Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (7)

7

Саймън се втренчи в мъжа в сиво, застанал на прага му.

Онзи също се бе втренчил в него през сивите стъкла на очилата.

За миг се възцари тишина. От вида, познат като „пауза, наситена с напрежение“.

Саймън прехапа устна. Това не би трябвало да се случва! Или поне още не.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той, като се стараеше, доколкото бе възможно, гласът му да не трепери.

Мъжът в сиво пусна една крива усмивка.

— Това тепърва ще се разбере.

— Вие от сектата „Свидетели на Йехова“ ли бяхте? Мисля, че веднъж си купих брошура от вас.

— Не, не съм от „Свидетелите на Йехова“. — Усмивката на мъжа в сиво стана зловеща. — По-скоро съм от „Отмъстителите на Йехова“.

— Мисля, че вече си дадох лептата. Довиждане. — Саймън понечи да затвори вратата, но сивият мъж я подпря с крак.

— Мисля, че кракът ви е опрял във вратата ми.

— Да, така е. — Мъжът в сиво нанесе на вратата мощен ритник, който за малко не я изкърти от пантите. Саймън се претърколи назад и се спря в подножието на стълбите (обикновено дотам стигат северняците, когато нещо ги изненада).

Мъжът в сиво бързо влезе в хола и затръшна вратата след себе си. Саймън с мъка се изправи.

— Слушай сега — започна той.

— Не, приятелче, ти слушай. Следвах те през целия път от кръчмата „Бремфийлд Армс“. Май много бързаше на излизане, а? Чу нещо, което не би трябвало да чуваш, нали? Узна нещо, което не би трябвало да знаеш, нали?

— Не знам за какво говориш. Мисля, че имам час при зъболекаря.

— Мисля това, мисля онова. Не можеш ли да кажеш едно изречение без „мисля“? — Мъжът в сиво пристъпи още една крачка напред. Саймън остана на мястото си.

— Мисля, че тук някъде имам едно писмо.

— Писмо? Какви ги дрънкаш?

— Мисля, че е в портфейла ми. — Саймън извади портфейла от задния си джоб. — Това е медицинско удостоверение.

— Така ли? Нима? — Мъжът в сиво впи очи в неговите. Саймън усети дъха му. Беше противен.

— Ето, виж. — Чиракът на градинаря извади един доста омачкан, замърсен плик. Подаде му го. Сивчовецът го грабна от ръката му, подуши го подозрително, отвори го и извади от него един смачкан лист.

— Какво е това? — попита властно той.

— Прочети го и мисля, че ще видиш.

Мъжът в сиво го зачете.

— „С настоящото се удостоверява, че Саймън…“ — Той спря и вдигна поглед. — Това ли е фамилното ти име наистина?

Саймън кимна едва забележимо.

— Опитвам се да не мисля за него.

— Напълно разбираемо. И така: „С настоящото се удостоверява, че Саймън, с фамилно име както е посочено в документа, е бил пациент в хирургическия ми кабинет в продължение на десет години и страда от кратковременна загуба на паметта. Затова е освободен от физическо и през зимата винаги трябва да му се осигурява място до радиатора.“ Какво е това?

— Медицинско удостоверение. Виждаш ли, аз просто забравям разни неща. И то непрекъснато. Например ти току-що каза, че съм бил в „Бремфийлд Армс“. Може и да съм бил, ама не помня.

Мъжът в сиво повдигна веждата си, която беше със същия цвят.

— Вината не е моя. Просто забравям и това си е.

— Значи, искаш да кажеш, че не помниш например къде си бил вчера вечерта?

— Вчера вечерта. — Саймън сви устни. — Дайте ми време и може би ще се сетя.

— Колко дълго трябва да чакам?

— Докторът каза около петнадесет години.

— Така ли, бе? И кога ти го каза?

— Мисля, че беше преди около петнадесет години, когато написа това удостоверение — каза Саймън.

Човекът в сиво го измери с поглед от горе до долу.

— Аз пък мисля, че ри голямо дрънкало — каза той. Саймън кимна като човек, примирил се с неизбежното.

— Предполагам, че съм. Защо сте дошъл? Да не би, за да ми отчетете газомера?

— Да, точно така. Да ти отчета газомера. Вече свърших. — Сивчовецът отиде при входната врата и я отвори с такъв замах, че ключалката изхвръкна от касата. — Довиждане — каза той.

— Ъъ, само още нещо.

Човекът в сиво се обърна.

— Може ли да ми върнете удостоверението, ако обичате?

Мъжът в сиво смачка медицинското на Саймън и му го подхвърли.

— Дрънкало — каза той и излезе на улицата.

Саймън изчака малко, а после се втурна в стаята, която гледаше към улицата, и повдигна крайчеца на пердето.

Лъскавият сив микробус беше паркиран на отсрещния ъгъл. Другите сивчовци се бяха облегнали на него. Неканеният гост на Саймън отиде при тях. Размениха няколко думи. Неканеният гост завъртя показалеца си до слепоочието и после посочи към къщата на Саймън. Избухнаха в смях. После всички сивчовци се качиха в лъскавия сив микробус и потеглиха в посока към землището.

Саймън се върна в антрето. Затвори входната врата и закачи отново веригата. Вдигна от пода медицинското, пооглади новопридобитите му гънки и го пъхна обратно в плика, а плика сложи в портфейла си. Прибра портфейла в задния си джоб и го потупа с усмивка.

Това медицинско му беше вършило добра работа. Избавяло го бе от много неприятности в миналото и го беше вкарвало в не едно женско легло. Беше забележително с каква бързина можеше да се разпространи слухът, че в градчето има красив младеж, с когото една отегчена домакиня може да сподели и най-съкровените си сексуални фантазии и да бъде сигурна, че на другия ден той няма да си спомня нищо.

— Дрънкало, а? — каза Саймън. — Изобщо не мисля така… — Но после на лицето му се изписа безпокойство. — Онази книга… — каза си той. — Ами онази книга?

Изкачи се пак на втория етаж, седна на леглото в спалнята и взе въпросната книга. Почука по носа на Реймънд с кокалчето на пръста си.

— Не започваме много добре, нали? — попита той. Книгата не му отговори.

Саймън отново я запрелиства и намери мястото, което го интересуваше.

„На вратата на Саймън се почука.

За негов късмет беше само пощальонът.“

Саймън скръцна с керамичните си зъби.

— Не е вярно — каза той и продължи да чете:

„Или поне Саймън си мислеше така. Въпреки че не е съвсем ясно защо мислеше точно така…“

Саймън скръцна още по-силно с керамичните си зъби.

„… особено като се има предвид забележителната му, дори неестествена способност за прозрение, която щеше да прояви по-късно.“

— А! — каза Саймън. — А.

Продължи да чете. Там бе написано всичко. За срещата му с човека в сиво на вратата. Нищо не беше пропуснато, но не беше съвсем същото. Версията в книгата беше по-добра. В нея се споменаваше как Саймън засипал с доста цветисти изрази мъжа в сиво, преди да го повлече на четири крака през антрето и да го изхвърли на улицата.

Саймън загриза нокътя на палеца си. Защо беше така?

— О, Господи! — каза той. — Знам защо. Защото сигурно съм го разказал така на този, който ще пише книгата. Така, както аз бих искал нещата да се развият. Мамка ти!

Захвърли книгата на пода. Едва ли би могъл да извлече някаква полза от съдържанието й, след като то беше пълно с преувеличения и полуистини. Каква жестока и горчива ирония! С твоите камъни по твоята глава. Каквото посееш, това ще пожънеш. Има и други подобни поговорки.

— Я чакай! — Саймън взе книгата и прокара полуизгризания си нокът през лъскавата корица. — Вече ми е ясно. Така. Ако в тази минута се закълна тържествено, че ще разкажа истината, цялата истина и нищо друго освен истината на онзи, който в бъдеще ще ме интервюира за моята гледна точка във връзка с тази история, тогава… — Той се замисли какво щеше да стане. — Тогава всичко, което се отнася до мен в тази книга от този момент нататък, ще бъде вярно. Да, номерът ще мине. Би трябвало.

В това имаше логика. Разбира се, дотолкова, доколкото може да има логика в нещо толкова неправдоподобно.

Саймън се почеса по главата. Да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината си беше доста голямо предизвикателство. Но беше длъжен да го направи, защото само тогава можеше да бъде абсолютно сигурен, че ще направи онова, което в книгата се казваше, че ще направи.

Хубавото в цялата работа беше, че ако много внимаваше и прочиташе по малко от книгата от време на време, тогава събитията, описани в нея, щяха да съответстват на действителността и той винаги щеше да може да постъпва по най-правилния начин. Защото щеше да знае предварително как ще е най-правилно да постъпи, след като току-що го е прочел. Направо вълшебно!

А и възможностите, които се откриваха, бяха безкрайни.

— Я да видим сега — каза Саймън. — Да речем например, че пожелая утре да заложа на конните състезания. В момента не зная кои коне ще спечелят. Но след шест месеца — или след колкото там ме интервюира авторът на тази книга — вече ще знам. Тогава, ако кажа на автора, че съм заложил на определени коне, ще мога да го накарам да ги спомене в книгата си. От това следва, че ако погледна сега в книгата, ще знам кои ще бъдат печелившите коне утре, а това ще означава, че съм казал на автора цялата истина, защото ще съм спечелил от конете, на които съм заложил.

Ръцете на Саймън взеха да се потриват една в друга, докато в главата му се нароиха мисли за това как прави удари за милиони лири на борсата и на световните валутни пазари. Нямаше съмнение, че този път беше напипал златната жила. Книгата беше неговият паспорт за рая.

— Може би ще трябва да прочета набързо няколко глави, за да видя дали плавам на луксозната си яхта, заобиколен от полуголи красавици.

Изкушението беше непреодолимо. От един бърз поглед няма да заболи, нали?

— Разбира се, че може да заболи — каза Саймън и заклати енергично глава. — Така започва лудостта. Трябва да проявявам изключителна дисциплина в тази работа. Ще прочитам само по една страница. Така. Откъде да започна сега? Хъм, ами от нещо по-малко. Утре първата ми работа ще е да отида в банката и да изтегля петдесет лири. Да проверя ли сега това? — За миг той хвърли плах поглед на книгата, но в следващия запрелиства с бясна скорост страниците.

„Тази сутрин Саймън беше пръв на опашката пред банката. Когато отвориха в девет и половина, той влезе и изтегли всичките си спестявания. Те възлизаха точно на сто лири.“

— Сто лири? — Саймън поглади брадичката си. — Хубава кръгла сумичка. Да, тогава значи сто лири. Но какво ще направя след това?

„После се отправи към будката за залагания и направи своя, днес вече легендарен, залог на четири коня.“

— Да! — Саймън подскочи и размаха юмруци към тавана. Целуна корицата на книгата и продължи да нарежда: — Да, да, да. — Хвърли се на леглото и зарита във въздуха. — Да! — продължи той. — Да, да!

Нямаше съмнение, че този път беше направил големия удар.

— Благодаря ти, Реймънд. — Саймън притисна книгата до гърдите си. — Ти направи това, нали? Успял си някак да ми изпратиш тази книга от бъдещето. Бъдещето, в което ти ставаш… как беше? — Той погледна заглавието. — „Спасителят на човечеството“. Великолепно. Изглежда, че всеки от нас ще направи удара си. Какво би могло да ни спре, а? Мъжете в сиво вече не се занимават с мен. Могат да вървят да разчистят землището. Аз пък ще поразтребя малко тук, имам предвид във финансов смисъл. А ти ще спасиш човечеството от каквото там трябва да се спасява. Великолепно. Направо страхотно. Да!

И тук, за щастие, трябва временно да оставим Саймън. Оставяме го да лежи в леглото, прегърнал книгата на Реймънд, да рита с крака във въздуха и да повтаря думата: Да!

Неприятна гледка. Рядко се случва да е приятно, като гледаш как някакъв безсърдечен, дебелокож, егоцентричен кучи син се интересува само от собственото си благополучие, без изобщо да го е грижа за нас останалите. А онова, което влошава нещата в този конкретен случай, е фактът, че въпросният копелдак е видял с очите си как неговият най-добър приятел е бил отведен в Космоса от една летяща морска звезда; разбрал е, че такива работи стават редовно и че екипи от мъже в сиво са наети да прикриват следите; открил е, че това е част от някаква демонична конспирация, съществуваща, за да прикрие междупланетна търговия с човешки същества, доставяни във вид на туршия, консервирани или пък затворени в сфери.

И като знае всички тези ужасни неща, какво прави този кучи син? Дали използва книгата от бъдещето като потенциално оръжие, за да помогне на човечеството да се спаси от извънземните, които тайно ловят земните жители?

На куково лято! Той се възползва от нея, за да забогатее!

Кучи син!

* * *

Но я чакайте малко. Все пак не сме ли прекалено строги със Саймън? В края на краищата, какво може да направи той? Държи в ръцете си книга, която предсказва бъдещето му. Едно бъдеще, което е вече предначертано и от което е невъзможно да избяга. Точно както Юда е бил призван по рождение да извърши пъкленото си дело, така и Саймън е жертва на предопределението. Той е безпомощен и всъщност не притежава свободна воля.

Може би.

Може би.

Ами какво да кажем за начина, по който избудалка мъжа в сиво с фалшивата медицинска бележка? Никой не би могъл да се измъкне по такъв начин, нали?

Обаче той успя.

Кучи син!