Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (16)

16

— Какво стана там? — Реймънд се вкопчи в Зефир, която бе подкарала мотора на пълна газ. — Толкова много трупове. Беше ужасно. Направо ужасно.

Той вече не носеше миникартечницата. Току-що беше видял как изглежда смъртта отблизо. Не искаше да я вижда повече.

— Благодаря ти — каза Реймънд.

— Благодариш ми? — Зефир се усмихна през рамо.

— За това, че ми спаси живота. Можеш ли сега да спреш мотора. Повръща ми се.

— Боя се, че не разполагаме с време. Но ще се оправиш. Само продължавай да се държиш здраво. Знам къде отиваме.

И Реймънд продължи да я държи здраво през кръста. Моторът направи ляв завой, после зави надясно, а той продължаваше да се държи здраво.

— Сигурно ще имаме неприятности за това, което стана там, нали? — викна той на Зефир.

— Да, според мен ще имаме куп неприятности. Затова продължавай да се държиш здраво. Почти пристигнахме.

И те почти пристигнаха.

Пред тях се издигаше внушителна пирамида. Приличаше на мраморна, но не беше. Беше от пластмаса. Върху позлатения връх светеше с неоновите си букви фирменият надпис на тържището.

— Това ли е?

— Това е. А сега се дръж грубиянски.

— Грубиянски?

— Дръж се като човек от Рай. Знаещ как се прави.

— Да се държа като човек от Рай? Значи така се казва горният свят? Рай? Рай като „рай“?

— Ще ти обясня по-късно. — Зефир сви с мотора по един елегантен булевард. Отстрани имаше дълги редици обелиски (от пластмаса), плодни дръвчета (от пластмаса) и добре подрязан плет (също от пластмаса, но на Реймънд всичко му изглеждаше много внушително).

— Мразя тази планета — каза той.

— Запомни — подвикна му Зефир, — говоренето на глупости обърква събеседника. Можеш да го направиш. А ако не можеш, тогава аз ще…

— Не! — Онази риба меч още му беше пред очите. — Ще се справя.

Пред внушително извисилата се пирамида имаше великолепен портал. При портала — една от онези вдигащи се бариери и една от онези малки пазачески будки. Знаете как изглеждат. Има ги на входовете на паркингите и заводите, нали се сещате?

Всички са еднакви. В тях винаги има кука на стената да си окачите палтото, портативен телевизор, електрическа печка през зимата и електрически вентилатор през лятото, електрически чайник през цялата година, стол с лична възглавничка и купчина от онези „безобидни списания с готини мацки“, които, когато ги представят за доказателство пред съда, обикновено са определяни като „най-разюздана, долна порнография“.

В тези будки винаги мирише по един и същ начин. Миризмата е задушлива и има органичен произход. По-добре да не се замисляме по въпроса.

Когато Реймънд и Зефир се приближиха, от будката се подаде голяма черна глава на сокол. Беше облечен в спретната синя униформа и носеше папка.

Реймънд не му даде възможност да поправи първото впечатление, което беше извикал у него. Просто го намрази от пръв поглед.

Зефир спря мотора. Реймънд слезе от задната седалка и започна да си оправя якето и панталоните. Оправи реверите си, изтупа поръсилата го прах и си оглади гънките на панталоните. После си пооправи перчема.

— С какво мога да ви помогна? — попита пазачът, когато цялото това представление взе да му писва.

Реймънд го погледна така, сякаш го виждаше за първи път.

— Вдигни веднага бариерата — нареди той. — Искам да вляза.

— Цел на посещението? — пазачът възприе презрителния тон на Реймънд.

— Ние сме търговски представители от Рай. А сега се размърдай и ни пусни да минем.

— Няма да стане. Имате ли насрочена среща?

— Не ни е нужна. Веднага се дръпни настрана.

Соколовата глава погледна в папката.

— Нужно е да имате не само насрочена среща, но и официално разрешение от правителството, пропуск с печат за днешна дата, документ за самоличност. Трябва да ми покажете също междупланетните си паспорти, визите си и удостоверенията за ваксинация.

— Пфу! — възмути се Реймънд.

— Освен това съм длъжен да направя интимен телесен обиск на младата жена.

— Защо? — побесня Реймънд.

— Абе ти майтапиш ли се? — попита го пазачът.

— Стой настрана, простако. — Реймънд пристъпи крачка напред. Пазачът пред бариерата му препречи пътя. Не си поплюваше тоя пазач.

Реймънд изпусна въздуха, който се бе насъбрал в гърдите му.

— Настоявам незабавно да ни пуснеш да минем. Дошли сме да инспектираме последната пратка Джорджовци.

— Съжалявам, приятелче. Не мога да го направя. Я по-добре си върви по живо, по здраво там, откъдето си дошъл.

Зефир зацъка енергично с език.

— Сам ще се оправя — каза Реймънд. — Слушай какво. Действам съгласно преките инструкции на моя добър приятел Бинки.

— Бинки? Да нямаш предвид…

— Негово кралско величество Великият херцог. Да.

— Ти си личен приятел на Негово кралско величество?

— Да. — Реймънд засука пръсти в косата си. — Много личен приятел.

Пазачът го изгледа от главата до петите.

— А пък моят задник смърди на теменужки. Я се разкарай.

— Госпожице Зефир, пригответе се да ви диктувам — каза Реймънд.

Моливът и бележникът отново се материализираха в ръцете на Зефир.

— Разбира се, сър.

— До Негово кралско височество Великия херцог Фогърти, Дворец на небесните удоволствия, номер 1, „Големия шикозен булевард“, град Фогърти. „Драги Бинки, в съответствие с твоите изрични нареждания аз се отправих с възможно най-голяма бързина към тържището, за да инспектирам пратката с Джорджовци, които ще се сервират тази вечер на специалния държавен прием в чест на твоя бедничък болен син Колин.

Обаче, когато обясних характера на тази моя кралска мисия, подчертавайки, че е възможно за продан да са били изпратени заразени екземпляри, които, ако бъдат поднесени, могат да отровят и теб, и цялата ти кралска фамилия, включително бедничкия ти болен син Колин, отказаха да ме пуснат.

Затова, според мен, в интерес на здравеопазването и хигиената е целият комплекс на тържището да бъде изравнен със земята, а потенциалните убийци да бъдат задържани за разпит, след което да бъдат осъдени и екзекутирани. Не се съмнявам, че след като бъде подложен в продължение на седмица на крайно жестоки мъчения, пазачът на портала ще може да съобщи имената на своите съучастници в това пъклено съзаклятие. Той се казва…“ — Реймънд спря. — Впрочем, как се казваш? — попита той пазача.

Но въпросният съвестен служител вече вдигаше бариерата.

— Моля, заповядайте — каза любезно той. — Приятен ден.

— Справи се много добре — викна Зефир, когато профучаха с мотора през вратата на пирамидата.

— Благодаря — ухили се Реймънд. — Просто имитирах професора.

— Да, но го направи по свой начин.

— Е, не съвсем. Изпълнението ми беше в стил „Саймън“.

— Това ще да е онзи Саймън, за когото споменаваш на всеки пет минути, нали?

— Той е най-добрият ми приятел. — Реймънд я сграбчи здраво през кръста, когато тя направи няколко резки завоя. — Опитах се да се престоря, че съм Саймън. Използвах дързостта му. Както и глупостите, с които обърква събеседниците си. Наистина го бива в това. Винаги когато е изпаднал в беда, може да се измъкне с приказки.

— Този Саймън ще да е много интересен мъж.

— Да, такъв е. — Реймънд се засмя. — Едно ще ти кажа. Не си представям положение, от което той да не може да се измъкне с приказки. Страшен пич е Саймън. Направо страшен пич.

 

Саймън беше целият плувнал в пот.

— С… С… С… Сатан-Кокошката? — каза със заекване той. — Не може да бъде.

— Вселил се е в тази птица. — Дългият Боб имитира с пръсти пърхане на крила. — Никога не съм предполагал, че подобно нещо е възможно. Мислех, че пилетата са си просто пилета, но не са. Те ги знаят тия работи. А сега ги знаем и ние.

— Знаем ги — казаха в хор останалите. — Ние от З. В. Я. Р. ги знаем.

Саймън пак си знаеше, че не бива да задава въпроса, но много му се искаше да разбере.

— Какво означава З. В. Я. Р.? — попита той.

— З. В. Я. Р. ли? — Дългият Боб се приведе по-близо към него. Саймън се сви на стола. — З. В. Я. Р. — каза птицефермерът — означава Земляци Величаещи Явлението Реинкарнация.

— Реинкарнация?

— Реинкарнация.

— Да бе, как не се сетих. Реинкарнация.

— „Реинкарнация“ означава „прераждане“, тъпанар такъв — каза хубавицата.

— Естествено става дума за прераждането на Сатаната — обясни Дългият Боб.

— Естествено. — На лицето на Саймън се появи измъчена усмивка. — Пък аз все си мислех, че З. В. Я. Р. е съкращение на Звено за Внезапен Яростен Рекет.

— Тъпанар — каза хубавицата.

В очите на Дългия Боб се беше появил фанатичен блясък.

— Ние сме избраниците, разбираш ли? Защото Той се излюпи при нас. За да се стигне до Него, се е преминало през хиляди поколения птици, милиарди и милиарди пилета. Сънувах сън, разбираш ли. Имах видение. Те ми отвориха очите. Те ми говориха.

— Пилетата ли? — попита Саймън.

— Пилетата — каза Дългият Боб.

„Божичко, Божичко, Господи Божичко“ — помисли си Саймън.

— Бях пиян — продължи Дългият Боб.

— Ще ми се и аз да бях — каза Саймън.

— Паднах. Беше в птичарника. И тогава те ми проговориха. Те могат да говорят, пилетата де. Ако поискат. Проговориха ми. Казаха, че са избрали мен.

Саймън не продума.

— Избрали ме да бъда баща на Преродения.

Саймън пак не продума.

— И така, аз дадох семето си на великата кокошка-майка.

Този път Саймън продума.

— Ти си чукал бройлер? — попита той.

Ръцете на Дългия Боб стиснаха Саймън за гърлото и го смъкнаха от стола.

— Дръж си богохулстващия език зад зъбите! — изрева бащата на Сатан-Кокошката.

— Добре де, добре. Извинявай. — Сега ръцете на Саймън бяха до лакти в парите. Чувството беше прекрасно. Той наистина искаше да си ги върне. Но с пари или без тях, първата му задача беше да офейка. А втората — да извика армията да хвърли една ядрена бомба върху онзи „Ужас в кокошарника“^[1].

Саймън си спомни бригадния генерал, който командваше онази част с инициали Р. О. Т. А. (Редовен Отдел на Техничарите Активисти) в романа „Доктор Ху“. Той ще бъде онзи момък, който телефонира и вдига юнаците от Р. О. Т. А. по тревога. Р. О. Т. А. срещу З. В. Я. Р. Точно така.

Така. Беше дошло времето да офейква.

— Е добре, достатъчно. — Саймън се освободи от хватката на птицефермера. — Стига вече. Всичко сте объркали. Знаех си, че ще стане така. Имате късмет, че дойдох.

— Тоя да, не откачи? — попита Дейв Войнишката стойка.

— Ти изобщо не трябва да си тук — каза Саймън на Дейв. — Ти трябва да си вкъщи и да очакваш едно важно телефонно обаждане.

— Какви са тия дрънканици? — Физиономията на Дейв изрази недоумение.

— Що се отнася до вас тримата… — Саймън се обърна към момчетата от „Римска свещ“ — в момента трябва сте във „Веселите градинари“ за побоя.

— Побоя ли? — попита Кевин от „Римска свещ“. — Какъв побой?

— Ами побоят, дето ще му го теглите на Пол.

— Защо? — Сега беше ред на Кевин да изрази недоумение.

— Не мога да ви кажа. — Саймън се обърна към Дългия Боб. — Не мога да им кажа, нали?

— Не можеш ли? — Дългият Боб също изпита леко недоумение. Но в интерес на истината основното, което чувстваше, беше чисто и просто все по-засилващо се раздразнение. — Какво имаш предвид?

— Книгата. — Саймън намигна на Дългия Боб и пооголи зъби в усмивка. — Книгата от бъдещето. Книгата, която ти така отчаяно желаеш. Книгата, която е у мен.

— Аха! — извика Боб. — Аха!

— Книгата, която съм прочел. От кора до кора.

— Той лъже. — Хубавицата сви привлекателните си сочни устни. — Не вярвайте и на дума от това, което казва.

— Естествено е точно тя да говори така. — Саймън насочи цялото си внимание към Дългия Боб. Опитът го беше научил, че ако се мъчи да води едновременно разговор с трима души, има опасност да се провали.

— Защо да е естествено тя да говори така? — попита Дългият Боб.

— Ами заради удара, който възнамерява да направи, като отмъкне всичките пари, които ще спечеля утре.

— Утре ли? — попита Дейв Войнишката стойка.

— Ама ти още ли си тук? Ще пропуснеш телефонното обаждане.

— Благодаря. — Дейв стана и се накани да си върви.

— Сядай, Дейв — нареди му Дългият Боб. Дейв отново седна.

— Какво всъщност знаеш, Саймън? — попита птицефермерът.

— Ами всъщност всичко. Затова ти казвам, че действате напълно погрешно. Вие не трябва да се отнасяте грубо с мен и да ме заплашвате. Трябва да ме спечелите за вашата кауза. Така е написано в книгата. Ставам член на З. В. Я. Р., вземам всичките пари и ги залагам утре на конните състезания. И спечелвам милиони и милиони. Само така можете да си позволите да построите крепостта за Негово величество и да му купите телевизионната предавателна станция. Впрочем, в глава тридесет и втора има един пасаж, в който се разказва как телевизионната предавателна станция е обградена от една военна част. Р. О. Т. А. — мисля, че така се казваше. И аз спасявам Негово величество с…

— Стоп! — Дългият Боб захлупи ушите си с шепи. — Не трябва да ни разказваш всичко това сега. Все още не трябва да го знаем. Така не е правилно.

— Почакайте — хубавицата насочи обвиняващ пръст към Саймън, — той не би могъл да знае всичко това, защото страда от…

— Кратковременна загуба на паметта — прекъсна я Саймън. — Предполагам, че точно затова тази книга дойде при мен. Утре няма да си спомням нищо по въпроса. Нищо от това, което съм прочел в книгата. Нищо от това, което съм видял тук тази вечер. Мисля, че някоя велика сила ми е отредила ролята на скромна, но съществена пионка в някаква голяма космическа игра.

— Той лъже — каза красавицата, — не виждате ли, че всичко си измисля.

— Естествено, че ще кажеш така. Така говориш и в книгата.

— Боб, кажи му…

— Млъквай! — заръкомаха Дългият Боб. — Глас да не чувам. Трябва да премисля всичко това.

— Наистина трябва да премисли — каза Саймън. — Само че в книгата, когато мисли, е облечен в специална униформа. Много е елегантна.

— Аха! — извика отново Дългият Боб. — Опиши ми я. С най-големи подробности.

— Разбира се — съгласи се Саймън, който помнеше много добре странната униформа, с която бе видял Дългият Боб, когато го бе наблюдавал тайно онзи ден сутринта — сутринта, в която беше стигнал с косачката Голямата Алън до края на ливадата в подножието на птицефермата. Всъщност, Саймън се зачуди дали точно сега не му е времето да повдигне въпроса за откраднатата косачка. Май не му е времето, заключи той. — …и с чифт птичи крила, закрепени за шлема — завърши описанието си Саймън.

Сега всички присъстващи, в това число и Саймън, се вторачиха в Дългия Боб.

— Вярно е — каза въпросният достоен мъж. — До най-малката подробност. Щях да я облека по-късно, за да ви я покажа.

„Колко удобно“ — помисли си Саймън, а после каза:

— Грешката е моя. Мисля, че дойдох твърде рано. Дали да не изляза и да се върна по-късно?

— Не — каза птицефермерът. — Искам да видя тази книга. И то веднага.

— Няма начин — отвърна Саймън. — Това наистина ще оплеска цялата работа. Просто трябва да ми имаш доверие.

— Дрън-дрън ярина — намеси се хубавицата.

— Остави го да се доизкаже — смъмри я Дългият Боб.

— Разбирате ли — каза Саймън, като за миг започна да говори истината, — в книгата не се споменава нищо за З. В. Я. Р. Всъщност в нея се казва, че съм дал печалбата си за благотворителни цели.

— А — възкликна Дългият Боб.

— Познато Ли ти звучи? — попита Саймън.

— Да, решихме в книгата да пише така.

— Ето защо трябва да ми имаш доверие. Книгата няма да работи за теб, защото трябва да вмъкваш подобни лъжи в нея, за да запазиш операцията в тайна. Тя ще работи само за мен, защото аз съм в нея цял-целеничък. Може да съм само пионка, но съм ти нужен, за да се наредят нещата както трябва. — Мигът, в който Саймън бе говорил истината, отлетя безвъзвратно. Самочувствието му растеше от секунда на секунда. Най-много го биваше в лъжите. Да, в лъжите и в секса. Тези неща някак взаимно се допълваха. — Според предписанията на книгата трябва да действам самостоятелно. Ще ти се наложи да ми се довериш. А сега наистина трябва да си вървя, преди да е пристигнала полицията.

— Полицията? — Гърлата на всички присъстващи се включиха в озвучаването на този вик.

— Полицията, която ме преследва като заподозрян в убийството на Реймънд и на тази измамница тук. — Този път Саймън насочи към хубавицата обвиняващ пръст. — Полицаите ще пристигнат всеки момент. Така че ще е най-добре да измъкна тези пари оттук и да се омитам. Боб, няма да е зле да ги посрещнеш на външната порта и да им кажеш, че не си ме виждал. Нали не искаш да ти претърсят птичарниците?

— Не, аз ъъ… — Дългият Боб беше цял разтреперан.

— Той лъже — пак се намеси хубавицата.

— Не, не лъже — обади се Лайза. — Преди няколко часа се видях с Пол. Подреждаше каси от бира пред „Веселите градинари“. Каза ми, че полицаите се били отправили към дома на Драскача, за да търсят Саймън.

— А Драскачът знае, че съм тук.

— Аз, ъъ… — пак се запъна Дългият Боб.

— Трябва да отидем и да го посритаме тоя Пол — каза Кевин.

— Чаткаш ли сега? — попита Саймън. — И така, да се сбогувам ли с вас, или не?

Дългият Боб погледна Саймън, а той погледна Дългия Боб. Членовете на рокгрупата „Римска свещ“ се спогледаха. А хубавицата погледна Лайза.

Лайза погледна Дейв Войнишката стойка. Той пък си погледна часовника.

— Ще пропусна телефонното обаждане — смутолеви той.

— Върви — каза Дългият Боб на Саймън. — Обаче…

— Обаче? — попита Саймън, който вече пълнеше джобовете си с печалбата, която беше успял да си възвърне.

— Ако дори само си помислиш да ни изиграеш…

— Знам — каза Саймън. — Не си спомням как точно бе изразено това в книгата, но мисля, че се споменаваше за някакъв акумулатор и две оловни клеми, които щели да бъдат прикрепени към някои нежни части от анатомията ми.

— Невероятно. Точно това се канех да кажа — възкликна Дългият Боб, който нямаше подобна умствена нагласа. — Така че смятай се за предупреден.

— Смятам се за предупреден. Дай ми десет минути преднина и после направи каквото се очаква от теб. Когато полицаите пристигнат, кажи им, че тъкмо си се канил да заключваш за през нощта и че не си ме виждал.

— Я почакай — викна хубавицата, — не можеш да го пуснеш да си върви просто така.

— О, да, щях да забравя — каза Саймън, — когато утре се нахвърлите върху ми пред будката за залагания, за да откраднете отново всичките пари, не я изпускайте от очи.

— Непременно — каза Дългият Боб. — Благодаря ти, Саймън.

— Просто давам своя дял за каузата. Да живее Сатан-Кокошката и довиждане.

— Да живее Сатан-Кокошката, довиждане.

Саймън излезе от къщата в галоп. Прекоси осветения от луната двор, отвори вратата на ягуара и скочи вътре.

— Да! — каза той, докато се мъчеше да пъхне ключа за запалването. — Прекарах ви всичките, копелдаци такива. Всичките ви прекарах.

Завъртя ключа и моторът изрева. Включи дългите светлини, викна още веднъж „Да!“, закани се с юмрук, даде пълна газ, профуча през вратата и се скри в нощта. В безопасност.

Успя. Направи го. Измъкна се от онези откачалки, при това с парите. Ще се обади по телефона на онази военна част още от първата телефонна будка, която се изпречи на пътя му. Всъщност, може би не от първата. Първата в следващия град или в по-следващия. А може би от борда на ферибота, който пресича Ламанша. Или пък от Франция.

— Бум-шака — викна Саймън. — Бум-шака-бум-бум-бум.

— Бум-бум-бум — повтори като ехо един глас от задната седалка.

Беше гласът на полицейския инспектор С’Мърт.

— Ааааагх! — извика Саймън и изви рязко волана. Направи пълен кръг.

— По-полека, сър. — Сложната прическа на инспектора се надвеси над рамото на Саймън. — Нали не искате да връхлетим върху някои невинни пешеходци. Впрочем, дали онова, което ме лъхна, не беше алкохол? Вие ли сте законният собственик на колата?

— Аз — отговори Саймън. — Аз… аз… аз…

— Бъдете така любезен да спрете при първия полицейски пост, който наближим, сър. Мисля, че този път няма къде да бягате.