Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (15)

15

— Махни се от крака ми, въшлив, крастав помияр.

Саймън закуцука покрай оградата, по която течеше ток, и влезе в охранявания двор през неохраняваната отворена врата.

— Би ли се махнал, ако обичаш?

Песът показа ясно, че не би. Беше обхванат от прилив на страстна привързаност към крака на Саймън и нищо не бе в състояние да го накара да се отдели от него.

Саймън реши, че няма смисъл да се съпротивлява. Сега поне звярът бе престанал да ръмжи и просто дишаше тежко. Тъй като в отговор на Саймъновите вопли за помощ от къщата не излезе никой, той с основание предположи, че онези вътре няма да чуят и тежкото дишане.

Стигна до ягуара и надникна вътре през отвореното стъкло. Върху ключа за запалването играеше тънък лунен лъч. Колко удобно. Саймън се пресегна, извади го и го пъхна в джоба на онзи си крачол, на който нямаше увиснало куче. След това се замъкна до лендроувъра на Дългия Боб и надникна вътре. Там нямаше ключове. Е, това беше съвсем естествено. Дългият Боб би трябвало да вземе ключодържателя със себе си, за да отключи входната врата. Беше съвсем в реда на нещата.

Саймън се наведе внимателно и изпусна двете предни гуми на колата. После закуцука към къщата.

Отвътре долетя весела глъчка. Май се вихреше купон.

Саймън се промъкна до кухненския прозорец и погледна през неизмитото стъкло. Отдръпна се рязко, после пак погледна и тихичко изруга.

Купонът си го биваше, няма що!

Всички бяха там, наобиколили кухненската маса.

Ето я хубавицата, седнала с гръб към прозореца.

И нейните приятелчета — терористите. Бяха без маски. Оказа се, че са не други, а членовете на селската рокгрупа „Римска свещ“ (кръстена на един парашутен инцидент, а не на едноименния фойерверк).

Ей го Дългия Боб. Беше се настанил на далечния край на масата и пълнеше чашите с ябълково вино.

Ето го и Дейв Войнишката стойка, който тъкмо вдигаше чаша, за да се чукне с Дългия Боб.

Ето я и Лайза, приятелката на Саймън.

Беше седнала на коляното на Дейв и го беше прегърнала през врата.

— Копелета — процеди през зъби Саймън.

А, да, ето ги и торбите с парите му, сложени точно по средата на масата.

— Копелета, копелета, копелета — нареждаше тихичко Саймън. — Няма да оставя тази работа така.

Начинанието с отпъждането на кучето се беше закучило и Саймън го помъкна със себе си обратно до лендроувъра на Дългия Боб. Реши, че случаят изисква драстични действия. Не можеше и дума да става за открит сблъсък, защото бяха прекалено много. Най-добре беше да се опита да им отвлече вниманието. Да направи нещо, което да накара всички да излязат от кухнята, та да може да се вмъкне вътре и да си възвърне законната собственост.

— А няма по-добро средство за отвличане на вниманието от едно хубаво пожарче — си каза той, като се довлече до задницата на лендроувъра и отвъртя капачката на резервоара.

Подпалвачеството е гнусно злодеяние. Саймън никога преди не бе и помислял, че може да направи подобно нещо. Но сега беше ядосан. Ама наистина много ядосан. И единственият въпрос, който се въртеше в съзнанието му, беше какво ще е най-подходящо да подпали.

Лендроувърът? Не, беше твърде близо до ягуара, с който смяташе да избяга. Нещо друго тогава. Нещо, което се намира в другия край на двора, далеч от вратата. Нещо, което щеше да пламне като факла. Какво да бъде то?

Зад къщата, посребрени от лунната светлина, лежаха бараките на птичарниците.

— Идеално — каза си Саймън.

Идеално? Какви ги дрънка тоя?

— Идеално. Естествено, преди това ще пусна всички пилета.

Слава Богу. У него има поне грам почтеност.

— Така суматохата ще стане още по-голяма.

Каква ти почтеност!

Саймън погледна гневно към мелеза, провесил се на крака му.

— Не свърши ли вече?

Не беше свършил.

— Може би перспективата да получиш пиле за вечеря ще те убеди да побързаш.

Птичарниците бяха широки дървени бараки, без прозорци и в твърде окаяно състояние. И без това изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се срутят. Саймън с основание би могъл да се самоуспокои, че прави услуга на Дългия Боб, който можеше да си вземе парите от застраховката и да си построи нови. Но подобно неубедително оправдание за пъкленото деяние, което се канеше да извърши, изобщо не хрумна на Саймън.

— Най-голямата барака е най-подходяща — каза си той и се запъти нататък, влачейки със себе си кучето и тубата с бензин.

 

Пилетата къткаха и кудкудякаха. Пилетата по принцип издават твърде отвратителни звуци. Подобни на непонятните брътвежи на обитателите на някоя лудница.

На Саймън пилетата не му допадаха, така че не му пукаше за тях. Той харесваше прасетата с изключение на миглите им, които прекалено много наподобяват на човешките. Но пилетата не му бяха по душа. Пилетата бяха глупави, безмозъчни същества.

Вратата на голямата барака не беше заключена. Беше пуснато само резето. Саймън го вдигна. Планът беше прост. Ще се вмъкне вътре, ще затвори вратата след себе си и ще светне лампата. Бараките бяха без прозорци и нямаше да го видят отстрани. Ще полее всичко с бензин. Ще отвори вратата и ще изгони пилетата. После ще запали един фитил и ще се оттегли на безопасно разстояние. Съвсем проста работа.

— Ще пална твоя кокошарник — запя Саймън, използвайки мелодията на една стара песен на Пол Йънг.

Вътре беше тъмно. Първото нещо, което му направи впечатление, беше миризмата. Беше същата, която беше усетил и по-рано. Странна миризма, която се долавяше ясно през вонята на птичи тор. Беше много силна.

— Егати гнусната смрад! Къде е ключът за осветлението?

Второто нещо, което му направи впечатление, беше шумът. Или по-скоро внезапната липса на какъвто и да било шум. Всички пилета изведнъж млъкнаха, което беше необичайно, като се има предвид обстоятелството, че вътре ненадейно се бе вмъкнал непознат, на чийто крак се беше провесило куче.

Саймън намери пипнешком ключа и запали лампата. Неоновите тръби зашумяха, изпукаха и оживяха, заливайки бараката със силна, безкомпромисна светлина.

Саймън примигна, докато очите му привикнат, а после от зяпналата му уста се откъсна лека, но много показателна въздишка.

Външният вид на колибата определено лъжеше относно това, що се криеше в дълбините й. То изобщо не приличаше на обикновения средностатистически бремфиилдски птичарник. Приличаше на лаборатория за изследване на животни или нещо подобно.

Вътре беше чисто. Чисто като в болница. На пода нямаше нито едно петънце. Белият линолеум бе току-що измит. По протежение на прясно боядисаните стени бяха наредени блестящи алуминиеви рафтове, на които бяха сложени стотици полози със стъклени стени. По четири рафта от двете страни. В най-отдалечения край на бараката имаше болничен параван, зад който беше скрито нещо. Заинтригуван, Саймън остави тубата с бензина на земята и помъкна провесилото се на крака му куче през помещението, за да огледа по-добре.

Направи три крачки и спря. Тук нещо не беше в ред. И това нещо — или поне част от него — бяха пилетата.

Саймън ги погледна. Те бяха притихнали неподвижно й го гледаха с напрегнато внимание. Въпреки че пилетата по принцип никога не могат да изглеждат приятелски настроени, видът на тези беше определено — какво? Зловещ, каза си Саймън, определено зловещ. Това не им беше наред на пилетата.

Саймън потрепери. Тук беше и студено. И то май по-студено, отколкото навън. Дъхът му се отделяше във вид на пара. Да не би да има охладителна инсталация? Е това също не беше в реда на нещата, нали?

Саймън изпъна крак и установи, че мелезът го беше пуснал. Сега песът се беше свил страхливо край него. С настръхнала козина, оголени зъби и поглед, прикован в паравана.

— К’во става тука, бе? — Саймън прецени обстоятелствата: поведението на кучето и на пилетата; дъха, който се превръщаше в пара; болничния параван. — Така. Я дай да хвърля един поглед.

Запромъква се нататък в типичния си И неповторим стил на промъкване. Отляво и отдясно пилетата се размърдаха и записукаха неодобрително. Всичко живо се беше вторачило в него.

— Я да си гледате работата, мамка ви!

С всяка крачка, която го отвеждаше към паравана, миризмата се засилваше. Саймън все още не разбираше каква е тази миризма, но сега поне знаеше откъде идва.

Пилетата ставаха все по-неспокойни и когато протегна ръка към паравана, те нададоха ужасен писък, а после млъкнаха.

Миг след това настъпи тишина. Това беше сигнал за Саймън да очаква нещо недобро.

— Хайде да свършвам с това и да се махам. — Той дръпна паравана настрана.

Миризмата беше непоносима, но не тя го накара да отстъпи крачка назад и да сложи ръка пред устата си.

Причината беше в това, което видя.

Видя една стоманена маса, върху която имаше голям инкубатор със стъклени стени. Той беше свързан с хладилна инсталация и беше осветен от редица неонови тръби.

В инкубатора, върху възглавница от червено кадифе, лежеше нещо.

Нещо голо, с размерите на новородено бебе. Нещо зловещо.

Нещо много човешко, но и много нечовешко. Гърдите и коремът бяха покрити с мек пух. Пълничките ръчички и краченца завършваха с неприятно закривени птичи нокти. По малката глава нямаше коса, но в замяна на това беше увенчана с гребен от лъскавочерни пера.

Саймън се ужаси, когато главата се обърна бавно към него. Очите бяха човешки, зелени и с пронизващ поглед. Но там, където трябваше да бъдат носът и устата, се виждаше жесток клюн.

Очите го погледнаха недоволно, а клюнът се размърда и от него се показа дълъг черен език. Това същество беше въплъщение на демоничното, черно, смразяващо зло.

— Боже господи! — Саймън постоя един миг разтреперан. Но после особеното химическо вещество в главата му даде изрични инструкции: „Зарязвай всичко, както го намери, и се омитай.“

С разтреперана ръка върна паравана обратно на мястото му и започна бързо-бързо да отстъпва заднешком към вратата на бараката. Когато стигна до нея, той се обърна и побягна, но се спъна в тубата с бензин и падна по очи.

Изгори го!

Саймън се изправи на крака.

— Не знам какво си ти — прошепна той, докато отвиваше капачката на тубата, — но от теб лъха зло и аз ще те изгоря.

— Не, няма. — Саймън чу гласа и усети във врата си студеното, твърдо докосване на стомана. Правилно прецени, че това е дулото на ловджийска пушка.

— О, господи! — каза той.

 

— Б-б-б-бед ту дъ боун. — Моторът „Харли Дейвидсън“ се носеше по булевардите на Фогърти. Те наистина бяха красиви. Приличаха малко на обстановката от филма „Нетърпимост“ на режисьора Д. У. Грифит — или може би от „Раждането на една нация“? Онзи с огромните вавилонски стъпала и статуите на слонове върху грамадни колони. „Нетърпимост“, да, определено беше „Нетърпимост“^[1]. Само че всичко беше не в оригиналния черно-бял вариант, а във великолепни цветове.

— Тук май не се навърта много народ — каза Реймънд на Зефир.

— Всички са отишли на цирк — отговори тя.

— А къде държат отвлечените хора?

— В салона за разпродажби. Отбелязан е на картата ти.

— Отбелязан е на картата ми? — запита Реймънд замислено. „На коя ли точно карта ще да е това“ — каза си той и още по-дълбоко се замисли.

— На тази, която ти мушнах в джоба на якето, когато напускахме кораба — отвърна му Зефир Вълшебната.

— А, тази ли? Намерих я, благодаря.

Естествено, картата беше на английски, както и надписите по улиците в столицата на Сатурн. С течение на времето на Реймънд щяха да му се изяснят много неща. Да, с течение на времето. Но не сега.

Засега просто трябваше да се задоволи да се вози зад това великолепно създание на мотора, който тя беше материализирала от въздуха, да носи дрехите, които тя бе материализирала от въздуха, и да влачи на рамо тази абсурдна миникартечница, която тя му бе доставила от същата ефирна, но очевидно доста пластична субстанция. Всичко това, разбира се, звучеше твърде невероятно, но въпреки това беше страхотно приключение.

— Не мога едновременно да придържам това нелепо пушкало и да разчитам картата — каза Реймънд. — Някои неща просто наистина са невъзможни. Би ли спряла за миг мотора, ако обичаш?

Зефир спря мотоциклета до един тротоар, изключи двигателя и без каквото и да било усилие изправи тежката машина на степенката. После слезе от седалката.

— Изглеждаш страхотно в това облекло — каза Реймънд.

— Благодаря ти — Зефир леко се поклони. — А сега ми покажи картата, защото не разполагаме с много време. Освен това мисля, че не сме спрели в особено приятен квартал.

Реймънд се огледа. Да, кварталът наистина не беше никак приятен. Неусетно се бяха отклонили от главната улица и сега вместо в центъра на Мемфис се намираха в търговската част на Кайро. Видът на квартала сякаш предупреждаваше: „Страннико, бъди нащрек!“ Реймънд не го хареса от пръв поглед.

На улицата има много начини да се привлече вниманието на тълпата. Например, ако стане някаква катастрофа, ако две жени се сбият, а понякога дори ако на импровизирана трибуна се възкачи оратор. Един „Харли Дейвидсън“ винаги привлича вниманието. Особено пък „Харли Дейвидсън“ с красива жена до него, облечена от главата до петите в черна кожа. Това обезателно ще привлече вниманието. Опитайте и ще видите.

Зефир разгърна картата.

— Неприятности ли имате? — попита един минувач с глава на чакал и костюм на крещящи карета. Веднага напомни на Реймънд за Лон Чейни-старши в неговото, днес вече легендарно, изпълнение на „Човекът вълк“, дали пък не беше „Върколакът“? А дали не беше Уорнър Оланд в суперпродукцията от 1935 година „Лондонският върколак“? Всъщност, има ли това някакво значение?

— Може би ще мога да помогна? — попита човекът вълк с мазен и добре школуван глас.

Зефир не му обърна внимание.

— Туристка ли сте? — Той гледаше с възхищение към момичето и мотоциклета, но демонстративно не обръщаше внимание на Реймънд. — Нека отгатна. Сигурно сте от Рай, нали?

Зефир обърна глава. Реймънд се замисли върху думата „Рай“. Дали не викат така на горната Земя?

— Чудесна планета. — Човекът вълк изтупа някаква въображаема прашинка от ревера на сакото си и се надвеси ухилен през рамото на Зефир. — Бях там на почивка миналата година. Макар че понамирисва малко. Ще стане много по-добре, когато запушат дупките на полюсите, не мислите ли?

— Да мисля? — Зефир изгледа надменно чакалската глава. — Да, аз мисля, следователно съм от Рай. От твърдината на познанието и расовата чистота. Що не отидеш да се гръмнеш някъде.

Човекът вълк очевидно беше нечувствителен към обидите, а може би — също като Саймън — обичаше истинските предизвикателства. Продължи невъзмутимо да бърбори без никаква пауза.

Реймънд почваше да се спича, а пристигането на други двама жители на Сатурн, които явно си падаха по мотори „Харли Дейвидсън“ и по жени, облечени в черна кожа, с нищо не допринесе за разведряване на обстановката.

Новопристигналите бяха свалячи с ястребови глави, облечени в анцузи и маратонки.

— Не пипай мотора — каза Реймънд, когато единият протегна любопитна ръка.

— Брей — каза ястребовата глава, — този мотор наистина си по бива.

— Разкарай се — озъби му се Реймънд.

Двойка твърде пестеливо облечени мадами с глави на соколи, които се бяха появили от една сграда, която очевидно беше дом с лоша репутация, се закискаха при този отговор.

— И за вас се отнася — каза им Реймънд.

— Какво става тук — попита една дама с глава на ибис и сламена шапка. — Да няма катастрофа?

— Ще стане само след миг — отвърна Реймънд и многозначително размаха голямата картечница.

— Това е просто играчка — захили се младият сваляч с ястребовата глава. — Хей, Зип, я ела тук и му покажи какво имаш ти.

— Зефир, наистина мисля, че трябва веднага да си вървим.

— Ще ни повозите ли на мотора си? — попита госпожата с ибисовата глава и сламената шапка. — Само едно кръгче.

— Не пипайте мотора, моля. Да тръгваме, Зефир.

В този момент някой ощипа Зефир по задника. Може би не беше мъжът вълк. По-скоро беше широкоплещестият с глава на сокол и широкопола шапка, който държеше дома с лошата репутация и който току-що беше излязъл, за да види какво правят неговите момичета. Но Зефир се обърна и удари вълчата глава. Фрасна го право по носа. С един-единствен рязък и силен удар. Това много би се харесало на граф Данте (автор на ръководство по източни бойни изкуства — нали си спомняте). Обаче не се понрави на събралата се тълпа.

Зип измъкна патлака си. Биваше си го.

Реймънд се опита Да даде изстрел с картечницата във въздуха, но тъй като нямаше никаква представа как всъщност се действа с нея, предпочете да я използва като тояга и фрасна по главата размахващия оръжие ястреб. Но не го уцели и повлечен от значителната тежест на оръжието, падна от мотора.

После всичко се разви мълниеносно.

Зип прескочи падналия Реймънд, а другият ястреб възседна мотоциклета. Мъжът със соколовата глава сграбчи Зефир през кръста и я вдигна във въздуха. Дамата с ибисовата глава и сламената шапка се опита да отмъкне миникартечницата, а ястребът пробва да подкара мотоциклета.

— Не! — изкрещя Реймънд.

Зип се прицели в него и натисна спусъка.

Блесна ослепителна светлина и последва страхотен трясък, след което се разнесоха писъци и крясъци.

Реймънд, който бе стиснал здраво очи в очакване на съприкосновението с куршума от патлака на Зип, отново ги отвори. Все още се намираше на белия свят. Обаче сега този свят беше пощурял.

Зип се беше проснал на няколко метра встрани. От гърдите му стърчеше острието на една риба-меч. Останалата част от рибата пляскаше зад него в канавката.

— Ааааагх! — обади се Реймънд.

Младият ястреб крещеше, но не заради загубата на приятеля си. Моторът „Харли Дейвидсън“, върху който беше седнал, се беше превърнал в тигър. Той го беше хванал за ушите. Тигърът извърна глава и…

— Ааааагх! — обади се пак Реймънд.

Соколовата глава също крещеше. Въпреки че беше голям и космат, въобще не можеше да се мери е мечката, която бе гушнал в момента. Мечката имаше страховити нокти, които сега…

— Ааааагх! — Реймънд затвори очи.

От всички посоки долиташе „Ааааагх!“. Госпожата с ибисовата глава и сламената шапка се опитваше да се откачи от това, което вече не беше миникартечница, а разлютена змия. Човекът вълк беше паднал на земята и една хиена го беше заръфала за гърлото. Ято прилепи преследваше всички останали, които се бяха впуснали в бягство и крещяха.

— Искам вкъщи — проплака Реймънд и се сви като ембрион. — Искам вкъщи, не мога повече!

— Успокой се — чу той в ухото си гласа на Зефир. — Хайде, качвай се на мотора.

— На мотора? — Реймънд отвори едното си око. — Моторът беше отново на мястото си. Издигаше се сред купчината тела и пролята кръв.

— Да, на мотора. Качвай се! Да се омитаме, както казват някои.

 

— Омитай се оттук! — каза мъжът с ловната пушка. — Веднага се омитай, казах!

— Просто почиствах — обясни разтреперан Саймън. — Дългият Боб ме нае да се грижа за чистотата на това място. Тъкмо се мъчех да изтрия едни петна от пода с метилов спирт. Ето, вече ги няма. Веднага си тръгвам.

— Абе ти си бил много лъжливо копеле — каза Дик Годолфин, защото това наистина беше той. — Но не може да ти се отрече, че те бива в лъжите. А сега мърдай или ще те застрелям.

Коленете на Саймън не го слушаха. Непрекъснато трепереха, докато вървеше. И зъбите му тракаха. Колкото повече лъжи разправяше на Дик бракониера, докато последният го смушкваше да върви през двора, толкова по-неубедителни изглеждаха те дори на самия него.

Защото сега Саймън беше наистина, ама наистина уплашен.

— Тоя път си навря гагата точно там, дето не трябва — каза му Дик. — Сега ще трябва да даваш обяснения.

— Ще ти дам много пари — замоли се Саймън.

— Всичките ти пари са у нас — каза Дик. — А сега хванахме и теб.

Саймън закърши ръце и изпадна в пълно отчаяние.

— Скапаното ти псе пак ми се провеси на крака.

За късмет на Саймън вратата на къщата беше полуоткрехната, когато Дик Годолфин го блъсна с приклада на пушката и се наложи да я отвори с глава.

Стовари се точно по средата на кухнята, като прекъсна веселбата на веселящите се веселяци. Лайза се смъкна от коленете на Дейв Войнишката стойка.

— Саймън! — възкликна тя и си пооправи сутиена през фланелката. През фланелката на Саймън. — Това се казва изненада.

— Да, наистина голяма изненада. — Дългият Боб остави на масата буркана, от който си посръбваше. — Имаше ли някой с него? — попита той Дик.

Бракониерът поклати глава.

— Копелето е съвсем само. Канеше се да изгори птичарника. Негово величество…

Дългият Боб сложи пръст на устните си.

— Ти си бил голяма досада, бе — каза той на проснатия на земята нещастник, на чийто крак се беше провесил песът.

Саймън се хвана за главата. Главоболието му отново се беше върнало.

— Този човек е луд — заяви той и посочи бракониера. — Правех си вечерната разходка, когато той се нахвърли отгоре ми с пушка в ръка. Трябва да бъде арестуван. Бъди така любезен да ми разрешиш да ползвам телефона ти, за да извикам полицията.

— Трябва да му се признае, че го бива в лъжите — каза Дейв Войнишката стойка.

— Вече му отдадох заслуженото — отвърна Дик. — Здравата го фраснах с приклада.

— Къде е книгата? — попита Дългият Боб. — Книгата у него ли е?

— Книга? — обади се Саймън. — Каква книга?

Дик го изрита в ребрата.

— Ох — изстена Саймън и се сви на две.

Дик се наведе и пребърка джобовете му.

— Не е в него — каза той.

Книгата наистина не беше у Саймън, защото той я беше оставил в храсталака-скривалище. Беше му се сторил не по-малко подходящ за такава цел, отколкото което и да е било друго място.

— Къде е тя, Саймън? — надвеси се над него Дългият Боб. — Знаем, че е у теб, иначе никога не би могъл да спечелиш от конните състезания. Тази книга ужасно ни трябва. Не беше предназначена за теб. Къде си я скрил?

Дългият Боб ритна треперещия младеж. Треперещият младеж се претърколи, повличайки кучето на Дик със себе си.

— У Драскача е — излъга Саймън. — Току-що идвам от дома му. През цялото време е била у него. Тъкмо той ми каза на кои коне да заложа.

— Драскачът ли ти каза? — Дългият Боб поглади гъстата си брада. Дотук не бяхме споменавали за нея, но въпреки това той си имаше брада. И сега я гладеше.

— Дик — каза той, — върви при Драскача и му предай какво ни каза Саймън току-що. Донеси ни книгата.

— Ще дойда с теб — каза Саймън. — Всъщност, ако искаш, мога да отида вместо теб.

— Да не си мръднал — каза Дългият Боб. — Нека всички се помолим Дик да не се върне с разочароващи новини.

„Нека се помолим изобщо да не се върне“ — каза си наум Саймън.

— Хей Дик, отрепка такава, не забравяй да си вземеш и кучето.

Вратата се затвори зад Дик и песа му и Саймън с мъка се изправи на крака.

— Мога ли да получа и аз нещо за пиене? — попита той.

— Сядай и млъквай.

— Дадено, Боб, разбира се. — Саймън се стовари върху един свободен стол и възнагради околните с една изтормозена усмивка. Тъй като те не отвърнаха на дружелюбната му гримаса, той проточи врат, за да види торбите с печалбата си. Беше толкова близо, но и толкова далеч!

Дългият Боб сложи буркан с ябълково вино между Саймън и обекта на въжделенията му.

— Сега се насади на пачи яйца — обърна се към него птицефермерът.

— На пачи яйца? — Саймън оголи искрящобелите си зъби в нещо, което много се постара да наподобява усмивка. — Вярно е, че съм малко объркан. Какво точно става тук?

— Сам видя какво става, докато беше в бараката.

— Нищо не съм видял.

Дългият Боб подуши Саймън.

— Усещам миризмата му по теб. Усещам също и колко те е шубе.

— Не знам за какво говориш. — Саймън надигна буркана с трепереща ръка и го пресуши на един дъх.

— Знаеш, ама не разбираш. — Дългият Боб го потупа по рамото. — Не е нужно да го усукваш. Поне засега.

— Какво става?

Дългият Боб наля на Саймън още един буркан и му го подаде.

— Какво става ли? Ще ти кажа. В края на краищата, то няма да излезе отвъд тези четири стени, нали?

— Разбира се, че няма. — Саймън сложи ръка на сърцето си и отпи от ябълковото вино.

— Няма да излезе, защото ти никога вече няма да излезеш отвъд тези четири стени.

— О — каза Лайза, — колко жалко.

— Благодаря ти, любима моя Лайза — обърна се към нея Саймън. — Винаги съм те обичал и продължавам да те обичам.

— За Негово величество е нужно жертвоприношение — заяви Дългият Боб. — Определям за жертва Саймън. Които са „за“, да кажат „тъй вярно“.

— Тъй вярно — казаха всички с изключение на Саймън. Всички, включително и Лайза.

— Аз пък определям песа на Дик — каза Саймън. — Хайде сега, стига майтапи. Жертвоприношение, грънци. Впрочем, мога ли да ти ползвам тоалетната?

— Стой мирен. — Дългият Боб закова в Саймън поглед, който в никакъв случай не можеше да се нарече успокояващ. — Стой мирен и си затвори плювалника, а аз ще ти разкажа всичко.

Саймън остана мирен, затвори си плювалника и тихичко се изпика в ботушите си.

— Удари часът — започна напевно Дългият Боб. — Настъпили са времена, каквито никога преди не е имало.

Саймън пресуши буркана си. „Не ми харесва тази работа“ — каза си той.

— Идва Краят на времената — обяви Дългият Боб.

„О, господи“ — каза си Саймън.

— Наближава Свършекът на света. Безчет знамения изпълват небесата. Поличби, че идва Рагнарок^[2].

— Иде Залезът на боговете^[3] — провикна се Дейв Войнишката стойка.

— Точно тъй — каза Дългият Боб. — Точно тъй. А нам ще се роди младенец. Нам цар е отреден. Небето ще потъмнее и Слънцето ще се откъсне от своята орбита.

„Орбита?“ — каза си Саймън. О, Боже, о, Боже!

— Зловоние ще изпълни въздуха, всичко ще повехне, а земните твари ще се влачат по корем и отчаяно ще търсят глътка въздух. — Дългият Боб направи драматична демонстрация на това как точно ще дишат като риби на сухо. — Тогава ще се надигне той, за да ни спаси. Онзи, който расте дори в този миг. Онзи, когото ти видя. Новороденият. Прероденият.

— Да се свети името му — викна хубавицата.

— Да се свети името му — съгласиха се хорово, в тонично тризвучие, членовете на селската рокгрупа „Римска свещ“.

— Да се свети името му — пропяха и останалите.

Саймън все пак се осмели да попита:

— Да се свети името на кого?

— На Негово Величество… — Дългият Боб разпери широко ръце, а после направи дълбок поклон над масата. — Негово Величество, чието време настъпи. Негово Величество, нашият господар, Сатаната.

— С… С… С… Сатаната? — попита Саймън.

— Сатаната — каза Дългият Боб. — Или, както по-правилно произнасяме светото му име… Сатан-Кокошката.