Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (24)

24

Много неща, от които на човек може да му настръхне косата, май стават на забавен каданс. Например автомобилните катастрофи. Или когато някой стреля в теб. Или пък, както беше в случая с Реймънд, когато правиш почти сигурно смъртоносен скок през борда на презокеански лайнер.

По време на дългото падане надолу към водата краткият живот на Реймънд премина като на филмова лента в съзнанието му. Видя му се като низ от малки грешки, като всички неизбежно водеха до голямата. Миг преди да падне във водата, му дойде наум, че може би изобщо не трябваше да скача. Вместо това трябваше да освободи двестате привърженици на „Милуол“. Но вече беше твърде късно за това.

Прозвуча слаб, нечут от никого плясък и морето го погълна, покривайки го с вода.

Поясът беше много стар и от доста отдавна вече не можеше да се държи над водата. Вълните се плискаха в корпуса на „Саламандър“, в небето прелитаха чайки, а времето обещаваше да се запази хубаво.

Тази нощ в Бремфийлд беше тъмно като в рог. Във въздуха се усещаше миризмата на приближаваща се буря. Саймън включи електрическото фенерче на Драскача и освети изоставената железопътна линия. Той пазеше пръта с парцала, напоен с бензин, за друг момент, който се надяваше, че скоро ще настъпи.

— Нужни са ни селяните с факли — прошепна Саймън в ухото на г-н Хилсейвайс. — Бандата на Дългия Боб има пушки.

— Видях те, че мушна пистолета на Драскача в джоба си.

— В него няма никакви патрони. — Саймън потрепери. — Трябваше да ми позволите да погледна в книгата. Тогава щях да знам какво да правя.

— Чел съм книгата — прошепна г-н Хилсейвайс. — А освен това, когато правиш нещата, за които пише в нея, тя никога не е в теб. Така че по-добре ще е да ме следваш.

Саймън направи отчаяна физиономия в тъмното.

— Нямате ли чувството, че ни наблюдават?

Заклинателят, който освен различните други необичайни и неизвестни на Саймън способности можеше и да вижда в тъмното, каза:

— Не, въобразяваш си. — Той обаче наблюдаваше зорко с бухаловото си око фигурите, които виждаше съвсем ясно. Те се прокрадваха от храст на храст по изоставената железопътна линия. — Не спирай — прошепна той.

 

— Не спирай. — Професор Мерлин и неговата изпаднала в беда циркова трупа стигнаха до двореца на крал Еди.

И той беше зикурат. От жълт камък. Беше много голям, но сега няма време за повече подробности.

Пред парадния вход имаше бариера и малка будка за пазача. Оттам се показа един много голям пазач. Под мишницата си носеше папка.

— Стой! Кой е там? — викна той.

— Същите войници, които излязоха оттук преди половин час, глупако — отговори командващият офицер.

— Е, аз не съм ви видял да излизате. Току-що застъпих на пост.

— Водим тези затворници при краля. Ти пази портата и гледай никой да не минава през нея.

— Разбира се. — Часовоят извади пистолета си. — Назад! Никой да не минава!

— Никой с изключение на нас.

— Съжалявам, аз просто изпълнявам заповеди. А сега назад!

— Извинете — професор Мерлин поиска думата с вдигане на ръка. Много красива ръка. — Но ние не сме нито по пазачите, нито по геговете с папките. Реймънд е по тази част.

Пазачът погледна в папката си.

— О, да. Тук имам една сводка. Вие сигурно сте онази циркова трупа, която кралят се кани да измъчва до смърт за това, че е станала причина за война между Сатурн и Рай. Съобщението за тази война беше получено чрез телевизионния спътник преди няколко часа.

— Дъра-бъра-два-чадъра — каза професорът.

— Минавайте, приятели — подкани ги пазачът. — Приятно прекарване.

 

На кея времето все още беше хубаво, а Реймънд, комуто предстояха много задачи, включително и стълкновение с пазача в малката будка, излезе от забравата на удавник и установи, че вече не е във водата. Вълните го бяха изхвърлили на един бряг малко по-надолу.

Брегът беше хубав. Приличаше много на плажа в Маями. Имаше и много хора. Беше рожденият ден на краля, който беше обявен за почивен.

Любителите на слънцето зяпаха изхвърления на брега човек със сюртук. Изхвърленият на брега човек със сюртук се изправи и изцеди водата от панталоните си.

— Какво сте ме зяпнали? — попита ядосано той.

Любителите на слънцето отново легнаха да се пекат. Реймънд мина през плажа, изкачи се по каменните стъпала и излезе на крайбрежния булевард. Там спря за миг да си поеме дъх. Трябваше да отиде до двореца, където правилно предположи, че ще бъде отведена трупата. Но не му се вървеше. По булеварда се разхождаха добре облечени жители на Рай. Те вирваха носове, когато минаваха покрай Реймънд, но той не им обръщаше внимание. Трябваше му транспорт и интересът му беше привлечен от група младежи, събрали се около нещо на един паркинг.

Реймънд се приближи до тях и проточи врат над раменете им. Префърцунен млад човек, горе-долу колкото Реймънд, облечен от главата до петите в черна кожа, седеше небрежно и от време на време завърташе газта на един мотоциклет.

Беше „Харли Дейвидсън“.

Реймънд разбута тълпата и се качи на задната седалка.

— Уф! — каза префърцуненият младеж и се обърна. — Целият си мокър, човече. Оттегли се! Слез незабавно от мотора ми.

Реймънд мушна ръка в джоба на прогизналата си куртка и подпря с пръст гърба на младия човек.

— Слушай — каза той с холивудски тон, — този мотор си го бива. А това е патлак. Хайде, карай!

 

В двореца на крал Еди цареше оживление. Но не кралят беше в основата му. Крал Еди беше гадняр. Всъщност доста по-голям гадняр от двамата си братя близнаци. Беше голям, дебел, стар, все още много си го биваше и т.н. Поклащаше се в големия си трон в една огромна зала, която плачеше да я опише човек, но това няма да стане. Кралят посочи с дебелия си, обсипан с пръстени пръст към падналата духом, но не и предала се актьорска трупа, която стоеше пред него.

— Значи вие сте циркът от Сатурн, който дойде да ме забавлява. — Хи-хи-хи. Ха-ха-ха.

Беше маниакален смях, какъвто можеха да имат само маниаците.

— Е хайде де, забавлявайте ме. Ха-ха-ха-ха!

Професорът ниско се поклони.

— Ако желаете забавление, сир, никой друг не ще може да Ви достави по-качествено забавление от нас. Позволете да Ви представя „Най-страхотното шоу в… на Сатурн“.

— О, да, непременно го представи — каза кралят. — Има няколко минути, докато моят раболепен слуга („слуга“ като понятие, различаващо се от „велможа“ и „лакей“) донесе инструментите за мъчение, с които вие ще забавлявате чудесно мен и моите придворни.

— Вашите придворни? — Професорът огледа огромната зала, която плачеше да бъде описана, но това няма да стане. — Мога ли да попитам какви придворни?

— Всъщност, всички имат почивен ден. Макар че горе в стаята имам една сладурана, която виси в кошница от тавана. Но не се безпокойте, войниците ми ще се посмеят, когато им разкажа, а аз ще ръкопляскам и ще се смея ето така — той започна да пляска с ръце: — ха-ха-ха, хо-хо-хо.

— Мога ли да попитам — каза д-р Бактерия, пристъпвайки напред, — дали Ваше величество ще ми разреши да целуна царствената му ръка?

— Не, разбира се, че няма да ти разреша.

— Е, хайде де, само лекичко. Няма да пускам език.

— Ти си направо отвратителен. За теб съм намислил нещо наистина ужасно. Може би един акумулатор и клемите му ще свършат работа. Къде ми е раболепният слуга?

— Тук съм, сир. — Един слуга, облечен в ярка ливрея, се появи, като буташе пред себе си количка, пълна с камшици, вериги, арабски примки и изкуствени пениси.

— О, чудничко! — каза професор Мерлин одобрително, — напомня ми за един уикенд, който някога прекарах в Лурд.

 

— Жаби! — писна раболепният велможа на Великия херцог (жаби, французи, Лурд… не, не, нямаме намерение да се гаврим с внуците на създателите на „Марсилезата“). — В двореца е пълно с жаби.

— С жаби? — извика Великият херцог, който също се беше оттеглил в спалнята си с една сладурана в провесена на въже въртяща се кошница. Преди това той беше изпратил значителни, макар и сформирани набързо военновъздушни сили на сигурна смърт и сега не искаше да изостава от братята си, които наистина знаеха как да се забавляват на рождените си дни. — Какви жаби? Да не си откачил?

— Те са навсякъде, сир. Ух! — Раболепният велможа измъкна от джоба на жилетката си една жаба и я хвърли на пода. — Това е работа на слона Мойсей. Той ви прокълна с жабешко нашествие.

— Много умно от негова страна. Съберете ги и ги пратете в кухнята. Най-обичам жабешки бутчета за чая.

— Но, сир, това е жабешко нашествие, и то само първото от много подобни. Слонът каза, че ако не пуснете народа му, ще последват и други, доста по-страшни — от скакалци, бълхи, въшки и други гадини.

— Не, няма да пусна животните да си вървят. Ще ги изям. Покани този слон в двореца. Ще изям и него.

— О, бедствие в двореца на фараона! — извика раболепният велможа и напусна спалнята.

— Та докъде бях стигнал? — попита Великият херцог.

— До висящата от тавана сладурана — каза жабата.

Султанът на Уран беше изоставил своята висяща от тавана сладурана и се беше преместил на четиримачтовия флагмански кораб от флотата на Уран. Сега тази флота се носеше в изпълненото с въздух космическо пространство към планетата Рай. Уран се състои главно от вода. Това обяснява защо тук се говори за флот, за флагмански кораб и за парахода „Саламандър“, както и за летяща морска звезда. Когато съберете парчетата от мозайката, всичко добива смисъл.

— Колко време ни остава до пристигането на Земята, раболепни лакею? — попита султанът раболепния лакей.

— Малко — отвърна лакеят, като погледна несинхронизирания си с никого ръчен часовник. — Съвсем малко. Обаче шайката на Великия херцог има преднина.

— Нашите кораби са по-големи.

— Да, защото те изобщо нямат флота. Имат военновъздушни сили.

— Според теб това дава ли им някакво превъзходство над нас?

— Нямам и най-малка представа, сир. Предполагам, че ако ни нападнат от небето, отговорът ще е „да“.

— Трябва да се постараем това да не стане. А къде е Големият Абдула?

 

Да, наистина, къде ли се дяна Големият Абдула? Къде е, с кого е и с какво се е захванал?

 

А и Реймънд. Той пък къде е?

Реймънд караше мотора „Харли Дейвидсън“. Сега не беше на задната седалка, а отпред. И беше облечен в черни кожени дрехи.

Префърцуненият млад мъж, на когото принадлежаха моторът и дрехите, седеше в канавката, наметнат с мократа куртка на Реймънд.

Той плачеше безутешно.

Реймънд се справяше твърде добре с големия мотоциклет. Караше само на първа, но с един „Харли Дейвидсън“ на първа скорост се развива голяма бързина и се чува страхотен рев. И се разкатава фамилията на двигателя.

Млади жени от Рай махаха на Реймънд, но той, знаейки какви са им навиците на хранене, не им отвръщаше.

Скоро стигна до двореца.

И до пазача в малката будка.

— Стой! Кой е там? — попита пазачът и вдигна папката. — Който и да си, не можеш да минеш.

Реймънд даде газ и връхлетя право върху него, събори го и мина през бариерата.

Неподходящо? Невъзпитано? Необмислено?

На Реймънд не му пукаше. Просто отгърмя по алеята към двореца.

 

Вътре кралят правеше демонстрация на инструментите си за мъчение (собственоръчно:).

— Това тук наистина е дяволска работа — каза той и се захили. — Разпъва всички крайници, а после с този малък банциг става нарязването. Навсякъде хвърчат кръв и гной. Чудесно! Има ли доброволци?

— Мога ли аз да опитам? — попита Дисекто.

 

Портата на двореца беше отворена. Реймънд паркира мотора отпред и влезе.

Застана в големия вестибюл и огледа мозаичния под, мраморните статуи, покрития с фрески таван и ламперията по стените, колоните в дорийски стил и онова нещо, което сега можете да видите на парадния вход на всеки дворец — магазина за сувенири. Реймънд отиде при тезгяха.

— Я гледай! Магазин — каза той.

Но там имаше табела „Затворено“. Реймънд се пресегна и си взе пътеводител и карта. Разтвори ги.

— Чакай сега да видя — започна да разучава той картата. — Голям салон, кралски покои, кухни, солариум, секретна стая за предаване на холографски изображения. А, да, ето я тъмницата. Така, надолу по коридора, изкачват се първите стъпала и се следват указанията на надписите. Така.

Реймънд се отправи нататък. Хубавите рокерски ботуши, които беше взел от префърцунения жител на Рай, затракаха вдъхновяващо по мраморния под.

Изкачи първите стъпала и последва указанията на надписите.

Заслиза бързо по стълбите. Предположи, но този път погрешно, че държат там професор Мерлин и хората му, които очакваше да намери оковани във вериги и страшно зарадвани, че го виждат отново.

Надписът на стената сочеше: „Към тъмниците“, и Реймънд тръгна в указаната от стрелката посока. Наоколо нямаше никой, което беше добре.

Стигна до вратите на поредица от килии. Отвори гадното прозорче на една от вратите и погледна вътре.

В близкия ъгъл на малкото помещение се беше сгушила фигура. Беше в окаяно състояние и с изпокъсани дрехи. Имаше дълга коса, дълга брада и безумен поглед в очите. Говореше си с една хлебарка.

— Здравей — каза Реймънд, — кой си ти?

— Аз съм граф Монте Кристо — отговори пленникът.

— О! — възкликна Реймънд. — Сега пък затворнически гегове, така ли? Предполагам, че в следващата килия е Патрик Макгоухън.

— Не, той е в шеста килия — изкиска се графът.

— Довиждане — каза Реймънд.

— Довиждане — отвърна графът.

Реймънд мина покрай килията на затворника от Зенда, после покрай тази на човека с желязната маска, покрай принцовете в кулата и покрай килиите на няколко жени в сектор „X“. Помаха на няколко британски журналисти, които очакваха агентите си да подготвят договорите, за да могат да се завърнат вкъщи и да започнат да пишат бестселърите си. Пропусна стая номер 101. (Това е стаята, в която в романа „1984“ с човека правят неща, които не са за разправяне.)

Накрая стигна до вратата на една голяма килия в дъното на коридора.

— Тази ще да е. — Реймънд отвори гадното прозорче на вратата и погледна вътре.

Вътре имаше голяма група хора. Беше нещо като зала за игри. На стената имаше табло за хвърляне на стрелички, маса за билярд и няколко машини за видеоигри. Групата обаче седеше на столове и гледаше телевизия.

Даваха „Човекът-птица от Алкатрас“.

Реймънд въздъхна.

— Ехо! — извика той. — Здравейте!

Лицата се обърнаха. Но това не бяха лицата на професор Мерлин и на хората от трупата му. И все пак му бяха познати. Поне някои от тях. Позна президента на Съединените щати, министър-председателя на Англия и онзи председател от Китай, как му беше името. Тук бяха също и руският премиер, а и много други.

Всички му бяха много познати.

— Здрасти! — каза президентът. — Ако си турист, нали нямаш нищо против, че не настояваме шумно да бъдем незабавно освободени? Кралят ни даде почивен ден и сега гледаме телевизия.

Отново няма никакво писмено свидетелство за това какво е казал Реймънд. Но е било нещо, свързано с онова, което е правил Дългият Боб с пилетата си. Макар че този път Реймънд е намесил и старото си кафяво куче.