Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (5)

5

На Венера нещата не вървяха на добре за Реймънд. Семейство Трътльови имаха камион с открита каросерия. Не се различаваше много от онзи, който сега беше със скоби на колелата на паркинга, определен само за клиенти на супермаркета в Бремсфийлд. Беше малко по-нисък и по-широк, а вратите му бяха по-големи. Но беше същото нещо.

Реймънд беше качен отзад. С главата надолу и все още в сферата. В това положение не можеше да види много нещо от пейзажа наоколо. Не че имаше кой знае какво за гледане.

Сега минаваха през някакви предградия. Много приличаха на земните. Къщи с градинки. Къщите бяха някак по-ниски, по-широки и с по-големи врати. Имаха дори сателитни чинии. И фигурки на гноми в градините.

— Мразя ги тия копелета — каза Реймънд.

Камионът мина покрай висока, солидна тухлена стена, над която върху огромно табло светеше внушителен холографски афиш, който обявяваше, че в града е дошъл цирк.

Реймънд не се впечатли.

От кабината до него достигна гласът на скъпата дъщеричка.

— Можем ли да отидем на цирк, татко? — попита тя.

— Не мила. — Татко Трътльов зави наляво и камионът се заизкачва по висок, стръмен хълм.

— Защо, татко?

— Защото — обясни госпожа Трътльова — циркът е за простите хорица, а не за възпитани млади дами като теб.

— Ама аз искам да отида на цирк. Трябва да отида.

Реймънд не виждаше малката пикла, но можеше да си представи лицето й.

— Аз също искам да отида — каза Трътльов младши.

— Моля ви, пазете тишина и оставете баща ви да се съсредоточи върху шофирането. Този хълм е много опасен.

— Ама аз трябва да отида на цирк — закрещя малката. — Трябва, трябва, трябва.

— Ш-ш-шът — каза мама Трътльова. — Ако сте много тихи през останалия път до вкъщи, ще ви позволя едно специално забавление.

— Какво забавление? — запитаха в един глас двете отрочета.

— Ами — госпожа Трътльова се замисли, — може да си поиграете с Джордж.

— Можем ли да го изкараме и да си поиграем с него?

— Добре. Но ще трябва да му строшим глезените с чук. Нали не искате да избяга?

— Мога ли аз да строша глезените на Джордж с чука? — попита скъпата дъщеричка. — О, моля те, мамо, моля те.

— Втасахме я! — Реймънд се обърна и застана в изправено положение. — Трябва веднага да се измъкна оттук.

Но как точно? Това беше въпросът.

Реймънд си спомни за предупреждението, което господин Хамелеон беше отправил към клиентите си.

Както знаете, отвътре сферите са практически неразрушими, но един по-силен удар отвън може да ги разбие на парчета.

„Ако успея по някакъв начин да съборя това кълбо от каросерията на камиона — помисли си Реймънд, — то сигурно ще се строши, когато падне на пътя, и аз ще бъда свободен“.

Вярно, Реймънд не бе съвсем сигурен дали дефиницията в речника за думата „свободен“ включва и „да се щураш чисто гол из далечна и враждебна планета“. Но във всеки случай измъкването от ужасното кълбо беше стъпка в правилна посока.

И така, как да го направи?

Реймънд хвърли замислен поглед надолу по хълма. Големият холографски афиш на цирка светеше ярко насреща му.

Осени го идея.

Всъщност тя не беше съвсем негова. Беше нещо, за което се сети, че Саймън му беше разказвал само преди няколко дни, макар да му се струваше, че оттогава беше изминала цяла вечност.

Саймън беше чел книга за цирковете и се беше впечатлил от един цирков артист от времето на кралица Виктория на име Ла Рош. Този Ла Рош беше успял да направи нещо невероятно — влязъл в метална сфера с диаметър около седемдесет сантиметра и след това успял да се изкачи с нея нагоре по една спираловидна релса, около два и половина метра висока.

Така. След като един французин от времето на кралица Виктория беше успял да извърши нещо толкова изумително…

Реймънд провря пръст в малката дупка за въздух, която сега беше точно над главата му, и се захвана здраво за нея. После започна да се клати насам-натам. Доста се измъчи, докато се засили и навлезе в някакъв по-постоянен ритъм. Но подходи към това, както към всичко останало в живота си.

С упорство.

Продължаваше да се люшка като махало. Охлузи си раменете, а голият му задник се вкочани. И проклетото кълбо се заклати. Напред-назад. Напред-назад.

Реймънд удвои усилията си. Потта му рукна отвсякъде, откъдето успя да намери излаз, а тъй като пръстът му беше пъхнат в дупката, скоро взе да усеща недостиг на въздух. С върховно усилие, за каквото пише понякога в книгите за някои отчаяни смелчаци, той се хвърли напред. Кълбото се изтърколи от камиона и падна на пътя.

Удари се в настилката и…

Нашият герой не беше свободен!

Сферата не се счупи. Удари се в пътната настилка, но не се счупи.

Тя се завъртя като пумпал на пътя и продължи да се изкачва по инерция още няколко метра нагоре по хълма. Но не се строши.

В камиона на семейство Трътльови цареше объркване. Таткото видя в огледалото за обратно виждане как Реймънд се отдалечава. Удари свирачките. Камионът занесе и изръси цялото семейство от седалките. Сферата на Реймънд избегна на милиметри сблъсъка. След което спря.

Реймънд се хвана за главата. Виеше му се свят.

— Не съм на свобода — отбеляза той. След което добави: — Ох, помощ!

Семейство Трътльови се измъкваха от камиона, нетърпеливи да приберат обратно покупката си. Засуетиха се около кълбото.

— Пуснете ме оттук — викна Реймънд. — Не искам да умирам, пуснете ме.

— Ах ти, непослушен Джордж такъв — скара му се смръщено скъпата дъщеричка. Реймънд можа да види точно колко са остри зъбните й.

— Трябва да изтърколим Джордж встрани от пътя, преди нещо да го блъсне. Хайде, помогнете ми. Ох…

Мама Трътльова и двете малки трътльовчета също извикаха.

— Ох…

Защото сферата на Реймънд вече не стоеше неподвижно. Сферата на Реймънд се подчини на закона за гравитацията, който очевидно беше в сила и на Венера, както и на Земята. Сферата на Реймънд се затъркаля обратно надолу по хълма.

— Стой! — викна татко Трътльов. — Стой, ти казвам! — Понечи да се вкопчи в блестящата сфера, но тя му се изплъзна. Отново обърнат надолу с главата, Реймънд с радост видя как семейство Трътльови изпопадаха като кегли, бутнати от топка за боулинг.

— Ха-ха-ха — викна той. — Паднахте ли ми, копелдаци такива. О, не…

Предупреждението на татко Трътльов, че трябва да махнат кълбото с Реймънд от пътя, за да не го блъсне нещо, не бе лишено от основание. Движението по пътя беше доста интензивно. Нагоре по хълма. И надолу по хълма.

Особено пък нагоре. Сега Реймънд се носеше право срещу изкачващите се коли.

— Писта-а-а-а-а!

Сума ти картофоподобни лица се вцепениха зад воланите. Камионите рязко свиваха вляво и вдясно на връхлитащото кълбо.

— Искам си го Джордж! Върнете ми Джордж! — крещеше пронизителен детски глас, но Реймънд не го чу.

 

Един много голям товарен камион сви вляво покрай високата тухлена стена под холограмата на цирковия афиш и затрополи нагоре по хълма. Ама наистина много голям камион. А зад волана на този много голям камион седеше не друг, а самият господин Хамелеон.

Неговата фирма изпълняваше специални поръчки за някои шикозни ресторанти на Венера. И днес много големият камион на господин Хамелеон имаше в каросерията си не по-малко от петдесет спретнато подредени сфери. Техните хипнотизирани обитатели плуваха в блажена дрямка, без ни най-малко да подозират какво им готви съдбата.

Господин Хамелеон си подсвиркваше. Денят беше преминал много успешно. Бе изпълнил всичко точно като часовник — нещо характерно за пет поколения от неговия род, които също бяха дали приноса си, за да стане фирмата за разпродажби най-престижната на Венера.

Търговецът превключи на по-горна предавка и много големият камион започна да набира скорост. Внезапно обаче престана да си свирука и на широкото му месесто лице се изписа пълно недоумение. Колите пред него рязко свиваха вляво и вдясно. Но какво е това? Нещо се търкаляше надолу по хълма право срещу него. Нещо, което набираше скорост по венерианското шосе. И това нещо беше…

— ДЖОРДЖ! — изкрещя търговецът, като изви рязко волана вдясно и удари спирачките.

Реймънд не видя много големия камион. Движеше се прекалено бързо. Не видя ужасената физиономия на господин Хамелеон. Жалко, защото гледката със сигурност щеше да му хареса. Нито пък видя драматичния екшън, който се разигра, когато много големият камион сви рязко, преобърна се и изръси товара си. Пропусна да зърне как всичките петдесет сфери се разбиха и натрошиха. Ревовете и писъците на вбесените от рязкото събуждане създания също му убегнаха.

Реймънд просто продължи да се търкаля надолу.

Виеше му се свят, мозъкът му скоро щеше да стане на бит каймак. В този миг си спомни още нещо, което Саймън неотдавна му бе казал. То беше свързано с някакъв експеримент, извършен някога от един французин (не от господин Ла Рош). Та този французин пуснал един пенс (а може би франк) от върха на Айфеловата кула и той се забил на дълбочина цели два инча (а може би на четири сантиметра) в паважа (или може би в булеварда) долу.

Независимо от въпросите защо, как и за какво, общият смисъл е, че колкото по-отдалеч падне едно нещо, толкова по-голямо ускорение получава то и толкова по-силен ще е ударът при съприкосновението с нещо по-твърдо.

А в замаяната глава на Реймънд се беше загнездил един много жив спомен за високата, солидна стена в подножието на хълма. Стената с холографския афиш. И Реймънд се зачуди, с някак нарастваща паника, дали беше постъпил правилно, като изтърколи сферата от камиона на картофените глави, докато се изкачваха по един толкова стръмен хълм.

Заключи, че май не беше постъпил много правилно.

— По-мо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-щ — пусна глас Реймънд, като, макар и без да са го молили, направи практическа демонстрация на Доплеровия ефект, която всеки, склонен да оцени подобни неща, би сметнал за много хубава.

Обаче явно нямаше кой да се възхити на изпълнението му. Околните си имаха други хатъри. Като например как да избегнат нежеланото внимание от страна на тълпата ревящи, виещи и пищящи създания, които бяха вече на свобода.

Притиснат сред развалините на камиона си, господин Хамелеон гледаше с ужас към чудовището, цялото покрито с шипове и бодли, което се катереше по счупеното предно стъкло. Изглеждаше много ядосано. И гладно.

Реймънд продължаваше да се търкаля надолу.

— По-мо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-щ, о, по-мо-о-о-о-о-о-о-о-щ — не спираше да вика той, докато коли, камиони и абсурдно изглеждащи венериански мотористи свиваха вляво и вдясно и се блъскаха едни в други. — ПОМОЩ!

Голямата, солидна тухлена стена се втурна (по начин някак айнщайновски относителен) срещу него. Вътре в лудешки центрофугиращото кълбо бедният гол дебил правеше всичко възможно да се прекръсти, за да се представи достойно пред създателя си, като същевременно се опитваше да си вдъхне бодрост пред лицето на ужасния сблъсък, който го очакваше.

И сблъсъкът стана. Макар и не така, както Реймънд очакваше.

Въпреки че когато минаваше покрай голямата тухлена стена, Реймънд я беше забелязал, той не беше обърнал никакво внимание (а и защо би трябвало да го прави) колко висок беше бордюрът. Както би ви казал всеки, посветил живота си на изучаването на бордюрите^[1], в подножието на хълмовете тези съоръжения по правило се правят по-високи. Защото обикновено съставляват стена на канавка, по която се оттичат водите при силни дъждове. Набиращата скорост сфера на Реймънд се беше насочила тъкмо към такъв висок бордюр.

Как само изтрещя, когато се удари в него!

— О-о-о-о-о-ох! — извика Реймънд, като продължаваше устремното си движение напред, само че сега летеше напред и нагоре. Размина се на инчове с високия бордюр и на сантиметри с горния ръб на голямата тухлена стена, а парчетата от разбитата сфера се разхвърчаха около него. Не можа обаче да избегне светещата циркова реклама. Заби се в нея със страхотна сила.

За утеха на картофените глави, които бяха пропуснали да видят демонстрацията на Доплеровия ефект, извършена от Реймънд, както и на онези, които не бяха заети с измъкването си от станалите на мекици катастрофирали автомобили и които не се опитваха да избегнат Отмъщението на съществата от сферите, грандиозната експлозия, която предизвика летящият дебил при преминаването си през сложната плетеница от електронни шашми в светещата реклама, сигурно дълго щеше да бъде тема на оживени разговори при събирания на барбекю в градината.

Реймънд се заби в рекламата подобно на бял, въртящ се свредел. Появи се от другата й страна, като продължаваше да се върти около оста си, но сега в някаква по-тъмна окраска. След него се стелеше пушек.

Нудистките скокове сред небесната шир предлагат редица екзотични преживявания, но Реймънд не можа да се наслади на нито едно от тях.

През цялото време, докато падаше от небесните висини, той крещеше неистово.

После се сгромоляса върху покрива на цирковата палатка.

Проби го и продължи да пада надолу към манежа.

Тук, за съжаление, ще оставим Реймънд да виси между покрива и арената, все едно някой е натиснал небесния бутон за пауза и е спрял падането му. Трябва да се съгласим, че обикновено не се постъпва така. Но точно в този момент се налага да се върнем на Земята, за да видим докъде я е докарал Саймън. Защо ли? Ами защото Саймън е на път да направи откритие. При това съвсем не маловажно. Откритието, което той ще направи, е направо значително. Отнася се до това какво ще стане с Реймънд, когато падне от покрива на цирка, и как това ще доведе до други събития, чиято кулминация ще е голямата услуга, която Реймънд ще направи на човечеството.

Като го спаси от унищожение.

И така нататък.

 

Саймън затръшна входната врата след себе си, спусна всички резета и закачи веригата. След това се тръшна на задника си, задъхан ама наистина страшно тежко.

Беше загазил и го знаеше. Не беше загазил по хубавия стар начин, когато му се налагаше да се спасява само от отмъщението на някой измамен съпруг. Опасността беше от съвсем друг характер. А най-лошото бе, че вината не беше негова.

Вината беше на Реймънд.

Според Саймън, ако Реймънд не беше се съгласил да отиде с Абдула, то Абдула вероятно щеше да отлети към някое друго село и щеше да си хване някой друг дебил. В такъв случай мъжете в сиво никога нямаше да дойдат в Бремфийлд и сега нямаше да го преследват, за да „разчистят“.

Вината определено си беше на Реймънд. А не негова.

— Реймънд, проклетнико — каза Саймън.

На колене и лакти пропълзя през хола в предната стая и стигна до прозореца. Повдигна леко крайчеца на завесата и надникна към улицата.

Нямаше мъж в сиво. Беше го изпреварил.

Саймън не си направи труда да въздъхне с облекчение. Нямаше спасение. Черният Джек знаеше къде живее. Беше съмнително, че ще предпочете да не споделя тази информация.

— Май че е време да отида на почивка — каза си Саймън. — В Нова Зеландия може би. Или на Огнена земя. — Той се отдръпна от прозореца и се втурна нагоре по стълбите.

След като човек веднъж си е наумил да замине на почивка, той трябва да вземе редица решения; а най-важното от тях е какво да сложи в куфара.

Разбира се, както за повечето други неща, и за това се иска талант. Какви дрехи да вземе, какъв лосион за тен да избере, малкия или големия харпун да помъкне, да кара с миналогодишните плавници или да се изръси за нови?

И, разбира се, да си отговори какви сексуални похвати са на мода сега в района, който смята да посети, и кои сексатрибути да стерилизира? Няма никакъв смисъл да се появиш с куфар, пълен с тежести за тестиси, удължители или разни гелове за забавяне на кулминацията, а след това да се окаже, че хитът на сезона са мърдащите мустачки, щипките за цици и светещите презервативи, които си оставил в хладилника у дома. Подобно нещо би развалило някоя почивка — да речем в Лурд, — която иначе би била доста сполучлива. С всеки се е случвало.

Затова приготвянето на куфара си е цяло изкуство. Човек трябва да бъде методичен и точен. Няма смисъл тая работа да се свърши джаста-праста. Винаги си струва да загубиш няколко часа повече, но да направиш всичко както трябва.

— Паспорт — викна Саймън, — чекова книжка, кредитни карти, четка за зъби. Багажът е готов.

Готов ли е?

— Готов е! Или по-скоро ще бъде, ако, разбира се, успея да си намеря паспорта. Спомням си, че го сложих на сигурно място, когато се върнах от невероятния уикенд в Лурд. А, сетих се, в най-горното ляво чекмедже на шкафа, при вибратора „Ринтинтин“ и арабските каиши за завързване.

Най-отгоре върху шкафа беше пакетът на Реймънд.

Саймън все още не беше успял да го отвори и сега втренчи в него поглед, който никой пакет не заслужава, освен ако не съдържа бомба или насечения труп на някоя млада жена. Свали го от шкафа и го захвърли на килима, при което пакетът се разкъса и съдържанието му се изсипа.

Саймън заровичка в лявото горно чекмедже.

Нямаше никакъв паспорт.

— Мамка му — изруга той и затършува в дясното чекмедже.

И там нямаше паспорт.

Саймън обсипа шкафа с псувни, извади и двете чекмеджета и ги запокити на пода. После започна да рови в по-долните чекмеджета.

Никъде никакъв паспорт.

— Мамка му, мамка му, мамка му. — Преобърна наопаки цялата спалня, разтвори всички шкафове и извади цялото им съдържание, като риташе каквото му попадне и продължаваше да споменава нечия майка.

В разгара на тази си дейност се спъна тежко в пакета на Реймънд и се строполи на пода.

— Оу — изохка той. — Това пък какво е?

Беше книга. Книга с лъскави, твърди корици. Голяма книга с лъскави, твърди корици. Вторачи се в обложката. Оттам го гледаше лицето на Реймънд. Саймън прочете заглавието:

Най-страхотното шоу в Космоса

Неофициална биография

на РЕЙМЪНД

Спасителя на човечеството

— Спасител на човечеството? — Саймън разгледа книгата от всички страни.

Името на автора липсваше. Посочено беше само издателството: З. В. Я. Р. Това му напомни за нещо. Ами, да, за памфлета, който беше чел в приемната на зъболекаря. Той също беше издаден от З. В. Я. Р.

— Спасител на човечеството? — Саймън разтвори книгата. Сигурно беше някакъв много хитър номер. Реймънд явно искаше да го избудалка, а и Анди беше замесен в това. Вероятно са сложили тези заблуждаващи корици върху някоя обикновена книга, взета от библиотека или нещо подобно.

Саймън прочете заглавието на първата страница. „Най-страхотното шоу в Космоса“. Същата работа. Сигурно беше някой много тънко скроен номер.

Прелисти първата глава. В нея най-подробно се разказваше какво бяха преживели той и Реймънд предишната вечер на землището.

По дяволите, как беше възможно това? Прелисти още няколко глави и започна да чете на глас от книгата:

„Колелата на пикапа бяха хванати със скоби.

— Леле божичко! — каза Саймън. — Божичко, божичко, господи божичко!

— Хей, ти! — извика един глас.

Саймън се обърна. Към него тичешком се приближаваше един от мъжете в сиво.“

— Брей, да му се не види! — Саймън гледаше страницата, без да вярва на очите си. — Та това се случи само преди няколко минути, а този пакет е у мен от снощи. Не е възможно. Освен ако… — Една страхотна мисъл навести съзнанието му. Не беше възможно да е така. Или?

Прелисти обратно до началото на книгата и се втренчи в датата, на която беше издадена. Беше точно една година след днешния ден. Книгата беше написана в бъдещето.

В бъдещето!

Саймън запрелиства страниците. Да, ето го и него. Точно тук и сега; как си търси паспорта, за да избяга на Огнена земя.

Погледът му пробяга по страницата. Никъде обаче не се споменаваше, че беше намерил тази книга. Което означаваше… Мислите му съвсем основателно се объркаха. Което означаваше какво? Че на автора на книгата не му беше известен фактът, че Саймън я е намерил и я е прочел. Да, точно това ще да означава. Намерил я и я прочел, преди дори да е написана. Това си го биваше.

Саймън зарови пръсти в хубавата си коса. Това освен че си го биваше, беше направо гениално. Притежавайки тази книга, можеше да бъде винаги една крачка пред сивчовците. Можеше да бъде една крачка пред всички останали. Разкриваха се безкрайни възможности. Особено финансови. Да не говорим пък за сексуалните.

— Буум-шака! — долетя откъм младежа.

Чук-чук-чук, долетя откъм входната му врата. Саймън ужасено вдигна глава. После погледна към страницата, на която беше отворил:

„На вратата на Саймън се почука.

За негов късмет беше само пощальонът.“

— Благодаря ти, Господи. — Саймън остави внимателно книгата на леглото и я потупа нежно по корицата. — Извини ме за момент — каза й той. — Само ще надникна навън, за да видя какво ми носи пощальонът.

С енергична стъпка и с глава, бръмнала от значително количество мисли, той дръпна резетата, откачи веригата и разтвори широко входната врата.

На прага стоеше мъж в сиво.

Не беше пощальонът.

— Търсех те, Саймън — каза той.