— Много предприемчиви млади хора. Имат интересни татуировки. Обаче си падат малко бунтари. Счетох за благоразумно засега да бъдат заключени и да се сложат резетата върху капаците на всички люкове.

— Да, мисля, че добре си постъпил.

— Но изглежда, че те възнамеряват да ги разбият. Редуват се да блъскат капаците с глави. Чудя се дали не би отишъл долу да поговориш с тях. Обясни им как стоят нещата.

— Ти опита ли?

— Не. — Професорът поглади изразителната си брадичка. — Помахах им през едно от прозорчетата. Но ми се стори, че не държат много да се запознаем.

— Какво казаха?

— Започнаха да викат старо желязо, старо желязо, старо желязо, стаааааароо желязо, стааааааро желязо. Какво точно означава това?

— Лондонски диалект. Част от римуван възглас. Означава старо копито, тоест…

— Аха! — Професор Мерлин повдигна изящния си пръст. — Римуван възглас. Желязно копито се римува със старо корито. Някои имат навика да ме наричат така, но трябва да отбележа, че нямат никакво основание.

— Да, вероятно имат нещо такова предвид.

— О, жив да си, че ми обясни. Помислих си, че ме наричат „задник“, „мръсно копеле“ или нещо такова.

Реймънд отново се задави.

— И така, ти ще отидеш и ще поговориш с тях, нали?

— Ще отида. Но трябва да облека нещо. Да имаш някакви дрехи в синьо и бяло?

— Имам само един доста контешки сюртук с ревери от златно ламе, с цепнати ръкави и бяло дантелено жабо.

— Божичко — отново се завайка Реймънд. — Божичко, Божичко, Господи Божичко.

— Ох! — стенеше сладострастно Лайза. — Ох, ох, ох!

— Бум! — пригласяше й Саймън. — Бум-шака-бум.

— А! — стресна се полицаят Дерек. — Какво ли става там?

Погледна през малкото гадно прозорче и…

— Божичко — възкликна изумено. — Сега пък това копеле изнасилва монахиня.

Полицаят Дерек мушна с трепереща ръка ключа в ключалката и отвори вратата.

— Веднага престани. О, ти си престанал. Къде си?

— Тук съм.

Полицаят се обърна. Саймън блъсна силно вратата и тя тресна Дерек по челото.

— Ох — изохка той и се строполи на пода.

— Добър удар — каза Лайза и започна да си оправя одеждите. — А сега да тръгваме.

— А не — Саймън я хвана здраво за ръката. — Ти оставаш.

— Какво правиш? — Лайза започна да се дърпа. Саймън изви ръцете й на гърба и ги завърза с молитвената й броеница. (Те са много здрави.)

— Не прави това. Знаеш, че обичам да го правя само с връзки от мека кожа или хамут от пони.

— Съжалявам. — Саймън избегна ритника й и напъха в устата й онова нещо, което монахините носят около вратовете си. — Сега трябва да тръгвам. Но ти няма да дойдеш с мен.

— Гммммф ммммммф ммм — каза нещо Лайза.

— Лесно ти е на теб да говориш така. — Саймън се спря за миг да се полюбува на добре свършената работа. Завързана монахиня. Не е лошо. Има тръпка. Може би ще опита някога този номер с момичето, което работи в магазина за костюми под наем в Брайтън. Може би, някога в бъдещето.

— Ако изобщо имам такова. — Саймън излезе от килията, заключи вратата след себе си и се запромъква по коридора, а после нагоре по стълбите.

Горе при рецепцията имаше само един дежурен полицай. Беше си вдигнал краката върху бюрото и четеше съответстващия на деня брой на „Бремфийлдски пратеник“.

Саймън не беше виждал този полицай преди.

Ето как се развиха нещата:

— Добро утро, полицай — каза Саймън, като минаваше покрай него. — Почиваш, а?

Полицаят хвърли вестника и скочи на крака.

— Кой сте вие?

— Познаваш ли инспектор С’Мърт?

— Не. Прехвърлиха ме съвсем наскоро. Тук съм от тази сутрин. Не го познавам.

— Е, той стои пред теб. А сега си закопчай копчето и застани мирно.

— Аз… такова… — Полицаят си закопча копчето на куртката. — Не сте ли малко млад, за да сте инспектор?

— Сър — поправи го Саймън. — Не сте ли малко млад, за да сте инспектор, сър.

— Сър — каза полицаят.

— Не — каза Саймън. — Ключовете от сейфа у теб ли са?

— Да, сър.

— Тогава отвори го, момче.

— Мога ли да видя полицейската ви карта, сър?

— Много си старателен, момче. От теб ще стане добър полицай.

— И така, мога ли да я видя, сър?

— Тя е в сейфа, момче. Разпитвах много опасен престъпник. Всичките ми лични вещи са в сейфа. Пропуск. Полицейска карта. Пари.

— Да, сър. Добре, сър.

— Размърдай се тогава. Прекарах тежка нощ.

— Да, сър. — Новият полицаи извади ключовете от джоба си, отиде при сейфа и мушна един от тях в ключалката.

Саймън наблюдаваше как часовникът на стената отброява секундите.

— Действай по-бързо, момче.

— Да, сър. Ето. — Полицаят отвори вратата на касата.

Тя беше празна.

— По дяволите — каза Саймън. — Подяволитеподяволитеподяволите!

— Извинете, сър, но нищо не разбирам. — Той мина бързо покрай Саймън и грабна вестника. Там, на първа страница, отпечатано с големи букви, се мъдреше едно крещящо заглавие: ПОЛИЦИЯТА АРЕСТУВА КАСАПИНА ОТ БРЕМФИЙЛД.

А под крещящото заглавие имаше снимка на Саймън. Може би беше излязъл малко поразрошен, но си личеше, че е той. Бяха я изрязали от една обща фотография, окачена във „Веселите градинари“, на която беше отборът, спечелил купата по хвърляне на стрелички. Главният редактор на „Бремфийлдски пратеник“ беше платил на Анди сто лири за нея.

— Вие — извика младият полицай, — вие сте той.

— По дяволите. — Саймън прескочи бюрото.

Младият полицай извади палката си.

Саймън се спусна към вратата.

Полицаят хукна след него.

В този момент се чу едно силно БУУМ и двамата паднаха на земята.

Раболепният велможа падна на колене.

— Ваше Величество — взе да раболепничи той.

Негово кралско величество Великият херцог погледна с презрение надолу.

— Ти не си същият раболепен велможа, когото изпратих. Какво стана с него.

— Взривиха го, Ваше Величество.

— Кой, откаченият професор ли?

— Не, сир, един от Вашите хеликоптери.

— Тогава веднага ми донеси главите на екипажа.

— Целият екипаж е взривен, сир. От откачения професор, сир.

— Каква наглост. А къде е полицията?

— Повечето от полицаите са в болница, сир. На кея имаше много дим и изглежда, че в суматохата са се изпозастреляли помежду си.

— Да имаш да ми казваш още нещо?

— Голяма част от града е в пламъци. Пожарът избухна от редицата магазини, пометени от кораба на професора, когато се приземи, за да прибере него и хората му.

— А къде са пожарникарите?

— Имат почивен ден, сир. Нали обявихте национален празник?

Великият херцог закърши дебелите си, отрупани с пръстени пръсти.

— Остана ли нещо от военно-въздушните ни сили? — пожела да узнае той.

— Да, всички служащи, които ще се върнат утре, след като изтече почивният им ден.

— Господи! — Великият херцог стисна раболепния велможа за гушата. — Не мога да повярвам. Професорът унищожи цялата ми полиция, запали града ми…

— Открадна Джорджовците Ви, сир.

— Какво?

— Двеста сфери с Джорджовци, сир. Тези, които с такъв ищях се канехте да изядете.

— КАКВО?

— Откраднали ги от тържището и ги натоварили на кораба му.

— Това преля чашата! — Великият херцог се изправи на дебелите си като диреци крака и Колин отново се търкули на земята. — Той ще ми плати за това. Циркът му ще плати за това. Всички скапани жители на Рай ще платят за това. Грабвай телефона. Обади се на Хъмфри Гогмагог. Кажи му, че искам… не, че нареждам до половин час да напише кралско обръщение към нацията, към цялата планета. Разбра ли?

— Да, сир — отговори мазно мазникът.

— Добре, изчезвай тогава.

— Има само още една дреболия, сир.

— Каква е тя?

— Отвън има един слон.

— Слонът на цирка? Джъмбо, циркаджийският слон ли?

— Да, сир. Изглежда, циркаджиите са избягали, без да вземат животните си. Всички са още в двореца с изключение на слона. Той е отвън.

— Е, това все пак е нещо. Накарай готвача да заколи животните и да ги сготви за вечеря. Мисля, че от пуделите ще стане хубаво предястие.

— Слонът иска да разговаря с Вас точно по този въпрос, сир.

— Да разговаря с тен? Какви ги плещиш.

— Той може да говори, сир. Наистина. Чух го. И иска да освободите всички останали животни.

— Какво прави?

— Иска да пуснете останалите животни. Казва, че името му вече не е Джъмбо, а Мойсей. И иска да Ви „Пусни моя народ.“

„О, пусни, пусни моя народ.“

Реймънд бе посрещнат от този припев, докато слизаше по стълбите към трюма. Малкото прозорче, през което привържениците на „Милуол“ бяха изразили в рима мнението си за професор Мерлин, сега беше счупено. Обаче ръцете, които се бяха проврели през него, не можеха да достигнат резето отвън.

Реймънд пооправи копринената си вратовръзка и приглади кадифените си панталони. Тази работа нямаше да е лесна. От една страна, имаше проблем с имиджа. От друга страна, изобщо нямаше представа какво да каже на тези хора. Може би: „Здравейте момчета, никога няма да повярвате, ама бяхте отвлечени от една летяща морска звезда, която ви откара на Сатурн, за да ви продадат за пържоли, обаче бяхте освободени и сега се намирате на един параход от викторианската епоха, който пътува през космическото пространство, за да се бори срещу хората от една друга Земя, която обхваща тази, в която живеете.“

„Как ли ще го възприемат?“ — запита се Реймънд.

Вероятно нямаше да го възприемат добре.

На една греда близо до вратата на трюма имаше окачен мегафон. Реймънд правилно заключи, че това е средство за комуникация с войнствените затворници в трюма.

Обърна го откъм края, през който се говореше, и духна в него.

В товарния отсек се разнесе пронизително изсвирване.

— Хъкм — каза Реймънд, докато се чудеше как да започне.

Професорът му беше предал информацията, получена от неговата „шпионска мрежа“, според която привържениците на „Милуол“ пътували в три автобуса за футболния мач на техния отбор срещу „Манчестър Юнайтед“, когато претърпели злополучната близка среща от третия вид.

Реймънд веднага бе съзрял очевидната опасност, съдържаща се в тези сведения. Но се надяваше останалите да не са толкова прозорливи…

— Хъкм.

Той пак се изкашля. Трябваше да им каже нещо. Как би постъпил Саймън в подобна ситуация? Може би така.

— Хъкм. Добър ден. Аз съм капитан Реймънд от параходната компания „Морска връзка“. Приветствам ви с добре дошли на борда на ферибота „Саламандър“, който пресича Ламанша. Надяваме се, че пътуването ще ви хареса. За съжаление, поради приближаващата буря трябва да държим здраво заключени вратите на трюма.

— Може би сте малко дезориентирани и се чудите как сте попаднали тук и защо сте без дрехи. — Реймънд замълча, докато търсеше някакво правдоподобно обяснение. — Бяхте упоени — каза той. — Ето защо. Докато сте пътували с автобусите към Манчестър, фенове на другия отбор са ви сипали ЛСД в пиенето. В бирата, ако сте пили бира. Или в цигарите. — Реймънд се замисли върху малко вероятната възможност някой от запалянковците на „Милоул“ да не е пил или да не е пушил по пътя за мача. — А може да са го пуснали през климатичната инсталация на автобусите.

— И така, вие пострадахте при това наистина неприятно пътуване и мениджърът на „Милуол“, господин… — Реймънд си нямаше представа кой е мениджърът на Милуол. — Господин… — той изимитира смущения от статично електричество — ви изпрати на пътуване до Франция на разноски на клуба, за да се възстановите.

— Дрехите ви бяха свалени за обеззаразяване и скоро ще ви бъдат върнати. Лекарят на компанията ви съветва да не продължавате да блъскате вратите с глави, защото може да получите токсичен шок и необратимо мозъчно увреждане. Скоро ще ви бъдат сервирани храна и напитки и се надяваме, че напълно безплатното ви пътуване до Франция ще ви хареса. Благодаря.

Реймънд закачи мегафона и сложи ухо до преградата.

Беше настъпило затишие.

Затишие пред буря.

Или пред друг някакъв катаклизъм.

Експлозията в полицейския участък разтърси по-голямата част от Бремфийлд. По-малката част изобщо не беше разтърсена.

Вдигна се много дим и прах, посипа се мазилка, алармената инсталация против пожар се включи и настъпи пълен хаос и суматоха.

Въоръжени мъже с чорапи на главите се втурнаха в участъка. На крака на единия от тях беше увиснало куче.

Върху главата на изправилия се сред развалините млад полицай се стовари жесток удар от приклад. Въоръжените взеха да отварят с ритници вратите, спуснаха се по коридорите и крещяха името на Саймън.

Но той не им отговаряше. Вече не беше в участъка, защото беше избрал свободата, промъквайки се през един страничен прозорец, който го отведе до паркинга.

Там имаше един автомобил, стар ягуар от онези, по които много си падат криминалните елементи в телевизионните детективски филми като „Суини“ например. А ключовете бяха у Саймън.

Как така?

Ами… ъъ… Той ги грабна от таблото за ключове в участъка, миг преди да скочи от прозореца. Ето така!

Саймън надникна в колата, за да се увери, че този път няма никой на задната седалка. Нямаше никой. Скочи вътре, завъртя ключа за запалването и отпраши.

Но накъде?

Имаше предвид едно място. Една къща, сгушена в края на уличката-чието-име-никой-не-смееше-да-произнесе.

Къщата на Драскача.

Няколко души се стреснаха, когато Саймън профуча по главната улица, но не бяха много. Той намали скоростта и мина покрай някои магазини и фасади, които му навяха неприятни спомени. Ето ги.

Кръчмата „Бремфийлд Армс“, където за пръв път срещна сивчовците. Будката за залагания, където спечели своето богатство. Банката, която беше затворена и в която не можа да вложи парите си. Бордюрът, по който беше бягал с парите. Входът на супермаркета, където го бяха блъснали и където го бяха освободили от тежестта на богатството му.

Саймън потръпна. Какъв кошмар! Но реши, че сега не трябва да мисли за това. Щеше да е много хубаво, ако парите бяха в полицейската каса. Но да иска и това от Господ, вече беше прекалено много.

Тъй като сега беше божи воин, натоварен със свещена мисия, трябваше да се издигне над подобни неща.

Поне засега.

Божият воин прекара колата внимателно по кръговото движение, през което всички минават напряко, сви вдясно при голямата къща, която вечно е в ремонт, после се спусна надолу по улица „Крал Нептун“, мина покрай „Веселите градинари“, а след това се изкачи на хълма и сви вляво.

Ягуарът заподскача през дупките, за които никой не щеше да поеме отговорност, и когато мина покрай къщата на Реймънд, Саймън наведе глава, да не би случайно майката на Реймънд да го види през прозореца, очаквайки завръщането на блудния си син.

В дъното на уличката Саймън паркира колата край изоставената железопътна линия. Прибра ключовете в джоба си и остави вратата откъм страната на шофьора незаключена — в случай че му се наложеше да избяга с възможно най-голяма бързина.

След това взе да се промъква покрай високия плет, който закриваше къщичката на Драскача. Дали отпред нямаше някой полицай на пост? Саймън не мислеше, че има. И наистина нямаше.

Мина през вратата и тръгна по градинската пътека. Преди него вече бяха минали млекарят и вестникарчето. Саймън извади от пощенската кутия броя на „Бремфийлдски пратеник“ и го хвърли през плета. След което почука енергично на вратата.

Последва кратко мълчание, а след това се чуха стъпки.

— Кой е? — извика Драскачът.

— Пощальонът — отговори Саймън. — Трябва да се разпишете за една пратка. Препоръчано писмо. Мисля, че става въпрос за пари.

— О, чудесно. — Чу се звук от дърпане на резе, после вратата се открехна. Не много, веригата все още беше закачена. В пролуката се видя окото на Драскача.

— О, не! — викна той.

— О, да! — Последва кратка борба, но Саймън беше подложил здраво крака си на вратата.

— Имам пистолет — извика Драскачът и хукна да го търси.

Саймън отстъпи три крачки назад и блъсна вратата с рамо. Фактът, че в реалния живот този номер никога не минава, не го смути. Веригата се откъсна и Саймън влетя в хола. Сега добави едно зле ожулено рамо към дългия списък от повърхностни рани по тялото си.

— Назад или ще стрелям. — Драскачът беше по пижама, домашен халат и чехли. И наистина имаше пистолет.

„Как стана така — запита се Саймън, — че всеки в това идиотско селце има патлак с изключение на мен?“

— Просто нямам време за такива неща — Саймън изрита оръжието от ръцете на Драскача, наведе се, взе го от пода и го насочи срещу скимтящия писател. — Горе ръцете!

— Не — каза Драскачът. — Няма да ги вдигна.

— Защо?

— Защото не е зареден.

— А, такава ли била работата? — Саймън хвана патлака като палка. — Горе ръцете или ще почна да те млатя, докато те разкашкам. — Драскачът вдигна ръце. — Хайде в гостната.

Саймън го последва в гостната.

Вътре цареше пълен хаос. Масите бяха преобърнати. Навсякъде имаше разпръсната хартия. Купчината лъскави списания беше разхвърляна из цялата къща. Компютърът лежеше обърнат наопаки върху килима.

— Какво е ставало тук?

— Имах посещение от полицията.

— Значи и двамата сме имали. Но защо го направи? Нали ти казах, ако някой дойде и пита за мен, да му кажеш, че съм си отишъл вкъщи да си легна. Повторих ти го няколко пъти. А ти какво направи? Каза им, че съм отишъл при Дългия Боб. Защо?

Драскачът го гледаше с недоумение.

— Казах им, че си си отишъл вкъщи, но инспектор Смърт…

— С’Мърт — поправи го Саймън. — Решено е да не си губим времето за гегове с името му.

— Никой не ми е казвал.

— Няма значение. Продължавай.

— Ами, инспектор С’Мърт не ми повярва, когато му казах, че си си отишъл вкъщи. Започна да става много неприятен. И тъй като тъкмо пишех, че отиваш във фермата на Дългия Боб, реших да му го кажа. И той си отиде. А ти пък какво си правил във фермата на Дългия Боб?

— Няма значение. — Саймън седна на канапето, покрито с ужасната вълнена разноцветна покривка. — Кажи ми защо е разхвърлял така стаята ти?

— Не е той. Бяха другите полицаи, които пристигнаха по-късно. Те бяха цивилни.

— Какви цивилни полицаи? — Сега пък Саймън недоумяваше.

— Казаха, че са от някаква специална част. Видът им никак не ми допадна. Всички бяха облечени в сиво. С тесни лица. Дори бяха със сиви слънчеви очила.

— О, не. — Саймън се отпусна назад върху дивана.

— Познаваш ли ги? Мога ли да си сваля ръцете?

— Познавам ги. Да, разбира се, че можеш. Защо се опита да ми попречиш да вляза?

— Инспектор С’Мърт ми каза, че си психар.

— Ама не съм.

— А ти защо дойде тук?

— Трябва да видя ръкописа, върху който работиш. Трябва да знам какво ще се случи по-нататък. Много е важно.

— Не е у мен — каза Драскачът.

— Защо не е?

— Мъжете от специалната част го взеха.

— Какво? Ти си позволил на мъжете в сиво да ти го вземат? Как можа?

— Казаха, че им трябва за веществено доказателство.

— Но ти знаеш кои са те в действителност.

— Изобщо не знам за какво говориш.

— Много добре знаеш. — Саймън се надигна и се приближи заплашително към Драскача. — Писал си за тях в шибаната си книга. Знаеш точно кои са и с какво се занимават.

— В книгата ми? — Драскачът отстъпи крачка назад. — Я чакай. Да не се опитваш да ми кажеш, че мъжете в сиво, които бяха тук снощи, са същите сивчовци, за които пиша? Глупости. Книгата ми е просто фантастика, плод на въображението. Да не си откачил?

— Да, и то много. — Саймън оголи красивите си зъби и пристъпи към Драскача. — Ти ме лъжеш.

— Не те лъжа. — Драскачът отстъпи назад и за малко не падна в камината. — Остави ме на мира.

— Искам да видя този ръкопис. — Саймън запретна ръкавите на ризата си и сви юмруци. — И то веднага!

— Не е у мен. Ъъъргх!

Саймън беше стиснал Драскача за гърлото с едната ръка и вдигна другата, за да го удари.

— Сега ще те размажа — каза той. — Когато почувстваш, че си готов да споделиш с мен истината и всичко за твоето участие в тази работа, ми кажи и ще спра. Ясно ли се изразих? Ясно ли се изразих?

Но Драскачът май не слушаше. Погледът му беше прикован в нещо зад лявото рамо на Саймън. Очите му застрашително силно се изцъклиха и всеки момент щяха да напуснат орбитите си.

— Ясно ли се… — Саймън спря. В стаята нахлу отвратителна миризма. Беше му позната. С нея нахлу и ужасен студ.

Саймън отпусна хватката и бавно се обърна натам, накъдето гледаше Драскачът.

Там, на входа, в полусянката, стоеше нещо. Нещо голямо. Ама наистина голямо. Голямо и широкоплещесто, покрито с пера. И дяволски смърдеше.

Това ужасно нещо вдигна окървавен птичи крак, чиито закривени нокти държаха голяма, лъскава и леко охлузена книга.

— Мисля, че търсите това? — каза то с тежък, мрачен, сатанококоши глас.

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Ранкин Най-страхотното шоу в космоса (20)

Метаданни

Данни

Най-страхотното шоу в космоса

Информация

История

Сваляне / Връзки

20

Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (20)