Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (10)

10

Така. Трябва да знаете, че в Космоса времето протича по-различно, отколкото на Земята, и Реймънд все още се намираше на пиршеството в големия салон на парахода „Саламандър“. Бяха изминали само няколко мига, откакто беше изрекъл думите, за които, странно, не съществува никакво писмено свидетелство.

Пируващите бяха приключили с аплодисментите и отново се отдадоха на пируване. Професор Мерлин му наля още едно питие.

— Наостри уши, Реймънд, защото трябва да те осветля за едно-друго.

Реймънд отговори с едно пиянско:

— Хъ?

— Това едно-друго са неща, които е нужно да знаеш. Ще споделя с теб истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Онова, което ще чуеш, може да не ти хареса и може да предпочетеш да не го приемаш насериозно. Но отношението ти не ще отнеме на фактите тяхната достоверност.

— Хъ? — повтори Реймънд.

— Първо, с прискърбие трябва да ти съобщя, че не си пиян.

— Съм — захили се глупашки Реймънд. — Фиркан съм кат кирка.

— За съжаление не си. Разбираш ли, всички напитки, сервирани на тази маса, са безалкохолни. — Професорът изчака, докато казаното „попие“ в съзнанието на Реймънд.

Реймънд отново фокусира погледа си и превъзмогна чувството за виене на свят.

— О — каза той напълно трезво. — Представи си.

— Да, наистина трябва да си го представиш. — Професор Мерлин вдигна чашата си за наздравица. — Представям си обаче, че ти не можеш да си представиш какво е следващото нещо, което ще ти кажа.

— Ей това вече е изненада. — Реймънд взе чашата си, помириса съдържанието й, въздъхна и я постави обратно на масата.

— Седнал ли си удобно?

Реймънд тъжно кимна.

— Тогава опитай се да смелиш това, момко. Ще започна горе-долу от самото начало. Чувал ли си за Теорията на Симес за концентричните сфери и полярните отвори?

— Разбира се — каза Реймънд. — Кой не е чувал?

Професорът повдигна татуираната си вежда.

— Това опит за язвителна ирония ли е, или просто ми пробутваш опашата лъжа?

Реймънд сви рамене.

— Опасявам се, че просто ти пробутвам опашата лъжа.

— Дрън-дрън-та-пляс. — Професор Мерлин се намръщи и Реймънд с възхищение видя как краят на брадичката му докосна върха на носа му. — Ще се постарая да бъда колкото е възможно по-кратък. За да спестя мъките и на двама ни.

Реймънд лапна още един бонбон. След като не бе възможно да се напие, поне можеше да стане ама наистина тлъст.

— Капитан Джон Кливис Симес беше философ — каза шоуменът. — Той има теория за структурата на Земята. Смята, че планетата се състои от концентрични сфери, които са една в друга и имат отвори на полюсите, през които се осъществява връзката между тях. Дотук ясно ли е?

Реймънд млясна и кимна.

— Това е теорията, че Земята е куха. Приятелят ми Саймън има една книга на тази тема. Теорията съществува от векове и според нея във вътрешността на нашата планета живеят други същества.

— Обаче ти не вярваш в нея, нали?

Реймънд поклати глава.

— Разбира се, че не вярвам.

— И защо?

— Защото това са куп глупости. — Тук Реймънд му смигна. — Въпреки че мога да ти разкажа една друга работа за учени, които очевидно са били руснаци. Те направили експеримент в Сибир. Пробили със сонда на дълбочина двадесет и три мили. Сондата хлътнала в някаква кухина и те спуснали в дупката микрофон, завързан за много дълго въже. Никога няма да се сетиш какво са чули.

— Да не би да са писъците на хиляди Души, обречени на вечна агония?

— А-а, значи си чувал за това?

— Да. Наистина ужасни крясъци.

— Ъ?

— Нека се върнем на теорията на Симес. Как ще го приемеш, ако ти кажа, че планетата Земя се състои от две концентрични сфери, че едната е вместена в другата и че на повърхността и на двете има разумен живот?

— Ще кажа, че това са куп глупости — каза Реймънд.

— Обаче е истина.

— Ами, изобщо не е вярно.

— Напротив, вярно е.

— Не е.

— Е.

— Не е — каза Реймънд. — Не, не и не. Повярвай ми, професоре, ако под повърхността на Земята живееха други същества, досега да сме ги открили. Както и отворите на полюсите. Няма друг свят под този, в който живеем.

— Ти си съвършено прав. — Професор Мерлин пак се усмихна. — Защото другият свят се намира над този, в който ти живееш.

— Я пак?

— Ти си този, който живее във вътрешността на Земята. Над главата ти съществува друг свят. Всъщност намира се на около десет мили над твоя.

— Не, не и не. — Реймънд заклати главата си, над която нямаше друг свят. — Това вече са абсолютни глупости. Виж какво, когато застана в градината си и вдигна глава, не виждам долнището на някакъв друг свят над мен. Виждам небето.

— Това е едно илюзорно небе.

— Сутрин имам Слънцето, а през нощта Луната. — Реймънд засвирука припева на популярна песен, но не можа да си спомни кои я изпълнява. — Виждам Слънцето и Луната, и звездите — каза той.

— Не, не ги виждаш.

— Виждам ги.

— Не ги виждаш.

— Виждам ги пък — каза Реймънд и се изплези.

— Я да слушаш! — Професор Мерлин вдигна ръце. В тона му прозвучаха железни нотки. — Ще ти обясня веднъж и няма да повтарям. Едва когато свърша, ще ти бъде позволено да задаваш въпроси. Ясно ли е? Схващаш ли? Чат ли си? Светна ли? Разбираш ли какво ти говоря?

Реймънд кимна.

— Не е нужно да викаш — каза той.

— Съвършено вярно. — Шоуменът изпъна жилетката си и оправи верижката на часовника си. — Професор Прометей Мерлин ще изнесе кратка лекция, озаглавена „Истинската история на човечеството“.

— Прометей?

— Млък!

— Извинявам се.

— Следва „Истинската история на човечеството“. Слушай внимателно, ако обичаш. — Реймънд седна с изправен гръб. — Разумният живот на Земята е започнал върху външната сфера на планетата много-много отдавна. Човешкият род еволюирал, както обикновено става с биологичните видове, и формирал общество. Изучил и описал всяко кътче на планетата. И открил отворите при полюсите. Първите изследователи минали през отвора на Северния полюс в балони, пълни с горещ въздух, и открили вътрешния свят. Един сумрачен свят, в който властвали чудовища от дълбините. Динозаври. Светът, в който по-късно си се родил и ти, Реймънд. Разбира се, по онова време там било тъмно и влажно и условията не били подходящи за поддържането на човешки живот. През полярните дупки не прониквала достатъчно светлина. Имало нужда от добро осветление.

Разбира се, изминали много векове, преди да се развият технологиите, посредством които станало възможно конструирането на изкуственото слънце, миниатюрната луна и светлинните ефекти, имитиращи отрупано със звезди и планети небе, които виждаш днес. „Горните“ искали да създадат долу истински рай и затова се постарали да направят точно копие на небесните селения. Това наистина е гениално инженерно постижение. Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен. Извънредно е убедително.

Реймънд въздъхна и погледна отегчено към тавана.

— И как се задейства цялата тази работа? — попита той.

Професор Мерлин сви рамене.

— Не знам. Но действа.

— Глупости — каза Реймънд (такива не му минаваха).

— Млък!

— Извинявам се.

— Така. И тъй значи, вече било възможно да се колонизира долният свят. Обаче правителството, което управлявало по онова време, било стигнало до банкрут при строежа на изкуственото слънце, луната и т.н. Но очаквало да направи огромно състояние от милионите желаещи да си купят земя там долу. Обаче уви. За изненада на управляващите никой не искал да се мести долу. Защото, като си помислиш, кой би искал да живее във вътрешността на планетата? Може да се случи парчетии от външната сфера да ти паднат върху главата. Както и става, естествено. Наричате ги метеорити. А изкуственото слънце може да се поврежда понякога и да настъпи пълен мрак…

— Което ние, без съмнение, наричаме „слънчево затъмнение“ — каза Реймънд с възможно най-саркастичния си тон.

— Млъквай най-сетне!

— Много се извинявам.

— Тогава какво можело да направи правителството?

Реймънд вдигна ръка.

— Какво има? — попита професорът.

— Нека отгатна. Те са направили точно това, което сме направили и ние, когато сме изпратили затворниците си в Австралия. Изритали са всичките си престъпници на каторга във вътрешния свят.

— Ти си въплъщение на точността, стари ми приятелю. Точно тъй са постъпили. Вътрешният свят бил богат на минерални ресурси, така че спекулантите си го присвоили и се възползвали от робския труд на престъпниците, които копаели в мините, обработвали земята и какво ли още не.

Реймънд отново погледна отегчено към тавана.

— Както можеш да си представиш, тези първи „заселници“ били грубички момчета и в техните среди не били разпространени дискусиите, посветени на опазване на местната жива природа. Така че…

— Нека аз, нека аз! — Реймънд отново вдигна ръка.

— Добре, давай — каза с досада професорът.

— Обзалагам се, че вследствие на безогледното ловуване те изтребили динозаврите.

— Анджък. Точно туй направили. От тогава до днес историята на вътрешния свят се развила по начин, много подобен на описания във вашите книги. Единственото изключение е, че от нея е заличено всичко, отнасящо се за горния свят.

— Чакай, чакай — Реймънд размаха ръце. — Виждам една-две пукнатини в тази теория.

— Така ли? — професорът наистина беше изненадан.

— Да. Например, защо днес никой не знае нищо за съществуването на горния свят?

— Но те знаят, скъпи ми Реймънд. Управляващите знаят. Знаят онези, чиято работа е да поддържат мита, че космическото пространство е безвъздушен вакуум. Онези, които контролират населението. Онези, които ръководят междупланетната търговия с „Джорджовци“ и печелят от нея. Онези, които държат човечеството в неведение.

— Какво, да нямаш предвид министър-председатели, президенти и тям подобни?

— Това е световна конспирация, чиито отровни пипала са проникнали до всяко кътче на вътрешния свят.

— Тц. — Реймънд тръсна глава. — Ако управляващите знаеха, че над главите ни съществува друг свят, всички щяха да искат да отидат да живеят там.

— Те така изправят, младежо. Постоянно.

— Тц. — Реймънд отново тръсна глава. — Не съм чувал президентът на САЩ да изчезва за няколко месеца всяка година.

— Този президент ли имаш предвид? — професор Мерлин посочи към мястото, където допреди малко бе седяла Зефир…

— Господин президент, — каза Реймънд — как се озовахте тук? О, разбирам! Вие не сте тук! Искам да кажа… Дяволите да го вземат!

— Доколкото ми е известно — продължи шоуменът, като броеше на красивите си пръсти, — досега ролята на настоящия президент е била изпълнявана най-малко от четирима души от външния свят, които работят на смени. Никой от онези долу не може да долови разликата, защото външно те са абсолютно еднакви.

— Те са сред нас — каза Реймънд.

— И ни продават като храна. Вършили са го в продължение на векове, още откакто са започнали да търгуват с останалите планети. Сега лицензът за тази търговия се държи от Уран.

— Абдула измамника.

— Абдула е пират. Най-безскрупулният от всички.

Реймънд отново се зачеса по главата. Големият въпрос — а това наистина, бе голям въпрос — беше дали имаше някаква истина във всичко това. Онова за Абдула със сигурност беше вярно. Ами това с подмените на президентите? Би могло да бъде направено. Но светът, в който беше живял, да е всъщност един вътрешен свят — това все още му се струваше прекалено.

— Мога ли да я видя? — попита Реймънд.

— Какво да видиш, сладки мой?

— Земята. Отвън. Външната й обвивка и дупките на полюсите. През телескоп или нещо подобно.

— То се знае. — Професор Мерлин извади тънък меден телескоп от горния джоб на редингота си. — Помислих си, че е възможно да предявиш подобно искане. Мушни таз джаджа през онзи илюминатор там.

— Кое през какво да мушна?

— Ей това през онова там. — Професор Мерлин посочи и Реймънд различи въпросния илюминатор. Беше включен в една еротична фреска на стената. Въпреки че беше забавно, все пак беше някак си нескромно, меко казано.

Реймънд се извини, стана от масата и отиде до въпросния дръзко разположен илюминатор, погледна през телескопа и го фокусира. После възкликна:

— Брей да му се не види! Там наистина се вижда голяма синя планета с дупка на полюса.

— Сега вече му стана ясно — каза професор Мерлин.

Реймънд се върна при масата. Подаде телескопа на професора и отново си намести задника на стола.

— На планетата ми има дупка — каза Реймънд. — Дупка.

— Сигурно си малко шокиран.

— Малко шокиран? — Реймънд зарови лице в ръцете си.

— Може би имаш още въпроси, които би желал да зададеш?

— Още въпроси? — Реймънд изрови лицето си от ръцете си. — Да, имам един-два.

— Тогава питай, гостенино на трапезата ми.

— Добре — поде Реймънд. — Да приемем, че повярвам на това, което току-що видях (а мисля, че наистина вярвам). Кажи ми обаче едно нещо. От коя Земя си ти? От вътрешната или от външната?

— От вътрешната, като теб. Аз и циркът ми бяхме отвлечени по прищявката на един владетел, който живее в един много Далечен Изток. Щяхме да завършим дните си в тенджерата, ако не беше прекрасната Зефир. — Професор Мерлин се поклони на въпросната красавица. — Ние си „присвоихме“ този кораб и успяхме да избягаме. Сега странстваме от планета на планета с фалшиви документи, представяме се за „горни земляни“ и спасяваме хора там, където можем. Събираме доброволци за нашата благородна кауза.

— Тази ваша кауза е да водите война срещу „горните“, нали?

— Това е наш дълг. Търговията с човешки същества трябва да бъде спряна. А и не бива да се позволява да се приложат на практика плановете, които сега кроят „горните“.

— И какви са тези планове?

— Планове за справяне със замърсяването.

— Пак нещо не разбирам — каза Реймъйд.

— Замърсяването. — Професор Мерлин си пощипна носа. — Онова, дето идва от вътрешния свят. Пушеците, газовете и всичко останало. Къде мислиш, че отиват?

— Ами, винаги съм си мислил, че отиват в атмосферата и се замотават някъде из нея. Но предполагам, че греша.

— Наистина грешиш. Те преминават през отворите на полюсите и замърсяват горния свят. А на него това вече му писна. Неговият владетел — един зъл деспот — е решил да се вземат най-драстични мерки: т.е. вътрешният свят да бъде екологично анихилиран.

— Екологично какво?

— Да бъде анихилиран. Унищожен. Планът предвижда да се изключи изкуственото слънце и да се запушат дупките на полюсите. Да се циментират. Да се запечатат. Никакъв въздух да не минава през тях!

— Какво? — Реймънд се отпусна назад на стола си. — Но ако го направят, това би означавало…

— Би означавало, че последният останал жив на вътрешната Земя ще е онзи, който може да задържи дъха си най-дълго. Вероятно някой ловец на бисери.

— Това не е смешно! — Реймънд стовари юмруците си на масата.

— Нямах намерение да прозвучи смешно. Ловците на бисери наистина могат да задържат дъха си за дълго време. Някога имах такъв човек в цирка. Той успяваше да се измъкне жив от легендарната цистерна с вода на Худини. Задържаше дъха си и пиеше, докато се измъкне. Обаче, доколкото си спомням, накрая много надебеля и вече не можеше да си изпълнява номера.

— Престани! — Реймънд повиши тон й още веднъж стана единственият от присъстващите, чийто глас се чуваше. — Трябва веднага да действаме. Да предприемем решителни мерки. Да поведем армия срещу коварните „горни земляни“. Да вдигнем във въздуха циментовите им съоръжения. За мен ще е чест да служа на тази благородна кауза.

— Знаех си, че ще постъпиш тъй, добри ми господине. Просто си знаех.

— Ала да се завладее цяла една планета… Предизвикателството си го бива. Колко хиляди души си събрал досега?

Професор Мерлин се почеса по брадичката.

— Колко хиляди ли казваш?

— Сигурно са поне няколко хиляди, нали?

— Не, не няколко хиляди.

— Тогава хиляда?

Професор Мерлин поклати глава.

— Не са толкова много.

— Значи неколкостотин?

Професорът показа с жест „горе-долу“.

— Не са толкова много — отново каза той.

— Колко мъже имаш в армията си тогава? — настоя да узнае Реймънд.

— Само теб — отговори професорът. — Ти си цялата армия.

— Аз съм армията ли? — Реймънд, който във вълнението си по едно време бе скочил на крака, сега отново се отпусна на стола. — Аз съм цялата армия? Но ти каза, че освобождавате хора. Че вербувате доброволци за каузата.

— Да, правим го, скъпо момче. Но ти си първият, който успя да издържи приемния изпит. Може би мислиш, че прилагам твърде високи критерии, а? Може би просто трябва да карам хората да попълват някой формуляр или нещо подобно, вместо да се харча всеки път за пиршества?

Реймънд отново зарови лице в ръцете си. Като този път се разрида.

— Тревожи ли те нещо, момчето ми?

— А, не — подсмръкна Реймънд. — Няма такова нещо. Дупките, през които до моя свят достига въздух, ще бъдат зациментирани, а армията на спасението наброява само един човек: мен. За какво въобще да се тревожа?