риба. Със спускането на мрака и тишината звездите заблестяха. Нещо на земята се размърда. Къртица може би?

На по-малко от крачка от края на огромния свод, пълен със сив дим, се надигна буца пръст и се отърколи встрани. Лъскавото острие на лопатата на Реймънд се показа на повърхността.

Чу се стъргане и блъскане. После от дупката се измъкна една ръка, последвана от рамо и глава. Реймънд пое свежия въздух и се измъкна на безопасно място. Тялото му излезе от дупката със звук, подобен на този, който се чува при изхвърчането на тапа от бутилка шампанско. Нощният въздух се втурна в тунела и изпълни ужасния свод. Реймънд не губи много време.

След няколко минути той и Саймън лежаха един до друг с очи, вперени в откритото небе. Е, Реймънд бе вперил очи в откритото небе. Саймън още беше в безсъзнание.

— Пфу — каза Реймънд. — Пфу. — Той разтърси грубо Саймън за рамото. — Пфу, бе?

Саймън се размърда в унес.

— Пуснете ме, господин Хилсейвайс — изломоти той. — Не е това, което си мислите. Дори не познавам дъщеря ви.

— Дърт мошеник — каза Реймънд и му зашлеви няколко шамара, за да го свести.

— А-а-ах… Ооу… Ох. — Саймън се събуди. — Мисля, че ще повърна — извика той.

— Спасен си — уведоми го Реймънд. — Какво ще кажеш, а?

Саймън започна да драйфа, където завърне.

— Ама че благодарност — каза Реймънд.

И в този миг…

— Поздравления, землянино — чу се някакъв глас, който идваше отгоре. — Ти издържа изпитанието.

 

Реймънд погледна отново към небето и за свой ужас видя, че голяма част от него беше заета от нещо твърде обезпокоително. Нещо, подобно на огромна морска звезда. Тялото му беше издуто и набъбнало. По петте му чудовищни разклонения проблясваха малки разноцветни топчета. Пулсираща светлина струеше от неприятната средна част, съставена от увиснала плът и принадлежности за дъвчене. Ужасна смрад на риба, която би подложила на изпитание издръжливостта и на опитен рибар, изпълваше землището със зловонието си.

Това накара Саймън да се раздрайфа отново.

Реймънд запуши носа си с ръце и започна да прави дихателни упражнения за плитко дишане.

— Аз съм Абдула — обяви звездоподобното нещо. — Представлявам Божествения съвет на Космическия супернарод. Имам удоволствието да ти съобщя, че ти издържа успешно приемния тест за предприемчивост, специално подготвен от Негово величество султана на Уран.

— Целият се оплесках — каза Саймън, като придърпа ризата си. — Тази смрад. Този глас. Какво е всичко това?

— Астронавти — каза през шепа Реймънд. — От Уран.

— От Уран? Майната й на тая работа! — Саймън скочи на крака изненадващо чевръсто, като се има предвид окаяното му състояние, плю си на петите и духна от землището.

Реймънд наблюдаваше с тъга как приятелят му изчезва в мрака.

— Ама че благодарност — рече той за втори път тази вечер.

Летящата морска звезда Абдула разклати чудовищните си пипала.

— Хубави зъби има твоят приятел — каза той. — Ама няма много смелост.

— Какво?

— Не прилича на теб. — Отвратителната средна част на туловището запулсира. — Ти си героичен тип.

— Благодаря. — Реймънд се изправи с мъка на крака, като си наложи да се въздържа от ужасени крясъци.

— И така — каза Абдула, — след като вече си изкарал теста, можеш да заемеш мястото си в Голямата интерпарламентарна конвенция. Тя се провежда на Венера.

— На Венера?

— Да, на Венера. Е, какво ще кажеш?

Реймънд не беше съвсем сигурен какво трябва да каже. Всичко беше толкова… ами толкова неочаквано.

— Мога ли да размисля няколко минути? — попита той.

— Не — отвърна Абдула. — Не можеш.

— О! Ами тогава предполагам, че ще кажа „да“. Добре, съгласен съм.

— Браво на теб.

Непривлекателната средна част от тялото на Абдула заплашително се изду и от нея се показа едно твърде вулгарно пипало с розово смукало накрая. То се впи в главата на Реймънд и вкара в нея някакви химикали.

Реймънд усети туптене в ушите и метален вкус в устата. Кръстоса поглед, а сфинктерът му се сви. Изпадна в пълна забрава.

Когато се събуди, установи, че вече не е на землището. След като главата му започна да се прояснява и сетивата му възвърнаха чувствителността си, осъзна, че вече не е на родната си планета. Всичко тук изглеждаше наопаки, а небето беше мътнозелено. Беше и студено. Реймънд разтърка ръце. После се загледа в тях. Нямаше никакви дрехи. Беше абсолютно гол.

Опита се да стане, но си удари главата и отново седна. Пак беше попаднал в капан, но този път беше затворен в някаква куха сфера. В нея имаше малка седалка. А какво беше това?

Реймънд обърна табелката, която висеше на една връвчица на врата му. Прочете на глас думите, напечатани на нея:

— Значи така — каза си Реймънд. — Значи това е значението на думата „дебил“.